Протестиращият човек и християнското съзнание

в Брой 7/2013 - Протестиращият човек/Общество

IMG_03381Протестиращият човек. Не само от 2011 г., когато в декемврийския си брой списание Тайм го обяви за „Човек на годината“, а още от древността той е всепризнатият изобличител, събирателен образ на нетърпимостта срещу общественото лицемерие и патологичните лидерски амбиции, досадният прът в колелата на манипулативните политически кроежи, маскирани под благовидни намерения. Дали обаче този образ не се конфронтира с духовната същност на християнина, дали всъщност не е изначално невъзможно повикът на протеста да бъде съвместен с християнския етос? Нима гневът, противоборството и често омразата, вложени в протеста срещу конкретна личност (или личности), не са драматично чужди на послушанието от любов, на усилията, които вярващият полага, за да постигне безстрастие, мир и чистота на сърцето по пътя към Бога…

Да, но… този отговор би бил някак еднопланов. Една история, запечатана в паметта на Преданието, може да ни даде и друг възможен отговор. Историята за свети Йоан Златоуст и лозето на бедната вдовица.  Един ден, докато се разхождала, византийската императрица Евдоксия минала покрай едно лозе и поискала да опита от вече узрялото грозде. С вкусването си от плода, който явно бил достатъчно сочен и сладък, тя припознала цялото лозе като свое. То вече било „обожествено“ от нейното царствено присъствие и по своето „божествено“ императорско право (подкрепено от стар езически закон) тя решила да отнеме лозето от неговия собственик – една бедна вдовица. Императорският двор предложил и добра компенсация в злато на жената, но се оказало, че тя не иска да се раздели със своето лозе. То било много ценно за нея, свързано със спомени за покойния й мъж, и в нуждата си от закрила от императорското желание, тя потърсила Константинополския патриарх, който по това време бил св. Йоан Златоуст.

Можем да си представим как свети Йоан тръгнал към двореца, за да се срещне с императрицата. Крачката му едва ли е била бавна, като перипатетическа разходка, а хлопането му на дворцовите порти едва ли е било изпълнено с плаха любезност. По-скоро е било решително, носейки в себе си частица от силата, с която Господ прекатурил масите на търговците в храма. Може би свети Йоан в този момент е изпитвал някакъв благ „гняв“, който вероятно е използван като храна за неговите противници, които според житието му говорели по негов адрес, че бил гневлив, че е укорявал и обиждал в проповедите си, вместо да съветва.

Може би свети Йоан е бил забързан, защото незабавно, точно днес, е трябвало да каже лице в лице на властта, че тя не е божествена, веднага е трябвало да се опита да сложи край на арогантността, родена от самозаблудата в гордостта. Може би свети Йоан е написал и писмо до императрица Евдоксия? Ето какво именно се казва в това писмо: „Бог, тъй като е творец на всяка природа, по същност стои над всяка власт и господство. А хората са равни, ако и да изглеждат, че един превъзхожда другиго, а друг – трети. И на тебе Бог отреди скиптъра, не за да си мислиш, че сама превъзхождаш останалите, а за да разпореждаш равноправие и справедливост в обществото, защото светска слава и богатство, и високомерие, въобще не ще ни ползва в страшния ден на отсъдата, а единствено опазването на единствените заповеди, водещи до запазване на правилните догмати. На тях дано сама да не се покажеш забравителка; дано не изтласкаш от душата си страха от Бога, като ясно знаеш, че на всички ни дъхът се намира в Неговите ръце.“[1]

Християнинът не по-малко (дори по-чувствително) от всеки друг трябва да реагира срещу две основни болести на властта – самозабравата и двойнствения морал. Още повече, че християнството още от началото на своята история страдалчески познава тази двойнственост. За това ни припомня св. Николай Велимирович, когато казва: „Юдейските първенци наказвали със смърт лъжесвидетелите всред своя народ, а при съда над Христос сами търсили лъжесвидетели. Помежду си говорили, че Христос работи в полза на римляните (Йоан 11:48), а пред римлянина Пилат – че Иисус е против римляните и против кесаря…“[2]

Нима в образа на варненските свещеници, събрали се с конкретно искане, няколко часа след опелото на митрополит Кирил, нямаше щрихи от картината на протестиращия човек?!.. Да, християнинът може да протестира. Достатъчно е обаче това да не се случва срещу конкретна личност или личности, а срещу действията и идеите, на които тези личности са изразители. Достатъчно е винаги да държи будна в себе си мисълта, за която напомня Николай Бердаяев – че всеки обществен и политически протест е възможно да постигне само временно равновесие и нетрайно благополучие. И най-вече – винаги да улавя присъствието на духа на разрухата и злобата, когато той е наблизо, а е известно, че този дух винаги дебне за жертви там, където се вихри стихията на тълпата…

За протестиращия човек от християнска гледна точка потърсихме мнението на двама души, различни по своето призвание, но единни в православната си вяра.

o.dobromirПрот. Добромир Димитров е свещеник във великотърновския храм „Св. Мина” и преподавател по църковно право в Православния богословски факултет на Великотърновския университет.

1069402_10153044940915383_1470008585_nАлександър Шпатов е юрист, автор на няколко сборника с разкази. Носител е на наградата за най-добра дебютна книга в Националния конкурс „Южна пролет“ (2006), номиниран e за наградата „Хеликон“ за 2009 г. Той е сред активно протестиращите млади хора срещу правителството на Пламен Орешарски…

 

Може ли вярващият човек да бъде и протестиращ човек, без това да го изправя пред вътрешен конфликт с християнския му светоглед?

Прот. Добромир Димитров: „Християнинът живее в това общество и всичко, което се случва в него, пряко го засяга. Неговият живот не е пасивно очакване, а е динамично проявление на вярата му. Тази вяра се изразява в дела и добродетели, а когато е нужно и като подкрепа за слабите и нуждаещите се. Това означава, че лъжата, страданието, тържествуването на злото лесно могат да ни накарат като християни да изразим активно своята позиция, но не насилствено и не за сметка на страданието на други хора. Когато говорим за участие в протести, то тези протести трябва да са продиктувани от нуждата да попречим на неправдата, която се случва с нашия ближен. Ако ние не се противим на неправдата, то този факт сам по себе си показва липсата на любов в нас, което всъщност би ни довело до вътрешен конфликт. Това означава, че и като Църква, и като общество, ние не трябва да сме равнодушни към страданието на слабите и онеправданите. В този случай протестът не е нещо, което противоречи на нашата вяра.

Александър Шпатов: „Участието в протестите бих свързал с евангелските думи: „Отдайте кесаревото  кесарю, а Божието Богу“. Иначе, да, наистина в протестите се влага повече страст, а когато влагаш повече страст в нещо, правиш и повече грешки. Но като християни, така да се каже, ние знаем сюжета, краят на историята ни е предизвестен. Като протестиращи обаче сме в една ситуация, в която времето не е наш съюзник и се борим срещу него. Може би ако знаеш какво ще стане, ще можеш да реагираш по-правилно. Но в случая ти си част от самия сюжет на книгата и в някаква степен си негов заложник, въвлечен си. Не можеш да се отстраниш, да излезеш вън от него.


„Не ни плащат, мразим ви безплатно!“ бе един от емблематичните лозунги на този протест. Как вярващият човек да приема подобна словесна стилистика – с чувство за хумор, с метафорична условност, с категорично не­одобрение?

Прот. Добромир Димитров: „Основният критерий в Църквата е любовта, а любовта има винаги кенотичен[3] характер. Това означава, че, ако сме християни, не трябва да изпитваме омраза и ненавист, а доколкото можем да се опитаме да разберем инакомислещите, дори ако трябва да се молим и страдаме за тяхното заблуждение или коравосърдечие, а ако сме по-силни във вярата – дори и да ги обикнем. Идването на Христос в света няма за цел да промени обществения строй, а да преобрази и спаси света, в който са и онези, които мразим. Омразата само може да разрушава, а любовта да съзижда и променя. Ако имаме дух на любов, то той може да прониква и преобразява както живота на хората така и на обществените институции. Разбира се, далеч сме от мисълта, че можем да построим рая на земята. Това е невъзможно, но пък да се опитаме да направим света малко по-добър – да, това зависи от нас. В този контекст напълно християнски звучат думите на Едмънд Бърк: „Единственото, от което има нужда злото, за да тържествува, е добрите хора да не правят нищо.”.

Александър Шпатов: Естествено, че такъв лозунг трябва да се приема с чувство за хумор. Аз ходя по мачове и там наистина откъм думи е нещо страшно. Тълпата те увлича и ти се включваш в крещенето на всякакви безумни лозунги. Първият ден на протестите беше точно като на футболен мач. След това обаче излезе една статия, която стана много популярна – „Протестът на една мръсна туркиня“ на Емине Гюлестан. В нея авторката говореше за това, че лозунги от рода на „Турци сте“ я обиждат лично. За мен бе особено ценно това, че още на следващия ден, след като статията излезе, хората спряха да викат такива лозунги. Когато някой им посочи, че това не е редно, те имаха самосъзнанието да разберат. И така само за един ден езикът на омразата бе преодолян.

 

IMG_0320В изявлението на Светия Синод по повод протестите се казва, от една страна, че когато справедливостта е нарушена, хората са свободни да изразят несъгласие, но от друга – се напомня, че „трябва да се стремим да виждаме в лицето на политическия си опонент подобен на нас несъвършен човек, който също като нас може да се заблуждава и да допуска грешки…“.

Прот. Добромир Димитров: Абсолютно съм съгласен с тези мъдри думи. Това именно трябва да проповядва Църквата – зачитане на човешката личност и отъждествяване на другия човек със самите нас, т.е. другият е нашето друго Аз. Така формулирано, посланието на Синода е нещо противоположно на твърдението на Жан-Пол Сартър, че: „Адът това са другите.“. В християнството другият е нашият Рай, независимо от пола, расата и убежденията му, или според думите на архимандрит Софроний (Сахаров): „Нашият живот е нашият ближен.“.

Александър Шпатов: Това за един християнин се разбира от само себе си, от идеята винаги, когато се изправяш срещу някого, никога да не се държиш с него като с враг. На някакво ниво „общност“ може да има противоречия, но на ниво „личност“ винаги подхождаш отворено и с добро към всеки човек, включително и към политическия опонент. Сещам се, че когато имаше блокада на парламента, съвсем близо до мен мина депутатът Йордан Цонев. Не се заядох с него, не му крещях… въпреки че си заслужава крещенето.

 

Сред напрегнатата политическа ситуация, г-н Цонев, който, освен депутат, е и доктор по богословие, намеси понятия като „покаяние“ и „прошка, която трябва да се даде за признатата грешка“, заявявайки, че така е според християнските принципи. Как оценявате подобен тип подход в публичното говорене?

9321764025_5987e8c420_bПрот. Добромир Димитров: Онова, за което говори депутатът, не съответства на контекста в конкретната ситуация. Покаянието и прошката се дава, ако човек, който е извършил грях спрямо дадена личност или срещу общността, е дошъл до съзнание за грешката си и започва да се променя. В това състояние на покаяние той моли за прошка, тъй като съзнава, че е ощетил свободата и достойнството на другия или другите. Покаянието (от гръцки μετάνοια – промяна на ума) следователно не е психологическо състояние, а вътрешнобитийна промяна, промяна на начина на живот,  на взаимоотношенията ни с другите.

Тук обаче  трябва да се отбележи, че покаяние и разкаяние не е едно и също и трябва да се прави известна разлика. В Евангелието имаме прекрасни примери за това с двама от апостолите на Господа. Единият е Иуда Искариот, който предава Христос, след което се разкайва, връща сребърниците, но не получава утеха и се самоубива. Това се случва, тъй като разкаянието му е на едно психическо ниво, т.е  като усещане за вина, вина, която не е премахната. Такова разкаяние няма силата за дълбинна промяна, то може  само да бъде началото на пътя, но ако стане перманентно състояние разболява човека. При св. ап. Петър е различно. Той три пъти се отрича от Христос в момент на слабост, но с плач и дълбинно покаяние, без оправдаване и с действена вяра дори и до смърт стана първи по любов сред апостолите. Това означава, че покаянието не е еднократен психичен акт, а е дълбоко духовно състояние.

Сами разбирате, че в  дадения случай, свързан с г-н Цонев, нямаше покаяние, нито от страна на визирания от него депутат, нито от страна на определена политическа група. Поради това посланието не стигна както до самите народни представители, така и до обществото.

Александър Шпатов: Тези послания трябва да са искрени, а не да са само на думи. На протеста има много четящи хора, които имат отношение към думите и усещат кога някой ги използва погрешно. В случая думи като „катарзис“, „покаяние“, „прошка“ са фалш в устите на тези политици и губят смисъл. Точно това разминаване между смисъла на думите и действията поражда недоволството. Най-хубавото на този протест е, че зад него не стоят политици. Защото е известно, че един политик все някой ден ще те разочарова – може да е утре или след 10 години. Но това послание за честност и морал ще остане. Уникалното е, че протестът е с надеждата да направи политиците по-добри, но той прави по-добри и самите протестиращи. Виждаме как споделянето излезе от пространството на интернет и се пренесе и на улицата, „на живо“, и това е много ценно.

 

Eдни думи на покойния сръбски богослов прот. Радован Бигович гласят: „От социо-политическа гледна точка се създава впечатлението, че днес християните са склонни към политическо сътрудничество (и към подкрепа) с консервативните десни политически движения и партии… Не съществува никаква доктринална причина Църквата да бъде по-близо до „десницата“, отколкото до „левицата“… Църквата е над левицата и десницата и не трябва да се отъждествява нито с едната, нито с другата… „,Тук става дума за Църквата, но как в този смисъл да приемаме политическата активност на християнина, който категорично заявява предпочитанията си конкретно в едната или в другата посока на политическия спектър?

9321762923_d5e9f606a5_hПрот. Добромир Димитров: Бог да прости отец Радован, той беше истински верен приятел на Българската църква. Казаното от него наистина е сигурен църковен критерий, който никога не трябва да бъде забравян. Църквата не може да заеме никаква страна в политиката, тъй като малко или много партиите разделят обществото на групи. Самата дума „партия” означава разделяне на части. При Църквата е обратно. Тя трябва винаги да обединява обществото, независимо от политическите убеждения на членовете му. Ако Църквата подкрепи определена партия, това означава, че тя трябва да вземе страна, което автоматично ще противопостави на себе си инакомислещите. Такива  негативни примери имаме в миналото на Запад в лицето на християн-демократическата партия, а още по-рано и в печалната подкрепа за националсоциализма. За съжаление, днес в Руската православна църква съществува тенденция към подкрепа на определени политически лидери.

Като отделни личности ние наистина можем да имаме политически предпочитания. Но ако някои политически послания на партиите, на които симпатизираме, противоречат на църковния принцип на любовта, т.е са основавани върху ксенофобията, реваншизма, политическата репресия, безспорно ще изпаднем във вид духовна шизофрения. Според мен политическите платформи трябва да бъдат изпитвани от нашата християнската съвест, а Църквата трябва да остане извън политиката и да отстоява истината, ако политическите партии я потъпкват.

Александър Шпатов: Конкретно за политическата ситуация в България тези две думи „ляво“ и „дясно“ в голяма степен са изпразнени от автентичното си съдържание от доста време. Но погледнато в по-глобален план, ние като че ли рядко си даваме сметка колко базисни принципи, които преди са липсвали на хората и които днес са вложени в държавността, се дължат именно на християнската идея за човека. Например социалната грижа. Естествено, това не отнема от личната отговорност на всеки, защото има неща, които не могат да се регулират законово. Ръката на закона не достига до голям кръг от въпроси, които са въпроси на етиката. В крайна сметка нещо може да се узакони, но това не означава, че оттук нататък то трябва да се практикува масово, а зависи от личната съвест, от личното разбиране за морал.

Бележки
1. „Писмо до царица Евдоксия за лозето на вдовицата“, превод Светослав Риболов, http://patrologia.pravoslavie.bg.
2. Св. Николай Велимирович, „До изгонените от рая. Мисионерски писма“, стр. 138, изд. „Омофор“, София, 2012 г.
3. Кеносис – принизяване.

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*