Размисли върху балканските съжителства

в Брой 3/2010 - Пустините вътре в нас/Общество

Рани ме зле приятел мой.
Излях гнева си – секна той!
Но подло бях от враг ранен.
Мълчах – гневът растеше в мен!”

У. Блейк.

Съвсем наскоро един мастит български историк в ефира на националната ни телевизия изказа следното мнение: „Историята не е само част от хуманитарната гносеология, но и мотив за делегиране на права”. Тези думи макар изказани по един добър повод (85- годишнината от учредяването на македонското дружество) носят в себе си цялата трагедия на съвременната балканска история. Защото, именно мотивирайки се със славната си история страните от региона „делегират права” върху територии. Дори и в 21- ви век все още в главите на някои стоят представи и картини характерни за миналото изпъстрени с негативни стереотипи и националистически крясъци. Учудваща е   патологичната виталност на  идеите за Душановата държава, Мегали идеята, България на три морета, Велика Румъния и Османската империя. Сякаш малко кръв се ля и малко травми се нанесоха, сякаш не се разбра, че на такова ограничено пространство те са неосъществими фикции, водещи до иредентизъм ,респективно омраза към другия, към съседа.

Навремето прочутият немски мислител Г. В. Хегел беше перифразирал латинската поговорка: „историята е учителка на живота”, в смисъл, че тя наистина е такава, но никой не иска да се поучи от уроците, които  ни изнася.

Това остроумно заключение е доказано вярно, но има и няколко нюанса, които дават надежда, че нещата могат да бъдат и другояче. За наше огромно съжаление примерите са на запад от нас.

old-manОбщоизвестна е историята на  съседските свади между Англия и Франция . Там загинаха милиони хора, за да се разбере, че сифилисът не е „френската”, нито „английската” болест, а просто едно венерическо заболяване продиктувано от неразумно сексуално поведение. След 1945 г. на фона на ужасяващите разрушения от ВСВ тези страни постепенно преодоляха наслоената вековна омраза и заживяха в една общност без граници и малко предразсъдъци (изразявани рядко и то само на битово ниво). Дали това е плод на материалния стабилитет и глобализма или са си „сменили чипа” времето ще покаже, но толерантното отношение към съседите засега е факт.

Нашите комшийски скандали водят началото си от памтивека, но 19- ти и 20-ти век са особено травматични и оставят дълбока следа в манталитета ни.

Отначало всичко започва добре, носейки се на крилете на идеала за свобода. Българи и сърби участват в гръцкото въстание (1821 г.), пак българите играят съществена роля в конфликтите на Сърбия с Османската империя през 60- те години на века (1-ва и 2-ра български легии). В тези преломни моменти поробените балканци са братя обединени срещу изконният враг. Но както се казва в една поговорка битуваща по нашите географски ширини: „много хубаво не е на хубаво”. Съвсем скоро братството отстъпва на филетизма в неговия краен вариант, сякаш да се потвърди обскурантното древно правило, че  на Балканите триумфите на едните се давят в сълзите на другите. Започват да действат на пълна пара „Начертанието” на Гарашанин, „Мегали идеята”, фрустрацията от Берлинския конгрес и Младотурския национализъм – тези конници на балканския апокалипсис, оставили толкова кости и черни забрадки след себе си.

Съвсем естествено е след толкова много конфликти в съзнанието на народите, обитаващи Полуострова, да остане една горчилка спрямо „другия”, изразявана под формата на  прозвища, които визират някакви негови негативни черти.

За гърците българинът е „хондрокефалос”- твърдоглав; нашите не остават по-назад и им лепват епитети от рода на „фанариоти”, „лукави” и „двуличници”,. За сърбите ние сме „бугараши”, а те за нас „лекомислени пияници” и т.н. Не остава по-назад и пропагандната машина в лицето на лозунги от типа: „вулгарос на ми мини”- българин да не остане, или пък „по пет на нож”, което от боен вик срещу турците метаморфозира до заплаха срещу всички други, защото те са: „съюзници, разбойници”. Въобще тъмна, наситена с реваншизъм балканска история.

За общо щастие някои от парадигмите на миналото днес са преодолени. Особено това е видно в страните, които членуват в ЕС: България,  Румъния и Гърция. Но при другите съседи нещата съвсем не са така. Все още „четници”, „усташи”, „шиптери” и „бошняци” се гледат на кръв и чакат „видов дан”, което ме навежда на мисълта колко крехко е балканското разбирателство и дали някой трус (подобно на така страстно прокламираната Световна икономическа криза) няма да взриви „барутния погреб”. Може би една малка доза ксенокрация в лицето на ЕС е необходимият антидот? Видичемо…

Ние разбираме колко сме си близки, когато излезем извън теснините на Балканския полуостров. Там навън, нашироко, една бутилка вино, буца сирене или така обичаната под всякакви форми анасонова ракия ни докарват до сълзи по родната земя – земята, която ражда тези блага, без да влага националистически чувства.

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 3/2010 - Пустините вътре в нас

Отиди горе