Религиозното в ранните български преводи на англоезична литература /Интервю c Мария Пилева

в Брой 6/2016 - За буквите и свободата/Срещи

Имало ли е литературна цензура през Българското възраждане

 

Никой не би могъл да предположи при първата си среща с Мария, че е отгледала три деца и толкова години е дишала библиотечна прах като един истински „събирач на изречения“. Наглед мъничко момиче, но с голямо сърце, което носи грижата за другия и мисълта за вечните неща, които се съдържат в словата на личности, живели в различни векове и при различни обстоятелства, но обединени от силата да обръщат посоките в живота на много хора към светлината…

Мария Пилева е родена през 1972 г. в София.  През 1996 г. получава сертификат за библеискита от Vision International University. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ през 2011 г., а през 2012 г. – магистърската програма „Преводач редактор“, в рамките на която защитава тезата „Българската рецепция на преводите на Чичо Томовата колиба на Хариет Бийчър Стоу“.
Изследователските й интереси са в областта на литературознанието, религията, историята, теорията на превода. Занимава се с редактиране и превод и е автор на разкази и публицистични материали, публикувани в сп. „Лия”. Нейни студии, статии и рецензии са публикувани в „Литературен вестник”, сп. „Литературна мисъл”, „Литературата”,  Littera et Lingua, в годишници и сборници на СУ, БСУ и др.
През 2014 г. взима участие в подготовката и провеждането на конференцията „Елена и Димитър Мутеви: ранните пътища на българската модерност”. Представя в рамките на Семинар за хуманитаристи към СУ „Св. Кл. Охридски“ два свои текста – „Проблемът мотив в литературата“ (2014) и „Тюбинген – немският Кеймбридж?“ (2016).
Специализира в Тюбингенския университет „Еберхард Карл“ (2015), където се включва в проекта Annotating Literature на проф. д-р Матиас Бауер за анотиране на Камбаните (Chimes) на Чарлс Дикенс.
През 2016 г. защитава дисертация, свързана с проблема за религиозните мотиви в преводната литература. Като докторант по българска литература (2013–2016) в СУ „Св. Кл. Охридски“ участва в проектите „Развитие и усъвършенстване на междуфакултетска Докторантска програма в областта на педагогическите изследвания и електронното обучение в СУ“ и „Български мемоари на ХIХ век”.
Докторската дисертация на тема „Религиозни мотиви в българските преводи на англоезична белетристика през ХIХ век“*, която тя защити през юни тази година, е повод за разговора с Мария Пилева.

Мария, защо избра темата за религиозните мотиви в българските преводи на англоезична белетристика през XIX век?
Изборът на темата е провокиран преди всичко от липсата на задълбочени проучвания в тази област. Темата се оказва по особен начин актуална и днес. За религиозните мотиви в българската литература е писано немалко и по различни поводи особено през последните 27 години, но не стои така въпросът с преводните произведения и в частност с тези от англоезични автори.  В съпоставителното изследване на преводи на творби на знакови белетристи (Джон Бъниан, Даниел Дефо, Чарлс Дикенс, Хариет Бийчър Стоу), осъществени през ХIХ в., в процеса на изследването се откроиха не само религиозни, но социални, философски и др. аспекти. Творби като „Робинзон Крузо“ и „Пътешественикът“ са сочени за „резервоар” за мотиви или мозайка от мотиви, алюзии, митологеми, а авторите им заимстват множество идеи от Библията като първоизточник. Именно тези мотиви са били цензурирани в периода 1944–89 г. и за съжаление, именно такива орязани и изкривени преводи са познати на повечето читатели, поради огромните тиражи и манипулираните предговори и послеслови. А в по-старите преводи изпъква определено богатството и трайното присъствие на религиозни мотиви.

Райно Попович

Кои са най-ранните преводи и от кого са направени те?
Ако става дума за първата преведена англоезична творба на български език, не може да се посочи съвсем точно началото, тъй като при първите творби, разпространявани в ръкопис, приемствените връзки със старата книжнина са стабилни. За долна условна граница на англоезичната рецепция се приема превеждането и отпечатването на „Мудрост добраго Рихарда“ през 1837 г., написан от една значителна фигура на Американското просвещение – Бенджамин Франклин. По същото време Райно Попович – учител и книжовник с голям принос за обогатяване на изразните средства на българския език – превежда „Младаго Робинсона случаи“, но не успява да го издаде. Този останал в ръкопис превод от 1841 г. е и първият преведен английски чист белетристичен жанр – романовият, но от гръцки текст посредник. Следващият превод на същото произведение е осъществен и публикуван от друг книжовник и будител, радетел за чистотата на българския език, който развива идеята за налагане на живия народен говор (източното наречие) в литературния език – Иван Богоров, през 1849 г.

Иван Богоров

Може ли да се каже, че има приемственост в българската преводаческа традиция, имайки предвид богатата книжовна дейност през Средновековието, до падането на България под Османско владичество?
В началото на старобългарската литература стои преводаческата дейност на братята Кирил и Методий и техните сподвижници, свързана със създаването на нова азбука и с изграждането на нов литературен език, с основната цел да бъдат представени Свещените текстове на Библията, както и богослужебна литература на славяните. Най-общо за преводаческата традиция може да се каже, че старобългарските книжовници се придържат към общи принципи за превод през Средновековието. Патриарх Евтимий прави редакция – опит за връщане „високо при изворите”. В поетиката на възрожденските преводни и оригинални творби се забелязват сходни със средновековната българска книжнина черти – сигурно доказателство за приемствените връзки между тях. Известна жанрова приемственост се наблюдава с житието – най-разпространения тогава повествователен вид, постепенно трансформиран в биография. Биографичното повествование, част от каквото намираме в преводите на „Робинзон Крузо“ и „Чичо-Томовата колиба“, се приема най-лесно от непросветения масов читател, подготвен за възприемането му именно от нравоучителната житийна и дамаскинар­ска литература. Възстановяването на прекъснатата национална традиция всъщност става централен ориентир на Възраждането.

По какви пътища стигат до България произведенията на западната и англоезичната литература?
През Възраждането съществуват няколко културни центрове – Цариград, Одеса, Москва, Браила и др., където редица българи учат и получават достъп до произведения на западноевропейската литература. Оформят се концепции за това кои от тях си заслужава да бъдат преведени и издадени, търсят се спомоществователи и издатели. През ХIХ в. по различни пътища се получава информация за английската литература, основните от които са Цариградският Робърт колеж, където учат десетки български младежи до Освобождението, а след това броят им нараства многократно, някои английски университети в Европа, протестантските училища в Самоков и Банско, дейността на американските и английски мисионери, засилващата се търговия с Англия. Но въпреки това английският език, литература, изкуство, начин на мислене остават чужди за българите. Литературните историци споделят, че дори и след Освобождението България остава далеч от англосаксонския културен дух и не успява да почерпи достатъчно от изворите на безсмъртното творчество на Шек­спир, Нютон и мн. др. Около 150 български интелектуалци преди 1878 г. са говорили английски език и са познавали лично американски мисионери, журналисти, дипломати, пътешественици, но нито българите, нито американците са се възползвали от тези връзки.

Имало ли е цензура през XIX век и доколко тези преводи са били достъпни до широк кръг български читатели?
Въпросът за цензурата през ХIХ в. има няколко аспекта. Съществуват няколко вида цензура до Освобождението, основната от които е Царската, рационалистко-просветителска по своята философия, свързана основно със забраната и преследването на революционна литература (с печат от нея е публикуван преводът на Чичева Томова колиба) и Цариградската патриаршеска, която на свой ред координира своята политика с Московската патриаршия. На друго ниво е цензурата, идваща от средите на по-видни граждани големци (напр. търновските, котленски, битолските), която е свързана с необходимостта да се защитава православната вяра и засяга повече католическата, отколкото протестантската книжнина. Известна е и силната съпротива от страна на Цариградската патриаршия срещу превода на Новия Завет, финансиран от Британското и чуждестранно библейско дружество, негативните настроения срещу протестантския превод на цялата Библия. Но цензура като тоталитарната, позната ни от близкото минало, изличаваща всичко, свързано с вяра, Бог, Библия, не е била позната през ХIХ в.
След напускане на политическите граници на Империята, поради забавеното развитие на българското книгоиздаване и книгоразпространение, сравнително късно са поставени въпросите за административното уреждане на цензурата. Сериозни спорове възникват във връзка с приемането на Конституцията на освободена България през 1879 г., когато софийският митрополит Милетий предлага „да се учреди цензура върху съчиненията от духовно и догматическо съдържание”, а русчушкият Григорий настоява тя да бъде неограничена, за да не се появяват посегателства върху основите на вярата. Петко Каравелов пък заявява, че „много може да се говори по въпроса за цензурата, но нищо не може да се каже за нейната полезност… днес ще запретите богословско съчинение, утре философско, а вдругиден ще се докопчите и до физиката”.
Официална цензура върху религиозните мотиви в белетристиката, съдейки от разгледаните произведения, не се открива. Наблюдава се известно адаптиране от преводачите на библейските заемки и мотиви и приближаването им към православните, напр. пренасянето на целия фон на сюжетното действие в първия превод на Коледна песен от празника Рождество Христово на по-големия за източноправославните християни празник – Възкресение с неговите специфични особености и традиции; преводът на Father God с „Отец”, вместо баща, „Friend above” – с „Утешител” или с „Господи”, като по този начин става отдалечаване от идеята за личната връзка и приятелство с Бога.

Каква роля играят преводните произведения във формиращата се национална българска литература през Възраждането? До каква степен е било „побългаряването“ им от българските автори и как се е отнасяла литературната критика към тях?
Белетристичните преводи от западноевропейски езици изиграват основополагаща роля за развитието на оригиналната художествена литература, особено в началния етап от създаването й. Още от първите десетилетия на ХIХ в. преводите подготвят появата на белетристичната жанрова формация, стават стимул за усъвършенстване езика и стила на българските книжовници, които чрез тях се докосват до образците на разказа, повестта, романа. Като форма на литературен контакт с другите европейски народи, преводната белетристика приобщава българските читатели към значими художествени ценности, спомага за етническо и културно обособяване на българското, за откъсване, дистанциране от ориенталското, както и за определянето на литературните вкусове и нагласи. Благодарение на преводите редица нови понятия и идеи проникват за пръв път в съзнанието на самите преводачи, а след това и в народа.
Има различни степени на побългаряване – малки намеси, отнасящи се до външната страна на произведението и до езика, като замяна на имена и реалии; по-големи, но придържащи се към текста на оригинала, обикновено преразказани пасажи, и съществени редакции – дотолкова отдалечени от първообраза, че той трудно бива познат, свързани с промени на сюжета и композицията, повествователния модел и образната система, като дори може да се стигне до промяна на жанра. Почти всички преводачи през Възраждането побългаряват до една или друга степен превежданото произведение и в същото време се обявяват против побългаряването на останалите книжовници.
„Робинзон Крузо”, „Чичо-Томовата колиба”, „Коледна песен” – това са произведения, с които са израснали поколения българи. Те са били преведени на български през Възраждането, когато все още не е бил намесен идеологическият момент за скъсване с религиозността. Как се развива във времето този идеологически момент?
В историята на българските преводи на „Робинзон Крузо“ например могат да се откроят няколко периода, свързани не само с това към каква аудитория е насочено изданието, но и до каква степен се доближава то до оригинала: детство (първоначалната рецепция изключително през детски адаптации – първите преводи от средата на ХIХ в.), юношество (от появата на по-близки до оригинала преводи до първите преводи от английски през 30-те години на ХХ в.), застой (или идеологически прочит – периодът на цензурата, когато от романа са отнети всички библейски теми, образи и мотиви, 1944–1989) и зрялост (появата на пълните преводи от оригинал след 1989 г.). В критическите изследвания на творбата от периода 1944–89 г. се набляга на социално-философската страна на романа, твърди се, че той е илюстрация на еснафския манталитет, а героите представляват изсушени от дидактичната насоченост образи, схеми и т.н. Активният човек, попаднал в идеологически рамки, се откъсва напълно от библейската първооснова.
При „Чичо Томовата колиба“ се накърнява целостта на идеята за нуждата от Божествена подкрепа и закрила на всеки човек, дръзнал да се бори с потисничеството, робството, и тези импликации все повече избледняват през ХХ в., докато изчезнат напълно при последния превод на Анна Каменова, който се преиздава от 1954 г. до днес. Този превод е почти наполовина съкратен, премахнати са и в него всичките библейски цитати, духовните песни, реалиите, свързани с негърската протестантска култура.
„Коледна песен“ като че ли не е пострадала толкова от цензурата, запазени са доста от религиозните мотиви, но сюжетът изобилства с приказни елементи и общата цел е да се покаже социалната неправда.
Идеологическият прочит нанася най-големи поражения на рецепцията на тези творби. В периода 1944–89 г. буквално преводите са ограбвани откъм религиозни теми и мотиви, фактите са подчинени на предпоставените тези. На някои произведения пък напълно е отказан прочит, както в случая с „Пътешественикът“ – при него ако се отстрани религиозното, няма да остане нищо. Онова пред­убеждение от времето на идеологическите прочити, за съжаление, продължава да пречи на цялостния анализ и на акцентиране върху библейските образи, теми и мотиви в класическия литературен текст.

Разкажи ни малко повече за паралела между „Робинзон Крузо” и библейската притча за блудния син, както и за влиянията на Даниел Дефо и другите автори от библейските сюжети.
Романът на Д. Дефо „Робинзон Крузо“ представлява типичен пример за умела употреба на мотива за блудния син, който може да се нарече и лайтмотив или тематичен мотив на цялото повествование. В самия текст персонажът няколко пъти сравнява себе си с библейския герой, а компонентите на библейския мотив са проектирани много ясно в романа. Такива са напускането на дома без бащината благословия, пътят в чуждата страна, идването на себе си, връщането при първа възможност. Идването на себе си е много силен психологически момент в оригинала на Дефо – Робинзон получава съновидение с ангел с меч в ръка, който го предупреждава, че ще умре. Тогава именно той произнася първата искрена молитва и започва да чете всеки ден от Библиите, които е спасил от круширалия кораб (в оригинала цели 3 броя, а в българските преводи някъде са редуцирани, а в други напълно липсват).
Творците, възпитани в протестантската и католическата културна традиция, използват съзнателно или подсъзнателно множество библейски образи, теми и мотиви. Изчезването на тази обща културна база ощетява твърде много алюзиите, свързани с Библията в творчеството им. Патриарсите, Христос, апостолите може да не са герои на някой съвременен роман, обаче той да е изцяло пропит с тяхното присъствие, че те сякаш буквално да говорят от всеки абзац. Но съвременният читател трудно може да ги разпознае. Напр. учениците от елитна столична гимназия, запитани за библейски аналог на жертвата на Аслан от Хрониките на Нарния на К. С. Луис, не успяват да стигнат до Разпятието на Христос.

„Чичо Томовата колиба, вер­ният настойник и изходът от Египет” – на тази тема си посветила една глава от твоя труд. Какъв е контекстът, в който се проявяват библейските препратки? Пър­вият превод е направен от Димитър Мутев, разкажи ни повече за този именит българин.
Романът на Хариет Бийчър Стоу се появава в средата на ХIХ в. – време, когато проблемът с робството предизвиква бурни реакции и разделение дори в самите протестантски църкви, като аргументите и на двата лагера са извлечени от Библията. Като религиозен текст, базиран на евангелското християнство, „Чичо-Томовата колиба“ възпроизвежда и произвежда религиозна култура. Критиците дори твърдят, че той пренаписва Библията като история на негърското робство. Някои от героите на романа цитират библейски пасажи за нуждата от покорство на господарите и изтъкват примера с ангела, който казва на Агар да се върне и покори на своята господарка. Повечето обаче, които изразяват и отношението на авторката, настояват за излизането от Египет, разделянето с робството и приемане на всички хора за равноправни Божии създания. Романът завършва с апел към християнската църква да се реформира, покае и спази дълга си към поробените, за да не предизвиква Божия гняв. Тези мотиви обаче са напълно заличени в преводите след 1944 г., а и до днес не е направен пълен превод на романа, в който да се възстановят всички библейски препратки, явни и скрити цитати, алюзии, които в оригинала са над сто.
Първият преводач на романа е Димитър Мутев – дълбоко вярващ и ерудиран българин, с докторска степен по философия от Берлинския университет, владеещ няколко езика главен редактор на списание „Български книжици”. Това е една от личностите на Българското възраждане, която се съизмерва с европейските стандарти за учен, преводач и публицист. Неговият превод, осъществен през 1858 г., освен че предава коректно всички библейски идеи, образи и мотиви, остава и до днес недостигнат по богатство на езика и поетична образност български вариант.

Кои са основните аналогии в литературното развитие на Чарлс Дикенс и Даниел Дефо? Защо Дикенс е наричан „социален пророк” и какво е неговото социално пророчество в произведението му „Коледна песен”?
Начинът, по който Дикенс свързва журналистическия и литературния труд, наподобява успеха на Даниел Дефо, но в много по-голям мащаб. Всъщност от Дефо, който е измежду първите романисти, популяризирали жанра, до Дикенс, който е сред тези, които го утвърждават като водещ, изминава близо век. И двамата обаче се бунтуват по свой начин против невежеството на миряните, против ограничеността на религиозните институции, имат враждебно отношение към лицемерието и фалша. Дикенс вярва в нравственото начало на обществените отношения и в необходимостта алчността и егоизмът да се заменят с християнска благотворителност към ближния. Неговата гениалност е във въображението, в прозорливостта, в чувството му за хумор, в това, че вижда най-важните и възвишени неща у своите герои и светове; че намира инстинктивно най-точната дума и фраза.
За Дикенс нито един човек не е самодостатъчен, той притежава неповторима идентичност. Творецът иска да оправи злините в обществото, като ги описва, и именно по този начин са премахнати затворите за длъжници. Заради реалистичното представяне на социалните несправедливости обаче творецът удобно бива използван от марксистката историография, която отрежда на капитализма неизбежна гибел, и е поставян в строга идеологическа рамка – на едностранчив, социален критик. В „Коледна песен“ социалното пророчество разкрива нерадостната сет­нина на онези, които пренебрегват нуждите на ближния и мислят само за своето облагодетелстване. Чрез връщането към миналото, в корена на проблема, е изцелена заразата на егоизма и скъперничеството. Скрудж се преобразява и започва да „вижда” и „усеща” хората около себе си.

Интересно е, че мотивът „поръсване с тамян” за благослов над бедните домове от Духа, не е засегнат в нито един български превод. Как може да се разтълкува този факт?
Ако за липсата на поръсването с тамян от Духа на настоящата Коледа в превода на Ст. Йовчев, съзрял в протестантска среда, могат да се намерят аргументи, то необяснима оставя тя в преводите през руски, тъй като мотивът е здраво вкоренен в православното богослужение – каденето на тамян от свещеника гони и злите сили. Благославянето в случая изразява Божията любов и грижа към низшите и страдащите. Вероятно фразата не е разпозната от преводачите през ХIХ в., за повечето от които се оказва, че не са достатъчно компетентни да различат дадена дума, обяснение, реалия и да ги предадат адекватно на български език.

Посветила си една глава от твоето изследване на Джон Бъниан и неговата разгърната притча „Пътешественикът”, преведена с огромен успех на много езици още с публикуването на творбата. Кога българският читател е прочел за пръв път произведението на родния си език?
The Pilgrim’s Progress – една от първите популярни английски книги и най-превежданата на почти всички световни езици – е преведена на български през 1865 г., когато от брой 9–11 на сп. „Зорница” се появява част от началото на творбата, а през следващата 1866 г. и цялата в луксозно издание – качествена хартия, твърда гравирана корица, позлатени страници, 15 илюстрации, вкл. „портрет на съчинителя”. Пълното заглавие на титулната страница гласи: „Пътешественникът от тойзи свят до онзи, или Христяновото пътешествие от градът Погибелово до Небеснийът град; казано по подобие на съновидение от Иоанна Бъняна“. Преводач е известният методистки мисионер д-р Албърт Лонг, който след установяването си в Цариград през 1863 година се включва към екипа на д-р Илайъс Ригс в епохалния труд за превода и редактирането на Библията на съвременен български език.

В обобщение, какво е онова, което обединява българските преводачи и какво е характерно за всички български преводи на англоезична литература през XIX век?

Димитър Мутев

Трудно могат да се сложат под общ знаменател всички преводи на англоезична белетристика. Има твърде аматьорски начинания, осъществени през ХIХ в., за някои от преводачите се предполага, че са били ученици или студенти, без достатъчно опит. Но повечето от преводачите познават отблизо литературните вкусове на формиращата се четяща аудитория – Д. Мутев, П. Р. Славейков, Ив. Богоров, А. Лонг са главни редактори, книжовници с широка култура и влияние. Всеки от тях има оформена концепция за теорията на превода, която и отстоява, но преди всичко друго самите те са творци. В своите преводи се стремят към точност и вярност на оригинала или посредника, в повечето случаи отбелязват името на автора. Те се облягат на капацитети при избора на автори и творби за превод и така спомагат да се разкрие значима част от жанровото богатство на англоезичната литература; да се положат автори, текстове и събития, които да конструират английския (и американския) свят за българина. Такива преводачи имат и ясно съзнание за форматиращата сила на религиозния код.
Впечатляваща е цифрата на използваните източници – 639, от които повечето от половината на латиница. Със сигурност е трудно да се отделят най-стойностните и полезни за теб изследвания. Все пак, би ли споменала някои от тях?
Целта ми бе да привлека колкото се може повече критически изследвания за разглежданите автори, тъй като почти всички „западни” критици обръщат подобаващо внимание на религиозните мотиви в тези произведения, за разлика от българските. Религиозното присъствие не може да бъде отделяно от творчеството на писатели като Дефо, Дикенс, Бъниан, Стоу и то заема важно, при някои централно, място, става част от тяхната естетика. В България, за съжаление, такава критическа литература се намира трудно. От най-богатата англоезична библиотека „Паница” в Благоевград по междубиблиотечно заемане успях да си набавя малка част от търсените критически изследвания. Наложи се и на няколко пъти да пътувам в чужбина, за да се добера до най-новите изследвания за търсените автори – достъпът ми до библиотеката в Тюбингенския университет беше много ценен. Там се запознах и с някои от авторите на току-що излезли изследвания – проф. М. Бауер, д-р А. Църкър. За Дикенс по случай 200-годишнината от рождението му (2012) открих десетки новоиздадени книги. Все пак най-стойностни са изданията на Oxford и Cambridge University Press, на Modern Language Association, както и поредицата на издателство Peter Lang, озаглавена Studies on Themes and Motifs in Literature, анотираните версии на „Коледна песен“ и „Чичо-Томовата колиба“, издадени от W. W. Norton & Co. Изключително важно за периода е и изследването Nineteenth-Century Religion and Literature (2006).

Има ли тема, към която би искала да се върнеш отново и да изследваш по-задълбочено?
Тъй като темата за дълго време е била пренебрегвана и загърбвана, има още много работа по нея – англоезичната рецепция може да се разглежда в по-голям хронологичен и тематичен обхват откъм това проблемно поле. Европейската култура е свързана с християнството и литературата носи изобилие от религиозни мотиви – от очевидни библейски заемки до енигматични структури и единични конструкти. Загърбването на Библията – този значим паметник на човешката словесност, затруднява както общото осмисляне на литературното развитие, така и анализирането на конкретни произведения. Интересни за мен биха били темите за влиянието на Библията върху езика ни, както и за нехудожествените текстове с религиозно съдържание от периода. Надявам се и че този труд, осъществен като опит да синтезира някои неразвити аспекти на литературната наука у нас, премълчавани с десетилетия и дори несъществуващи за нея, съдържа достатъчно материал за бъдещи изследвания. А това е плодотворна и многоаспектна тема не само за литературоведи.

 

* Aвтореферат на Мария, публикуван в сайта на СУ

 

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*