„Пращам ви като овце сред вълци“ – може ли да бъде изяден християнинът?

в Брой 5/2016 - За истинското и лъжливото смирение/Срещи

Разговор на Анна Голубицка с протойерей Андрей Лоргус за актуалните проблеми на съвременната православна психология

Протойерей Андрей Лоргус е ректор на Института за християнска психология в Русия, психолог и антрополог

В съвременната психология се налага тенденцията на своеобразно култивиране на агресията като форма на конкурентоспособност в съвременния свят (например у Роло Мей и пр.). Как съв­ременният християнин да не бъде „изяден” и при това да не изпадне в гореспоменатата крайност?
За християнина няма никакви начини и гаранции да не бъде „изяден”. Християнинът може да бъде изяден, защото Христос ни изпраща като овци посред вълци (Лук. 10:4). Затова християнинът не може да има никакви гаранции, че няма да стане жертва на злото, както е станал Христос. Затова не може и дума да става за това да бъдем защитени.
Но, разбира се, да говорим за това, че християнската психология разглежда човека само в един аспект, в аспекта на жертвеността, би било неправилно. Затова структурата на личността напълно законно съчетава в себе си защити от рискове в общуването. Изборът на тези позиции – това винаги е свободата на човека, неговото личностно отношение към себе си и към света.
Що се отнася до агресията, то християнската психология, и съвременната психология като цяло, не я разглежда като единствената динамика на личността. В съвременната световна психология конструктивната здрава агресия се разглежда само като един от личностните аспекти заедно с регреса, със стратегията на защита, със стратегията на развитие, със стратегията на изчакване и запазване на безопасността. Личностните стратегии могат да бъдат много и съвременната психология отчита това.
А заслугата на Роло Мей всъщност не е в това. Неговата заслуга се състои преди всичко в разбирането, че личността на човека е отговорна за неговото битие и неговия образ. Това е в съзвучие с християнския възглед по дадения проблем.

К. С. Луис в „Писма на Душевадеца” повдига въпроса за изкривяването, по негово мнение, на истинското съдържание на смирението, което бива сведено до самоунижение: „Бог иска човека да бъде напълно свободен от предубеждения в своя полза и да може да се радва на своите способности така искрено и благодарно, както и на способностите на ближния, на изгрева на слънцето, на слона или водопада… Когато той действително се научи да обича ближния като самия себе си, ще му бъде дадено да обича себе си като ближен”. А смирението, отъждествявано със самоунижение, може да стане благоприятна почва за „презрение към другите, мрачност, цинизъм и жестокост”. Вие съгласни ли сте с такава позиция?
Да, съгласен съм. Тя напълно съответства на позицията на митрополит Антоний Сурожки, на протопрезвитер Александър Шмеман, митрополит Вениамин Федченко, както и на други съвременни автори. И това е напълно разбираемо, защото смирението и самоунижението са две съвсем различни неща. Светителят Игнатий Брянчанинов използва и понятието „смиренословие”, което е различно от смирението. Изкривяванията на смирението са достатъчно много и всички те са деструктивни по отношение на духовното.
Смирението – това е запазване на истинското, Божествено достойнство. И същевременно – усещане на себе си като Божие чедо, Негово най-малко творение. Смирението – това е едновременно преживяване на своята малкост и на своето достойнство. Ние сме Божи образ и подобие, но в същото време осъзнаваме и своята детскост по отношение на Бога. Това всъщност представлява смирението. И по-точно казано: тайната на смирението се състои в това, че е много трудно да бъде изразена с думи. А смиренословието винаги е лъжа.

Според Вас какви деструктивни душевни и духовни последствия оказва на личността „достоевщината”, постоянното самобичуване?
Отговорът вече се съдържа във Вашия въпрос. Тук няма какво да добавим. Копаенето навътре в себе си може да се превърне в невроза. Невротикът е опасен за самия себе си. Но рефлек­сията като цяло, като необходим инструмент на духовното, личностно битие, не се свежда до копаене в себе си – това е и работа над грешките, и благодарност, и покаяние; това е и радост. Рефлексията включва в себе си всички тези компоненти, а не само копаенето в себе си.

Митрополит Антоний Сурожки смятал че начало на пътя към Бога трябва да бъде, колкото и парадоксално да звучи, приемането на себе си, осъзнаването на своите възможности като изходен материал, с който човек впоследствие трябва да работи. Как разбирате тази идея на владиката?
Аз не съм много добре запознат с тази идея на владиката, не разбирам много добре как той е разработвал това понятие, затова не мога да поема отговорност за неговото излагане на тези разбирания.
Но „приемането на себе си” предполага преди всичко личностния аспект. Човек сам за себе си представлява не обект, а субект. Това е много сложна граница, защото тя е свързана с непрестанна работа по удържането на себе си именно в субективното пространство. Още щом човек започне да разглежда себе си като обект, веднага изчезва евангелското разбиране за човека като личност.
Човек не може да бъде наречен организъм, система, вещ, материал – той винаги и във всичко е ЛИЧНОСТЕН, винаги е свободен, винаги се отнася към процеса на своето собствено състояние. Затова човек винаги има възможност за рефлексия: в молитва или във въздържание, или в борба със страстите – той винаги е способен да рефлексира своето отношение към това. Затова човек винаги остава личност и никога не се превръща в „предмет”. Приемането на себе си означава запазване на тази личностна позиция. Това е християнският персонализъм. Той е много важен за разбирането на целия аскетичен опит, на цялото Православие.

В психологията са популярни идеите за преодоляването на своите граници (например у Виктор Франкъл и пр.), които са в унисон с идеята на отците за преодоляване на своята „природа”. Съвременният православен философ С. С. Хоружий дори предлага специалното понятие „антропологична граница“. Но постоянното надхвърляне на себе си не е ли свързано с риск от самопречупване и психични травми? Как да усетим тази граница?
Понятието „антропологична граница“ у Сергей Хоружий не е задължително да има отношение към практическия живот, тъй като то е един от конструктите на християнската аскетика и се отнася към нейното висше ниво. Към всекидневния живот това понятие за антропологична граница е неприложимо. Но в нашата християнска вяра ние действително имаме предвид някакъв предел на човешкото.
Например такъв предел, „граница”, представлява смъртта. Това е и граница между моето лично пространство и космоса на човечеството, и граница между моя личен космос и света на духовете. Но тези граници се проявяват в дейността на човека или поне в неговото светоусещане на висшите степени на аскетичния живот (в аскезата, в молитвата, в безмълвието).
Но важно е да разбираме, че всяко преустройване на човешката личност е много сложен процес, който е невъзможен без отчитането на целия опит, натрупан от Църквата за две хиляди години, както и без духовно ръководство. Затова във всекидневния живот не се препоръчва да го практикуваме.

Кои психични проблеми на религиозна почва са най-разпространени по Ваше мнение?
Същите каквито и навсякъде. Това са преди всичко проблемите на личността и проблемите на семейството. Дори по-често семейните проблеми. Но особена група проблеми – това са проблемите на психичното здраве. Хората с личностни, душевни проблеми, като правило често се обръщат към Църквата, защото тя е лечебница. И страдащите от тези недъзи се надяват да получат облекчение в Църквата, надявайки се, че тайнствата и молитвите ще са достатъчни за лечението. И няма да има нужда да се обръщат за лечение към специализираните клиники. Понякога става така, но често специализираното лечение е наложително.

Известният психолог Виктор Франкъл някога определи главния проблем на съвременния човек като „загуба на смисъла на живота”. А Вие как бихте определили този проблем?
Да, аз мисля, че загубата на смисъла на живота – това е един от проблемите на днешния ден, но още по-голям проблем представлява проблемът за тревогата и страха. Известно е, че в зората на християнството, както изглежда, още през IV век, е бил оформен основният списък на страстите – осемте главни страсти (гордост, тщеславие, блуд, сребролюбие и т.н.). Но в съвременния „рейтинг” на страстите бих поставил на първо място страха и тревогата. Именно тези страсти увреждат човека, от тях започват множество заболявания, изкривявания. Поради страх човек става фанатик, поради страх отива в секти, поради страх е способен на убийство, поради страх е в състояние да мъчи своите ближни и самия себе си, дори да убива себе си.

Как да се борим със страховете, често обективни (социална незащитеност, домашно насилие, болести и пр.)?
Да се бориш със страховете е трудно. Но страховете са инфантилни. Детето се бои от всичко, а вие сте възрастни хора. Вие имате много сили и способности, много знания, подкрепа, много опит и любов – вие можете да не се страхувате от изпитанията и бедите. Страхът се побеждава с любов и с усещането за безусловната ценност на собственото битие.

Карл Густав Юнг казва: „Аз не съм това, което се е случило с мен, аз съм това, което съм решил да стана”. Това звучи в съгласие с християнската динамична антропология. Как бихте определили основните й черти?
Разбира се, тук напълно съм съгласен. Основна черта на християнското учение за човека е идеята за това, че човекът е със свободна воля. Тоест, неговият живот се основава на собствените му решения, на собствения му избор. Човешкият живот се осъществява в тези актове на вземане на решения. Тук има два много важни аспекта: свобода и отговорност.
Антропологията на Декарт се основава на разбирането на осъзнатостта на постъпките, но днес ние трябва да кажем, че това е изключително качество на човека. В повечето случаи човекът постъпва неосъзнато, но това съвсем не означава, че постъпва несвободно. Тоест изборът на актовете на свобода се извършва и в на несъзнателно ниво. Човекът е свободен, той избира. Оттук и отговорността, и нравствеността, и откриването на смисъл. Това, което човек прави осмислено, дори несъзнателно, то всъщност се оказва човешко.

В православните среди, на нивото на „обикновеното съзнание”, е твърде разпространено негативното или подозрителното отношение към психологията: защо да ходим при психолози, като имаме свещеници?! Някой възлага големи надежди на „православната психология”, друг не вижда необходимост от нея. Как мислите, защо съществува такава ситуация?
Като пример ще посоча днешното писмо до мен (всеки ден получавам по не по две писма). Пише ми една жена отдалече, казва, че е психолог и работи вече 9 години. И при това ме моли да дам своето експертно мнение за някаква маргинална методика на работа от областта на екстрасензориката. Тя нарича себе си „православен психолог”, а работи с някакви непонятни методики и програми. Така че предпазливото отношение към психолозите в днешно време е напълно уместно.
Ясно е, че аз, като психолог, много често препоръчвам и в църквата, и на своите студенти да бъдат много внимателни и предпазливи по отношение на различните психолози. Защото днес психолозите често са самозванци. Много малко са специалистите, работещи със сертификат от висока класа, с качествена специализирана подготовка. Професионалните специалисти са малко. Впрочем, както и лекарите в другите специалности. Затова „подобава да се боим” от психолозите: сред тях има много шарлатани, некомпетентни хора.

Кои направления в съвременната психология са в съгласие с християнските практики и кои откровено им противоречат? Кои автори бихте препоръчали да се четат и защо?
Мисля, че има три главни направления, които са в съгласие с християнството. Това са преди всичко семейната психология, психологията на лич­ността и психологията на религията. Но тук трябва да направим някои уточнения. Психологията на религията, като правило, е дисциплина, която привлича изследвания не само на психологията, но и на религиознанието, културологията, етнографията. И тази дисциплина до голяма степен е идеологически ангажирана. Тя може да бъде антирелигиозна, в частност антихристиянска. И въпреки това аз мисля, че психологията на религията, в аспекта на духовното развитие на личността, може да се окаже много перспективна за християнството. А психологията на личността и психологията на семейството разглеждат онези главни въпроси, с които съвременният човек най-често се обръща и към пастира, и към психолога.
От чуждестранните изследователи смело бих препоръчал, множество книги на протестантски психолози.Това са трудовете Гари Чепмън, Мелани Добсън, Джон Таузенд, с които се познавам лично. Но разбира се, не бива да забравяме, че те са християни от съвсем различна културна среда – средата на американските протестанти, но въпреки това, могат да бъдат интересни и за православния читател.
Освен тях, на руски език са преведени и книгите на Берт Хелингер – немски автор, в миналото йезуитски монах, християнин, който след излизането си в пенсия оставил своя сан и служение и се заел с психология. Методиките на Берт Хелингер се прилагат по цял свят. Споменатите автори трябва да се четат много внимателно.
А в последните години се появиха и наши автори. Това са Борис Сергеевич Братус, киевските автори Людмила Гридковец и Вячеслав Халански, с които сътрудничим. Например миналата година излязоха три книги на нашия институт: „Книга за бащинството”, „Благословеният труд” и „Влюбеност. Любов. Зависимост”. Факултетът по психология към Руския православен Университет „Свети Йоан Богослов” издаде две книги на Наталия Инина. Така че качествените книги по християнска психология стават все повече.

Как да разбираме една от централните идеи на източнохристиянската антропология, идеята за обожението? С както тя принципно се отличава от горделивите идеи в духа на ницшеанската идея за свръхчовека и пр.?
Първо, тя се основава на разбирането за човека като Божие творение. Човекът е сроден на Бога. Обожението е възможно чрез Богочовека Христос. Обожението – това е богоуподобяване, което не изключва човешката природа, а я допълва. То е личностно съвършенство и пълнота.
Второ, в битието на човека има смисъл. Ако човек не беше сътворен, а беше произлязъл по някакъв естествен път, случайно, спонтанно, то в неговото битие не би било възможно да се намери никакъв смисъл. Но ако човек е произлязъл в резултат на акта на творението, причина за което е била и самата Любов, то, разбира се, в човека има смисъл, а това означава, че човешкият живот е подчинен на определени задачи: на откриване на този смисъл и неговото реализиране.
Това означава, че всеки човек потенциално притежава свой смисъл и замисъл, и той може да го реализира, да го търси в себе си. В този възглед присъства и разбирането за това, че откриването на този смисъл от човека (своя личен, индивидуален смисъл) има дълбока връзка с целия космос. То е благословено от Бога, защото е дадено от Него. Може би в човека има залог за смисъл, красота, изискване от целия космос. И това изискване е поставено на най-висок пиедестал от Самия Господ (по-високо от ангелите и всички останали творения, „по-почитана от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите”). С тази висота не се е удостоило нито едно творение.

Превод от руски Татяна Филева
Pravmir.ru

Дарение за сайта

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 5/2016 - За истинското и лъжливото смирение

Отиди горе