Поредният разстрел на Никола Вапцаров

в Брой 5/2018 - Разговори за православната вяра/Български вдъхновения от

„Нещо в мен, нещо вътре в мен се надига, бунтува се, клокочи, иска да изхвръкне от този железен обръч на една покорна действителност и крещи“…
Никола Вапцаров

 

Млад мъж, излязъл като че ли току-що от фитнес зала, показва здрави мускули пред девойка, която предизвикателно мята великолепната си дълга коса над полуголото си тяло, извиващо се под ритъма на свирепа чалга. Мъжът повдига многозначително веждичката си, наблюдавайки момичето. Действието се развива вероятно в публичен дом. Попфолк певицата Антонина докосва устните си като в обещаващо начало на порно филм и с прочувствен глас започва да рецитира: „Понякога ще идвам във съня ти…“

Не можах да продължа нататък и спрях клипа. Нима е възможно подобно нещо?!… Толкова години след твоята мъчителна смърт, отново те разстрелват, Поете. Казват, три пъти са стреляли в теб. Не е истина – много повече са. Възкресиха те, обявиха те за безсмъртен, отрупаха те с лаври, увеличиха портрета ти в гигантски размери – да виси по канцеларии и театри, за да могат, когато си поискат, да те стрелят отново и отново. Все още не са изчерпали всички възможности за поругание – само с чалга не бяха стреляли срещу теб. Ето, и това се случи.

С какво ги предизвика? Може би не трябваше да казваш, че за твоята Вяра няма открити „бронебойни патрони“ и затова толкова години се опитват да те убедят в колко голяма заблуда си се забъркал. По-голяма от онази, заради която стреляха в теб през 1942-ра в полутъмното подземие на гарнизонното стрелбище… Що за мания у един народ да убива поетите си?!…

Дали наистина е възможно „милионите да възкръснат“, земята да се отърси „от отровната си плесен“?! Самият клип е доказателство колко властно и неотменно превзема тя нови територии в човешкия дух, пъпли на талази, стигнала е умовете и ги е отровила с жълто-зелената си плът, спуснала се е като щори над очите и всеки ден произвежда нови заблуди и нови абсурди. Авторката на въпросния клип – Антонина, дори счита, че е един вид революционер, борец за свобода, премахвайки всички табута. Видите ли, тя с „изкуството“ си карала хората да мислят!…

„В клипа няма порно и това не е кючек. Избрах „Прощално”, защото това е култово негово стихотворение и го е написал точно преди да го обесят в ареста. В него има много любов, а и много страст. Така успяхме да вкараме и друго табу в проекта. Има тънка еротика, защото стихотворението е много страстно.”

Да „го обесят в ареста“? За кого говори тя?… „Тънка еротика“… „Стихотворението е много страстно?!“…

Не разбирам, Поете, и честно да си призная, страх ме е. Светът се е променил много, откакто ти пое към по-светли пространства. Толкова „свободен„ е станал светът, че човек има право да промени пола си и това се счита за нормално, а щастието му се заключава в нови чувствени наслади и в притежанието на нови лъскави вещи. Все по-малко чете и изгубва сетивата си за вечните ценности, които доближават човека до Бога, все повече живее в света на привидностите и хвърчи по периферията, губейки центъра си.

Сега всеки има право… за каквото си помисли; толкова толерантен и широк е сега светът. Но тази „свобода„ е като в онази приказка: „Кой, аз ли не мога да правя каквото си искам?“ – казал дяволът и скочил в калта, че и се овъргалял хубавичко… Сега има Закон за авторското право, който не предвижда възможност създателите на подобни вулгарни клипове да бъдат санкционирани. Няма цензура, както по твое време, когато всичките ти стихове от „Моторни песни“ е трябвало да преминат през нейното сито, за да получат правото да видят бял свят. Но най-страшното е, че няма и автоцензура, така че всеки творец сам вът­ре в себе си да постави граници кое е сакрално, кое е пошло… И за друга приказка се сещам: махнали му на изкуството рамките и то се разпаднало.

Това момиче – Антонина, и целият й екип не знаят твоята история, не те познават, дори през ум не им минава през колко гърчения на душата и тялото си преминал, за да се роди ефирът на прощалните ти стихове. Нека да видим какво ще ни даде Историята „от пожълтелите си страници“ – има голям смисъл да си го припомним отново.

●●●
Странен въздух дишал малкият Никола в родната си къща в Банско, тогава още в Османската империя – смесица от барутен дим и библейски притчи. При баща му Йонко Вапцаров, войводата от ВМРО, „Пиринският цар“, който владеел с четата си Пирин, сърат­никът на Гоце и Яне, непрекъснато идвали харамии и комити. Въпреки че бил участник в аферата „Мис Стоун“, по-късно майката на поета – Елена Везюва завършила Самоковския американски колеж със съдействието на американската мисионерка.

По време на Балканската война пиринският харамия спасил живота на бъдещия български цар Борис III, който според баща му „е трябвало да усети мириса на барут“ в истински сражения. Той не просто усетил мириса, но и бил затрупан с пръст, след като избухналата граната пред колата му на завоя на Черна го изхвърлила в безсъзнание извън автомобила. Старият комита го изровил и го пренесъл четири километра на гръб до място, където можело да му се окаже помощ. Оттогава Йонко посрещал в дома си цар Фердинанд с принцовете Кирил и Борис и му помагал в делата за собствеността му върху пиринските гори. Директен телефон свързвал къщата на Вапцарови и двореца на Царя. Гостували им още германският кайзер Вилхелм II, синът му Август Вилхелм, държавният секретар на Германия Фон Кюлман.

Бащата Йонко Вапцаров

Но най-много малкият Никола се впечатлявал от „леволвела“ на Яворов, който обещал, че ще му го подари, когато момчето се научи да казва „револвер”.

Емблематична била дружбата на Йонко Вапцаров с Яворов, които с четата си се борили за освобождението на Пиринска Македония. Заедно с Христо Чернопеев и Михаил Чаков през 1912 г. оставили 50-хилядната българска армия при Драма и се явили пред валията на Кавала. Казали му, че градът е обграден от българската армия и най-разумното ще бъде да предаде кротко града. Турците разтлали червен килим пред Йонко и Яворов, който се качил на минарето и извикал: „Кавала е свободна! Излизайте, хора!“. Чаков гръмнал с пушката от хълма, магаретата рев­нали, а всъщност в Кавала имало цял турски гарнизон. Чак след няколко дни дошла българската войска…

Никола и бъдещият български цар Борис често търсели еделвайси по склоновете на Пирин, но се случвало и банскалии да посетят царския дворец. Веднъж, по време на следобедния чай, малкият Никола подремнал на трона на Царя, докато големите спорят за съдбата на България. А никой нямал право да приближава и на метър до престола, дори синовете му…

Никола Вапцаров с мандолина

Ученическите години в Банско били белязани с трагичните събития след Първата световна война и погрома на Септемрийското въстание. Една мистериозна фигура превзела част от пространството на дома им – коминтерновският шпионин Борис Майлер, дошъл в Банско под прикритието на белогвардеец, „за да се промъкне в обкръжението на Ванче Михайлов и да подготвя подмолно септемврийския метеж през 1923 г.“ (1) Влиянието му върху възгледите на момчето имало отношение към по-нататъшните събития в живота и смъртта му. Но в тези години той стръвно се впуснал в книгите на литературни „пътешествия“, свирел на мандолина в ученическия оркестър и се увлякъл по театъра.

Тези негови страсти продължили и в Разлог, където Никола завършил гимназия. Любимите му книги били „Стършел” от Войнич и „Спартак” на Джованьоли. Декламирал стихове, поставил пиесите „Първият спиртовар” от Л. Толстой и „Женитба” от Гогол, в които изпълнил главните роли. Започнал да пише поемата „Диляна Магесница“, но не я завършил, а първото му стихотворение със заглавие „Към светли идеали!” било отпечатано във в. „Борба“. Домът им в Банско бил гостоприемен, винаги отворен за гости. Там са отсядали Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и други видни български интелектуалци.

От всичко най-много мечтаел да следва литература, но под влияние на баща си отишъл в Морското машинно училище във Варна. След време съкурсистите му ще си спомнят, че между тях „по погрешка се е вмъкнал един по-особен”. Според приятеля му Кольо Василев „Никола Вапцаров беше талант, който се задушава между сивите казармени стени”. Никой от тях не е подозирал, че един ден момчето, което търка с тях пода и върти огнярската лопата в машинното отделение, ще бъде признат за един от емблематичните поети на България, а училището ще носи неговото име. Още тогава болезнено отеквали в душата му сблъсъците между светлите копнежи и ежедневния черен изнурителен труд.

„Ние искахме нещо огромно, далечно, искахме кораби като планини, далечни морета, простор, а останахме заключени в тесните машинни помещения“…

Това било времето за възмъжаване. Четял Достоевски, Чернишевски, Байрон, Дебелянов, Смирненски, продължили рецитациите и театралните представления (в ролята на Странджата във Вазовите „Хъшове”). Над сто стихотворения написал той през този период, някои от които били публикувани: „Косач“ и „Хризантеми“ във в. „Глобус“, в сп. „Българска реч“ и „Родина“.

В дневника си Никола написал за срещата си с цар Борис III в царската резиденция на четири очи. Какво са си говорили тогава, не знаем. Само това, че от притеснение банскалията изял всичкия хляб на Негово величество…

Следвали близо три сурови години, в които Никола стажувал в трюма на миноносеца „Дръзки“ – целият в сажди, искри и сгурия, с огнярската лопата в ръце по цял ден. В един априлски ден на 1932 г. той потеглил на далечно плаване с кораба „Бургас“ – Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид…

„Ний идвахме при теб, море, пленени от твоята миражна далечност, омагьосани от вечния стремеж към неизвестното, и душите ни ще останат завинаги заключени в легендата на твоите вълни, очаровани от неотменната жажда по незримото“…
„Александрия – градът, през който текат богатствата на просторната Нилска долина. Градът, който създаде някога свой стил, свое изкуство, своя наука. Градът на Александър Македонски, градът, за който мечта Наполеон, но не можа да го задържи… Искам да почувствам сърцето на този град с едно пипване и меря очер­танията на големите постройки. Искам да хвана нещо типично – извън палмите и смесицата от арабски и модерни стилове, извън стила на търговския утилитаризъм, който се шири по пристанището… Не, всичко това съм го виждал и другаде, макар може би не така завършено… Нашият кораб се губи в гора от мачти…“

Така не пишат машинните техници, рядко някои от тях водят дневници, в които да описват преживяванията си. Зад този разказ прозира вече култивирана литературна мощ. Дали е обичал или не машините и „трюмовете, пълни с лепкав мрак“, но именно в Морското училище се формирали наченките на един от водещите мотиви в неговото творчество – отношението между човека и техническия прогрес, благодарение на който светът ще бъде променен и ще бъдат преодолени социалните несъответствия, привеждайки в хармония обществото, отваряйки нови светли простори пред него.

При дипломирането си в Морското училище, Никола Вапцаров произнесъл пламенна заключителна реч от името на всички моряци – суровата школовка на морето и машините вече е произвела у него твърд характер и прощаване с миражите за розово бъдеще:

„…Вие ни сочехте единствен стимул – България, но ние знаем, че този стимул, колкото и да е мил, не облекчава суровите закони в борбата за хляба. Ние знаем, че ще трябва да затънем в блатото на една гибелна партизанщина, за да могат да ни подхвърлят окалян залък хляб”…

За този залък хляб Никола постъпил на работа в книжно–мукавената фабрика на „Българска горска индустрия„ в село Кочериново – като огняр и механик. Не се случило да работи в най-големия официален български вестник „Зора“ от 30-те години на миналия век – духът в изпратената статия не се понравил на редакторите там. Пишел стихове на коляно, организирал любителски театър, в който играел. Бил избран за председател на професионалното дружество за защита правата на работниците. Скоро след запознанството си със студентката по математика Бойка Димитрова, двамата сключили брак, макар тя да била непълнолетна и родителите й да били против свързването й с младеж, който няма ясно и сигурно бъдеще.

А мечтаели за щастие, опустошително като пожар. Искали мигновения! В писмата си се питали каква е логиката на тяхната любов, щом всички са настръхнали срещу нея, и как ще оцелее тя сред толкова агресия, която ги преследва като дивеч. Той й пишел как душата му се стреми към слънцето, а е вплетена в мрежата от фабрични комини, как жадува просторната свобода, а е впримчен в ритъма на машините. Говорел й колко я обича напук на всичкото злоезичие и хорска злоба, които се опитват да опетнят едно светло начало, уверявайки я, че е въжеиграч, че я лъже, което „дращи нейната ефирна душа“… „Бойя, мое внезапно щастие, моя песен прозвънила, отлетяла далеч зад полите на Витоша и оставила ехото на един умиращ спомен да се носи в сърцето ми на плавни, топли вълни…” – така й пишел той малко след като са се разделили, когато му е идвало да умре от мъка.

Все по това време бащата Йонко Вап­царов бил отвлечен от михайловистите във ВМРО и в продължение на година го подложили на жестоки мъчения. От засада стреляли и по Никола, задържан бил и брат му Борис. Превратът на 19 май 1934 година сложил край на тази история и бащата бил освободен.

Поради авария, поетът бил уволнен и семейство Вапцарови се преместили в София. Останали без средства за препитания, без близки хора около тях, двамата се вкопчили в битка за живота. Бойка започнала работа в една банка, а той завършил единствената си пиеса „Когато вълната бучи“ („Деветият вал“) – скулптурата на Андрей, изваян старец с приведена глава, превит на две, смазан – „Човекът под бреме“, на фона на бетонния фабричен комин на завода, където хората загубват мечтите си, обезличават се и умират. А може би ги убиват. Андрей замисля нова статуя – „Освободеният човек“.

„Андрей. Ще се завърна пак.
Мира. Ще дойдеш ли?… Наистина ли ще се завърнеш?
Андрей. Ще се завърна. Може би не самият аз, но все пак ще дойда.
Мира. Да, ще дойдеш… Ще бъдеш в бодрия глас на тълпите, пияни от слънцето, което наистина ще свети… (Унесена.) В гръмотевичния звън на ръждясалата верига, която ще се скъса… И аз ще те позная тогава, Андрей!… Ще те видя в радостния поглед на онези, от които ти взе искрящите очи на „Освободения човек“

И на финала:
„Андрей. Деветата вълна?… Иде като мене?… Не, аз не съм деветата вълна. Аз съм само един предвестник – талаз, една малка вълна, която иде преди нея. Но чува се някъде нейния шум. Шума на вълната, която бучи… На вълната, която иде!… Девятий вал!… И тогава, татко, „гнилият кораб“, „кораб с плъховете“, няма да удържи нейния удар…“
На фона на огъня, който горял в сърцето на Никола за социална справедливост, още едно нещастие сполетяло семейството: детенцето им Йонко заболяло и починало на осеммесечна възраст. Таткото държал малкото ковчеже в скута си, отрупано с бели и червени карамфили. Било погребано в онази част на гробището, където заравяли самоубийците, застреляните комунисти и некръстените. След 10 години, само на няколко разкрача оттам, щели да погребат и неговия баща.

Завод. Над него облаци от дим.
Народът прост,
животът тежък, скучен. –
Живот без маска и без грим –
озъбено, свирепо куче.

И трябва да се бориш неуморно,
и трябва да си страшно упорит,
за да изтръгнеш от зъбите
на туй настръхнало вбесено псе
парченце хляб… („Завод“)

Пак с машините била свързана неговата работа във фабриката на братя Бугарчеви за кратко, а след това станал локомотивен огняр в Български държавни железници и в Софийския общински екарисаж. Дрехите му били напоени с непоносимата миризма на изгорени животни, но той непрекъснато пишел стихове, дори със стихотворението „Романтика“ спечелил литературния конкурс на сп. „Летец“. И още една награда спечелил той през този период – на първия конкурс на Радио „София“ Вапцаров спечелил втора награда с пиесата „Бент“, която обаче е изгубена за поколенията.

„Той работеше упорито, задълбочено, дори някак мъчително. Стори ми се, че всяка дума се раждаше с усилие, както при всяко истинско творчество“. Георги Караславов (2)

Поетът обичал много и киното, но се дразнел от „подслаждането“ на действителността и изопачаването на живота, което струяло от сладникавите американски кино истории.

Един размазан Джон
целува страстно Грета.
По устните му –
сладостна лига…
С т и г а !

Къде е тука нашата съдба?
Къде е драмата?
Къде съм аз? Кажете!
В гърдите ни опрян е за стрелба
на времето барутно пистолета…
(„Кино“)

Но кинопрегледите поетът „поглъщал“ жадно. Те му откривали покъртителни картини от Испания – в безкрайна сива колона вървели бежанци – окъсани старци, жени и деца с малко багаж в ръцете, които едва влачели краката си. Но в тази върволица той виждал не само страдащи и отчаяни хора, а сурови, набръчкани лица и очи, пълни с гняв, омраза и надежда. Една жена със стиснати устни тикала детска количка. Навярно мъжът й е бил убит… Фернандес… Така се родил поетичният цикъл за Испания, който намерил своето място в неговата първа стихосбирка „Моторни песни“.

„За теб целият свят е Родина… И изведнъж от националист, дори шовинист, се превръщаш в лют интернационалист, който се вълнува не само от регионалните проблеми, а страда за социалната неправда по света. Така се появява онзи цикъл за Испания. Дали тогава си вярвал, че всички родини са и твои родини?“. Мая Вапцарова (3)

Никола и Бойка Вапцарови, София, 1938 г.

И в навечерието на Втората световна война семейството се решило на смела стъпка – Бойка изтеглила заем от банката, за да издаде единствената стихосбирката на Никола Вап­царов, излязла приживе. Художникът Борис Ангелушев нарисувал корицата, а тиражът бил 1500 броя. Мнозина получили книгата с автограф, но отзиви в печата не се появили. Огорчен от страшното мълчание в обществото и литературните среди, той избягал от София в Банско, за да стабилизира здравето си. Там взел участие в „Соболевата акция“ – събирал подписи след предложението на Съветския съюз към българското правителство за приятелство и взаимна помощ. Неусетно Никола Вапцаров попаднал във вихъра на световните събития, сблъсъка на Великите сили с интересите на българската държава в най-тежката война на човечеството и в старите стаени омрази в Разложкия край към баща му, който вече не бил между живите. Имало е донесения от бивши врагове на баща му, които окачествили Никола като лице с напълно леви убеждения и като много опасна личност. Името му било поставено на първо място като враг №1 на властта в цялата Разложка околия. Бил интерниран за три месеца в Годеч, после оправдан и освободен, защото всъщност нито е бил сред организаторите, нито е имало някакво доказателство, че поетът е член на комунистическата партия. Но властта вероятно е имала нещо друго наум – започнала да го следи, за да стигне до зараждащото се ядро на българската съпротива.

Завърнал се от Годеч в столицата, започнал усилено да публикува в различни издания и да пише реклами на филми в кино „Капитол“. Редактирал и издавал едновременно два вестника – „Технически глас“ и „Литературен критик“. Във втория вестник той публиквал статията „За творчеството на най-младите“, стихотворението „Кино“ и за адрес на редакцията в някои от броевете бил посочен неговият личен адрес на ул. „Ангел Кънчев“ 37. Под негово ръководство излезли първите 13 броя, където печатали свои произведения Богомил Райнов, Валери Петров, Младен Исаев, Иван Хаджийски, Павел Вежинов, Борис Ангелушев, Николай Шмиргела и др. Изданието претендирало да бъде ново, различно от другите и си поставило задача да бъдат привлечени млади прогресивни писатели, които чрез творбите си да направят вестника трибуна на нови идеи. Никола Вапцаров бил изключително подходящ за редактор в него поради своята скромност, талант, литературна образованост, самостоятелно мислене и необвързаност с никакви литературни групировки. (4)

Междувременно 1 март 1941 г. министър-председателят Богдан Филов подписал договора за присъединяване към Тристранния пакт, с което се сложил край на политиката на неутралитет и Царство България станало съюзник на нацистка Германия.

Привличането на поета в нелегалната дейност е станало след разговор с Атанас Романов на 7 или 8 септември 1941 г. След 6 месеца Никола Вапцаров бил арестуван и трябвало да пише собственоръчно показания за цялата си конспиративна дейност през това време. Всичко случило се той подробно описал в над 100 ръкописни страници. Оттам знаем, че псевдонимът му бил Лозан и задачата му – да държи връзка с нелегалните дейци от провинцията.

„Към 7-ми или 8-ми същия месец при мене дойде Атанас Романов, с когото се познавах от Македонските вечеринки, в които съм участвал на литературно четене и от говорящия хор „Гоце Делчев“, на когото бях временно диригент. След като ме запита дали съм прекарал тежко в Годеч и аз му описах при какво положение съм бил поставен, той поиска да узнае какво мисля за войната на съветския фронт. Казах му, че съм оптимист и че смятам успехите на германците за временни. Тогава той ми постави въпроса дали съм готов да работя в партията при сегашните тежки условия. Казах му, че съм готов…“(5)

Поетът бил безработен и до обяд четял в дома си. Така при него започнали да идват нелегални от провинцията, които Никола свързвал с Васил – псевдонима на Цвятко Радойнов, съветския полковник, дошъл в България с руска подводница. Българската полиция е имала достатъчно сведения за мисията на подводничарите и парашутистите, които трябвало да сформират диверсионни групи за разузнаване, осъществяване на саботаж и терористични актове във военни обекти, осигуряване на неутралитет на България във войната със СССР и подготовка на въоръжено въстание. В състава й влизали десетки български разузнавачи и военни специалисти, участвали в испанските интербригади. След разгрома на републиканската армия в Испания те се установили в Москва.

Оттук нататък ще се сблъскаме със серия предателства – лично суперполицаят на България Никола Гешев получавал шифрограми от Москва с подпис „Альоша“. Вапцаров трябвало да пътува на два пъти до Варна, за да свърже подводничарите с нелегалните дейци по места. Мисията му била неуспешна. Пистолетът „Ефел“ 62563, който Васил му дал, скрит на тавана на поета, нито веднъж не гръмнал. В показанията той написал: „Аз стоях в бездействие“. Междувременно семейството изгубило и второто си дете. Между двойката се настанило недоверие – поетът не споделял със съпругата си реализирането на конспиративните си задачи, за да я предпази при евентуален арест, а при пътуванията не се прибирал с дни. Полицията го е следила още от самото начало.

Майката Елена

На 4 март 1942 г. полицията направила обиск в дома му и го арестувала на базата на признанията, които Георги Минчев направил в полицията и които послужили за заключението на висш полицай: „Лозан е техническо лице на Васил (псевдоним) по някоя друга линия, независимо от Партията… Зад Лозан е възможно да стоят много важни лица“. Това го поставяло на важна позиция в организацията, каквато всъщност поетът не е заемал. И самопризнанията вероятно са имали за цел да докажат, че Вапцаров не е терорист и престъпник, не заема ръководна длъжност, дори не е член на комунистическата партия, а е техническо лице, поради което и не заслужава тежката смъртна присъда. Още повече, че нямало извършен нито един диверсионен акт и саботаж.

Много тежки дни настанали за поета, не само поради свирепите мъчения, на които е бил подложен, но и поради съзнанието, че наближава смъртта. Толкова години се бе подготвял за нея, предусещал каква ще бъде съдбата му, писал за нея в стиховете си. Страдал и от гигантския провал на делото. До такава степен всичко било непоносимо, че опитал да се самоубие с едно габърче, с което пробил вените си. Но трябвало да извърви пътя си докрай – през съда и разстрела.

„Там бях загубил представа за времето. Ту ме измъчваха, ту ме оставяха да се съвзема, за да започнат отново. Тежкият бой и стягането с електрически обръч можех до понасям, но най-ужасното изтезание беше бесенето с главата надолу. Три пъти бях подлаган на такова мъчение и чувствах, че вече нямам сили да издържа. Исках да се самоубия, но нямаше с какво“.
Из спомените на Бойка Вапцарова

Съдебният процес се развил мълниеносно – започнал на 6 юли 1942 г. Пред съда били изправени 59 човека. Властта възприела нелегалната работа като тероризъм срещу самата нея, не срещу немската армия в България и срещу Германия във военно време. Адвокатите на Никола Вапцаров му препоръчали да призове важни и влиятелни свидетели, които да му помогнат при смекчаването на очакваната смъртна присъда. От всички свидетели, които Никола Вапцаров призовал, се явили само Елисавета Багряна и художникът Константин Щъркелов. Елин Пелин също се застъпил за него пред цар Борис III, майката на поета молила Царя за милост. Защитата му била слабо организирана и неефективна – прословутото кимване с глава на Багряна не значело нищо за съда, все още се водят спорове по какъв стандарт е кимнала тя – български или европейски, „да“ ли е означавал жестът й или „не“… Във всеки случай е отишла на делото, предварително прочитайки стихосбирката на Никола Вапцаров, с намерение да бъде полезна. Което само по себе си е доблест и мъжество. Светкавичният процес не позволил на свидетелите да направят всичко, което е по силите им за спасението на подсъдимите.

Присъдата била произнесена от военно-полевия съд по дело 585 на 23 юли 1942 г., в 11.15 часа сутринта – смърт чрез разстрелване за Антон Иванов, Петър Богданов, Георги Минчев, Никола Вапцаров, Антон Попов, Атанас Романов. Тя трябвало да бъде изпълнена в срок от 24 часа. В 16 часа следобяд се разбрало, че присъдата ще бъде изпълнена в 19 ч. на стрелбището на Софийския гарнизон. Преди екзекуцията било разрешено на Антон Попов да се венчае с Росица Манолова, дъщеря на бившия министър Христо Манолов, която била бременна.

Всички осъдени отказали изповед пред свещеник, само Никола Вапцаров се изповядал. Преди абсурдната сватбена церемония поетът написал двата си шедьовъра – „Борбата е безмилостно жестока“… и „Прощално“, които завинаги ще останат в световната поетична съкровищница. След венчавката отекнали изстрелите в присъствието на един германски офицер. Войникът, стрелял във Вапцаров, го улучил в рамото. Затова са командвали втори залп, въпреки че според международните правила осъденият имал право да живее…

Протокол от съдебно заседание

Процесът бил шумен, чрез германския офицер със сигурност стигнал и до Хитлер. Дали осъдените момчета били дребните пешки от един грандиозен сценарий, който българската държава използвала да не се изпратят войски на Източния фронт по време на войната и така спасили България от срама на позорната битка „славяни срещу славяни“? Може и друга да е причината, скрита в пожълтелите страници на Историята… А гробовете им били изкопани няколко дни преди произнасянето на присъдата в парцела на гробищата, където погребвали самоубийците, застреляните комунисти и некръстените…

„Мили мои, много грижи ви създадох. Мамо, аз трябва да умра. Гледай да свикнеш с тази мисъл, успокоявай се с думите на твоя Христос: Ако житното зърно най-напред не умре, то не може да даде плод.”
Това били едни от последните думи, които казал на майка си преди смърт­та си.

След преврата на 9 септември 1944 г. си спомнили за Никола Вапцаров и изведнъж видели в него „динамо, което не работи“. Стиховете на поета били толкова удобни за пропагандни цели и за рецитация, че било престъпление да не се използва това. И се завихрили битки чий е той и на кого е бил по-голям приятел. Но истината е, че той се е превърнал в национален символ и в събирателен образ на българските трудови хора.

По време на Втория конгрес на мира (3 декември 1953 г.) майката на поета – Елена Вапцарова получила връчения на сина й посмъртно почетен знак на Международната награда за мир, която се присъжда от Световния съвет на мира на изтъкнати борци за мир срещу войната. Тя била подписана от Жолио-Кюри и Пабло Неруда. Когато научила за наградата, тя била потресена и била в почуда „не е ли много за този скромник, дето я питал за книгата си – харесва ли й или дрънка като царевичен кочан в калта“…

●●●
Стихотворението „Прощално“, написано от Вапцаров в килията в последните часове от живота си, превърнало се в символ на безсмъртната любов, която надживява смъртта – в долнопробен чалга вариант под името „Табу“, достигнал до този момент до 75 876 зрители и слушатели.

Поредният брутален разстрел на Никола Вапцаров – този път публичен, пред очите на всички, в интернет. Права е Мая Вапцарова, че „тази долнопробна чалга наистина е първият терористичен атентат, защото днес войната не се води със сини, зелени, червени. Днес войната се води от мутроцивилизацията, която смело навлиза и се идентифицира със световната и човешка ценностна система”.

Проблемът е по-широк – смущаващо е изказването на група учители пенсионери по БЕЛ, че дотолкова вече са свикнали с телевизионния хумор и турските сериали, че словото на Валери Петров вече им е трудно за слушане. Мисленето на човечеството се променя и то не може да схване абсурда на поредното „Табу“. Разликата между „Прощално“ и „Табу“ не е просто от небето до земята, тя е от Рая до преизподнята, която произвежда нова отровна плесен и ни залива на талази…

Каква да бъде нашата песен, Поете?

Боя се за утрешния ден…

Библиография:
(1) Цвета Трифонова, „За един отдавна чакан филм“ (18.01.2014), http://www.fakel.bg/index.php?t=3364
(2) Георги Караславов, „Срещи и разговори с Никола Вапцаров“, 1961, 123
(3) Мая Вапцарова, „Дневник за дневника“, 2005.
(4) Йордан Каменов, „Властта, историята и Вапцаров“, 2004 г., 57-58.
(5) Йордан Каменов, „Властта, историята и Вапцаров“, 2004, 69.

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*