Православието и религиозната толерантност

в Брой 3/2019 - Две разделени предания/Думи за прочит/Християнство

Протойерей д-р Радован Бигович (1956 – 2012) остави дълбока следа в историята на съвременната богословска мисъл и църковния живот. Той e една от онези достойни личности, които се отличават с богословска харизма и с визия за това, как Църквата трябва да съществува в съв­ременното общество. Цялото му богословско творчество, преподавателската дейност и пастирското му служение са живо свидетелство за чудесното съчетание на еклисиологичното мислене и социалната чувствителност, което е залог за критичния и творчески диалог на Църквата с обществото, на богословието с науката и културата. Неговите текстове са образец за живо, актуално и отговорно богословстване пред лицето на съвременния човек и обществото. С богословското си вдъхновение и вътрешната си сила те формират особен жанр, стил и език на постмодерното православно богословие, които ги правят близки на човека от нашето съвремие. Отец Радован ще остане в богословската памет като мъдър и просветен църковен учител на нашето време, като истински иконом на богословието и на църковната практика, надарен с харизмата на Светия Дух да промисля назначението и мисията на Църквата в нашата екзистенциална, социална и културна ситуация.

Доц. д-р Свилен Тутеков

 

Никога досега в историята отношенията между многобройните религии, изповедания и деноминации не са били по-добри и толерантни отколкото днес. Техните конфликти не предизвикват трагични последици както в миналото, но все пак омразата, войната и насилието между хората и народите почти не намаляват.

Църквата и религиите вече не определят обществения живот в по-голямата част от света и нямат решаващо значение за живота на съвременния човек. Тяхната роля е иззета от държавата, от партийните водачи, от банкерите, от журналистите и масмедиите. Това съвсем не означава, че вярващите и религиозните хора не са отговорни за всичко онова, което се случва в света, за многото трагедии и нещастия.
Член 18 от Международната харта за правата на човека гарантира, че всички религии са позволени и че всеки има право да изразява публично и лично своята вяра. Член 20 от Международния пакт за граждански и политически права забранява разпространяването на религиозна омраза и вярата, която подтиква към дескриминация, враждебност и насилие. Тези два принципа намират своето приложение и в гражданското законодателство на всички демократични държави. Това ни насочва към следното заключение: най-голямата степен на свобода на религиозната и на всяка друга толерантност съществува там, където дадена свобода и вяра (религия) са забранени – тези, които подтикват към омраза и насилие. Там, където се толерира всяка вяра и където всичко е позволено и относително, там е и най-голямата нетолерантност.

Понятието религиозна толерантност е създадено от либералната философия на правото и политиката; богословите по-охотно говорят за икуменизъм и диалог. Колкото и тази идея да е била пленителна и приемлива, Православната църква е скептична към понятието религиозна толерантност. Ще посоча само няколко причини за това:

1) религиозната толерантност е често пъти израз на верското и религиозно безразличие, малодушие, студенина и равнодушие спрямо Истината, като недостиг на увереност и убедителност; 2) тя често се разбира и свежда до нивото на религиозната и църковна дипломация и тактика.

В този случай религиозната толерантност има функцията на религиозна манипулация: толерира се всяка друга вяра и религия, за да се заздрави собствената вяра и позиция, 3) понякога религиозната толерантност се проявява като опит за отрицание и релативизация на всички т. нар. големи класически религии, като религиозен синкретизъм и като опит за създаването на нова световна религия, която днес се нарича „религия на света”, „универсална религия”, „ново християнство”, „религия на ума”. Създаването на интеррелигиозен бог, на космически апостол, на архитект на света, който се явява в многобройните религии като своеобразна „енергия”, почти е станало интелектуална мода. В Америка съществува храм на всички религии, „храм на разбирателството”; съществува и Сдружение на обединените религии и няколко проекта за институционално обединяване на религиите, което би трябвало да бъде нещо подобно на Организацията на Обединените Нации. В същността си опитите за сливането на всички религии в една, все едно с какви намерения, водят до религиозна унификация на света и до религиозен монизъм. Но всеки монизъм, дори и религиозният, завършва със „смъртта” на Бога или с обезличаването на човека, с други думи – завършва с духовен тоталитаризъм. И накрая, 4) религиозната толерантност може да има функцията да съобразява и да адаптира църковните и религиозни институции към светските: държавни, обществени и политически, които трябва да служат за осъществяването на целите на потребителската идеология.

Ако се съди по последиците, а не по намеренията, религиозната толерантност, за съжаление, често има функцията на онова, което Х. Маркузе нарича „репресивна толерантност”, т.е. има функцията да обезличава и принизява човека или, макар и несъзнателно, да подражава на най-мощните центрове на „власт” в света.

Проблемът за икуменизма, религиозната толерантност и диалога е един от най-важните въпроси на нашето време и епоха. Това е онтологичен, антропологичен и екзистенциален проблем и е опасно да се свежда до „моралното” подобряване на отношението между многобройните религии, изповедания и техните институции. Тяхната функция трябва да е спасението на света и човека, откриването и възстановяването на новия начин на съществуване, на свободния и радостен стил на живот. За съжаление, както в миналото, така и днес, това се оказва неразрешим проблем, чието решение постоянно се отлага. Антиикуменизмът и религиозната нетърпимост все още имат плодоносна почва и търсят оправдание чрез множество аргументи, но въпреки това не могат да бъдат оправдани. Икуменизмът, стремежът към обединението на всички християни и диалогът между християните и нехристияните трябва да бъдат постоянна ориентация и задача, от която те не трябва да се отклоняват, дори и тогава, когато няма истински плодове и резултати.

Църквата съществува в този свят, за да съедини всички хора и народи, целия космос със Света Троица. Това е „програмата” и задачата на Църквата и затова тя вижда себе си като съборна, обединяваща и католична общност.

Православната църква има католичен ум, чувство и грижа за всички хора и народи, без оглед на тяхната вероизповед, пол, език, цвят на кожата и нация. За православното богословие всеки друг човек е необходимост, брат, икона Божия и най-голяма светиня.

Във вечността не влизат религията, теорията, културата, учението, догмата, нацията, а живите и конкретни хора.

Църквата не приема релативизацията на Истината и не търпи демонските стихии на този свят, нито верите, ученията и религиите, които оскверняват човешкото достойнство.

Тя ненавижда греха и заблудата, но обича човека. Бог ни обича не затова, защото сме добри, толерантни, морални или правоверни, а просто защото ни обича. Божията любов не търси никаква причина. През цялата история на Църквата Божията любов и любовта на Църквата се е проявявала и към онези, които са извън Църквата и дори към враговете. Най-конкретното доказателство за това са чудесата на светците, извършени над неправославни.

Евхаристията не се служи само за православните, а за всички хора и за целия космос. На всяко богослужение Църквата се моли за „мира по целия свят” и за „съединението на всички”.

„Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от него и върви по правда, приятен Му е” (Деян. 10:34-35). Свети Йоан Златоуст, един от най-големите богослови и отци на Църквата, казва: „Не вярвам в спасението на онзи, който не се труди за спасението на другите”. Това означава, че за нас, православните, няма спасение, ако не правим всичко, което можем за спасението на другите, за да имат и те вечен живот. Това предполага не „толерирането” на другите вери и проявата на ненасилие спрямо тях, а много повече.

Трябва да излезем от себе си, да свикнем с не-аза, с другите хора и народи, които принадлежат към другите религии и християнски изповедания; трябва да ги опознаем, да разберем техните страдания и проблеми и да влезем в техния свят, което означава, че трябва да ги обичаме.

За Православната църква участието в икуменическото движение и в диалога с нехристиянските религии не е предмет на тактика и дипломация; той е мисия на Църквата, проявяване на самата й идентичност. Въпросът за религиозната толерантност и икуменизма е преди всичко сотириологичен, т. е. той е израз и грижа на Църквата за спасението на всички. Антиикуменизмът често се оправдава с мнимата загриженост за запазването на „православното предание” и „вярата на отците” – нещо, което може да се чуе и от отделни богослови. Впрочем, в същността си неучастието в икуменическия диалог и липсата на грижа, отговорност и любов към онези, които не принадлежат към Православната църква, означава капитулация на православните пред неправославния ум и дух. Това би означавало Църквата да се отрече от своята мисия, т.е. от самата себе си.

Ако разберем добре Православието и природата на Православната църква, ще видим, че за нея мерило за истината не е доктрината, увереността, убеждението, религията, текстовете, догматите или каноните, а живата личност на Богочовека Христос, т.е. Църквата като Тяло Христово и общност на любовта.

Проявата на любов към неединомишлениците, към неправославните, към нехристияните и дори към враговете съвсем не означава, че православните трябва да изоставят своето предание, догмати, канони и учение. Напротив, то означава, че всичко това трябва да се осъществи на дело.

Православните не могат да се отрекат от тази религиозна толерантност, чиято крайна цел е Истината, защото единствено тя освобождава и преобразява.

Икуменизмът по „вертикала”, единството във вярата и Истината е необходимата предпоставка за икуменизма по „хоризонтала”.

Без живия и личен Бог няма мир и добра воля между хората. Ако православните изоставят своята вяра, Предание и учение, това би означавало да напуснат икуменическото движение и „икуменизма на любовта”, който единствено дава истински плодове, а това би означавало самоотричането на Църквата и свеждането й до религиозно сдружение с особени цели. Целта и стремежът на православните е единството на всички в Христос, във вярата и в Евхаристията, защото те знаят от своя многовековен опит, че няма преобразяване и промяна към по-добра истинска човешка свобода, ако не се отдели Истината от лъжата и доброто от злото. Икуменизмът и религиозната толерантност изискват личното самоограничаване, покаяние и прошка, което предполага забравянето на чуждия грях и неподчинение, изискват борба със самия себе си и подвиг, за да се обуздаят онези импулси в нашата природа, които я подтикват към егоизъм, саможивост, самозатвореност и омраза.

Днес религиозната толерантност и икуменизмът са в криза, която е обусловена от сериозната криза на църковното самосъзнание. Секуларната култура и цивилизация са проникнали във всички пори на живота на Църквата, а светът е почти омагьосан от „идеологията на безболезненото съществуване” (Thomas Macho), което безусловно предполага живот без любов. Този начин на живот води до ментална импотентност, интелектуална безпътица и духовна склеротичност; полагат се усилия любовта между хората да се подмени с фарисейска любезност и със сладникав морализъм. В такава духовна атмосфера икуменизмът се свежда до религиозна дипломация, често пъти неуспешна, до безплодни „обръщения”, „декларации” и „апели” за мир и добри отношения между хората.

Разделението и плурализмът във вярата, религията и истината са съдба на историята, съдба на падналия човек, където сблъсъците и конфликтите като че ли са историческа необходимост. Но това не ни дава право да се откажем от целта всички да бъдат едно в Христос. Ако сблъсъците и конфликтите между различните религии, вери и хора не могат повече да се избегнат, си заслужава да се направи опит те да бъдат сведени до най-малката възможна степен. Ако искаме да бъдем „със” земята и света, трябва да почувстваме болката и скръбта и да покажем любов към онези, които са на противоположните пътища, с цел съединяването на всички в Христос, с цел благодатното единство, единство в свободата и различието.

Всеки диалог е по-добър от липсата на диалог. Докато все още се срещаме и се стремим към диалог, сближаване и обединение и още повече ако правим това с любов и заради Христос, има надежда да достигнем до желаната цел. В противоположност, рискуваме да изгубим и онази естествена склонност към другия и той да стане за нас ад (Сартър), а не брат.

Днес живеем във време на изключително бърза интеграция на света, в който интензивно се проникват различни религии и изповедания, а отделните общества и държави стават мултиетнически и мултиконфесионални. Местните проблеми стават глобални и общи, защото светът е взаимозависим до невиждани мащаби. Съществуват много признаци, които показват, че в бъдеще може да се стигне до сериозен и драматичен сблъсък на ислямската и американската, условно казано, християнска цивилизация. Ако се има предвид и православната диаспора – т.е. фактът, че днес Православната църква съществува на всички континенти – това говори достатъчно за нуждата от диалог с другите християни и нехристияни. Затова обаче са необходими определени условия.

За да водим истински диалог с другите, трябва първо да възобновим диалога между нас православните. Диалогът във всяка поместна Православна църква, и между тях, е почти символичен, номинален и сведен до най-ниската възможна степен, а отношенията между отделните поместни Църкви са хладни и равнодушни.

Има разногласие между природата на Православната църква и църковните институции, между тяхната форма и съдържание, а формализмът, юридическото съзнание, морализмът, секуларизмът и бюрократизмът на тези институции са наши сериозни изкушения.

Етнофилетизмът и етноцентризмът са ереси на нашето време, които разтърсват Църквата; днес мнозина „национализират” Христос и Го приспособяват към своите национални страсти, вместо да станат православни, да се християнизират и да се приспособят към Него.

Впечатляват появите на „справедлива арогантност”. Разпространяват се комплексът за превъзходство и заблудата за „невинния” Изток и „гнилия” Запад. Има още много живи исторически заблуди, предразсъдъци и идеологически клишета, през чиито очила гледаме другите. Всичко това са проблеми, които спъват и възпрепятстват мисията на Църквата и нейната истинска роля в света.
С изключение на отделни личности, ние познаваме твърде малко съвременното римокатолическо, протестантско и англиканско богословие, но това не ни пречи да произнасяме категорични мнения и твърдения, които често противоречат на фактите. Това води до превръщането на нашите становища в идеологически съждения и предразсъдъци. Страхувам се, че и при тях ситуацията е подобна, когато става въпрос за нас. Когато става дума за исляма, будизма, дзен-будизма, юдаизма, тук цари още по-голяма неосведоменост и непознаване.

За да бъде въобще възможен диалогът с нехристияните, той трябва да се предшества от ясна и изградена богословска позиция по отношение на нехристиянските религии и да се отговори на въпроса кое в тях трябва да се оцени положително.

През ХХ век се достигна до голямо възраждане на истинското православно богословие. Възгледът за света и живота в тази перспектива е отворен, но той все още не е свързан с реалния и конкретен живот, който е обусловен от друг, напълно различен възглед. В конкретния живот на Църквата все още присъства манталитетът, който създаде „подвързаното” апологетично и школско богословие, което в същността си е своеобразна адвокатура или морализъм. При него в началото се представя тезата, най-често на принципа на т. нар. отрицателен подбор, след което следват преговори, а в заключение – присъда и осъждане. Евангелието и цялото богословие е сведено до морална система от забрани, до предписване на престъпления и наказания, а понякога дори и до правни норми. Това има за последица подмяната на закона на любовта, като единствен закон на Църквата, с гражданската правна норма и функционирането на Църквата като правна институция по пътя на всички останали. Има опасност този манталитет и съзнание да превърне икуменизма в корпоративност и за да се избегне тази клопка е необходим богословски подвиг и създаването на богословски ум и начин на мислене, на интелектуална зрелост, трезвеност и отговорност.

Православната антропология е подчертано персоналистична, комуникативна и открита и според нея човекът е битие на отношението и общността. Диалогът и мисията са самата природа на Православната църква и затова на нея са й чужди затвореността и изолацията, сектантската логика и психология.

Разбира се и сред православните има такива, които са подвластни на тези изкушения, но тази нагласа никога не е преобладавала. Като се ръководи от принципът на икономия Православната църква е отстъпчива, снизходителна и търпелива към онези, които са извън нея. От християните се очаква да бъдат строги и неотстъпчиви само към себе си и благи към другия, като, разбира се, всичко това има за цел придобиването на някого за Христос. Тази снизходителност и отстъпчивост могат да имат като граница заплахата на битието на Църквата.

Икуменизмът и религизната толерантност са проблеми, от чието решение много зависи бъдещата съдба на света. Ние не можем да не вложим всичко, за да издигнем икуменизма и религиозната толерантност на колкото е възможно по-високо равнище. Не можем да бъдем доволни от досегашните постижения в тази посока, но не сме обезкуражени, защото все пак нещо е постигнато.

Може би е необходима промяна в принципите и перспективите, промяна на досегашния ритуален и конгресен икуменизъм с „икуменизма на любовта”. Но тъй като е безспорно, че диалогът, толерантността и икуменизмът са необходимост, трябва да виждаме, че тук дебнат големи опасности, с постоянната възможност те да се превърнат в своята противоположност.

Струва ми се, че няма място нито за паническо отричане, нито за безкритично приемане. Когато става дума за отношението към такива важни въпроси са оправдани трезвостта и предпазливостта, както и диалектическото отношение акривия – икономия.

Превод от сръбски: Свилен Тутеков

Из книгата „Църква и общество“, изд. „Омофор“

Протойерей Радован Бигович

Протойерей д-р Радован Бигович (1959 – 2012) е сръбски богослов,професор на Белградския богословски факултет и свещеник, койтоостави дълбока следа в историята на съвременното православие.

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*