Протойерей Михаил Шаталов: Когато монашеското послушание започне да се прилага в света, това прилича на лудница

в Брой 9/2015 - Приказка за Рождество/Срещи от

Ако послушанието е най-доброто лекарство против гордостта, то къде да го намерим, ако живеем в света? Можем ли да пренесем монашеския опит в енорията? Трябва ли мирянинът да бъде в послушание към отеца? А послушанието във възпитанието на децата остаряла методика ли е или изпълнение на Божията заповед?

Илия Забежински

Защо послушанието се смята за „по-високо“ от поста и молитвата?
Колкото и да търсех у отците, когото и да питах, така и не намерих препратки кой е казал, че „послушанието е по-високо от поста и молитвата”. А постът и молитвата какво друго са, ако не послушание? Получава се някаква безсмислица: „послушанието е над послушанието”. Защо да се противопоставя едното на другото?
Струва ми се, че това беше любимото изречение през 90-те години на миналия век, когато имаше нужда от ръце за храмовете и манастирите, всичко трябваше да се възражда, да се строи и ремонтира, и тогава послушанието беше издигнато като знаме.

shadow-205510_960_720Отсичането на собствената воля полезно ли е за човека, който иска да се бори с гордостта?
Разбира се, полезно е, именно затова хората стават монаси, за да изпълняват това буквално. А ето, когато започнат да прилагат послушанието в обикновения светски живот в същия вид, в който е у монасите, тогава се получава някаква глупава игра. Когато възрастни лелички и чичковци си играят в пясъка, това не е умилително, а прилича на лудница. И всички тичат при духовника и питат какво да правят. Сам бях свидетел как веднъж при настоятеля дойде една баба и каза:
– Батюшка, благословете да отида в Оптина!
– Ти вече си била там!
– Бях, но козата още не съм водила. Благослови, отче, да заведа козата в Оптина!
И това е сериозно. Сам го чух.

Нашият живот преминава в послушание: към мъжа, към жената, началника, държавата.
– Послушанието към началника обикновено се изпълнява за пари. Разбира се, апостол Павел пише, че ние трябва да се трудим не от страх, а по съвест; не за възнаграждение, не от корист. Е, разбира се, можем да се утешаваме и да казваме:
– Аз съм християнин, аз се трудя по съвест, по послушание!
Но ако не ти дадем заплата, ще видим как ще се трудиш по послушание!

Трябва ли децата да имат послушание към родителите си?
Това е казано директно в Свещеното Писание. Да, разбира се, трябва да имат. Сега много родители смятат, че това не е задължително. Но нали не само у нас има такава традиция, че децата трябва да имат послушание към родителите, това винаги го е имало у всички народи, в цялата история.
При нас се случи една трагедия: в храма при мен дойдоха мъж и жена, родители на петнайсетгодишна дъщеря. Скочила от третия етаж, решила да уплаши родителите си. Някой в интернет º бил казал, че ако скочиш от третия етаж, няма да ти се случи нищо: ще се удариш, ще се потрошиш, но ще останеш жив. Но тя загинала на място. А някои съвременни психолози казват, че не трябва да има никакво послушание, защото послушанието винаги е свързано с думата „не бива”, „добре е” и „лошо е”.

rope-93521_960_720Нали изобщо възпитанието – това е нещо просто, то е да научиш детето да различава, добро и зло, и да следва доброто; това е възпитанието. А психологът казва, че не бива да казваме „не бива”. Но това е невъзможно, все едно, рано или късно, ще се наложи да му кажем „не бива”, а то, горкото, веднага ще изпадне в истерия, защото не е свикнало да му се причинява такъв стрес. И защо е всичко това? Хората не познават християнската антропология, не разбират как е устроен човекът. Детето изведнъж чуло „не бива” и скочило през прозореца.
Не можем да минем без детското послушание. Моят син, когато беше малък, на годинка и половина, ляга на ръката ми и пита: а защо децата трябва да слушат родителите? Буболечка на година и половина, а този въпрос го вълнува. Аз му казвам: „Ванюшка, разбираш ли, родителите са големи, те са умни, грижат се за теб да не ти се случи нещо”. Но колко сме умни, след като дори сме много глупави, това излиза лъжа! Уж обясняваш нещата от гледна точка на здравия разум.

Но най-доброто обяснение изобщо е, че това е Божия заповед. Това е първата заповед с обещание, първата заповед след заповедите по отношение на Бога: „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да бъдат дълги дните ти на земята”. Това е залог за живота на човека. Който поставя под съмнение послушанието към родителите, той предлага някаква непроверена, непотвърдена от нищо нова доктрина по отношение на възпитанието на децата. На тях им се струва, че послушанието е мъчение. А заповедите не се дават, за да се мъчим. Това са някакви ориентири, фарове в този безбрежен океан, или звезди, които ви водят по пътя към Бога. В действителност заповедите са нещо много хубаво. Това е, което ни свързва с Бога, което дава възможност на Бог да се приближи към нас.

6eea70537bb7e68e139e57982509d4c6Кога настъпва времето да кажем, че детето вече достатъчно е слушало родителите си?
Никога. Мисля, че дори когато родителите са починали и децата се молят за тях – това също е послушание към тях. Те казват: ето, аз ще умра, моли се за мен. И децата отговарят: да, татко и мамо, ще се молим. Това послушание ли е? Послушанието на децата и тяхната молитва е много необходима на родителите, дори и в този живот.

Човекът е пораснал. Трябва ли да постъпва в послушание към някого, или вече не?
Несъмнено трябва. Всички трябва да имат послушание. При мен вчера дойде един човек, бизнесмен. Той и неговият приятел в Москва имат цяла мрежа от компании из цяла Русия. Преди приятелят му е управлявал всичко, той не се е месел. И изведнъж неговият приятел починал, какво да прави? Пита ли – трябва ли да поема всичко върху себе си? Аз казвам: „Ти имаш хиляди хора, работни места, по всичко личи, че трябва самият ти да се захванеш. Разбира се, можеш да наемеш човек и да забравиш за тази работа. Но ако този човек превърне тази корпорация в някаква своя спестовна касичка и постоянно бърка в нея и я разрушава, то хората ще пострадат. Затова сам се хвани и служи на хората“. Това е послушание.

Смирението и послушанието – как те „дружат” помежду си?
Мисля, че послушанието води до смирение. В детството послушанието понякога се насажда чрез наказания. Но ако послушанието е насочено в правилната посока, то води до съзнателно смирение. А след това обрат­ното, смирението може да поражда послушание. Спомняте ли си св. Силуан Атонски? Когато някой идвал при него и се разхождали, винаги отивали там, накъдето водел гостът. А защо? Именно за отсичане на волята.

church-598565_960_720А ето пример от всекидневието. Караш по трилентов път и тръгваш да изпреварваш. Другият водач също тръгва да изпреварва. А-а-а, мислиш си, аз пръв тръгнах, той трябва да ме слуша! А другият си мисли: „Моята кола е по-мощна – той трябва да отстъпи!” И така, не се дослушали, не се досмирили – и се сблъскали. А ако всеки си беше помислил: „Какво да правя, ще му отстъпя!” – и двамата биха останали живи.

Разбира се, всяко наше земно послушание трябва да се корени в послушанието към Христос. Човекът е Божи образ, и когато в човека виждаме Христос, когато в човека виждаме Бога, тогава у нас ще има разбираемо, осмислено послушание към човека. Изобщо, Бог е в основата на всичко. Ето, Имануел Кант с неговия категоричен императив какво казва? Непременно, на всяка цена трябва да изпълняваме нравствените норми. В първия случай у мен възниква въпросът: а защо? Кой ги е измислил? Хората. Аз също съм човек, значи, мога да ги отменя, ето, така се появява бандитизмът, така се появява престъпността. А с Бог всичко е разбираемо, животът има и смисъл, и нравствени ориентири, и няма никаква криза на светоусещането.

Човекът е дошъл в Църквата, повярвал е, още не стои стабилно на краката си, малко е чел, няма духовен опит и се опитва да търси духовно ръководство. Той само разбира, че се стреми към Бога. Трябва ли някой да го насочва? Духовното ръководство за миряните има ли право да съществува, или не?
– А какво, то не съществува ли? Ще посоча един пример. Една моя позната се разведе с мъжа си. Звъни ми и казва:
– Да, ние нямахме духовно ръководство.
Казвам й:
– А ти не знаеше ли правилото: „Не се развеждай”? Знаела си го. Сега защо прехвърляш всичко върху липсата на духовно ръководство?
Щом си дошъл в Църквата, живей по заповедите!
Тук можеш да се потрудиш, а можеш просто да се позоваваш на светите Игнатий Брянчанинов или Паисий Величковски, който казва, че „търсел духовно ръководство навсякъде и не го намерил”. Можеш да се позовеш на св. Йоан Лествичник, който още в V век също пише за оскъдняването на духовните наставници.

Разбира се, трябва да се съветваме с опитни хора. Не с тези, които са прочели един куп книжки, а с тези, които живеят това опитно, които прилагат в живота си заповедите на Евангелието и правилата на светите отци.

Чух от един отец: „Свещеникът е професионалист от висока класа”. Разбира се, мога да бъда професионалист от висока класа, да служа красиво, ревностно, буквално мога да изпълнявам всичко, мога да проповядвам, а опитно да не водя духовен живот, защо не?

А ние, миряните, предполагаме, че свещеникът жертва живота си за своето служение.
Особено тук не бива да ни идеализирате, защото за жертване на живота ние, общо взето, не живеем зле. Едни по-добре, други – по-малко добре, различно, разбира се. „Какъвто попът – такава и енорията” – тук се има предвид не само енориашите, не самата енория, но и финансовият приход. Тоест, свещеникът, волю-неволю, ще не ще, трябва да служи. И на църква ходиш, защото не си обикновен мирянин: поискал – отишъл, не поискал – не отишъл. А ако попът го няма, няма да има и служба, нищо няма да има.

От казаното дотук, не изглажда ли, че според вас духовното ръководство не е от голямо значение?
Разбира се, задачата на свещеника като пастир е да пасе стадото. Да следиш къде се е отклонила твоята овчица и на какво пасище пасе, защото тревата може да е и отровна… Разбира се, по духовни въпроси човек е по-добре да се посъветва със свещеник, защото той постоянно се занимава със своето дело, има образование, опит. Но свещеникът трябва да бъде акуратен по въпросите на духовното ръководство.

mirroring-567154_640Повредеността на човешката природа от греха, преди всичко се състои в това, че ние не виждаме истинското си състояние. Затова би било добре да получим мнение отстрани.
– Най-общо казано, Господ чрез всеки човек може да достигне до нас, да ни покаже какви сме, да открие в нас онова, което дори не сме подозирали. А кой е свещеникът? Той е просто човек. Разбира се, не бива да отхвърляме това, че в тайнството Свещенство му се дава благодат. Но все пак да не забравяме това, което е казал св. Игнатий: че когато формите на чисто монашеското послушание се пренасят в енорийския живот, се получава „пагубно актьорство”.

Задължително трябва да имаме послушание в живота: към отеца-настоятел и към обикновения свещеник, към жената и децата, и към всеки наш ближен. Но не е възможно това да бъде както в манастира. В манастира битът е уреден, животът е устроен, всичко е подредено – живей спокойно. А в света трябва сам да вземаш решения – възниква отговорност, което също е послушание към много хора.

Аз съм против сляпото послушание, играта, подражанието, което понякога приема най-неприятни форми в нашите енории между някои вярващи и някои свещеници. В това често се наблюдава някаква корист на свещенослужителите или тщеславие. В действителност хората често принуждават човека, свещеника да бъде такъв – това изкушение е много силно.

Какво бихте казали за Йоан Колов, който под ръководството на старец три години поливал суха пръчка – и от нея израснало дървото на послушанието?
Още веднъж ще кажа. Има свят, а има и манастир. В манастира, ако ви кажат да посадите пръчка или ряпа с корените надолу, така и правете. Но когато живееш в света и си дошъл при монах, а той ти каже „поливай пръчка”!… Значи предварително се е погрижил какво ще ядете на обяд ти и твоето семейство…

Във вашия пастирски опит случвало ли се е да кажете на човека да постъпи по един или друг начин, а той да не Ви послуша?
Никога не казвам нищо на никого, ако не ме попитат. Има една такава приказка: „Мога да дам един съвет – никого и нищо да не съветваш”. Много ми харесва следната история от Патерика: Върви един старец, след него върви човек, а старецът – бегом от него! Той го догонва и тогава старецът казва: „Щом си ме догонил, тогава ще ти кажа!”.
Буквално вчера дойде една баба:
– Отче, посъветвайте ме, всичките ми роднини са лоши, такива и такива, не искам да знам за никого, мисля да припиша жилището на Църквата.
Аз я съветвам: примирете се с роднините си, с децата си, с внуците си, със снахите си, на Църквата не º трябва нищо от Вас.
– Не, Вие не ме разбрахте – те са лоши, а аз съм добра, те не ме почитат, не ме слушат.
Питам я: „А вие слушате ли ги? От вас трябва да излиза мъдрост, опитност, грижа и търпение”. Тя махва с ръка: „Ах, Вие не ме разбирате!”.
Казвам й, че отлично я разбирам, но тя търси не моя съвет, а това, което сама иска да чуе!

В много православни духовни книжки е написано, че житейската гордост се побеждава с послушание, и хората, търсейки спасение, искат да се намират в послушание към някого. Кого да слушат?
Не трябва да търсим нищо. Послушание има у всички, просто ние не го забелязваме и не го изпълняваме. Тичат да търсят послушание към старци, към някакви особени отци, или дори към обикновени отци. А у дома имаш мъж или жена – слушай ги! „Но той е пияница” или „А нашият батюшка е много прост”, или „Духовникът ми не е такъв, какъвто трябва да бъде”.
Това послушание ли е? Избавяне от житейската гордост? Напротив, това е раздуване на тази гордост. „Аз имам не някакъв прост духовник, а един какъв си, най-най…”.

Можем да се позовем на св. Варсануфий Велики: „Божията воля се вижда в подреждането на обстоятелствата в нашия живот”. Какво още послушание да търсим? Всички имат родители – това е послушание. Ходим на училище, там има учители – и това е послушание. Представители на властта, приятели, колеги, началници – пред всички имаме задължения, към всички имаме послушание. Защо да го търсим изкуствено? Или търсенето на колкото се може по-изявен духовник, наставник, старец – това всъщност е бягство от своя кръст, тоест от дадените ни в обикновения живот призиви за послушание.

Чрез обстоятелствата в нашия живот Господ, ни поставя в положение на послушание?
А как иначе? Това са същите прости и ясни въпроси, но ние затъмняваме, усложняваме техния смисъл.
Както в притчата: един приятел богослов отишъл при своя приятел пустинник и казва: аз ти донесох коментари към Библията. След година пак идва и пита: какво, помогнаха ли ти коментарите при четенето? Да, казва пустинникът, постоянно ми се налагаше да чета Библията, за да разбера твоите коментари.

Все си мислим, че има един живот в семейството, друг живот в работата, трети живот на улицата, четвърти в транспорта, пети някъде другаде, а най-главният живот е в църквата, в отношенията с отеца. А животът е един и същ навсякъде. Един и същ.

Превод: Татяна Филева

Източник: www.pravmir.ru.

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*