Професорите и праисторическият човек

в Брой 2/2010 - Еволюция или Сътворение/История и религии
Науката е безпомощна по въпросите на праисторията по начин, за който едва ли мнозина си дават сметка. Науката, на чиито съвременни чудеса всички се дивим, постига успехи благодарение на непрекъснато трупане на данни. При всички изобретения с практическо приложение и при повечето открития в естествознанието тя винаги може да подкрепи доказателствения материал с експеримент. Но тя не може експериментално да получи човек или да установи по наблюдения какво са правили първите хора.
Дори да експериментира само с пръчки и парчета ламарина в двора си, изобретателят може стъпка по стъпка да напредне в конструирането на самолет. Но не може да наблюдава в двора си еволюцията на „липсващото звено”. Ако е допуснал грешка в изчисленията, самолетът ще я поправи, като се разбие в земята. Но ако греши в предположението си, че предците му са живели по дърветата, няма да може да види как те падат от клона. Не може да има в двора си като домашен любимец пещерен човек, както има котка, и да го наблюдава дали наистина практикува канибализъм или си взима брачна партньорка с ритуално отвличане. Не може да си отгледа племе първобитни хора, подобно на глутница ловджийски кучета, за да проследи колко силен у тях е стадният инстинкт. Ако забележи, че дадена птица се държи по специфичен начин, той може да събере още птици, за да установи дали и те ще се държат по същия начин; но и да намери череп или парченце от череп в някоя пещера на хълма, няма как от това да напълни долината с кости. Занимавайки се с едно почти напълно загубено минало, той може да разчита само на свидетелствата, но не и на експеримента. А едва ли са останали достатъчно свидетелства, че да могат изобщо да свидетелстват за нещо. И така, докато повечето науки се движат по спирала, непрекъснато коригирани от нови доказателства, тази наука излита по права линия направо в облаците, понеже няма никакъв коректив. Обаче навикът да се правят заключения, както се правят в някои по-плодотворни области, е така вкоренен в научната мисъл, че тя не може да устои на изкушението. Тя говори за идеята, подсказана от парченцето кост, сякаш то е нещо като самолета, който, така или иначе, е конструиран от куп метални парчета. Проблемът на професора по праистория е, че той не може да изхвърли своето парченце на бунището. Великолепният триумфиращ самолет е плод на стотици грешки. Антропологът може да направи само една и да се държи за нея като удавник за сламка.
Съвсем справедливо се говори за търпението на науката, но в тази област би било по-вярно да се говори за нетърпението на науката. Благодарение на гореспоменатата трудност, теоретиците доста са се разбързали. Вече се появиха множество толкова прибързани хипотези, че спокойно бихме могли да ги наречем фантазии, които в никакъв случай не могат да бъдат коригирани от допълнителни факти. И най-големият емпирик сред антрополозите в това отношение има не по-голяма свобода от един антиквар. Той може единствено да се закачи за някои фрагменти от миналото, без надеждата, че те ще станат повече в бъдеще и единственото, което му остава е да стиска тези парчета факти така здраво, както праисторическият човек е стискал своето парче кремък. И наистина, емпирикът си служи с тях почти по същия начин и с почти същата цел. Те са неговият инструмент и при това – единственият му инструмент. Те са неговото оръжие и то – единственото му оръжие. Той често го употребява с далеч по-голям фанатизъм от ония учени, които могат да съберат повече факти на базата на опита и с експерименти дори да добавят нови данни. Понякога професорът с кокала може да бъде не по-малко опасен, отколкото кучето с кокала. Кучето поне не извежда от своя кокал теорията, че хората ще еволюират в кучета или че произлизат от тях.
maimuni_Както изтъкнах, трудно е да отгледаш маймуна и да наблюдаваш как еволюира в човек. Понеже експерименталното доказване на подобна еволюция е невъзможно, професорът не се задоволява да каже (за разлика от повечето от нас), че тя е донякъде вероятна. Той изважда своето малко кокалче, или малката сбирка кокали, и от нея извлича най-невероятни неща. На о. Ява той намерил парче от череп, както личало от очертанията – по-малък от човешкия. Някъде наоколо намерил и бедрена кост и няколко разпръснати зъба, които не приличали на човешки. Ако те бяха част от едно същество, което е съмнително, представата ни за това същество би била също толкова съмнителна. Но отзвукът в популярната наука доведе до изграждането на цялостен и сложен образ на това същество, завършен до последния детайл на прическата и нрава. Дадоха му име като на действително историческо лице. Хората заговориха за питекантропа като за Пит и Фокс, или за Наполеон. Популярните учебници по история поместиха негови портрети, подобно на портретите на Чарлз I или на Джордж ІV. Направиха му подробна рисунка, в цял ръст, с всички светлосенки, та да се види, че и космите на главата му са преброени. Всеки, който не е запознат със случая, не би допуснал и за миг, че това старателно набръчкано лице и тези замислени очи са всъщност портрета на една бедрена кост или на няколко зъба и парче от череп. Освен това хората говорят за него, сякаш е личност, чието влияние и характер са ни добре познати. Наскоро в едно списание четох за Ява и за това как съвременните бели обитатели били склонни да се държат зле поради персоналното влияние на бедния стар питекантроп. Това, че съвременните жители на Ява се държат зле, съм готов да повярвам. Но не мога да си представя, че вината за това непремено се дължи на няколко крайно съмнителни останки от кости. В крайна сметка тези кости са твърде малобройни, фрагментирани и съмнителни, за да запълнят огромната бездна, която лежи и в съзнанието, и в реалността между човека и неговите животински прародители, ако изобщо е имал такива. Ако допуснем подобна еволюционна връзка (каквато не ми е работата да отричам), действително поразителен и забележителен е фактът, че към настоящия момент до голяма степен отсъстват каквито и да било останки, които да я регистрират. Честният Дарвин си го признава и така се стига до използването на термина „липсващо звено”. Но догматизмът на дарвинистите е много по-силен от агностицизма на Дарвин и хората несъзнателно започнаха да превръщат този напълно отрицателен термин в положителен образ. Те говорят за навиците и естествената среда на „липсващото звено” и това е все едно да кажеш, че си „на ти” с празнината в някое повествование или с пропуска в дадена аргументация; или че се разхождаш с non sequitur, или пък обядваш със „златната среда”.
maimuni_3В този очерк пиша за отношението на човека към дадени религиозни и исторически проблеми и затова няма да хабя повече време за спекулации по въпроса какво е бил човекът преди да стане човек. Тялото му може и да е еволюирало от животните, но ние не знаем нищо за подобен преход, който да хвърля и най-малка светлина върху появата на неговата душа в историята. За съжаление авторите от тази школа използват същия стил на разсъждение, когато стигнат и до първите истински свидетелства за първите реални хора. Строго погледнато, естествено е да не знаем нищо за праисторическия човек по простата причина, че е бил доисторически. Съвсем очевидно противоречие се съдържа в самия термин „история на доисторическия човек”. Това е ирационалност, която могат да си позволят само рационалисти. Ако някой свещеник случайно каже, че Потопът е бил допотопен, вероятно мнозина биха се надсмяли над логиката му. Ако някой епископ каже, че Адам е бил „пред-адамит”, би ни се сторило малко странно. Но не се очаква да обръщаме внимание на подобни езикови дреболии, когато скептичните историци говорят за доисторическата част на историята. Истината е, че те използват термините „история” и „доистория” без ясен критерий или дефиниция в съзнанието си. Това, което подразбират е, че има следи от човешки живот, преди човекът да започне да разказва историята си, и в този смисъл поне знаем, че човечеството е съществувало преди историята.
Човешката цивилизация е по-стара от човешките хроники. Това е разумният начин да представим отношенията между далечни едно спрямо друго неща. Хората са оставили образци от другите си изкуства, далеч преди да се появи изкуството на писмеността или поне някакво писмо, което да можем да разчетем. Но е сигурно, че примитивните изкуства са изкуства, а и по всичко личи, че примитивните цивилизации са цивилизации. Човекът е оставил рисунки на елен, но не е оставил истории как е ходил на лов за елени и, следователно, това, което казваме за него, е хипотеза, а не история. Но изкуството, което наистина е практикувал, е доста артистично. Рисунките му са доста интелигентни и няма причина да се съмняваме, че и разказът за лова му би бил много интелигентен; само че и да е съществувал, няма как да го научим. Накратко, терминът „праисторически период” не трябва непременно да означава „примитивен” – в смисъл на „варварски” или „животински”. Той не обозначава времето преди цивилизацията или времето преди изкуствата и занаятите. Това е просто времето преди появата на някакво свързано повествование, което можем да прочетем. Тук огромна роля играят споменът и забравата. Напълно възможно е да са съществували всякакви забравени форми на цивилизация, както и всякакви забравени форми на варварство. Във всеки случай по всичко личи, че много от тези забравени и полузабравени обществени етапи са били доста по-цивилизовани и по-малко варварски, отколкото днес грубо си представяме. Но дори за тези ненаписани истории на човечеството, когато то безспорно е било човешко, можем да имаме само предположения – с голяма доза съмнение и предпазливост. За съжаление, съмнението и предпазливостта са последните неща, които се насърчават от разюздания еволюционизъм на съвременната култура. Защото тази култура е крайно любопитна и единственото нещо, което не може да понася, е мъчителната болка на агностицизма. Думата „агностик” се появи за първи път по времето на Дарвин и оттогава за нищо на света не искаме да признаем, че нещо ни е неизвестно.
Трябва откровено да се признае, че така просто прикриваме невежеството си с безсрамие. Изявленията се правят така открито и категорично, че човек трудно намира смелост да се спре на тях и да установи тяхната безпочвеност. Онзи ден прочетох една научна статия за обичаите на някакво праисторическо племе и тя започваше конфиденциално с думите: „Те не са носели никакви дрехи”. Едва ли и един на сто от читателите е спрял и се е запитал откъде знаем дали са носели дрехи хора, от които е изчезнало всичко, освен няколко парченца кост и камък. Навярно учените искат да ни кажат, че трябва да намерим каменна шапка, както намираме каменни брадви. Очевидно очакват, че може да се открие някакъв неунищожим чифт панталони от същата материя като неунищожимата скала. Но дори и да не реагираме така бурно, веднага би трябвало да ни стане ясно, че примитивните хора може би са носили обикновено облекло или дори облекло с изключително пищна украса, без от него да останат повече следи, отколкото от самите хора. Например изделията от плетена тръстика и трева може да са ставали все по-изящни, без ни най-малко да стават по-дълговечни. Някоя цивилизация може да е била специализирана в изработването на неща, които са се оказали нетрайни като тъканите и бродериите, а не устойчиви като архитектурата и скулптурата. Има много примери за общества с подобна специализация. Със същия успех, ако открие останки от днешните фабрични машини, човекът от бъдещето може да заключи, че сме познавали желязото, но не и други материали; и ще оповести откритието, че собственикът и управителят на фабриката несъмнено са ходели голи, или вероятно са носели железни шапки и панталони.
maimuni_4Тук не настоявам, че примитивните хора обезателно са носели дрехи или пък че са плели всичко от тръстика, а само че нямаме доказателства, че не са. Но може би си струва да се върнем за момент на някои от малкото неща, които със сигурност знаем и които тези хора със сигурност са правели. Ако ги разгледаме внимателно, в никакъв случай няма да ни се сторят несъвместими с понятия като „облекло” и „орнамент”. Ние не знаем дали те са украсявали всичко онова, което не е оцеляло и не знаем дали са познавали бродерията, а и да са я познавали, не можем да очакваме тя да се е запазила, но с положителност знаем, че са рисували и че рисунките са се запазили. А с тях имаме запазено, както вече споменах, свидетелство за нещо невероятно и уникално, което е притежание единствено на човека и на никое друго същество. А това вече е разлика по род, а не просто разлика в степените. Маймуната не рисува непохватно, за разлика от човека, който рисува изкусно. Маймуната не е положила начало на изобразителното изкуство, което човекът е развил до съвършенство. Маймуната изобщо не рисува. Тя никога не е започвала да рисува. Никога не е и започвала да започва да рисува. С появата на първата бледа резка рязко е била премината граница, разделяща природи.
Един виден писател в коментара си към пещерните рисунки, приписвани на неолитния човек твърди, че при никоя от тях няма основания да се говори за религиозни функции. Малко остава да заключи, че неолитният човек не е имал и религия. Трудно мога да си представя по-слаба аргументация от тази, която реконструира най-съкровени нагласи на праисторическото съзнание от факта, че на някой, който надраскал няколко скици върху скалата по незнайно каква причина и с незнайно каква цел, по силата на непознати обичаи и неведоми условности, му е било по-лесно да нарисува елен, отколкото да нарисува религия. Той може да го е нарисувал, защото това е било религиозният му символ. Може да го е нарисувал, защото това не е било религиозният му символ. Той може да е бил склонен да рисува всичко друго, но не и религиозните си символи. Може да е рисувал истинските си религиозни символи на съвсем друго място или пък те да са били умишлено унищожавани, след като са били нарисувани. Той може да е правел или да не е правел милион неща. Но във всеки случай да заключим, че не е имал религиозни символи, или дори да заключим, че, тъй като не е имал религиозни символи, не е имал и религия, е невероятна логическа еквилибристика. Този конкретен случай много ясно илюстрира ненадежността на подобни догадки. Защото от малко по-късен период в пещерите са открити не само рисунки, но и фигурки на животни. Споменава се, че върху някои от тях има резки и дупки – вероятно белези от стрели – и се предполага, че повредените фигурки са останки от някакъв магически обред за убиване на диви животни в техните изображения, докато здравите се обясняват във връзка с друг магически обред за измолване на плодородие на стадата. Ето го отново забавният навик на учените да тълкуват нещата ту така, ту иначе. Ако фигурката е повредена, тя доказва едно суеверие, ако не е – друго. Ето още една безумна логическа еквилибристика. Едва ли някой от тия мислители се сеща, че е съвсем естествено група ловци, затворени в пещерата през зимата, да им се прииска да се позабавляват и като един вид салонна игра да целят фигурките със стрели. Във всеки случай, ако рисунките са плод на суеверие, какво остава от хипотезата, че нямат нищо общо с религията? Истината е, че всички тези догадки нямат нищо общо с каквото и да било. Всички те стрелят във въздуха и за разлика от стрелянето по нарисуван елен, с тях не можеш да се развличаш през скучните зимни вечери.
maimuni_5Подобни автори проявяват тенденцията да забравят например, че хората в съвременния свят също понякога оставят знаци в пещерите. Когато група туристи минава през „Чудната пещера” или през „Вълшебната сталактитова пещера”, за отбелязване е, че по пътя й се появяват йероглифи – инициали и надписи, които учените не са склонни да отнасят към някоя далечна епоха. И ако професорите от бъдещето донякъде приличат на днешните, то те ще извлекат огромно количество живи и интересни данни от тези пещерни надписи на XX-ти век. Доколкото познавам малко тяхната порода и ако те не загубят разпалената самонадеяност на предшествениците си, ще успеят да открият най-забележителни факти за нас от инициалите, оставени от Ари и Ариет в „Чудната пещера”, под формата примерно на две преплетени „А”-та. Само по тях те ще заключат: 1) понеже буквите са грубо издълбани с тъпо джобно ножче, то двадесети век не е притежавал фини гравиращи инструменти и не познава скулптурата като изкуство; 2) понеже буквите са главни, нашата цивилизация изобщо не е развила малки букви или някаква форма на ръкопис; 3) понеже съгласните не се произнасят в начална позиция, нашият език вероятно е бил родствен с уелския или по-вероятно – с ранния семитски, който пък не отбелязва гласните; 4) тъй като инициалите на Ари и Ариет по никакъв начин не говорят за религиозна символика, то нашата цивилизация не е имала религия. Може би последното е най-близко до истината, защото една цивилизация с религия щеше да има малко повече здрав разум.
Твърди се още, че религията е еволюирала бавно и постепенно и даже, че е породена не от една първопричина, а от комплекс – да ги наречем – случайни съвпадения. Най-общо трите основни компонента на този комплекс са: 1) страхът от вожда на племето (когото г-н Уелс нарича с прискърбна фамилиарност „Стареца”); 2) феноменът на сънуването и 3) асоциацията между жътвата и възкресението като вид жертвоприношение, символизирано от покълващото зърно. Ще ми се да отбележа мимоходом, че свеждането на един жив и единствен по рода си дух с три мъртви и несвързани причини ми изглежда доста съмнително от психологическа гледна точка. Да предположим, че г-н Уелс в някой от завладяващите си романи за бъдещето ни разкаже как сред хората е възникнала нова и неведома страст, в плен на която те бленуват, както се бленува при първа любов, и за която умират, както се умира за знамето и за отечеството. Струва ми се, ще бъдем леко озадачени, ако той ни обясни, че това неповторимо чувство се е появило при съчетаването на навика да пушат „Уудбайнс”, нарастването на данък общ доход и склоността на шофьорите да превишават допустимата скорост. Ще ни бъде трудно да си представим такова нещо, защото ни е трудно да си представим комбинация от три или колкото и да било обикновени чувства, която да обединява всичките. Нито пък е възможно някой да си представи наличието на връзка между зърното, сънищата и стария вожд с копието, освен ако вече не е съществувало общо чувство, което да ги обединява. Но ако е имало подобно общо чувство, то може да е било единствено религиозното чувство; а тези три неща не биха могли да породят едно вече съществуващо религиозно чувство. Затова здравият разум ще подскаже на всеки, че е далеч по-вероятно такова мистично усещане наистина да е съществувало предварително и в неговата светлина сънищата, царете и житните поля да са изглеждали мистични тогава, както и сега.
Защото простата истина е, че да накараш нещата да изглеждат далечни и нечовешки, преструвайки се, че не ги разбираш, докато всъщност много добре ги разбираш, не е нищо повече от трик. Все едно да кажеш, че праисторическият човек е имал грозния и недодялан навик периодично да си отваря широко устата и да я тъпче със странни работи, сякаш никога не си чувал за процеса, наречен „хранене”. Все едно да кажеш, че ужасните троглодити от каменния век последователно поставяли краката си един пред друг, сякаш никога не си виждал ходене. Това би било една напълно оправдана измислица, ако имаше за цел да докосне някоя мистична струна и да ни пробуди за чудото на ходенето и храненето. Но понеже целта тук е да се убие мистичната струна и да се умъртви у нас чудото на религията, това е ирационален боклук. Това е една преструвка, че намираш нещо неразбираемо в чувства, които всички много добре разбираме. Кой не смята сънищата за тайнствени и не усеща, че те лежат в тъмната погранична зона на битието? Кой не усеща в смъртта и възкресението на земната растителност ключ към тайната на Вселената? Кой не долавя, че властта и онова единство, което е духът на племето, винаги носят някакъв свещен привкус? Ако някой антрополог наистина смята тези неща за далечни и неразбираеми, няма какво повече да отговорим на този джентълмен, освен че мисълта му не е така дълбока и просветена, както на първобитния човек. За мен е очевидно, че само едно вече активно духовно чувство би могло да обгърне тези отделни и разнородни неща със святост. Да кажеш, че религията произлиза от почитта към вожда и жертвоприношенията по жътва, означава да сложиш една наистина изискана колесница пред един крайно примитивен кон. То е все едно да кажеш, че подтикът към рисуване идва от съзерцаването на рисунки на елени в пещерата. С други думи – да обясниш, че рисуването е следствие от работата на художниците, или че изкуството е произлязло от изкуство. Или по-скоро, че т.нар. „поезия” възниква в резултат на някои навици като например официалното съчиняване на оди по повод настъпването на пролетта или обичая на някой младеж да става рано в определен час и да слуша пеенето на чучулигите, за да отрази после впечатленията си на лист хартия. Вярно е, че младежите често стават поети напролет и е съвсем вярно, че веднъж станали поети, няма земна сила, която може да ги възпре да не пишат за чучулигите. Но поемите не съществуват преди поетите. Поезията не възниква от поетичните жанрове. С други думи, едва ли е логично да обясняваме как нещо се появява за първи път, твърдейки, че то вече е съществувало. По същия начин не можем да кажем, че религията възниква от религиозните форми, защото това е друг начин да кажем, че тя е съществувала преди да възникне. Изисквало се е определен вид съзнание, което да разбере, че в сънищата или в мъртвите има нещо мистично, както се изисква определен вид съзнание, което да усети, че в чучулигата или в пролетта има нещо поетично. Както можем да се досетим, това е било т.нар. „човешко съзнание” – не много различно от съществуващото до ден днешен, защото мистиците и досега медитират върху смъртта и сънищата, а поетите и досега пишат за пролетта и чучулигите. Няма и най-лек намек обаче, че нещо по-ограничено от човешкото съзнание е в състояние да долавя тези мистични връзки. Кравата в полето като че ли не проявява склонност към стихоплетство, макар че има възможност да слуша чучулигите много по-често от поета. Нямаме основания да предполагаме и че някоя жива овца някога ще постави мъртвата овца в основата на сложен култ към предците. Вярно е, че през пролетта на младите четириноги лесно може да им дойде мисъл за любов, но и цяла поредица пролети не може да насочи мислите им към литература. По същия начин, макар да е вярно, че кучето наистина има съновидения (а по всичко личи, че повечето животни нямат и това), доста дълго сме чакали да ги развие в изтънчена система от религиозни ритуали. Толкова дълго, че всъщност сме престанали да го очакваме; не очакваме и кучето да превърне сънищата си в църковна организация, нито да ги анализира с методите на психоанализата. Очевидно е, че по една или друга причина тези естествени преживявания, или дори тези естествени емоции, в никое друго същество, освен в човека, никога не прехвърлят границата, която ги отделя от творчески прояви като изкуството и религията. Не го правят, никога не са го правили, и както вече е ясно, никога няма да го направят. Не е невъзможно, в смисъл, че не противоречи на логиката, да видим крава да пости, като не яде трева в петък или да коленичи както в старата коледна легенда. В този смисъл не е невъзможно кравите да съзерцават и размишляват върху смъртта, докато накрая не издигнат гласове във възвишен заупокоен псалм в унисон с последното прощално мучене на старата крава. Не е невъзможно да изразят надеждите си за по-добър задгробен живот със символичен танц в чест на кравата, която прескочила луната. Може би поне кучето най-сетне е натрупало достатъчен запас от сънища, за да построи храм на триглавия Цербер – един вид символ на кучешката „Троица”. Може би сънищата му вече са започнали да се превръщат във видения, които могат да намерят словесен израз в откровения за съзвездието „Куче” – духовен дом на бездомните псета. Тези неща са логически възможни, в смисъл, че е логически трудно да се докаже универсалното отрицание, което наричаме „невъзможност”. Обаче онзи инстинкт за правдоподобното, който наричаме „здрав разум”, трябва отдавна да ни е подсказал, че животните не подлежат на подобно развитие и – меко казано – е малко вероятно да видим с очите си прехода от животински към човешки опит. Но пролетта, смъртта и дори сънищата като преживявания присъстват в техния опит не по-малко, отколкото в нашия. Единственото възможно заключение е, че тези преживявания сами по себе си не пораждат явления като религиозното чувство в друг тип съзнание, освен в съзнание, подобно на нашето. Стигаме отново до факта на съществуването на определен тип съзнание – вече готово и единствено по рода си. То било уникално и можело да създава както вярвания, така и пещерни рисунки. Материалът, необходим за религията, подобно на материала за всяко друго нещо, лежал тук от безброй векове, но силата за нейното възникване била скрита в съзнанието. Едва човекът се оказал способен да долови загадките в нещата, намеците и надеждата, които долавя и днес. Той бил способен не само да сънува, но и да бленува сънищaта си. Той бил способен да види не само смъртта, но и сянката на смъртта и бил обзет от онази тайнствена мистерия, която завинаги обявила смъртта за абсурд.
Разбира се, дори и тези догадки се отнасят главно за човека от онова време, когато той безспорно се проявява като такъв. Не можем да твърдим подобно нещо, или каквото и да било друго, за предполагаемото животно, което е свързващото звено между човека и зверовете. И то само защото става въпрос не за животно, а за предположение. Не можем да сме сигурни, че питекантропът изобщо някога е почитал богове, защото не можем да сме сигурни, че той изобщо е съществувал. Той е само видение, извикано, за да запълни бездната, зееща де факто между първите създания, които са същински хора, и останалите – примати или други животни. Изчоплят се и се свързват няколко крайно съмнителни парченца, за да се докаже такова междинно същество, понеже го изисква дадена философия, но на никой не му идва на ум, че с тяхна помощ не се установява нищо философско, дори в подкрепа на тази философия. Парчето череп, открито на Ява, не доказва нищо – нито наличието, нито отсъствието на религия. Ако някога е съществувал подобен маймуночовек, религията му може да е била толкова сложна, колкото тази на човека, или толкова проста, колкото на маймуната. Той може да е бил митотворец или пък мит. Интересно би било да си зададем въпроса дали тази склонност към мистичното не се е появила при прехода от маймуната към човека, ако изобщо трябва да говорим за някакъв преход. С други думи „липсващото звено” може да е било, а може и да не е било мистично настроено, стига да не липсваше. Но в сравнение със свидетелствата, които имаме за реалните човешки същества, нищо не свидетелства, че това е било човешко, или получовешко, или че изобщо е било същество. Дори най-крайните еволюционисти не се опитват да извлекат от него някакъв еволюционен възглед за произхода на религията. Дори когато се опитват да докажат, че религията се е развивала бавно от по-груби или ирационални източници, те започват доказателството си с първите хора, които със сигурност са хора. Но собствените им доказателства доказват единствено, че първите хора, които са хора, вече са били мистици. Тези първи хора използвали грубите и ирационални елементи както само хора – и то само мистици – могат да ги използват. Още веднъж стигаме до простата истина – в един момент, толкова ранен, че критиците не могат да го проследят, се е осъществил преход, за който костите и камъните поради самата си природа не могат да свидетелстват – човекът се е превърнал в жива душа.
Що се отнася до произхода на религията, истината е, че онези, които търсят подобни обяснения, всъщност се опитват да си спестят тъкмо обяснението. Те подсъзнателно усещат, че проблемът няма да бъде толкова мъчен, ако бъде разтегнат до постепенен, почти незабележим процес. Но всъщност подобна перспектива изцяло фалшифицира действителния опит. Свързват се две напълно различни неща – случайните намеци за еволюционно развитие и монолитния, ясно очертан блок на човечеството – и се правят опити така да се нагласи гледната точка, че те да се намират на една линия. Но това е оптическа измама. Човекът не стои в същата връзка с маймуната или с липсващите звена, в каквато е спрямо друг човек. Може и да е имало промеждутъчни същества, на чиито бледи следи се натъкваме тук-там в бездната на времето. Те, ако изобщо са съществували, може наистина да са били много подобни на хората, или напълно различни от нас. Но за праисторическия човек – т.нар. „пещерен” или „еленов човек” – това в никакъв случай не е вярно. Тези праисторически хора са били във висша степен хора като нас. Само дето случайно не знаем много за тях по простата причина, че не са ни оставили свидетелства или хроники. Но в светлината на всички сигурни данни за тях, те изглеждат точно толкова хора, колкото хората от средновековното имение или от гръцкия полис.
Превод: Ваня Николова

Дарение за сайта

Гилберт К. Честъртън
Latest posts by Гилберт К. Честъртън (see all)