Роди се дете, Син ни се даде

в Брой 6/2021 - За причината на Въплъщението/Български вдъхновения

„Защото ни се роди Дете, Син ни се даде;

И управлението ще бъде на рамото Му;

И името Му ще бъде: Чудесен, Съветник,

Бог могъщ, Отец на вечността,

Княз на мира.“

                                                       Исая 9:6

Иванина Генадиева, 12 г., Шумен – Трета награда на Фондация „Покров Богородичен“ за участие в конкурса „Роди се Дете, Син ни се даде“ за 2021 г.

Когато преди шест години публикувахме първата рисунка от първото издание на Международния конкурс „Роди се дете, Син ни се даде“, изобщо не сме си представяли, че към днешна дата ще имаме хиляди детски рисунки със светото семейство и мъничкото бебе Иисус Христос, десетки произведения на приложното изкуство, разкази, стихове и есета, посветени на Рождество Христово. До този момент участниците са деца от България, Сърбия, Италия, Франция, Гърция, Испания, Украйна, Молдова, Русия, Босна и Херцеговина. Като съпътстваща дейност на конкурса хиляди деца от цялата страна извън пряко участващите с творби получиха своята книжка с християнска литература като награда за тяхната благотворителна дейност. В последните две издания възрастните също имаха възможност да се включат в две нови категории: „Приказка в кутия“ и „Драматургия“. Всички постъпили творби са публикувани в детското онлайн издание „Щъркел“. Конкурсът разширява своите предели не само количествено, но и като качество, особено по отношение на получените творби в областта на изобразителното и приложно изкуство.

Основната идея на конкурса „Роди се дете, Син ни се даде“ е да дадем възможност на децата да разкажат за празника Рождество Христово и как според тях това събитие преди повече от 2000 години е променило хода на човешката история. Какво всъщност празнуваме в края на декември – Коледа или раждането на Божия Син?! Къде да поставим акцента? Върху бляскавите украси и хилядите светещи лампички на лапландските елени и пеещи „дядо коледовци“, метнали на гърба си огромните чували с подаръци за послушните деца; истерията на гигантското повсеместно пазаруване, промоционални цени, отрупани софри и преяждане?! Какво е Рождество Христово за младото поколение?

„Когато се появила първата коледна звезда, хората я нарекли Витлеемска, защото е изгряла над Витлеем. Тази звезда дошла, за да извести, че Иисус Христос ще се роди, за да спаси човечеството. По това време хората били много по-скромни и не празнували Рождество Христово като нас, с много подаръци, украси и храна, която не може да се изяде. Те се радвали на Божия Син, на това, че ще се празнува Неговия рожден ден… Този празник трябва да се празнува в душата и сърцето, а не както сме свикнали, защото е рожденият ден на Бог, а не някакъв най-обикновен ден за празнуване“. 

Поля Лалева, 7 г., „Светлини сред сенките“, Казанлък

От получените детски творби можем да направим няколко извода. По-голямата част от децата не правят разлика между Коледа и Рождество Христово. Нещо повече – мнозинството от тях никога не са чували историята за раждането на Иисус Христос. Ръководителите на школи споделят, че е трябвало да разказват и четат на децата какво се е случило тогава във Витлеем, защо е дошъл Божият Син на земята, какви са тези ореоли, нарисувани около главите на Богородица и Младенеца, кой е всъщност Той? Самите възрастни често са неподготвени да отговорят на тези въпроси, затова някои предпочитат да помогнат на децата да нарисуват елха или да пишат за радостта в семейството на празника, за подаръците през комина… Други решават, че ще почетат на децата детската библия, която се намира в библиотеката на школата, и в продължение на месец обсъждат творбите им. В днешните „онлайн“ времена обаче това е невъзможно, а и вкъщи родителите не говорят за Рождество Христово на децата си, по-скоро пишат писма на Дядо Коледа. Нашият конкурс по тази причина им се виждал твърде странен…

Така че конкурсът е повод невярващите учители да прочетат за Господа и да осмислят рождественската история, а после да я предадат на децата – през изкуството към Иисус Христос. Някои от ръководителите на школи, изучавали иконография, учат децата не само на специфичните техники за иконопис, но и разговарят с тях на библейски теми. Удивителни в това отношение са рисунките на децата от Арт школата в Шумен, сред които има рисунки върху коприна. Някои от ръководителите на школи са вярващи християни и използват конкурса като повод да споделят благата вест със своите възпитаници като започват да ги подготвят още преди да обявим официално конкурса.

Но като цяло изводът е, че повечето деца не могат да вникнат в стиха „Роди се дете, Син ни се даде“, ако учителят не им обясни – Божият Син се роди като човек, но „ни се даде“ от Бога. Разбира се, има изключения – получаваме и такива единични рисунки като на 12-годишната Илиана Димова и есета като на Стефани Душкова от София и Станислава Стефанова от Петрич.

Илияна Димова, 11 г., София

Имаше такъв случай преди две години: за участието си в конкурса децата от една детска градина в страната получиха като подарък малка червена детска библия. Последва изтощителен разговор с госпожата, която трябваше да им ги раздаде – „промивали“ сме им мозъците, родителите щели да вдигнат скандал… Но все пак жената се съгласи да го направи след уверението на нашия екип, че ние поемаме пълната отговорност и сме съгласни да разговаряме с родителите защо подаряваме на децата детска библия.

След два дни госпожата ни се обади. Реакцията на малчуганите била потресаваща – те не само били изключително развълнувани, че получават библия, но си я сложили под възглавницата за през нощта и на другия ден в детската градина започнали да се учат да четат и пишат като преписват текстовете. При това никой не ги е карал, но те сами заедно взели решение да го направят. Госпожата се извини – тя самата беше удивена от случилото се.

В този смисъл за нас е еднакво важно участието на всяко едно дете, без значение дали е нарисувало гениална рисунка със супер техника, или само е щриховало „обора, кравичките и магаренцето“ около малкия Иисус в рождественската нощ. Важно е, че детето знае какво се е случило тогава и е мислило за Божията история, която макар и да изглежда неугледно в обора, е най-скъпият подарък, даден някога на човечеството. Затова публикуваме всички творби и считаме всички тези рисунки за красиви – нарисувани са с трепет и любов към Божия Син – достатъчно важна причина да се отнасяме към тях с уважение и да знаем, че са ценни.

Тук е мястото да споменем и другата основна идея на конкурса, а именно пълната му прозрачност – няма творба, която да е била изпратена и да не е станала публично достояние. Това е едно от нещата, които го прави уникален. В другите конкурси научаваме имената на победителите, класирани на първо, второ и трето място, но рядко имаме възможност да прочетем или видим наградените творби, а дори те да бъдат публикувани, нямаме възможност да се докоснем до останалите произведения на другите участници.

За нас е важно да видим и лицата на малките художници и писатели, онова, което ги вълнува и искат да споделят с нас извън творбата си; какви са мечтите и тревогите им, да покажем на всички и техните страхотни постижения.  Можем да споменем десетки имена на деца, които са национална гордост. Чрез конкурса искаме да представим творчеството и усилията им – зад успехите им се крие ежедневен труд, който невинаги е занимание за удоволствие и едва ли е резултат от моментно вдъхновение. Животът им е пример за дисциплинирано самоизграждане на характера и работа върху развитието на таланта още в най-ранна възраст. Това заслужава адмирации и е пример за онези, които пишат домашните си само срещу скъп подарък от родителите си.

Специално място обръщаме на разказите, пълни с добротворство. Красиви истории, написани с дълбоко чувство за възстановяване на справедливостта и топли чувства към страдащите и отхвърлените. Освен единичните участия, три големи литературни школи от страната се отличават с методично обучение в писателското изкуство – от Кърджали, Петрич и Казанлък. 

В конкурса „Роди се дете, Син ни се даде“ няма дете, което да остане с пораженчески чувства. Всеки участник получава детска библия или детска книжка на библейска тема. Прибавяйки публикацията с творбата и портрета на детето, значи всички са победители. Все пак, има някои, които са се потрудили повече и заслужават да бъдат отличени. Всички добри творби са наградени с „големи“ или „специални“ награди, в зависимост от това какво ще кажат партньорите – десетина християнски организации, общности и издателства. Нещо повече – тези деца, които всяка година участват в конкурса, знаят, че наградите не са смартфони или таблети, нито луксозни екскурзии. Въпреки това продължават да рисуват и да ни радват с творбите си.

Интересен факт е, че в конкурса участват повече деца, които за пръв път чуват за Иисус Христос, а не деца, израснали в християнски семейства, които посещават църква. За мен това е непонятно. Конкурсът е възможност малките християни не само да осмислят празника на рождението на техния Господ, но и да изпитват радост, когато споделят благата вест със своите връстници. Истината е, че такива текстове са малко, и ако ги има, в повечето случаи не излизат от рамките на проповядваните в църква клишета и заучени фрази, които не са дълбоко осмислени и не са се превърнали в живот. Вероятно все още не сме достигнали до тези деца, които имат какво да ни кажат за своя Господ.

Вярваме, че конкурсът вече има своя собствена аудитория, която се разширява всяка година. През 2021 г. издадохме първата книга със 130 творби на деца от 7 държави, отличени в конкурса през неговите първи 4 издания, както и пъзел с уникалната рисунка на Вяра – първият от цяла поредица, според нашите намерения.

„Рождество“, Вяра Пенчева, 12 г., Габрово

Конкурсът и тази година изобилства от цветове – много красиви са рисунките на децата. Напълниха фейсбук с чувството, че е време да обърнем очи нагоре, към небето. Кой се роди преди 2000 години във Витлеемския обор и кой категорично обърна човешката история?! Свидетели сме на едно детско победно шествие за Христос.

Публикуваме няколко художествени произведения на малките автори, вдъхновени от Рождественската нощ:

РОДИ СЕ ДЕТЕ, РОДИ СЕ СИН

Виждаш ли спасението,

виждаш ли светлината,

чуваш ли спасителния глас                               

и песента, която пее земята?!…

В пещерата нов живот се роди.

Вътре в нас светъл живот се ражда.

Виждаш ли светлината, искряща в очите –

любов от небето, на земята – надежда.

И тъй, започвам да дишам свободно,

без скръб и болка в сърцето.

В пещерата нов живот се роди.

Вътре в нас светъл живот се ражда.

Катарина Цацанович, 14 г.

Ангела Славчева

ДАР ОТ БОГА

Студът се прокрадваше по дългия коридор, осветен единствено от бялата флуоресцентна светлина. Отвъд стените на сградата един момък се бе облегнал на стената и декемврийският мраз хапеше кожата му, но въпреки това по челото му се стичаше пот. Той нервно човъркаше плата от вътрешната страна на джоба си, а в пръстите му тайно се криеше малко дървено кръстче, което някога някой скришом му бе дал. Така и не разбра кой е този човек, но кръстчето му вдъхваше силна надежда, макар и да не я разбираше.

Момъкът бе живял бедно и в постоянна оскъдица. Бе най-младият син в многодетно семейство, обитаващо малка схлупена къща, която всеки поглежда пренебрежително или със съжаление.  Той винаги я е мразел. Бе като затвор за необуздания му дух, стремящ се към нещо по-възвишено. Често му се бе искало да избяга, но не можеше да го стори. От страх може би. Или от жал към семейството. Едва след като и двамата му родители починаха, а всичките му братя и сестри се ожениха или отидоха да учат, осъзна, че нищо вече не го задържаше там. Завърши училище, събра багажа си и замина.

Когато пристигна в столицата, отседна при сестра си. Тя бе само с три години по-голяма от него и го бе подкрепяла най-много от всички. Живееше близо до центъра, на тавана на стара двуетажна сграда. Малко след като се нанесе при нея, момъкът се хвана на работа в завод за консервирана храна и печелеше пари, колкото да плаща за апартамента и храната си.

Минаха две години и момчето си намери любима. Ожени се за нея. Продаде старата кола на баща си и със спестяванията, които бяха събрали, двамата си купиха на изплащане малък апартамент в една от многото наскоро построени сиви панелни постройки в отдалечен квартал на града. Няколко месеца по-късно момичето забременя. Докторите им бяха съобщили, че детето ще се роди около двадесет дни след Нова година.

Дошъл бе декември и младата съпружеска двойка скришом у дома се приготвяше за Бъдни вечер. Подредиха празнична трапеза според традициите, завещани от бабите и дядовците им, с народните български ястия. Но така и не опитаха от тях. Околоплодните води на момичето неочаквано изтекоха и се наложи бързо да тръгнат към болницата. Улиците бяха празни и тъмни. През повечето прозорци се процеждаше светлина, но толкова лека, че да не е очевидно, че хората в този дом са се събрали около масата и очакват Рождество. Лекарите в спешното отделение приеха младата жена, а момъкът остана отвън. Стисна здраво дървеното кръстче и започна да се моли. Не знаеше какво трябва да каже, никога не го бе правил. Но ето, че сякаш някой друг диктуваше думите. Те се изливаха от сърцето му с необуздана сила.

Не разбра колко време бе прекарал в молитва, когато чу, че някой го вика. Обърна глава и видя мъж, облечен в бяла престилка, който му направи знак да го последва. Тръгна след него. Вътре в сградата студът бе по-лек, но все така хапещ. Минаха през няколко коридора, осветени от слаба мигаща светлина. Бе абсолютна тишина и шум идваше единствено от стъпките им. Тази тишина свиваше сърцето му. Къде е бебешкият плач? Човекът с бялата престилка спря пред една врата и я отвори. Вътре съпругата на момъка лежеше цялата в пот и дишаше тежко. Младежът се огледа, но не видя никого другиго. Къде бе детето му? Обърна питащ поглед към мъжа, а той го гледаше жално.  В този момент гняв нахлу в сърцето на младия баща. Разкрещя се и поиска да го заведат при новороденото. Човекът с бялата престилка се поколеба, но се обърна и тръгна надолу по коридора, следван от разярения младеж. Докато вървяха, малко по малко яростта започна да отстъпва пред една дълбока тъга, която се разпространяваше във всяка частичка от душата на момъка.

След два завоя по дългите коридори се озоваха в операционната, в която малкото тяло на детето лежеше безжизнено на масата, а докторите се бяха разпръснали из стаята, отказали се от невъзможното. Младият баща не искаше да приеме страшната истина. Бе готов да даде живота си за своята рожба. Тъгата напълно надви яростта и сълзи започнаха да се стичат от очите му. Приближи се до детето и го обви с любящите си ръце. Допря го до сърцето си. Дървеният кръст все още бе в ръката му. Той го доближи до малкото сърчице на бебето и отново започна да се моли. Този път на глас. Викаше към Бог. Обещаваше Му да Му отдаде напълно живота си, ако спаси детето, и че ще свидетелства за Него винаги и навсякъде.

Докато момчето стоеше в средата на стаята и горещо се молеше, докторите бяха напълно застинали по местата си. Очите им се наливаха със сълзи. Всички те безмълвно страдаха за него и за погубеното му щастие.

Младежът замлъкна и прегърна детето още по-силно. В този миг на пълна тишина часовникът удари 12 часа. И изведнъж бебешки плач изпълни стаята. Тялото на бебето се размърда в ръцете на бащата, който отвори очи и погледна сина си.  Стоеше неподвижно, но широка усмивка озари лицето му. Нямаше вече тъга, нямаше болка, нямаше ярост. Любовта бе изтръгнала всички тях от сърцето му. Бог намери нов дом за любовта Си. Докторите, напълно зашеметени, се впуснаха да прегледат детето. То изглеждаше съвсем жизнено – нещо непонятно предвид диагнозата му отпреди малко.

Една от медицинските сестри се приближи тихо към бащата, докосна го по рамото и кротко го попита какво име ще даде на бебето. В този миг той силно стисна малкото дървено кръстче в дланта си, затвори за миг очи, а после се усмихна и с треперещ глас каза: ”Името му е Теодор, сиреч, дар от Бога”.

Теодора Бакърджиева, 16 г., 134 СУ „Димчо Дебелянов”, София

Павлин Неделчев, 9 г., Бургас

РОЖДЕСТВО

Татко Бог обича хора

с много труд и силна воля.

Той роди се на земята,

Той спаси ни нас, децата.

Бели снежинки къпят полята,

а на небето изгряла звездата,

дето ни носи вест от небето,

радост, любов и мир във сърцето.

Щом затворя своите очички

виждам ангели безброй.

Как рисуват с боички

ангелски небесен хор.

Мили Боже, благодаря Ти,

за Твоята голяма доброта.

Моля те, кажи ми само,

как да Ти се отплатя.

Елизабет Недкова, 7 г., Силистра

Марияна Кръстева

БЕГЪЛЦИ

– Иска ми се и аз да бях толкова красива, когато се омъжвах за баща ти! – майка ѝ я докосна с длан по лявата скула. Във влажните ѝ очи се четеше радост. Тази светла празнична вечер щеше да е начало на новото бъдеще за семейството.

Мария се приближи до прозореца. Небето се разпадаше на едри парцали, които се сипеха върху земята. Елхата светеше самотна в ъгъла на двора, напомняйки ѝ на далечните дни, когато беше дете и всичко беше толкова невинно. На този ден чакаше Дядо Коледа да се появи отнякъде със своята летяща шейна. Но винаги заспиваше без да го дочака и никога не можеше да види как подаръците се озоваваха под елхата.

– Щастлива ли си? – майка ѝ се приближи до нея и постави ръце върху рамената ѝ. – Той има всичко, което ни трябва, Миме.

Мария бързо изтри една сълза, която се прокрадна под клепача ѝ. Обърна се към майка си и се усмихна. Зъбите ѝ изскърцаха един в друг, спирайки тежките думи. Ноктите се впиха в дланите ѝ.

– Да! – Мария чу гласа си някъде отдалеч, тъжен, ехтящ, пронизващ тишината. Острие, което я прободе право в сърцето.

Мария и майка ѝ слязоха на долния етаж, където бяха останалите от семейството. Булката се опитваше да задържи сълзите си. Поне сега можеше да се крие зад булото, което падаше пред лицето ѝ. Тогава усети позната топла длан. Тя се вкопчи отчаяно в нея, не искаше да я пуска, може би никога нямаше да я пусне. За миг. За цяла вечност. 

– Красива си! – сестра ѝ я притисна към себе си. – Всичко ще е наред! – прошепна в ухото ѝ. Тя знаеше.

Не ме пускай! ­

Трябва…

Сестра ѝ се отдръпна. Някъде отвън започна да бие тъпан.

Георги се събуди, но остана да лежи в леглото. В процепа на щорите струеше бяла празнична светлина. Днес нямаше да ходи в сивия офис, пълен с досадни хора. Можеше да лежи в леглото колкото си иска.

Георги се изкъпа старателно преди да си направи закуска. Изпробва рецептата, която от няколко седмици стоеше закачена с магнит за хладилника. Препечените филийки с масло и чаша кафе вършеха прекрасна работа почти всеки път, но сега нямаше закъде да бърза.   

Георги си облече единствения чифт скъсани дънки, който имаше. Беше ги обличал само веднъж. Винаги бе искал да ги носи, но така казваха, че прилича на „недорасъл тийнейджър“ и че било „непрофесионално“. Вече нямаше значение.

Георги излезе от апартамента си. По-голямата част от двудневния сняг се бе превърнал в киша. Покриваше обувките и влизаше навсякъде. Друг ден Георги щеше да е изключително внимателен, за да не се измокри, но днес това нямаше значение.

Завъртя ключа в стартера и реното забуча с всичките си 24 години, приплъзвайки се в снега на заден ход. Георги започна да кара по улиците на града, в който беше прекарал по-голямата част от живота си. Караше без цел. Не отиваше никъде. Никой не го чакаше. Това беше най-близкото чувство до свобода, което беше изпитвал някога. Часовниците бяха застинали, захвърляйки света в паралелна бяла вселена.

Георги спря пред службата, където работеше. С насмешка си помисли, че все пак дойде до високата сива фасада, въпреки че беше почивен ден. Паркира там, където винаги паркираше, и влезе в магазина срещу сградата, в която се намираше офисът му. Цяло лято децата, които ходеха в близкия парк, пълнеха магазина с глъчка и крясъци. Стояха на стълбите пред вратата, ближеха ледени сокчета и се забавляваха. Георги неведнъж ги беше гледал от прозореца. Какво ли не би дал отново да е дете…

Георги купи различни сладки неща. Преди да излезе от магазина се спря на вратата. Сякаш се сети нещо.

– Извинете – поколеба се за момент, – продавате ли ледени сокчета? – попита той възрастната магазинерка.

– Последното – му отговори тя и постави заскрежена, пластмасова кофичка пред него.   

Георги излезе от магазина щастлив. Никога не беше пробвал тази детинска глупост, която разваляше зъбите. Днес беше различно.

Той остави торбата на задната седалка и остана отвън. Започваха да прехвръкват дребни снежинки. Той скъса опаковката и изкара върха на сокчето. Беше червено на цвят. Езикът му щеше да стане червен. Засмя се с глас, след което веднага се обърна, да не би някой да го е видял, въпреки че това вече нямаше никакво значение. Започна да ближе ледената повърхност на сокчето и сякаш стана едно от онези деца, които всяко лято крещяха под прозореца на офиса му.

Все още не беше стигнал дори и до половината, когато му стана студено. Преди да влезе, настъпи един камък, който се беше търкулнал пред вратата от страната на шофьора. Тогава му хрумна нещо. Той остави сокчето на тавана на колата и се наведе, за да вземе камъка. Замисли се за момент, след което го запрати с всички сили към прозорците на сградата, където в продължение на десетки години бе ходил всяка сутрин. Взе сокчето и влезе бързо в колата. Отново се засмя с глас. Беше свободен за пръв път от цяла вечност.

Георги спря пред блока на Иван. Искаше да види за последен път децата. Те бяха единствените му роднини. Рядко посещаваше брат си. Винаги си бе намирал оправдания да не го прави. Може би ревнуваше, че брат му си има семейство, което го обича и което се грижи за него. Може би му завиждаше, че живее в уютен апартамент, в скъп квартал и работи това, което обича, за разлика от Георги, който цял живот се труди за нечии чужди мечти. Днес обаче беше подходящ ден да направи точно това.

Той позвъни на звънеца. На вратата имаше коледна украса. Чуха се стъпки и след малко на прага застана Женя – съпругата на Иван.

– А! Каква изненада! – тя се засмя – Влизай, влизай, ако знаехме, че ще наминеш, щяхме да се подготвим! – Женя го прегърна силно. Той усети аромата ѝ, почувства топлината на тялото ѝ. За момент си представи, че това бе неговата съпруга, която го посрещаше след дългия работен ден. – Ще ти дам чехли…

– Чичо! Чичо! – Самуил – по-малкият от двамата изтича и се хвърли в прегръдката на Георги. – Какво носиш? Защо езикът ти е червен? – Георги се изплези и Самуил изпищя. – Виж Дядо Коледа какво ви е оставил. Тази вечер мина през нас. – Георги подаде торбата на Самуил, който изтича в кухнята при баща си, без да дочака отговор. Георги го чу  как му разказва за Дядо Коледа, който е подранил.

Брат му беше облякъл кухненска престилка и бъркаше сос в тенджера на котлона. Нещо друго се печеше в печката.  Когато Георги влезе в кухнята, Иван се приближи и го прегърна сърдечно.

Брат му искрено се радваше да го види. Може би е трябвало по-често да го посещава. Може би, все пак, това беше неговото семейство. Иван го попита дали не иска да остане за вечеря. Георги излъга, че има планове.  

– Плановете ти от женски род ли са? – Иван отново се засмя.

– Остави го, бе,  не е твоя работа! – Женя перна съпруга си по рамото.

– Не, стари приятели. Минават през града – Георги се засмя. – Дори закъснявам вече.   

– Знаеш, че си добре дошъл! – Иван опита това, което готвеше, и спря котлона. Изтри ръцете си в престилката и целуна жена си по челото. Те бяха истинско семейство.

Може би трябваше да остане… Георги запали двигателя, който тресейки се, бавно се събуди. Погледна за последно прозореца на апартамента на брат си. Оставаше да свърши само едно нещо. Взе сокчето и отново започна да го ближе.

Георги пристъпи прага на малката църква зад градската поща. Не беше влизал отдавна тук. Всичко беше тихо и спокойно. Усещаше се празничната топлина от свещите и иконите. Той седна до стената, там където много отдавна обичаше да сяда. С горчивина си спомни, че бе забравил какво е да се моли. Беше забравил как да търси прошка. Светът го беше грабнал в своята примка и не искаше да го пусне. И така година след година. Но вече беше свободен.

Той се изправи и се приближи до олтара. Разгледа внимателно иконите, които сякаш го изпитваха с поглед, след което коленичи пред тях и започна да се моли. Почувства се слаб и уязвим като дете. Всичките сили, които бе имал да се бори срещу света, сега рухнаха върху пода на църквата. Искаше прошка за всичко, което беше извършил, искаше прошка за това, което щеше да извърши.

Мария пристъпи напред. Църквата беше притихнала. Хората, които бяха застанали встрани от пътеката, бяха вперили погледи в нея. Сякаш знаеха нещо, сякаш я обвиняваха, че е тук и че върви към своята измамна съдба. Мария стискаше ръката на баща си, който гордо въвреше до нея. Старецът носеше единствения си официален костюм.  

Стигнаха до олтара и отецът, който щеше извърши бракосъчетанието, се прокашля, отваряйки Свещената книга. Започна да чете с напевен глас. Дребна сълза се търкулна по лявата ѝ буза, премина по дантелите на роклята ѝ и изчезна в нищото. Никой не забеляза.

– В навечерието на този светъл празник се събрахме да бракосъчетаем тези двама души във вечен и неразрушим съюз пред лицето на Бог…

Съзнанието на Мария беше някъде другаде. Тя гледаше иконите, свещите, чиято топлина можеше да усети. Отдавна не бе влизала в църква. Не беше искала прошка, нито бе благодарила на Бог. А беше кръстена. Сякаш бе загубила своя път. Може би ако бе потърсила отговори тук, в Божия дом, нямаше да се озове в тази объркана ситуация и да иска да избяга с всички сили.  

Свещеникът се обърна към бъдещия ѝ съпруг. Скоро щеше да дойде и нейният ред. Друга сълза пробяга по бузата ѝ и тя преглътна тихо. Не искаше да се омъжва за този човек. Истината беше, че не го обичаше. Правеше го единствено заради майка си, която искаше по-добър живот за семейството. А той можеше да го осигури. Цената за това бе да я затворят в клетка, да хвърлят ключа някъде надалеч и тя да остане в примката на фалшивата любов, докато един ден се измори да се бори. Никога не бе имала сили да се измъкне и да избяга. Днес беше последният ѝ шанс. Само Бог можеше да ѝ помогне.

Устните на Мария започнаха да се движат учестено. Под булото никой не можеше да види това.

– А вие, госпожице Иванова, приемате ли за съпруг… – Мария си пое дълбоко дъх…

Въпреки забраната, Георги се качи на тротоара и започна да кара по кея. Перилата бяха украсени с коледни лампички и гирлянди, които блестяха тъжно. Паркира в края на алеята. Спря чистачките и остави снега да се сипе на едри парцали върху стъклото. Леденото сокче почти се бе разтопило.

Излезе навън. Някъде в основите на кея се чуваха морските вълни, които лениво плискаха стените. Георги се заслуша в тях за момент. За последен път.

Отвори багажника на колата и извади маркуча, прилежно навит в средата и два чорапа. Сложи единия край на маркуча в чорапите, след което ги напъха в ауспуха на реното. Затвори багажника и се върна обратно в колата. Маркуча остави да виси през процепа, който остави малко преди да затвори прозореца.

Отпусна се на седалката. Погледна леденото сокче, което се бе превърнало в червена течност, след което завъртя ключа. Двигателят отново се затресе преди да забръмчи монотонно. След няколко минути на блажено спокойствие, Георги усети как се унася.

Сокчето се покатери по стените на чашата и започна да излиза бавно от нея… Алената течност се превърна в жена, облечена в булчинска рокля. Тя удряше по страничното стъкло, дъхът ѝ оставяше мастилени следи по стъклото… можеше да чуе гласа ѝ…

– Моля ви, пуснете ме! – гласът стана невероятно силен и отчетлив. Георги се сепна. – Моля ви!

Георги се надигна. Започна да кашля. Избута маркуча през прозореца и отвори вратата. Свежият зимен въздух го обгърна приятно. Сякаш се бе събудил от някакъв кошмар.

– Добре ли сте? – жената като призрак се приближи до него и стисна рамото му. Той я погледна ужасен. Тя беше мокра и окаляна, а гримът се стичаше по лицето ѝ в две черни вади.

– Какво правите? – едва продума Георги преди да чуе викове, които идваха от началото на кея.

– Бързо, измъкнете ме оттук, моля ви! – извика задъхано непознатата.   

Двамата се качиха в колата и потеглиха. Заобиколиха хората, които се бяха струпали и ръкомахаха.

– Сокче? – Георги подаде пластмасовата чаша на непознатата. Тя изпи на един дъх, това което беше останало. Усмихна се.

Може би бяха прави. В този ден Бог наистина чуваше молитвите.

Светлините на града останаха далеч зад тях.

Йоан Иванов, 17 г., клуб „Светлини сред сенките“, ОДК „Св. Иван Рилски“, Казанлък

Никола Ангелов

ТРАПЕЗА ЗА СПАСИТЕЛЯ ИИСУС

Две шепи мушмули

и чепка грозде

в нощта на Рождество

са полегнали тихо

в малка сламена

кошница.

Дълга, тъмна и толкова

чакана е

тази благословена

в молитви

нощ.

С бяла кърпа

покрита е

и в мъгла от надежди

оживялата питка,

мълчаливо омесена

с вяра, благост

и обич.

От мама.

Бият силно сърцата ни –

вместо камбани.

А домът ни е

мъничък храм.

Свещ трепери.

По покривката алена

капят меки

и топли сълзи.

Аз отварям прозореца.

През студа

и през времето

грейва ярка звезда:

Вижте,

Бог се роди!

Всяко зрънце

от гроздето

свети златно – прозрачно.

Всяка мушмула мига –

пълни шепи

луни.

Мама вдига

с криле уморени – 

с нежни длани

оживялата питка.

Чак небето докосва:

Сине, радвай се!

Бог се роди!

Радко Василев, 17 г., СУ „Св. св. Кирил и Методий“, Карнобат

Стефания Спиридонова, 8 г., София

КОЛЕДНИ ВЕЧЕРИ

Светът тъгува, гладува, ходи беден и бос, сгушен в своите дрипи, разкъсани от омраза, страх и насилие. Голям е, а не може да утоли алчността, не може да засити егоизма. Лута се из безбройните си пътища и чака сълзите на Бог да го измият, да го пречистят, защото и Бог ще заплаче от мъка за този свят.

Светът отчаяно се нуждае от чудеса!

От много чудеса!

И земята е уморена… От войните, от бедствията… Страда за хилядите малки телца, които не могат да достигнат брега ѝ, плаче за утихналите стъпки, които няма повече да я прекосяват. Иска да закърпи раните си, откъснатите парчета земя…

И тя има нужда от чудо!

А сърцата… Заключени са, чужди, далечни, обезверени, ранени или празни… Но дълбоко навътре, в най-далечното и уплашено ъгълче, всяко сърце пази надеждата, че ще намери обич, разбиране, приемане, че има кой да го утеши, подкрепи, изслуша…

Всяко очаква своето чудо!

…Мислите ми приличат на зимна виелица. Завихрят се, разпиляват се, после се успокояват и подреждат…

Ще се случи чудо!!!

…Вървя из осветените улици. Ярки звезди блестят високо в безкрая. Дърветата са отрупани със сняг, а къщите весело светят, украсени от коледния дух. Луната спуска своя бял лъч светлина. Сякаш дори земята е щастлива в тази зимна вечер.

Вървя… И градът не е пуст и мрачен. Наблизо минава жена с малко момиченце в ръце. Развълнувани пристъпват през прага на своя дом – за детето ново семейство. Една добрина дарява едно забравено детско сърце с дом, любов и щастие за цял живот. Истинско коледно чудо!

По-нататък дочувам детски смях… През прозореца виждам две щастливи деца да украсяват своята коледна елха. Подреждат играчки, увиват гирлянди, светват лампички. Радват се на коледния дух. Но той не носи само красота. Той сближава, прави времето специално, споделено с любимите хора. А тези искрени детски усмивки са едно голямо коледно чудо.

На отсрещния тротоар седи зъзнещ от студ просяк. Забързаните хора безразлично подминават плахо протегнатата му ръка. Но един човек се спира… След това продължава усмихнат своя път, защото знае, че е направил добро. А това е смисълът на празника. Един малък жест на човечност е коледно чудо за някой друг.

Улицата е дълга. Разказва много истории… И всяка има своя различен герой. И всеки има нужда от чудо. В малката празна къща стара жена седи сама, загледана в снимките на семейството си. И тогава, в тишината на мига, Бог чува молитвите ѝ и на вратата застават близките ѝ, децата… Животът има смисъл, животът продължава и истинската радост е в хората, които обичаме. Разбирателството, споделянето, любовта – това са тайните чудеса на коледния празник. А самотното сърце не би могло да ги разпознае.

Някъде дете оздравява, другаде някой дава прошка, завръща се, получава нов шанс, нова възможност да живее, да бъде щастлив, да обгрижва, да започне отново, да намери смисъл, да продължи, пак да се научи да мечтае или просто да открие друго сърце… Много малки чудеса, но истински, нужни, за да не се загуби вярата, че доброто го има, че Бог не ни е забравил, че за света има надежда. Изпитания ще има, но те ще се преодоляват, защото силата на сърцата е в благородството, щедростта, приятелството… Коледният дух е в желанието да правим нашия малък свят и красив, и добър. Най-големите коледни чудеса са безценните богатства, които Бог е посял в душите ни. В малкото зрънце вяра, че сме достатъчно силни да застанем над егоизма, алчността и омразата, и можем да бъдем добри хора.

И ако просто се обичаме,

чудесата няма да се случват

само на Коледа…

Станислава Стефанова, 11 клас, ПГ „Пейо Яворов”, Петрич

Дарение за сайта

Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 6/2021 - За причината на Въплъщението

Отиди горе