Психотерапевт или свещеник – при кого да отидем?

в Брой 3/2014 - Свещеник или психотерапевт/Полемично/Срещи

Всичко започна с изповедта. Беловласият свещеник ме гледаше внимателно и тъжно: „Аз не мога да ти помогна – каза той, – твоят проблем не е духовен, а душевен. Но аз не съм психолог, а свещеник. Потърси добър специалист, по-добре да е вярващ, за да говорите на един език“. Започнах да търся с помощта на приятели и колеги и след няколко дни имах телефона на един психотерапевт. Той се оказа и свещеник. Така преди четири години се запознах с Игор Аркадиевич Поляков.

Игор Поляков е завършил Ленинградския институт по авиационно приборостроене. Работил е в Академията на гражданската авиация, пак там записва аспирантура. Занимавал се е с проблемите по подготовката на летци. През 1989 г. постъпва в Духовната семинария. През 1991 г. е ръкоположен в свещенически сан, служи в енориите в Санкт-Петербургска епархия. През 1996 г. завършва Духовната академия и защитава докторат на тема „Същност и произход на религията“. Дисертацията му е наградена с премия на митрополит Никодим, втора степен. Преподавал е богословие и въведение във философията в Духовната семинария. Получил е допълнително образование в Института за психологическо консултиране. Понастоящем е директор на Центъра за практическа психология „ПРОТОС“, практикуващ психолог, автор и водещ на много тренинги.

През тези години узнах, че съветът, който бях получила на изповедта, е голяма рядкост: в църковните срещи съществува устойчиво и агресивно предубеждение против психолозите. „Отецът не благославя“ – често съм чувала в отговор на предложението някой да се обърне към психотерапевт. От друга страна, светските хора отъждествяват свещениците с психолозите: „За какво ти е психолог, поговори с отеца“. Трябва да отбележа, че в Църквата ми провървя – и със свещениците, и с катехизаторите, и с приятелите-енориаши. Моят опит е по-скоро положителен: хората ми помогнаха да измина пътя на съзнателното въцърковяване, свещениците ме научиха да бъда самостоятелна и отговорна, видях убедителни примери на любов, уважение и милосърдие. Но аз забелязах едно противоречие, което не ми даваше покой: почти всеки от моите приятели в Църквата, въпреки своята искрена вяра, имаше някакъв свой болезнен проблем, който не намираше решение.

Една жена имаше трудни отношения с родителите си. Друга отричаше своята женственост и сексуалност и не се грижеше за себе си. Майка, която не обичаше дъщеря си и трудно се разбираше с нея. Мъж, който се страхуваше от жените и ги унижаваше. И жена, която презираше мъжете… Примерите са много. Някой осъзнава своя проблем и страда, а друг не го вижда и не иска да знае за него. Така светският човек има пълното право да попита: как можете да се наричате християни? А нали и аз, и моите приятели сме в Църквата повече от десет години…
В църковните среди не успях да намеря разрешение на своите недо­умения и отговор на въпросите си. И аз отново се обърнах към Игор Аркадиевич Поляков с молба да ми помогне да се ориентирам в противоречията. За пръв път през тези години ние разговаряхме не като клиент и психолог, а така да се каже, като свободни хора.

Игор Аркадиевич, когато учехте в Духовната семинария и Академията, там преподаваха ли психология?
През ония години не.

А сега?
Преподават, но „православна психология“, и по-добре би било да не го правеха. Разбирате ли, когато психологията придобие конфесионален, съгласуван с религиозните принципи характер, тя престава да бъде психология?! А това е някакво психологическо знание. Дълбинната, съвременна психология, която се е развивала от 20-те години на ХХ век, се възприема като бесовска. Това е крайно непрофесионален подход: когато някоя област, някой раздел от науката се нарича бесовски и се изхвърлят жизнено важни, основополагащи раздели, необходими за разбирането на човешката душа.

Тоест завършилия Духовната семинария и ръкоположен за свещеник не можем априори да смятаме за квалифициран психолог, тъй като не е получил необходимото ниво и обем от знания?
Отчасти да, но това е деликатна област. Можеш да получиш университетска диплома от факултета по психология, но това не значи, че си станал психолог. Мястото на психологията е между науката и изкуството. За да станеш добър психолог, са необходими особена нагласа на душата, способности, дар, но и образование, задължително. При това човек може да бъде прекрасен професор и лектор, и в същото време слаб психотерапевт.

Но свещеникът безусловно се възприема като добър психолог. Широко разпространено е мнението, че в Русия свещеникът винаги е изпълнявал функцията на психотерапевт.
В известен смисъл това е оправдано. Свещеникът може да окаже психологическа подкрепа и помощ, да изслуша човека, да прояви съчувствие и съпричастност. Това има психотерапевтичен ефект. Но тази помощ не се простира по-далеч от това. За да говорим за процесите, свързани с корекцията на отношенията, за вътрешноличностните конфликти на човека, се изисква разбиране и знание за динамиката на психичните процеси, знание за картографията на човешката душа. Свещеникът не знае това и не иска да го знае, защото то е „бесовщина“. Той не може ефективно да помогне, например при разрешаването на семеен проблем, тъй като трябва да разбира причината за конфликта вътре в семейството, а тази причина понякога е много трудно да се намери. И още по-сериозният въпрос е: а иска ли човек да се вгледа в тази причина и да работи над всичко това? Свещеникът най-често налага определен начин на живот, едно изнурително и мъчително поведение. В психологията такъв прийом се нарича „превключване на вниманието“. Например, човек се намира в състояние на депресия, а да се занимаваш с депресията е много трудно, това е сложна тема… Как да помогнем при депресия? Свещеникът често претоварва страдащия с религиозни предписания и, ако човекът е наплашен, той доброволно приема всичко това. Започва да чете безкрайни канони, акатисти, молитви, да спазва строги пости – и така се „изключва“, отклонява се от острия конфликт, превключва вниманието си към нещо друго. Но човекът ще преживее в това състояние няколко месеца и ще разбере, че тези неща не му помагат. И същата депресия ще го връхлети с още по-голяма сила.

Но на него му казват: това е защото не се молиш добре, нямаш вяра…
И чувството за вина става все по-силно, и той се чувства все по-зле. И тогава човекът или напуска Църквата, или напуска свещеника (такива са малко), или, което се случва много по-често, започва още по-ревностно да изнурява себе си с това „лекарство“.

Тъй като Вие имате опита и на психотерапевт, и на свещеник, който приема изповед, позволете ми да Ви задам един конкретен въпрос. Да си представим, че на изповед при Вас е дошла жена, която изповядва греха на нелюбов към своето дете. Тя го е родила принудително, то не º е било необходимо и, откровено казано, тя го мрази. Но жената е църковен човек и страда от това, че изпитва такива емоции. Това духовен проблем ли е, или душевен, психологичен? Към кого да се обърне в такава ситуация – към психотерапевт, или към свещеник?
Това е психологически проблем. Но как се формира поведението на религиозната и на нерелигиозната жена? Жената трудно признава, че мрази своето дете – „аз родих детето, не обичайки неговия баща, принудително“. Религиозната жена ще има един куп претенции към самото дете – че то не се моли добре, не обича да ходи на Църква. Тя няма да го обича именно поради това.
Ще посоча един пример от своята практика. Когато служех, към мен се обърна бащата на едно дете: „Синът ми не иска да казва „Отче наш“. За това го бия с колана на панталона. Не помага. Трябва ли да го бия с пръчка?“

Бащата нормален ли е?
Абсолютно. Адекватен вярващ, православен, въцърковен човек. Аз започнах да го убеждавам, говорейки за любовта, за Христос. Докато говорех, лицето му се изкривяваше в гримаса на отвращение към мен. Той отиде при настоятеля и се оплака, че аз говоря еретични, неправилни неща – нали ако детето не иска да се моли, трябва да го заставяме заради неговото спасение!

А детето не иска да се моли, защото „в него има бяс, който трябва да бъде изгонен с колан или с пръчка“?
Да, иначе детето няма да се спаси! Ето, тук първичните, истински отношения между бащата и детето умело се обличат в религиозна обвивка. А след като така са ги облекли, то могат да правят всичко, което им е угодно! Както в съветско време – там не са убивали хора, убивали са „врагове на народа“. Така и тук – това вече не е просто дете, а „бесовско“ дете! Религиозният човек разполага само с две обяснения на действителността – божественото и бесовското – и той на всички сложни и многообразни явления се опитва да намери просто, най-често наивно и глупаво обяснение. И най-страшното – да следва това обяснение.

Ако един светски човек се обръща към психолог, може да му се помогне да признае истината: вие не обичате детето си. За майката това е много тежко и трудно. Но ако е мъжествена, честна и желае доброто на детето – тя ще направи тази крачка. И тук е необходима моята помощ като психолог, такава е моята практика: да помогна на човека да направи крачката, да признае истината. И тогава тя прави следващата крачка: „Помогнете ми да го обикна!“. И ние заедно извършваме тази трудна и тежка работа. Тя не се върши за един ден. И не с една прочетена молитва. Но за една година майката може да направи максималното и да обикне детето, или поне да престане да го мрази.

Нима Вие смятате, че религиозният човек е по-склонен към самоизмама и по-малко способен на мъжествено и честно признаване на своята негативна вътрешна реалност?
Като правило, да. Например млада жена страда от самота, тя иска да се омъжи, но не се получава. Прави поклоннически пътувания, по съвета на свещеника чете акатисти и канони, моли се, изповядва се. Но в процеса на терапията се изяснява, че образът на мъжа, съществуващ в нейното подсъзнание, е страшен, разрушителен, опасен и тя се страхува от него. Как при такива условия може да създаде хармонични отношения и пълноценно семейство? И с какво може да помогне тук свещеникът?

Много хора се нуждаят от ръководството на свещеник, тъй като на самите тях им е трудно да се ориентират в собствените си мотиви. Свещеникът помага на човека да осъзнае себе си и своя живот в координатната система „аз и Десетте Божи заповеди“.
Свещеникът преди всичко трябва да помогне на човека да намери, да срещне Бога, той трябва да приведе човека към Бога. Значи, самият свещеник трябва да бъде с Бога по-често и повече, отколкото обикновеният мирянин. За да има някакво развитие, свещеникът трябва поне на едно стъпало, поне в човешко отношение да стои по-високо от своето чедо. А това не винаги е така. Свещеният сан не предполага и не гарантира, че неговият носител е по-развит от другите хора в човешко, духовно и интелектуално отношение. Сам по себе си санът не говори за нищо!
Според Вас свещениците често ли признават границите на своята компетентност?
Твърде рядко. Има хора, които възприемат себе си адекватно, но те са малко. За съжаление, много свещеници се наслаждават на своята власт и авторитет, и не искат да признаят своята некомпетентност, непълноценност, слабост. Све­щениците възприемат психолога като конкурент.

И енориашите с готовност приемат това. Те се нуждаят от помощ и натрапват на свещеника ролята на психолог. Как мислите, какво стои зад това?
Има такава невротична потребност – от сливане с другия, преклонение пред другия. Когато човек пребивава в състояние на екзистенциална невроза, когато се страхува от себе си или когато не е придобил (например в резултат на негативни отношения в семейството) позитивна представа за самия себе си, на него му е страшно и самотно. Тогава у него се формира потребността да се слее, да се съедини с нещо или с някой по-голям и да се изгуби в него. Защото самият той представлява за себе си източник на тревога, страх, неопределеност. Това е невротична потребност.
Например, да се преклони пред отеца, да живее в послушание към отеца. Тогава се появява смисълът на живота – да достави радост на отеца, включително и материално. А отецът ще му определя как да живее, как да ръководи бизнес, да спи или да не спи с жена си. И ако човек не може да живее сам, той започва да живее с помощта на отеца.

Такъв човек попада в положението на дете, което е зависимо от баща си?
Да, и при мен дойде мъж с такава травма – отецът му беше отнел бизнеса, сега той няма доходи, защото е прехвърлил бизнеса си на роднините на отеца. Започнахме да работим и стана ясно, че човекът не е имал баща, и го е намерил в лицето на свещеника. Той се е оказал пред свещеника в положението на петгодишно момче, готово да направи всичко заради любимия баща: да отдаде не само своя бизнес, но и себе си, само и само бащата да го обича! Това е невротична потребност от любов, която свещениците често използват и експлоатират.

Аз мислех, че невротичната потребност от любов е по-присъща на жените и се проявява в личния им живот.
Жените често искат да намерят любим човек, за да се съединят с него и да забравят всичките си беди. Но колкото повече жената иска да се слее, толкова по-силно мъжът иска да избяга от нея. Водеща се явява невротичната потребност „да се забравиш“. И ако човек върви, воден като куче на повода на тази невротична потребност – отношенията или ще бъдат лоши, или изобщо няма да се състоят.

Типичен, универсален сюжет – жената се опитва да реши проблема със самотата с това, че „сменя“ един куп мъже, влизайки в сексуални отношения с тях (най-простият и достъпен начин „да се слееш“) и е дълбоко разочарована, тъй като „сливането“ не º донася успокоение. Тя се разкайва, идва в Църквата, става ревностна енориашка, спазва всички пости, чете канони, носи дълги поли и забрадки. А в терапията, когато започнахме да се ориентираме, видяхме същия невротичен образец, същата картина – „да се слепиш“ с Църквата (божествена, колосална, достигаща до небесата) и да се забравиш.

Да намериш забрава от какво?
От усещането за собствената пустота. Човек е трудно да преживее своята пустота, отсъствието на място в живота, самотата.

Но в Църквата говорят за това, че ние се съединяваме с Христос!
Героинята на нашия разказ към 35-ата си година не е успяла да изгради отношения с мъж, всички те са завършвали с безумни страсти – тя не умее да гради хармонични отношения, не умее, да обича, не се е научила на това. Бащата пиел, биел я, а майка не е имала. И тя не може да постигне това съединяване с Христос в Църквата! Нейната църковност ще бъде ритуално подражание, живот, структуриран по часове, четене на молитви, но усещане за съединяване с Христос няма да има, тъй като тя не знае какво е това – в нейния живот не е имало такова съединяване с никого.

А какво ще има?
Една от формите на религиозна зависимост.
Разбирате ли, душата трябва да бъде способна да пребивава в диалог, в отношения „Аз и Ти“. Има Аз, има Ти, има и дистанция между нас. И в същото време ние сме заедно.
Този опит се натрупва в детството, в отношенията с майката и бащата. Ако детето е израснало в емоционална студенина, не е имало възможност за такъв контакт, то не умее да изгражда отношения и се чувства в празнота, във вакуум. Оттук е и желанието да се слепиш с някого. И човекът, „слепявайки“ се с Църквата по метода на подражанието (в облеклото, поведението и т. н.), получава илюзията за съединение – ето, най-после не съм сам, най-после съм намерил и се намирам в това Голямо нещо и ми е добре! Жената си намира служение. Тя има религиозни идеи, горене. Отказва се от себе си и така нейният живот става малко или много поносим. Но погледнете очите на тази жена – това са очи на нещастно куче, изхвърлено, самотно куче. Вече не говоря за състоянието на кожата и косата – ясно е, че организмът живее зле.

Какво да правим?
Да се развиваме. Да се научим да градим диалога „Аз и Ти“. Да се научим на това поведение можем с помощта на психолог. Ако се получи – ти можеш да имаш любим мъж, да имаш лични отношения с Бога и животът ти да стане пълноценен и хармоничен.

Не всички са способни на самоанализа и рефлексия, не всички могат да гледат истината в очите. В някои случаи е по-просто да избягаме в неврозата, като в пиянство…
Да, и в какво е предимството на религиозната невроза? Тя се преживява много по-лесно, отколкото самотата! Вместо да признае своята самота и причините, които стоят зад нея, жената страда за това, че е нарушила поста и чете молитви до изнуряване…

Или търси прозорлив духовник, на когото е открита Божията воля, с надеждата, че той, може би, ще й каже да отиде в манастир?
И се измъчва по повод на манастира – да отиде или да не отиде, или в кой манастир да отиде. Това се нарича „конвертиране на проблема в друга плоскост“. Вместо да признае: „Аз нямам това, но мога да се науча на това от психолога“, може да конвертира проблема в религиозна невроза и да я преживява така. Неврозата разрушава човека, това е хронично заболяване, но с него може да се живее много дълго. Хората ограбват себе си с това, че бягат в религиозната невроза, вместо за половин-една година да поработят и да се научат на нормални отношения – да обичат, да се доверяват, да страдат от това, но да не се страхуват да живеят!

Уточнете, моля Ви, какво значи „конвертиране на проблема в друга плоскост“?
Ще поясня с пример. Дошла е на консултация девойка, тя има нещастна любов, отхвърлили са я. Той живее в чужбина, използвал я е, много тежка история. Тя идва със следния въпрос: „Да отида ли при него в чужбина, може би трябва да си изясним отношенията и да му разкажа колко го обичам?“ И цялата консултация се върти около това „да отида или да не отида, да се изясним или да не се изясним“. Тя много страда, не яде, изтощена е, пребивава в постоянен вътрешен диалог със своя възлюбен, измъчва се от несправедливостта на ситуацията. Това е невротично състояние. Опитах се да обясня на девойката – трябва да признаеш истината: ти го обичаш, а той тебе не. Ако намирате в себе си мъжество да признаете това (ще бъде много болезнено, няколко дни ще плачете), и ако се съгласите с това, ще затворите тази страница. Но ако вие не искате да изплачете тази болка, тогава ще я конвертирате в друга, невротична плоскост: „какво да направя, за да ме обикне“. Това състояние може да продължава няколко години. И мъчението, което ще си създадете, може десетки пъти да превъзхожда мъчението, което ще изпитате, признавайки истината: „Аз те обичам, ти си смисълът и радостта на моя живот. Но ти не ме обичаш. Тежко ми е от това, то ме убива, но…“. И тук възниква въпрос към психотерапевта: „Помогнете ми да преживея тази болка и да изляза правилно от нея!“

Това ли е правилният въпрос: „Помогнете ми да приема истината“?
Да, защото истината изцелява, тя ни прави по-добри. Трябва да преживеем истината. Ако ние не искаме да признаем болезнената истина – тогава бягаме в неврозата. И все пак преживяваме ситуацията в извратена, невротична форма. Същото става и с религиозната невроза. Вместо да разберат и да приемат своя нелеп, неудачен, дори трагичен живот и да се опитат да го променят – хората се оттеглят в неврозата и започват да страдат. В Църквата има малко радостни хора. Те, дори и да се радват, е „на порции“: ето, допуснали са ме до причастие, два часа съм радостен, дошъл съм си вкъщи – и вече съм съгрешил! Хайде, започвам отначало!

Защо става така?
В религиозната култура основен момент е признаването на собствената греховност. Там всичко се основава върху признаването на греха. По този начин сякаш Църквата внушава, че ти си изначално греховен и си обречен да вършиш лоши постъпки. Това поражда чувство за вина и обреченост, страдание и свързаното с него  покаяние; и така всеки ден.

Преживяването на греховността и покаянието е  основен мотив, заложен в утринните и вечерните молитви.
Ето цитат от утринното молитвено правило: „Станал от сън, благодаря Ти, Света Троице, че поради Твоята голяма благост и дълготърпение не се прогневи на мен, ленивия и грешния, нито ме погуби с моите беззакония…“ (Утринно правило, молитва към Пресвета Троица).
Или в Покайния канон: „Кой върши това, което върша аз? Както свинята лежи в калта, така и аз служа на греха“.
Преживяването на греховността се явява някаква психологична константа. Ти си ленив и грешен, ти си свиня, лежиш „в калта“ и не можеш да направиш нищо, можеш само да се каеш за това. Ако ти се каеш добре, може и да те помилват. А може и да не те помилват.
Да, човек страда от греховни помисли и чувства, но те могат да бъдат следствие от деструктивните отношения в семейството на неговите родители, от психотравма, която е претърпял, или от агресия в отношенията между мъжа и жената. Това може да бъде комплекс, който трябва да бъде изваден наяве, с него трябва да се работи, за да се преодолее, а човекът да бъде освободен от деструктивното, примитивно и разрушително поведение.

Манипулират ли ни?
Разбира се!

Защо? Нали манипулацията винаги е користна.
Колкото повече хората развиват чувство за вина и греховност, толкова по-често ще идват в Църквата и ще извършват действия за снемане на греховността, за избавяне от нея. Молебените, панихидите, четиридесетниците – всичко това е част от комерсиалната страна на църковната практика и до голяма степен поддържа чувството за вина и желанието да загладиш вината, да бъдеш добър енориаш, да правиш поклони, да пускаш стотинки. Стремежът да бъдеш добър е право пропорционален на чувството за греховност, което се създава в Църквата.

Но нали изповедта и причастието са безплатни!
Обаче тук се изискват и допълнителни действия. Какво се случва? Ако човек действително възприема изповедта като тайнство, той трябва да почувства радост, очистване от греха. Духовното ядро на греха трябва да бъде разрушено и човекът да почувства радостта на освобождението.

Какъв е правилният и трезв подход към изповедта? Да молим Спасителя да ни освободи, да ни изцели от душевната рана? Но, тъй като не осъзнава причините, поради това човек се уповава на чудо…
Рефлексията не винаги е необходима. Ако има вяра в Иисус Христос Спасителя, тази вяра трябва да бъде съпътствана… Както се казва в Посланието на апостол Павел до Евреите: „Вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (11:1). Ако има такава вяра, и човек отива на изповед с такава вяра в избавлението – той може и трябва да получи избавление! Това е акт на вярата. А изповедта като тайнство оформя тази вяра. Всяко тайнство без вяра не действа. Такъв вариант е възможен, но представете си, че всички енориаши започ­нат да вярват така? Те ще дойдат на изповед и ще се избавят от своите негативни качества…

И след седмица няма да дойдат пак на изповед. Те ще дойдат да благодарят, а не да се изповядват.
Те ще се радват, ще обичат своите деца, жени, мъже, ще работят… с две думи, ще живеят!
И благодарността ще стане съдържание на техния живот! Това е прекрасно! Нима за свещеника не е важно човекът да стане благополучен и благодарен?
А тогава къде отиват вината и покаянието? Това не е интересно! Кое за мен, като психолог, се явява резултат? Ако аз съм помогнал на човека, той повече не идва при мен! Но той има приятели и познати, на които ще каже „аз имам първокласен психотерапевт, той ми помогна“, и при мен ще идват други хора, а аз ще им помагам. Резултат за мен ще бъде това, че след работата клиентът повече няма да дойде при мен.

Той ще е свободен от Вас?
Да, и аз ще си поставя оценка „отличен“! Но в Църквата механиз­мът е друг. Ако свещеникът така е подготвил своите енориаши за освобождението, те няма да дойдат при него. Те ще дойдат при Христос – да благодарят и да се молят. И свещеникът ще изгуби доходите си. Разликата е съществена. Колкото по-наплашен и репресиран е човекът, толкова повече и по-често ще се обръща към свещеника.

Но нали зад това стои традицията, включително и старчеството – да имаш духовник, наставник, по-опитен и мъдър, който познава обстоятелствата на твоя живот и може да те ръководи. А на практика може ли да нямаш духовник, и в същото време да оставаш пълноценен член на Църквата?
Да, разбира се. Но ние забравяме за Бога! Ако човек има вяра в Бога и преживява тази вяра всеки ден по време на молитва, то живата вяра ще му дава отговори на всички въпроси.
Общуването с Бога и молитвата трябва да зареждат човека с енергия, да му носят радост. В духовния живот това трябва да дава незабавен резултат, да се изразява телесно и душевно: радост от молитвата, облекчение, помощ. Това се дава веднага и даром! Не трябва да пълзим на колене и да правим стотици поклони, за да го имаме.
Разбира се, духовникът е необходим. Въпросът е в това какво прави той, доколко е полезен на човека. Моят личен опит в общуването с няколко духовници показва, че тези хора изобщо не ме разбират, дори на човешко ниво не ме разбират. Аз му говоря за своите проблеми, а човекът изобщо не ме чува. Той разбира нещо свое си, има съвсем друг житейски опит. Ако това е така, как може да ми помогне той? Не може.

Какви са критериите за добри духовник?
Ако животът на човека се променя към по-добро, тогава духовникът е добър. Или ми помага да разбера, че е невъзможно да променя своя живот, но е възможно да облекча тежестта на неговото протичане – той е добър духовник. Ако има „положителна динамика“. Освен това добрият духовник иска да направи човека свободен, така че той да не се нуждае нито от психолог, нито от свещеник, да направи така, че човекът сам да взема решения и да бъде отговорен за своя живот. Но на практика най-често се случва друго. Кое се поставя на първо място в отношенията с духовника? Послушанието! За какво е необходим духовникът? За послушание! Духовникът може да каже – прави така, причастявай се толкова и толкова пъти, жени се или не се жени. Но ако не се поставя въпросът за духовното развитие, ако на първо място е единствено послушанието, а животът не се променя – това е просто зависимост.

В Църквата съществува една неписана единадесета заповед – да не осъждаме свещениците! Да им оказваме послушание, да уважаваме свещеноначалието, да бъдем в послушание и да правим всичко по благословение.
Да, така е организиран бизнесът в Църквата. Ако народът приема такава заповед, то защо да не измислим за него дванадесета заповед? Здравото отношение – това е вярата в Бога, елементарната нравственост, чувството за собствено достойнство и уважението към себе си. Ако свещеникът казва: „Ела при мен да работиш“, а аз не искам да работя при него, каква връзка има това с моите лични отношения с Бога?

Как да не станем обект на манипулиране?
Манипулацията винаги е принуждаване на човека към определени действия, които той не иска да извършва. Трябва да поставим човека в зависимост от себе си, да предизвикаме чувство за вина или страх. Манипулацията винаги се основава на някаква вътрешна пречка.
Единственият начин е да бъдем вер­ни на самите себе си, да чувстваме своето достойнство, своето богоподобие. Когато това го има – от това състояние ще е по-лесно да оценим и лекаря, и свещеника, и психотерапевта, и чиновника… Да зная, че имам достойнство или поне да се стремя към това. И това вече е твърде много.

Превод от руски: Татяна Филева

Дарение за сайта

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*