Самодостатъчност или страх от отхвърляне?

в Брой 6/2017 - създай ми НОВО МИНАЛО/Общество/Полемично от

Заедно с XXI век и разпространението на книгите за личностно развитие, висока ефективност и лайф-мениджмънта сред нас се настани удобно митът за абсолютната самодостатъчност. На огромен успех се радват идеи, според които пълноценният, възрастен и самостоятелен човек въобще не се нуждае от други: не е задължително да стане част от двойка и да встъпи в брак, а приятелите служат само за приятно прекарване на свободното време или за общ бизнес. Тоест емоционалната привързаност към други хора се оказва нещо излишно. Защо този мит е заблуда и защо е лош по презумпция?

Няма нищо лошо в самодостатъчността като такава. Действително, тя е признак за определено израстване: способност да живееш сам, да имаш собствено мнение, даже ако околните не го споделят, способност да се ориентираш по собствения вътрешен компас, а не според оценките и желанията на странични фактори. В края на краищата това е една устойчива самооценка. Но ако прегледаме някои книги по саморазвитие или статии от популярни психолози, се създава впечатлението, че здрав и пълноценен е само този, който не се нуждае от другите и е способен (леко пресилено) весело и с определена полза да живее сам на необитаем остров. Добрата идея, приета безкритично и без чувство за мярка и здрав смисъл се превърна в мит за абсолютната самодостатъчност.

Защо е несъстоятелна концепцията за „абсолютната самодостатъчност”

Трябва да обърнем внимание, че героите на този мит не са съвсем здрави, както искат да изглеждат. Легендата, че е възможно да си стопроцентово независим от другите и при това щастлив преди всичко отговаря на потребността на травмирания човек да повярва, че може да бъде щастлив в абсолютна изолация, без риск да се привърже към друг човек, който е способен да го нарани или да си отиде.

Хората са социални същества и за тяхното благополучие е необходима устойчива привързаност, социални връзки и регулярно общуване със себеподобни. Повечето съвременни психотерапевтични направления използват идеята за оздравителната сила на човешките контакти и виждат в тяхното отсъствие или нарушение на привързаността корените на повечето проблеми — от неспособността да се устрои личния живот до химическите зависимости. За да се чувстваме добре, са ни нужни и други хора. Но това не означава пълна зависимост от тях, само предполага известна свързаност и да – известна взаимозависимост.

А какво да мислим за твърдението, „никой не дължи нищо на никого”

Зависи от тълкуването. Това, че другите не са длъжни да отговарят на нашите очаквания и да се настройват спрямо нашия идеал за „най-добър приятел”, „мъж/жена – мечта” или „идеално дете” е самата истина. Както и ние не сме длъжни да преправяме характера си или живота си, за да угодим на чуждите очаквания.

Но свързаността с друг човек предполага отговорност пред него. Бракът представлява задължения един пред друг. Никой не може да живее в семейство и да е абсолютно независим. Невъзможно е даже да имаш приятели и да си напълно свободен от задължения към тях: дружбата се изгражда на основата на регулярни контакти, взаимна поддръжка и съвместно прекарано време. Мярката и степента на тази отговорност, както и своите очаквания от съюза, възрастните хора могат да договарят и регулират. Но когато в двойката (не е важно, съпрузи или приятели) все по-често звучи „знаеш ли, аз нищо не ти дължа” вече сме нащрек, обикновено това е признак за близкия край на този съюз.

Кой е този „стопроцентово самодостатъчен човек”?

Джена и Бери Уайнхолд, автори на книгата Освобождение от зависимостите, в продължението към своя бестселър са описали портрета на контразависимия човек. Той много прилича на онзи същия „абсолютно самодостатъчен” герой от статиите и книгите. Той или тя се стремят към невероятно високи постижения в своята професия, често страдат от перфекционизъм, но при това не са успешни при изграждането на връзки с други хора и ги избягват. Отстрани такива хора създават впечатление на независими, успешни и нямащи нужда от никого. Но под тази ефектна обвивка често се крие потискана потребност от близост и сковаващ страх от отблъскване.

Нерядко контразависимите се отказват от създаване на двойка, въобще нямат личен живот, или се ограничават с мимолетни романи и връзки за една нощ. Те се страхуват да се открият пред другия, практически е невъзможно да молят за помощ или да се съгласят с нечии идеи, освен своите. Те предпочитат да действат сами. Трудно разпознават и изразяват чувствата си, предпочитайки да останат на плоскостта на действията и решенията. Често те потискат самотата си със свръхактивност буквално на предела на възможностите си.
Авторите на книгата отбелязват, че контразависимостта по същество е обратната страна на съзависимостта, те имат общи корени. Това са травми или травматични отношения в детството, които са нарушили формирането на здрава привързаност у детето. Може да е единично травмиращо събитие: сексуално насилие, смърт на близък и т.н. Но често причина за нарушаването на привързаността са дисфункционалните отношения в семейството: жестоко отношение към детето, пренебрегване на неговите физически потребности или игнориране на чувствата му, на принципа: „Обут си, облечен си, нахранен си – какво повече искаш?”. Или просто онази раздробеност в семейството, когато детето не чувства подкрепа, одобрение и „гръб”, които да му помогнат да се справя с трудностите.

Израствайки в детето се затвърждава усещането, че да се доверяваш е опасно, а близките отношения не са източник на поддръжка и радост, а източник на проблеми и болка, свързана с отхвърлянето.

Щом така се чувстват добре, какво лошо има

Всяка картина, която изкривява реалността, в края на краищата се оказва деструктивна. Да не признаваш и игнорираш част от потребностите си означава, като минимум, че си неспособен да ги удовлетвориш. А ако развием тази мисъл – то и да им позволиш да те управляват.

Контразависимите хора се надяват, че митът за собствената им неуязвимост и пълна самодостатъчност ще ги защити от лоши отношения. За съжаление, получава се точно обратното. Гладът за човешка топлина, поддръжка и участие се натрупва и естествено подтиква към много лоши отношения — любовни, дружески, приятелски. Този, който дълго време не се е хранил, е готов да изяде каквото му попадне, независимо от качеството, само и само за да остане жив.

Човек, който е бил травмиран от лошите отношения с близките в детството си, а впоследствие е избягвал близост и само заради непоносим глад (огромна тревога, самота, силна мъка) си е позволявал редки контакти с другите, няма никакви шансове да се научи да изгражда стабилни и спокойни отношения. Можем да твърдим, че му липсва опит за това. Доколкото неговите „стандарти за качество” в общуването са силно занижени (когато си гладен, нямаш време да четеш етикетите), той отново и отново се травмира, избирайки раняващи или изоставящи го партньори, отровни приятели, попадайки в компании, в които е развита конкуренцията и плоските шеги са на мода. Така травмата, вместо да отшумява, се увеличава.

Затова идеята, поддържаща изолацията и стопроцентната затвореност като норма, е преди всичко вредна. Тя укрепва травмата и травматичните начини на поведение, без да дава нищо в замяна. За този, който е усетил у себе си признаци на контразависимост и стремеж да отблъсква другите, е полезно да започне да прави малки безопасни крачки в обратна посока. Например, опитайте се да признаете, че понякога ви е нужна помощ или одобрение от другите. Опитайте се, макар и бавно, да изграждате устойчиви връзки с околните.

Нека това бъде среща с приятел веднъж в седмицата или регулярно събираща се компания, където има подкрепа и одобрение, но няма зли и подли шеги. Вариантите са много – изборът е ваш.
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
Източник: Matrony.ru

Яна Филимонова

Яна Филимонова

Психолог-консултант, водеща тренинга "Любима работа", журналист и блогcр.
Яна Филимонова

Latest posts by Яна Филимонова (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*