Причастихме се, седнахме пред компютъра и осъдихме всички  

в Брой 3/2020 - Глобализацията и Православието/Християнство

По време на Страстната седмица, на Пасха и след нея, храмовете в Русия бяха затворени заради пандемията. Пред предстоятелите възникнаха проблеми с издръжката на много от тях. Без дарения нямаше с какво да платят режийните разноски, а също и заплатите на певците и другите сътрудници. Как промени вярващите времето далеч от храма, поддържаха ли те своите енории, какво всеки разбра за себе си. Разказва протойерей Фьодор Бородин.

— През последните години храмът се приемаше като място за духовен живот. Но никой не се замисляше кой го издържа, кой плаща сметките за консумативи и ремонт. Промени ли нещо днешната ситуация?

— Убеден съм, че пред нас бе поставен въпрос, който вече е невъзможно да заобикаляме — как се издържа една енория. За съжаление в обществото битуват устойчиви митове, че Църквата се издържа от държавата или че Патриаршията издържа енориите. Искам да обърна внимание на онова, което обикновено остава скрито. Почти 90% от храмовете не принадлежат на Църквата, те са или муниципална (местна, общинска) или федерална собственост, тоест принадлежат на държавата, на всички нас като общество. В повечето градове и села храмовете са единствените архитектурно-исторически паметници. Издръжката на такива обекти трябва да се поема от всички членове на обществото. Но през 90-те години на миналия век държавата с голяма радост прехвърли тази грижа на плещите на Църквата.

Ние бяхме благодарни, радвахме се на всяко връщане на храм. Възстановявахме нашите енории, възстановявахме храмовете. Смятам, че ако това не се беше случило, сега една трета от сградите щяха да бъдат разрушени. Те бяха в бедствено състояние. Днес един от сто храма получава държавно финансиране за някаква дейност, която енорията не може да извърши сама. Например, поправка на покрива, система за отводняване на сградата и т.н. Смятам, че тази помощ трябва да е по-голяма. Почти невъзможно е да се поддържат и реставрират тези храмове без държавна помощ. Но цялото общество трябва да бъде въвлечено в това, без значение дали човек е вярващ или не. Все пак става дума за историята и културата на нашия народ.

Преди две години планирахме един от нашите летни походи с лодки. В него обикновено участват доста многодетни и по-бедни семейства. Винаги ни се налагаше да търсим пари, за да успеем да покрием поне част от разходите. Веднъж отправих молба за помощ във „Фейсбук“. Прочетох възмутен коментар: „Това е работа на Вашата енория. Защо ни притискате? Щом нямате пари, няма да ходите на поход“. Стана ми тъжно, но след като размислих, реших, че човекът може би е прав. После видях друг отговор: „Ние сме Руска Православна Църква, всички сме една голяма енория. Затова към такива молби се отнасяме с уважение и радост, и при възможност помагаме“.

 

— Нима енориашите не са длъжни да издържат храма? За времето на самоизолация повиши ли се тяхната отговорност?

— Да възстановява и да поддържа храма не е по силите на нито една енория. Но, от друга страна, изгубвайки възможността да бъдат в храма, хората го оцениха съвършено различно, разбраха колко е важен за тях. Когато започна кризата и затворихме храмовете, аз изпаднах в известно униние. Защото през изминалите години беше много тежко. Но вече не става дума за реставрация на храма, построен по проект на Матвей Казаков в края на XVIII век. Всеки месец се чудя как да платя консумативите, заплатите на хористите и персонала. Това е вечен въпрос, който притеснява всеки предстоятел. Тогава си помислих, че като затворят храма ще стане още по-лошо, няма да мога да платя нищо, защото няма да има от кого да поискам пари.

Обаче, реакцията на нашите енориаши беше удивителна. Даже без да имат възможност да идват в храма, те изпращаха пари на сметката ни, за да можем да си платим разходите, въпреки че повечето от тях също бяха притеснени и с по-малки финансови възможности. Дори сътрудниците на храма проявиха разбиране. Много от тях са пенсионери, но по-млади от 65 години. Когато разбраха, че храмовете се затварят, заявиха, че ще работят безплатно. Много певци пяха на службите безвъзмездно.

Това отговорно отношение към енорията ме зарадва изключително много.

Да, тежко е, да, имаме дългове, но мога да кажа, че кризата промени нашата енория. По някакъв удивителен начин тя върна на хората отношението към храма като към свой.

В различни статии разглеждахме схемите на съществуване на православните енории в Европа, в Америка, когато е налице фиксирано членство, когато всеки енориаш поема част от задълженията. Смятахме, че в Русия е невъзможно. Но фиксираното членство не е хартия. Можем да се откажем от нея, тя няма юридическа сила. Фиксираното членство е в сърцето на човека. Действително, нашите енориаши поеха цялата отговорност за своя храм.

През всичките тези години се стараех да изграждам именно енорийски живот. Затова и случилото се за мен е знак, че нашият път е правилен. Ако в храма има общност, то тази общност ще издържа своята енория, защото тя е скъпа на всеки. Това е място за срещи с любов: с любов Божия и с любов братска. Няма нищо по-скъпо от това.

 

— Споменахте, че издръжката на храмовете, които са исторически паметници, трябва да се подели между обществото и държавата. Но колко разрушени храмове от XVIII–XIX век има из цялата страна! Ако те не са нужни на хората, на вярващите, защо държавата да харчи пари за тяхното възстановяване?

 

— Не разбирам въпроса. Не мога да кажа кой храм е нужен, нека оставим всеки да живее своя живот, а ако е било нужно да се разруши, той ще се разруши. Моето сърце на християнин и свещеник никога няма да се примири с това.

От друга страна е неразумно да се възстановява храм там, където е ясно, че никой няма да дойде или да не се възстановява там, където живеят хора.

Ще изразя една страшна мисъл: Нашите отворени храмове не са нужни Богу, ако има нещо неправилно вътре в нас.

Най-яркият пример, от който боли всяко православно сърце, е храмът „Света София“ в Цариград. Величествен, великолепен, грандиозен храм, който Господ отне от нас и допусна да бъдат замазани огромна част от великолепните мозайки и фрески. Храм, в който 567 години не е служена литургия.

Има и такова време, когато Господ казва: „Не“. Когато дойдоха болшевиките, повечето храмове бяха затворени, даже тогава, когато бяха нужни и хората идваха в тях. Значи има нещо нередно в нашето отношение към храма.

 

„Защо не слушате Патриарха!“

 

— Периодът на затварянето на храмовете бе много важен. Ние прехвърлихме върху храмовото благочестие цялата своя надежда. Аз съм свещеник от 27 години и мога да кажа, че хората започнаха много по-малко да се молят с домашни молитви. Настроението, което през 90-те години на миналия век беше очевидно, сега някак си изчезна.

Вечерни молитви между другото, правилото на Серафим Саровски вместо сутрешното и вечерното правило, глава от Евангелието — и край. През останалото време от деня няма никакви разговори с Бога. Защото, „в неделя ще отида на литургия и ще се причастя“. Може би затова получихме това „позвъняване“ от Господа? А може би и защото престанахме да се чувстваме ученици в Църквата?

Когато започнаха да се затварят храмове, четох коментари на наши вярващи. Бях, меко казано, неприятно изненадан. Половината от тях се смятаха за новия Максим Изповедник, готови да поучават всичко и всички. Дори използваха готови цитати… „Как така няма да направя панихида в църквата за покойните си родители, — каза ми един човек. — Не ме интересува какво мисли Патриархът. Ще дойда и ще я направя. Това е мое право.“

Ето още една история от недалечното минало. В един храм, в който, въпреки благословението на Светейшия е пълно с хора, на амвона излиза вторият свещеник. Възрастен човек, с тежка форма на диабет и още много заболявания, с алергия към много лекарства. Тоест, човек от рисковата група. Той казва: „Братя и сестри, Вие чухте благословението на Патриарха. Защо сте дошли? Защо не слушате Патриарха?“

След него от олтара излиза предстоятелят и казва: „Не го слушайте, слушайте мен. Трябва да идвате в храма. Ти защо говориш глупости?“ — по адрес на втория свещеник, по-възрастен от него. После се обръща към събралите се: „Ето, вторият батюшка не ме слуша като предстоятел, а това е лошо.“ И ги призовава да не слушат архиерея.

При приемането на трудното решение за затваряне на храмовете не са нарушени догматите. Въпреки това, хората смятат, че са в правото си да не слушат своя епископ.

Те спряха да разбират как се управлява Църквата.

Поразително беше, че колкото е по-консервативна енорията, толкова по-непослушна беше пред Църквата, пред своя архиерей.

 

— Ситуацията показа как не сме единни вътре в Църквата…

 

— Да, за съжаление. Откри се огромен фронт за работа.

Успокоихме се, че сме пораснали, но се оказва, че сме още в началото на пътя.

Ще напомня думите на Йоан Лествичник в неговата велика книга „Лествица“ за послушанието: Истинското послушание е недоверие към себе си в това, което смяташ за добро, в това, което смяташ за благо; когато слушаш своя наставник, даже ако смяташ, че той те призовава да се откажеш от това, което смяташ за добро.

Оказа се, че много хора в Църквата въобще нямат понятие за послушание. Интересно, че обикновено консервативно настроените показаха съвършено либерално, протестантско разбиране за Църквата като съюз на общности, които са обединени от обща вяра. Епископът е изцяло изключен от тази схема на управление на Църквата. За тях той е заблудил се администратор.

Ако отворим „Книгата с правила“, по която живее Църквата, ще видим, че презвитерите нямат никаква власт: всички важни въпроси решават епископите. Тоест благодатта на Светия Дух, която взема решение в Църквата, слиза чрез епископите. Това е основата на православието. Това е, което трябва да звучи в ушите ни след като четем в Символа на вярата: Вярвам в една света, съборна и апостолска Църква. Благодатните дарове на апостолите действат сега чрез епископите.

Просто забравяме това разбиране за Църквата. Естествено, след това ще забравим разбирането за свещеника като ръководител на духовния живот. Това се случва, когато казваме на хората, че трябва да слушаме епископа и чрез него и Бога, а в отговор получаваме: „Ти си страхливец и предател!“

Ако срещнем догматични различия, тогава въпросът е друг. Но, повтарям, тук никой не е докосвал догматите. А ние се държим като фарисеи. В Неделята на слепия по новому ме потресоха думите на фарисеите за Христа: „Тоя човек не е от Бога, защото не пази събота“ (Йоан 9:16).

 

Защо Господ ни отне Пасхата в храма

 

— Как да свържем това непослушание с порасналата отговорност на енориашите за техния храм?

— Имам предвид само нашата енория. При нас „опозицията“, пред която аз, изпълнявайки предписанията на Патриарха и светските власти, изпаднах в немилост, не беше никак многобройна. Повечето миряни разбраха всичко правилно.

Да, аз като всеки християнин, като свещеник, обичам да служа и по особен начин се отнасям към богослуженията по време на Страстната седмица и Пасха. За последните 25 години научих своите енориаши да идват на всички тях, започвайки от Лазарова събота — да ползват отпуск, да излизат по-рано от работа и т.н. Така че, когато казах: „Сега ще слушаме Светейшия!“ — те го послушаха. Все пак това не е сфера на моята свобода, съответно — моя отговорност. Това е отговорност на Патриарха и светските власти. Моя отговорност е да реагирам: или осъждайки, злобно да крещя: „Позор, анатема“, или смирено да се вгледам в себе си: „А защо Господ ми отне тази Пасха в храма, какво не ми е наред?“

Според мен, вторият вариант е правилното отношение към Божия Промисъл.

Това ми посочва, че при мен нещо не е наред. Че съм забравил какво е това домашна молитва. Започнал съм да смятам, че имам достатъчно евхаристийна радост и мога да не работя над себе си, мога да не снемам от себе си ветхия човек като дреха, по думите на апостол Павел. Че мога спокойно да се причастя, да се върна у дома, да закуся пребогато, да седна пред компютъра и да осъдя всичко и всички.

Свикнахме да правим точно това. Позволихме сами на себе си и престанахме да се борим с него. Съдим всички вътре и вън от Църквата, при това причастявайки се стабилно и регулярно. Всички съдят всички. Заприличахме на онези фарисеи-учители, а това е недопустимо. Всички свети отци, когато говорят за молитвата в различни епохи, в различни страни казват едно и също: Ако осъждаш, молитвата ти няма да се случи. А ние решихме, че ще се случи. Може би затова и Господ ни отне възможността да посещаваме храма и да участваме в тайнствата?

Помня своята Пасха през 1987 година. Бях в армията. На един пън сложих Евангелието и малко парче изсъхнала просфора, защото не можех да отида в храма. Тогава Господ ми даде такава радост, която днес невинаги чувствам в храма. Смятам, че тези, които се смириха и тази година посрещнаха Пасха по домовете си, са изпитали същата радост.

 

— Може би сега ще се промени и отношението към тайнствата. Ще престане да бъде делнично: Ако искам днес ще се причастя, ако не искам – когато поискам?

 

— Да, при нас се получи много силно разслабване. Забравихме, че причастяването изисква напрегнат духовен живот. Невъзможно е да отидеш да се причастиш, а след като се върнеш да живееш по същия начин, все едно нищо не е било.

Преди всичко такова несъответствие е осъждането. А това е беда. Осъжда този, който не вижда своите грехове. Колкото повече виждаме своите грехове, толкова по-малко осъждаме. И обратно. Един от светите отци казва, че човек, който вижда своите грехове като морски пясък, е надминал праведника, който възкресява мъртви.

Забравихме, но Господ ни напомни. Оказа се, че не сме достойни за причастие на тази Пасха. Може би си струва да се замислим: Защо?

 

Превод: Жанета Дилкова-Дановска

Източник: www.pravmir.ru

 

 

Оксана Головкo

1 Comment

  1. Всичкко писано по-горе е Истина!Истина е,че ако не беше помоща от малки и голями храма ни в моето село нямаше да бъде отворен години наред.Има добри хора и бедни и по-богати ,които се отзоваха и стана възможно да отворим тая Божия Обител за вярващи и други!Дай Боже Всеки Му !Амин!

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 3/2020 - Глобализацията и Православието

За държавата на Духа

Общественото разделение на либерали и консерватори, придобило гражданственост през последните години, поражда

Гражданската религия

Катастрофата на грехопадението е неизмерима, а нейните последици са необозрими. Наследниците на
Отиди горе