По какво чувството за вина се отличава от покаянието

в Брой 4/2015 - Неверието/Християнство

Ако мислите, че по време на поста не сте направили нищо, което да ви води към покаяние, няма страшно! Докато сме все още живи, никога не е трудно да започнем. Посрещнахме Празника на Празниците, постът свърши, а така и не успяхме да се покаем. Дори не стана дума да започнем да променяме живота си…
На Цветница реших да отида на изповед, защото през Страстната седмица имаше вероятност да не успея. Попитах свещеника какво да правя до Възкресение, ако се изповядам сега. И получих изчерпателен отговор –

залепи си устата и не греши до Пасха.

Какво пък, във всяка шега има по малко истина. Кога друг път мога да  „залепя устата си”, ако не през Страстната седмица? Кога е по-уместно старанието да направя нещо добро с духовния си живот?

Още повече, че невъзможността да отида на изповед не означава невъзможност за покаяние, защото изповедта е само външната страна на Тайнството. Истинското покаяние не зависи от изповедта, от присъствието на свещеник и от разрешителните молитви.

Много често разбираpost1ме покаянието неправилно. Постоянно правим нещата не както трябва в живота си, и освен ако не сме безкрайно суетни и самоуверени, напълно осъзнаваме това всеки път. Виждаме недостатъците си, прегрешенията си – и по естествен начин започваме да се чувстваме виновни.

И когато тези  „вини” се натрупат, получаваме закономерен резултат – униние.

Човек върви и се мъчи от безкрайно чувство за вина, в тъга и униние отива на изповед, разказва всичко, което заслужава и не заслужава внимание; чака унинието да отмине. Но то не отминава, няма никакво облекчение, и след изповед човек се чувства както преди – като пълен изрод.

Защо е всичко това? Защото

„чувство за вина” не се равнява на  „покаяние”.

Аз изпитвам почти едно и също чувство за вина за коренно различни неща – и за много важни, и за такива, които нямат никакво значение от гледна точка на спасението. Например, чувствам се виновна за това, че крещя на децата си, но също толкова виновна мога да се почувствам и след като съм яла прекалено много въглехидрати, или при мисълта, че тренирам и чета твърде малко. Тези неща са от напълно различен характер, но пък животът също е много разно­образен. И ето, че

всички мои  „вини” се събират в един куп, където се губят истински важните неща.

Този унил куп потиска психиката. Понякога даже приемаме това чувство за съкрушение, и си мислим – ето, поне изпитвам някакво разкаяние. А после решаваме, че нашето униние всъщност не е униние, а напротив – много полезни размисли за греховете. Но когато живеем твърде дълго в това душевно състояние, става ясно – има нещо гнило в Дания, защото нищо не се променя към по-добро. Освен това в нас започват да се прокрадват съмнения, особено когато четем думите  „винаги се радвайте”. Шегувате ли се? Каква радост може да има тук?

Митрополит Антоний Сурожки е казал прекрасни думи по този въпрос:  „Когато мислим за покаянието, винаги си представяме тъмна или сива картина на скръб, на свито сърце, на сълзи, на някаква неизлечима тъга за това, че миналото ни е толкова тъмно и недостойно: недостойно за Бога, недостойно за нас и за живота, който ни е предложен. Но това е само едната страна на покаянието, или, по-точно, би трябвало да трае само един миг.

Покаянието трябва да разцъфти в радост и в подвиг.

Без това то е безплодно, без него онова, което би могло да е покаяние, се превръща в разкаяние – безсмислено и убийствено за жизнената сила, вместо да възбужда и обновява човека.”

Ето, именно

чувството за вина убива жизнената сила

и ни тормози по пътя на поправянето ни. Това, което би трябвало да трае само миг, да бъде просто тласък към активно и обновяващо действие, се превръща в блато, в което затъваме все по-дъбоко. Какво би могло да бъде по-продуктивно от това да седим и да се упояваме от собственото си чувство за вина, да го предъвкваме и обмисляме, постоянно да осмиваме самите себе си. Ти си гадняр, недостоен изрод, няма спасение и прошка за теб! След време това започва да ни доставя някакво извратено удоволствие. Но това, до което със сигурност няма да ни доведе такова култивирано чувство за вина, е промяна. Не, не, то има съвсем други функции.

Понякога ми се струва, че много хора (включително много често и аз) бъркат срама с чувство за вина.

Срамът,  „Божият глас в душата ни”, е естествена реакция след прегрешение,

след лоша постъпка, именно онзи тласък към покаяние, към активна промяна. Чувството за вина е сложен и по някакъв начин извратен вид срам – сякаш ни се иска да подскочим нагоре, и ние скачаме… само че надолу.

Същият този митрополит Антоний по-нататък има прекрасни думи, само че за изповедта:  „…кое не съм готов да открия пред всички, защото ме е страх, че ще ме видят такъв, какъвто аз виждам себе си?… Ето кое трябва да изповядам. Постави пред себе си въпроса: ако жена ми, децата post3ми, най-близкият ми приятел, колегите ми знаеха за мен едно или друго, щеше ли да ме е срам, или не? Ако те е срам – изповядай го. Ако те е срам нещо да откриеш пред Бога (Който и без това го знае, но от Когото се опитваш да го скриеш) или би те било страх – открий го пред Бога. Защото в момента, в който го откриеш, всичко, което е излязло на светло, се превръща в светлина.”

Само така може – отиди и кажи онова, от което те е СРАМ, а не което предизвиква в теб чувство за вина. Не знам как е при вас, но за мен най-често това са две много различни неща. Чувството за вина смело мога да разкажа на много хора, а онова, което предизвиква в мен лют срам, е много дълбоко, трудно е и за изповядване.

Струва ми се, няма нищо по-лесно: разкрещял си се на детето си, чувстваш се виновен, усещаш тласък – и веднага премини към следващата стъпка, поискай прошка, утеши го! Обидил си някого, постъпил си несправедливо – веднага започни активно да отстраняваш последствията. Не чакай, не култивирай неправдата, не се упоявай от нея, мислейки, че в това се състои покаянието.

Покаянието винаги е активно действие,

и колкото по-рано го предприемеш, толкова по-действено става.  Но колко е трудно да се откажеш от горчиво-сладкото чувство за вина, от илюзията за разкаяние! Дълга саморефлексия вместо решителни действия – какво по-приятно от това? Апостол Яков е казал:  „вярата без дела е мъртва”. Аз мисля, че също толкова мъртво без дела е и покаянието.

Ще дам за пример даже не духовни сфери, а напълно глупави злободневни проблеми. Ето, изяла си излишна бисквита, и седиш, мъчиш се от това колко си безхарактерна, дебела и тъжна. Хубаво, изяла си я, съжаляваш – стани и поправи положението! Направи няколко упражнения, излез да потичаш, задраскай от списъка с покупки реда  „за десерт”! Малко ли са действията, които можеш веднага да предприемеш! Но не, да говориш на всички около теб за това колко си дебела и безхарактерна, е много по-интересно и приятно. При това създава илюзия за смирение и унижение. В крайна сметка, имаш невротични разстройства – в най-добрия случай, а в най-лошия – тялото ти започва да си отмъщава за това, че мразиш себе си. Колко повече можем да кажем за духовните сфери?

Затова аз правя за себе си само един извод: покаяние – активно действие. Ако мислите, че по време на поста не сте направили нищо, което да ви води към покаяние, няма страшно!

Докато сме все още живи, никога не е трудно да започнем.

Винаги си спомням притчата за работниците в единайсетия час, неслучайно на нея е построено любимото ми пасхално слово на св. Йоан Златоуст. Вие имате няколко дни, няколко часа, няколко минути до Възкресението, за да поправите грешките, които ви мъчат. Значи, да положите начало на покаянието. Помолете обидените за прошка, помирете се с онези, с които отдавна сте скарани, признайте грешките си, помогнете на нуждаещите се, свършете отдавна отлагана работа, особено ако е важна не само за вас. Направете поне едно нещо, противоположно на това, което предизвиква във вас чувство за вина!

Елизавета Правикова
Превод: Павла Сивова

Източник: www.matrony.ru

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 4/2015 - Неверието

Неверието

УВОДНИ ДУМИ Първата неделя след Неделята на Пасха си спомняме за свети

Притчи за вярата

ПОПИТАЛИ СВЕТИ ИСААК СИРИЕЦ: – Кое е най-скъпо за човека? – Вътрешният
Отиди горе