Пъзелът на един живот (Журналистът, писателят, поетът Григор Григоров на 90 години)

в Брой 3/2017- Христос воскресе, радост моя!/Срещи

„Луната, Луната,
за какво си мислят
като я гледат децата?…“
    „Луната“, Григор Григоров

За Григор Григоров научих от Мариола Георгиева, директор на българското неделно училище „АзБуки“ към Културната асоциация „Асен и Илия Пейкови“ в град Рим и на БНУ в Колеферо. Разказа ми, че Григор Григоров е един от първите български журналисти, работил в Германия и имал срещи с много емблематични личности на XX век. Понастоящем живеел в Рим и на 24 януари тази година отпразнувал своя 90-годишен юбилей. Пожелах да направя интервю с него и му изпратих въпросите по електронната поща. Но виртуалната среща не се състоя, а месец по-късно се озовах в неговия дом в Рим. Никакъв напредък на техниката и технологиите не могат да заменят личната жива среща между хората, принцип, който и българският журналист е следвал през целия си живот. Въпреки намерението ни да останем не повече от два часа, Григор Григоров прояви завидна жизненост и работоспособност, и чак след шест часа напуснахме дома му с пълен диктофон  със записи, копия от публикации в български и италиански издания, стихове, снимки, трите му издадени детски книги и усещане за досег с мъдростта на един човек, преживял пълноценно живота си.

Холът в дома на журналиста беше съб­рал сякаш целия му свят. Стените бяха изрисувани с римски колони, арки и хълм с величествена катедрала в далечината – техният приятел, художникът Стефан пребивавал в дома им няколко дни, докато семейството пътува из страната. Малки и големи снимки по стените и на рафтовете са запечатали най-близките хора и най-важните моменти от живота на семейството – годишнини, сватби, деца, постижения. Портретът на папа Джовани XXIII напомня за едно важно събитие от детството на Григор Григоров, а дървеният кръст с надписи на италиански език съдържа молитвата „Отче наш“.

Григор Григоров е роден на 24 януари 1927 г. в село Белозем, Пловдивска област. Неговите дядовци и прадядовци били заможни хора, притежавали земя, голяма бакалница, кръчма, хан, и били на почит и уважение от всички. Най-старият още през турско време имал право да носи фес, защото бил грамотен, знаел турски и гръцки. Затова прякорът на рода първоначално бил „Фесчията“, а в следващото поколение при другия прадядо, който не носел фес, започнали да ги наричат „бакалчетата“.

Бащата на Григор Григоров бил изпратен да учи агрономство в Германия, а когато се върнал в една от ваканциите, срещнал учителката по литература в местното училище Ана Такева и се оженил за нея. Родил се Димитър, после Григор, а една година след това станало голямото земетресение с епицентър Чирпан, което засегнало всички селища в областта, включително и село Белозем. Къщата на „бакалчетата“ била изцяло разрушена, както и на останалите хора в селото. Тогава в Белозем живеели около 5000 души, половината католици, половината – православни. В помощ на пострадалите пристигнал папският наместник Анджело Ронкали (бъдещият папа Йоан ХХIII), който раздал на всички пари, одеяла по равно на католици и православни. След бащината благословия, малкият Григор получил благословия от един бъдещ папа.
„И тая благословия аз смятам, че ме е преследвала и ми е помагала да преживея още много трудности в моя живот“, казва Григор.

Още на следващата година дошла първата трудност. Уж обичайното заболяване на гърлото прераснало в много тежък дифтерит и момчето започнало да се задушава. Пловдивските лекари трудно можели да дадат надежда за живота му – на 1000 души най-много един оцелява. Момчето не просто оцеляло – само преди месец някогашният младеж отпразнува своя 90-годишен юбилей.

В Белозем той живял до четвъртата си година. В спомените му били живи традиционните български празници. На лазаруване идвал в селото един училищен хор и пеел песента „Сиви, бели гълъби“:
„Сиви, бели гълъби,
накъде сте летяли?
Летяли сме, летяли
в цареви дворове“.

„Тази песен и този текст са, така да се каже, моите първи културни придобивки. Но съм живял скромно, независимо, че моите родители бяха заможни хора. През зимата ходех с галошки, а едно друго момиченце ходеше с шушонки“… Из спомените на Григор Григоров
Когато малкият Григор бил на 4 години, баща му успял да си намери работа във водния синдикат в Пловдив, благодарение на това, че Земеделският съюз, който бил тогава на власт, симпатизирал на комунистите. Понеже баща му бил комунист. Наели един голям апартамент в Пловдив, а бащата, понеже бил немски възпитаник, записал двамата си сина в престижното немско училище. Григор започнал най-напред в забавачницата Kindergarten и чак тогава в първо отделение. Всички учители били немци и преподавали по всички предмети на немски, с изключение на български език и религия. Учителката по литература вдъхнала у момчето любов към писането и много често им давала да пишат разкази и свободни съчинения.

Но правителствата се менят и земеделците паднали от власт. Новото реакционно правителство започнало да уволнява земеделците и така бащата на Григор се оказал на улицата. Майка му пък била уволнена по т.нар. член 70 – в цяла България и завинаги тя нямала право да работи изобщо. Наложило се да напуснат голямата квартира, а бащата отишъл в Немското училище, за да отпише синовете си – било невъзможно да плаща високите такси. Но директорът г-н Зелигър решил, че ще ги освободи от такса, понеже момчетата били едни от най-добрите ученици. Скоро след това започнала войната и училището било затворено.

Бомбардировки, евакуации… В това смутно време, благодарение на  българския екзарх, Ана Такева била назначена за учителка в с. Овчеполци, Панагюрско. Синовете й отишли да живеят при нея, а след евакуацията се върнали отново в Пловдив. Живеели в пансион, после в малка квартира, но продължили да учат в Немското училище, където научили немски език като втори майчин и усвоили още френски и руски.

След 9 септември 1944 г. закрили Немското училище, а Григор завършил 7 и 8 клас в българска гимназия. Семейният съвет решил, че младежът трябва да продължи да учи или във военно училище, или да завърши право. В крайна сметка той избрал правото. Но мечтата му била да стане дипломат.
По време на една международна студентска бригада на язовир „Копринка“ бил преводач на младежите от Дания, с които станали много близки и продължили да поддържат контакт в бъдеще. По време на бригадите Григор Григоров бил бригаден кореспондент. А когато бил последна година, имал още изпити да взема, от младежката организация на свободната демократична младеж решили да го направят кореспондент на в. „Народна младеж“. И той станал кореспондент на вестника от Пловдивска област през 1950 г.

Но в Пловдив нямали кореспондент и на в. „Земеделско знаме“, поради което му предложили да работи и там. Това било по времето, когато се създавали ТКЗС-тата. Някои от председателите принуждавали селяните да влязат със сила, имало заплахи, побоища… И кореспондентът получил задача да напише статия за един такъв председател на ТКЗС с прякор Качула. Статията остро изобличавала „качуловщината“ посочвала как не трябва да се правят ТКЗС-тата в България.  Именно тази статия била използвана от Вълко Червенков в доклад на един от Пленумите на БКП, на който бил избран нов курс – за ненасилствено и доброволно влизане в кооператива.

През 1955 г. в Пловдив започнало да излъчва в ефира първото радио и Григор Григоров решил да застане зад микрофона в студиото. Той вече бил семеен, родила му се първата дъщеричка Юлияна. Поради това, че бил изключително претрупан с организационна и творческа работа, заболял от язва, което станало причина да му издадат медицинско за отмяна на военната служба – водел се „писар от запаса“. Едновременно с това, станал преводач на чуждестранните делегации, които посещавали окръжния народен съвет. С един от делегатите от Германия той се сприятелил много и споделил своята мечта да специализира журналистика в университета в Лайпциг. Немецът се съгласил да му съдейства и казал, че ще му изпрати декларация, в която ще пише, че му дават и издръжка. Понеже от българското министерство можели да му дадат разрешение, но не и пари. Така Григор Григоров заминал за Германия.

В университета изнесъл няколко доклада за историята на българската журналистика. А когато се създала българската телевизия в края на 50-те години, изпратили по петима журналисти от различни редакции в Германия и СССР да проучат чуждия опит. И поканили Григор Григоров да превежда. Той се съгласил и обиколил всички редакции със своите колеги, научавайки много за телевизионния процес. Тогава успели да издействат и да го назначат в немската телевизия като едновременно бил и кореспондент на българската телевизия. Постъпил в политическата редакция на длъжността „редактор-репортер“ – както „По света и у нас“, правели новинарските емисии. Едновременно с това той имал право да прави репортажи и интервюта. Главната му задача била да подбира подходящите за България програми на немската телевизия и да ги изпраща в родината – така българската телевизия стартирала с 50% немски програми. В същото време, когато дойдели в Берлин български делегации, Григор Григоров правел репортажи за българската телевизия.

Докато работел в немската телевизия, в политическата редакция, му възложили да замине за Москва и да издири филмови материали от войната за участието на немските пленници в Русия, които се включили в един батальон в борбата срещу Хитлер. В същото време друг екип от немската телевизия правела интервю с Юрий Гагарин. Поканили българския кореспондент да превежда, понеже знаел и руски. Така двамата се срещнали за пръв път. Втория път се случило отново в Москва, когато присъствали четиримата космонавти.
По-късно, когато отишъл да живее в Рим, срещнал един друг велик българин – художника Илия Пейков, който му разказал за срещата си с Юрий Гагарин. Космонавтът отишъл в ателието му и започнал да разглежда картините му. Спрял пред една и българинът се притеснил, че гостът му се е уморил по стълбите. „Не, но това, което сте нарисували, аз го видях през прозореца на моя кораб“…

Един ден в немската телевизия решили да направят предаване за всички социалистически страни на съответния национален празник. Трябвало да се подготви такава програма специално за България. Договорен бил сценарият, артистите, певците – Йорданка Христова, Бисер Киров с неговата песен за войната във Виетнам, която той изпял на немски език благодарение на Григор Григоров, който му превел текста от български. Оркестър „Балкантон“ участвал още в тази програма и една балетна двойка. Балерината се казвала Маргарита Траянова, която била една от четирите прими на Софийската опера и танцувала специално поставената за нея хореография от световно известния хореограф Немичек по музиката на Гершуин „Един американец в Париж“.

Кореспондентът в Берлин посрещнал българската културна делегация на летището и поканил солистите и балерината в колата си, останалите се качили в автобуса. Вечерта били поканени на вечеря в клуба на кинодейците в Берлин, където не всеки можел да влезе.
„И съдбата така решила, като седнахме на тази голяма кръгла маса, до мене се случи Маргарита Траянова, балерината. И дето викат: „Гръм от ясно небе“ – прескочиха тези искри и започнахме да се обичаме“, споделя  спомена си за този момент. Предаването било много успешно, а Маргарита Траянова останала в Берлин много след като приключил ангажиментът й към предаването. Близо месец след това обаче, тя се върнала поради репетициите на „Лебедово езеро“ в Националната опера, а дни преди премиерата Григор Григоров получил телеграма: „Утре вечер имаме премиера на „Лебедово езеро“ и ще танцувам само за теб“. Григор Григоров излетял със самолета на другия ден, присъствал на премиерата и се върнал обратно в Берлин. След като приключило последното дело по неговия развод, той натоварил книгите си в колата и заминал за България. На ул. „Граф Игнатиев“, на трамвайните релси ресорите на автомобила се счупили поради тежестта на книгите в багажника.

Скоро след това двамата сключили граждански брак. Първата идея била да заминат за Германия, Маргарита да се яви на конкурс в Щатс опера в Берлин, но когато се събудила сутринта, усетила нещо да трепти под сърцето й. Двамата били изключително щастливи, отказали се от идеята да останат в Германия и се завърнали в България. Бъдещият баща окончателно си подал оставката от немската телевизия.

„Щом е такъв случаят, никаква опера. Ти си създала много образи в операта и театъра, те ще минат и преминат, но този образ, който двамата сме създали, ще остане завинаги“, казал той на Маргарита.

На родна земя, Григор Григоров направил опит да продължи работа в българската телевизия. По това време директорка била Леда Милева. Тя искрено се учудила като разбрала кой стои пред нея – не знаела, че има български журналист в Берлин, който изпраща програми в България. Посъветвала го да почака, защото още няколко български писатели чакали ред да започнат работа в българската телевизия. Той чакал, чакал и не дочакал, понеже бил назначен в Държавно обединение „Българска книга“, част от Комитета за култура, като завеждащ пропагандата на книгите в чужбина.

Тогава Людмила Живкова обръщала голямо внимание на представянето на България в чужбина. Най-напред – иконите. Григор Григоров трябвало да организира тези изложби.
„Александър Фол ми беше най-напред началник и всяка събота правехме оперативка, а аз докладвах какво съм правил през седмицата. Когато пратихме българските икони в Лондон, казах на оперативката:
„В този момент английските лордове си обличат фраковете и смокингите и отиват на откриването на изложбата на българските икони“…

После пратили изложбата в Италия, а българското злато – във Виена. Докато Григоров завеждал отдел „Капиталистически страни“, купили къщата Витгенщайн в австрийската столица и открили там Български културен център. В Кьолн организирали изложба на Казанлъшката тракийска гробница. На една от рисунките мъж и жена си говорят. Изведнъж рисунката оживяла и Маргарита Траянова заедно със своя балетен партньор изиграли танц върху музика, написана специално от немски композитор. Българските икони и злато стигнали дори до далечно Мексико. Българските книги били рекламирани по време на панаирите в Лайпциг и Франкфурт в Западна Германия.

От Търговската палата поканили Григор Григоров да прави реклама на българските стоки в чужбина и той се съгласил да работи за тях. Тогава създал своя отдел, в който имало назначен режисьор, кинооператор, художник и създадената от него щатна бройка „текстописец“. С този екип участвали в международния конкурс „Europeo Premio Ricoli” (голямо италианско издателство) в Милано, Италия. И двата изпратени материала спечелили награди. Единият се отнасял за създаденото в България лекарство срещу пушенето. На рисунката бил изобразен рак, хванал цигара и пуши. Това бил първият досег на Григоров с Италия, и то по един прекрасен повод. Докато съпругата му вече имала връзка с италианския балет. Тя често танцувала там, а един ден я поканили в Академията за танц в Рим – едновременно да играе и да преподава, после получила покана и от  операта в Рим като маестра ди данца (балетмайстор). На нея толкова й харесало тук, че решила да остане. Дъщеря им, Кристина, била тогава на 12 години и поела по пътя на майка си върху балетния подиум.

Не след дълго и Григор Григоров се присъединил към семейството си. В продължение на шест месеца той превел книгата за Федерико Фелини „Да направиш филм“, написана от двама швейцарски журналисти на немски език. И когато книгата се появила на бял свят, той поискал да направи интервю с прочутия италиански режисьор, но няколко пъти неговата секретарка отказвала да ги свърже. Поискала въпросите, после посочила от коя книга българинът може да получи информация, все едно, че срещата се е състояла.
„А, не! Аз не съм журналист от такава класа, без да съм го видял лично, да пиша, че съм разговарял с него!“…

И Григор Григоров решил да смени тактиката. Жулиета Мазина, съпруга на Фелини, много обичала балета и редовно посещавала операта да гледа балетни представления. Маргарита Траянова тогава била директор на балета в операта. На една премиера Григоров застанал пред Жулиета Мазина във фоайето и й се представил като български журналист, който е превел книгата за нейния съпруг и иска да направи интервю с него, но неговата секретарка не разрешава.

„Не се ядосвайте. Ще Ви дам телефонен номер, на който Федерико Фелини отговаря лично“ – отговорила му тя.  Още на другия ден той се обадил по телефона и на въпроса на режисьора защо иска тази среща, отговорил: „Вече половин година живея с Вас, превеждам Вашата книга, искам да Ви видя“. Срещата между двамата била определена да стане на Via Marguta, на Piazza del Popolo в Рим, близо до къщата на Фелини, в едно кафене“, но само за 15 минути, понеже после режисьорът имал друга среща. Г-н Григоров отишъл с Кристина, която превеждала, понеже той не знаел още добре италиански.

И българинът започнал да му разказва, че много се е впечатлил от разказа на Фелини за неговата баба, която много приличала на бабата на Григоров. „Толкова сродни неща срещам, че трябваше да видя с очите си“, казва Григоров. И един ден той се качил на колата си и се озовал в село Гамбетола, където Фелини посещавал своята баба през лятото. Влизайки в селото, той прочел надписа „Bulgaro“ и видял развалините на стара българска черква. На 7 км от него имало друго село, което се казвало Bulgaria.

Когато Фелини бил в Москва да получи наградата си за филма „Осем и половина“, гостувал на един руски режисьор. Било около Великден и Фелини споменал, че начинът, по който празнуват Великден, много прилича на този, по който е празнувала неговата баба. Готвели същите ястия, същите сладкиши – като баба му. При миграцията на богомилите много от тях са се заселили именно в този регион…

„Българската жилка на Фелини аз я открих“, казва българският журналист.

На тази среща Григоров му казал, че има нещо общо с българите. Фелини много се заинтригувал, но погледнал часовника си и видял, че закъснява за друга среща. Затова помолил българина да го придружи, за да си говорят по пътя. Когато стигнали до апартамента, Фелини позвънил по домофона и поискал разрешение да се качат двамата. Оказало се, че там живее един художник, който правел портрет на прочутия режисьор.

„И после ми каза: „Искам да Ви поканя на един обяд в ресторант, където готвят типична кухня от Emilia-Romagna.“ Той е от тази област. На този обяд ми разказа за Емилия Романия, аз му разказах за България. Питах го дали би дошъл в България да направи един филм. „Аз съм написал един сценарий, ще Ви го дам“. А той ми отговори, че в момента времето е много тежко по отношение на продукцията на филми, включително и тук, в Италия. „Но щом нещата се подобрят, ще дойда с удоволствие и дори ще вземем за главната роля хубавата Кристина“. Това е дъщеря ми. Следващият път се уговорихме да го поканя аз вкъщи, да му сготвя български манджи. Но се случи така, че Маргарита отиде да работи в Неапол, Кристина отиде да работи в Милано и аз не можах самичък да направя тази среща. А той много скоро след това внезапно почина. Казват, че се е задавил с парче моцарела и се е задушил. Той се лекуваше за друго

Кристина, дъщеря, Жулиета Мазина

нещо в специализирана болница, където нямало нужния специалист. И докато извикат лекар от други болници, починал… После ходих на гости на Жулиета Мазина и тогава направихме тези снимки с Кристина“, спомня си Григор Григоров.

В Рим българският журналист започнал да прави изследвания и да пише статии за личности, свързани с България, които изпращал в различни български издания: в. „Пулс“, „Абагар“, „Арт“, „Словото“ и др. Едната от тях   – „Благословията и чудесата на Папа Йоан ХХIII“. Другата – за Вито Позитано: „Човекът, който спаси София“.
Григор Григоров се амбицирал да открие родното място на Вито Позитано, който бил консул в София по време на Руско-турската война. Когато руснаците идвали към София, турците били принудени да напуснат града. Тогава турският паша дал заповед да подпалят всичките складове и къщи, да бъде София унищожена и чак тогава да напуснат града. Позитано и Лавеле отишли при пашата да го молят да не подпалва града, но той не се съгласил. Интересно е, че Позитано бил пожарникар първоначално в Италия и това била много почетна длъжност. Освен това, участвал във войните, когато се обединява Италия, ръководел полкове срещу бандите, които са саботирали обединението на страната. Имал е военен и пожарникарски опит. И тогава организирал групи от български младежи, пожарникари и милиционери, които като видят някъде че има подпалена сграда, да отидат, да изгасят пожара и да изгонят подпалвачите. Така успял да спаси София.

Григоров отишъл най-напред в Министерството на външните работи, в архива и разбрал, че преди обединението на Италия, неговото градче и още 5-6 града се казвали Нойа. След обединението се наложило да се преименуват, понеже като се изпрати писмо по пощата за Нойа, не се е знаело в кой град да го занесат.  И българинът открил, че неговата Нойа се преименувала в Ной Катаро. Отишъл там, в катедралата, и открил кръщелното свидетелство на Вито Позитано.

Каква била историята според Григор Григоров. Градчето Ной Катаро се намира в провинцията Пулия, която в миналото имала големи неприятности с норманите. Те идвали, искали да ги завладеят и са водили много войни. В една от тези войни, от Пулия се обадили на византийския император и го помолили да прати военна помощ. Това се случило по времето, когато България била под византийско владичество. И императорът пратил българите и тракийците да се бият в Пулия. Действително в тази война пулийците победили. Много голяма част от българите останали в Пулия и се заселили там.

„Затова във Вито Позитано и много други от Пулия тече българска кръв. И когато пиша в статията защо рискува живота си тогава, спасявайки София, казвам, че „в него заговори българската кръв“. Кръвта вода не става. Майката на нашия зет е родом от Пулия. Той също носи българска кръв. И неслучайно синът й се ожени за българка“, разказва Григор Григоров

Статията за Вито Позитано, озаглавена „Човекът, който спаси София“, била публикувана в едно вестниче „Арт“. После българският журналист открил родната му къща и направил много снимки.

Специален интерес Григор Григоров проявил към Арналдо Дзоки, скулптор, чието дело е конната статуя на Цар Освободител в София. Когато бил на един балетен стаж със своята съпруга в Сартияно, открил, че аптекарят познавал цялата история, литература и издавал вестника в това село. И го свързал с внуците на италианския скулптор, които му дали част от дневника му, където пишело за България.

Вито Позитано

Италианският скулптор научил, че се обявява конкурс за построяването на паметник на освободителите-руснаци в София. Събрал материали за Руско-турската война и заминал за София с проект. Посрещнал го италианският посланик и му казал: „Напразно се мъчиш, човече, в конкурса има осем участници от Русия, това е техен паметник. Има шест участници от Германия, княз Фердинанд е германец. Та ти ли ще спечелиш?“. Но Арналдо Дзоки се сприятелил с културното аташе на руското посолство и чудото станало – комисията одобрила именно неговия проект. И му възложили да построи паметника.

Григор Григоров имал и лична среща с Елиас Канети, носител на Нобелова награда. Той е роден в Русчук и до четиригодишна възраст е живял там; после заминал за Виена, Лондон и т.н.

„Ние по това време бяхме предлагали Радичков за Нобелова награда. И много дипломатично търсихме някои връзки, все пак някоя хубава дума да се каже за него. И ме изпратиха на премиерата на пиеса от Елиас Канети в театъра във Виена. След премиерата се видяхме и вечеряхме заедно, с нас беше и артистката, която изпълняваше главната роля“.

С Арам Хачатурян Григоров се запознал на плажа на българското Черноморие, където в един момент се оказало, че двамата лежат един до друг. Поразговорили се, после поплували. Хачатурян му разказал, че в техния дом всеки си имал роял, понеже и тримата били музиканти, и не обичали да чакат другия да се насвири.

Микис Теодоракис е друга емблематична личност, с която се запознал българинът в Италия. Гръцкият композитор отишъл във Верона да поставя своя балет: „Зорба Гъркът“. Маргарита работела в балета тогава. По време на репетициите българинът му направил много снимки.
„По ловните стъпки на Хемингуей“ – статия, която Григоров написал след пребиваването в хотел с много снимки на Хемингуей. Попитал съдържателя защо е сложил снимките и се оказало, че Хемингуей е отсядал тук, когато е ходил на лов за патици със своя приятел, немския граф Иванчич. Историята на любовта между Хемингуей и 18 годишната сестра на Иванчич писателят описал в книгата „Отвъд реката, сред дърветата“. Българският журналист не успял от първия път да направи интервю с графа, който отклонил поканата като казал, че е болен. Но втория път Григоров направо отишъл до желязната ограда на неговия малък замък, позвънил на вратата и на немски му казал: „Хер Иванчич, искам да направя интервю с Вас“.

„Един журналист трябва да има не само късмет, но да бъде тактик, да търси, да настоява, да се бори, да намери, да постигне това, което иска“.

Хитростта проработила – немската кръв проговорила в графа. Така Григоров научил много интересни факти от живота на Хемингуей – как отишъл в Африка на лов за лъвове и се върнал болен, как сестрата на Иванчич се грижела за него и той оздравял. Междувременно, въпреки любовта й към писателя, тя се оженила за друг. А двамата с Иванчич много обичали да ходят в Испания, на корида с биковете.

„Всички тези неща, които съм писал в Италия, са благодарение на Гита (Маргарита) и са вдъхновени от нея. Тя пътуваше често по работа и аз отивах с нея. Това ми помогна много в журналистическата работа.“

Стихове на Григоров били публикувани в различни български вестници, а после се появили на немски, английски и руски. Най-напред стиховете му се раждали на български, тогава чак авторът правел преводи на други езици. Същото се отнася и за неговите три детски приказки, които децата от българското неделно училище в Рим с удоволствие четели на своите сбирки и които записахме по време на нашето пребиваване в италианската столица.

„Реших, че ако пиша детски книжки, ще спра или ще намаля скоростта на идването на старостта“…

Григор Григоров е изключително жизнен и витален човек. Тече шестият час, откакто включих диктофона на запис. Усещам, че е време да го изключа, а той продължава да разказва още и още интересни неща. Искрено се надявам да имаме случай да продължим този разказ, за да запълним възможно най-много пъзела на неговия живот…

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*