Помислите определят отношението ни към другия

в Брой 4/2020 - Маски/Полемично

Днес ще се спрем върху следните думи на стареца Емилиян (Симонопетритски – бел. прев.): Образът на съгрешилия човек, зад който всъщност се крие образът на беса, става повод за припомняне на греха. С други думи, когато си спомням образа на човека, който е извършил нещо лошо или е съблазнил самия мене, това става повод да си припомням неговия грях. Сега вече аз съм отговорен. Другият може да ми е казал нещо лошо поради слабост, невежество, въздействие на лукавия. Аз обаче съгрешавам съзнателно, когато си припомням неговия образ и греха му; нося абсолютна отговорност за това злопаметство. Виждам, например, вчера някой да седи в църква с ръце в джобовете. Това си е негова работа. Какво ме интересува дали е сгрешил? Аз обаче, който извиквам в ума си образа му и си спомням какво е направил, веднага съгрешавам и ставам осквернен съсъд. Виждате ли как се създава връзката с греха? Затова не бива никога да държим в ума и сърцето си образи на хора, които са ни съблазнили. Както и образи на хора, които не са се отнесли добре с нас. Иначе техните образи ще ни накарат ние да паднем в грях.

Какво има предвид старецът Емилиян? Някой може да ни е оскърбил. Да се е отнесъл лошо с нас или да е постъпил неправилно. Ако не изхвърля от сърцето си този спомен, ако задържа вниманието си върху това деяние и се съсредоточа върху това действие, този грях започва да придобива в мен един образ. Поражда се усещане или по-скоро чувство на осъждане, злоба, отмъстителност, гняв, ярост и пр. Затова каквото и да видим, то не бива да влиза вътре в нас; да приема в нас образа на греха, който сме видели, защото в крайна сметка ще нарани нашето същество. Не бива да давам простор на въображението си. Ако видя нещо лошо и веднага дам на това деяние вътрешни измерения, ако го направя моя работа, тогава и аз съучаствам в греха, в грешката на другия, което води до разпад вътре в мен. Ако видя нещо лошо, независимо дали то засяга мен или други хора, от мига, в който това деяние ме кара да започна да характеризирам другия човек, да си създам някаква представа, някакво мнение за него, вече съм приел в душата си това лошо. Тогава другият се превръща за мен в помисъл. Така старецът Емилиян ни представя развитието на греха вътре в нас. След като си спомням лошото, което другият е направил, започвам да го съдя; да го осъждам на земята на моето сърце.

И така, първата стъпка е нападението на помисъла. Виждам нещо, не го пренебрегвам, обръщам внимание на това, което съм видял. Приемам го вътре в себе си и то се превръща в мисъл, в мнение вътре в мен. Следващата стъпка е да започна да съдя другия. Да го съдя къде, пита старецът Емилиян? На терена на моето сърце.Всяка присъда се извършва от някаква катедра. А ние съдим другия на катедрата на нашето сърце. Вътре в нас се извършва движение на съдене и ние сме отговорни за тази присъда. Защото по този начин започваме да се месим в живота на другия. Не е нужно да се месим в живота му, както и в злото, което е извършил. Другият е моя работа само дотолкова, доколкото мога да му дам радост, или в степента, в която може да събуди у мен нещо положително. Животът на другия обаче не ме засяга, щом ме кара да съдя или да осъждам; да заемам отрицателно отношение спрямо него.

Сега да видим понататъшното развитие на помисъла според думите на стареца Емилиян. Когато приема в себе си греха на другия и започна да го съдя, сърцето ми веднага усеща, че съм съгрешил в нещо. В мига, в който в мен влиза някаква отрицателна мисъл за другия, веднага усещам, че в мен е станало нещо лошо, някаква развала, макар и малка. Вече не се чувствам спокоен в молитвата си. Сякаш едно звънче започва да звъни и да ме предупреждава, че нещо неправилно е станало в мен. И това е така, защото съм си позволил да си създам мнение за другия и сърцето ми да заеме някакво отношение спрямо него. А това вече е форма на съдене и осъждане на ближния.

Какъв е следващият стадий на този процес?

Тогава веднага започвам да търся някакво оправдание на самия себе си и казвам: Да, наистина сгреших, осъдих го в сърцето си, обаче имам право, защото това, което извърши той е ужасно.“ Така започваме да влизаме в самооправданието. И пропускаме да разберем, че всичко това е довело до голям смут и объркване вътре в нас.

Обърнете особено внимание на думите, които казва старецът: Веднага, щом започна да се самооправдавам, трябва да знам, че съм паднал в гроба на греха.“ Този, който върви както трябва в християнския живот, никога не оправдава себе си, а казва като митаря: Аз съм грешният, разбойникът, престъпникът И обратното, който допуска дори най-малкото самооправдание, той е виновният. На всяко равнище на нашите взаимоотношения това е най-важното, това е най-голямата ни борба: дали се оправдаваме пред лицето на другия? Обикновено цялата ни борба е да оправдаем себе си. Цялата ни агония е да докажем, че другият е виновен, а аз имам право за това, че съм се разгневил, че съм се озверил. Обективните факти го потвърждават. Имам право да мисля лошо за другия. Прав бях, защото обективността показва, че другият се е държал лошо. Но ако влезем по-надълбоко във фактите, ще видим, че обективният фактор не е това, което се вижда на пръв поглед, на повърхността. Той е нещо подълбоко, което се крие в сърцето. С други думи, оказваме се неспособни да се освободим от потребността да се самооправдаваме. И тук старецът казва нещо много важно: ,,Искаш ли да разбереш със сигурност кой е виновният? Задай въпроса: кой се самооправдава? Този, който се самооправдава, който показва, че при него всичко е както трябва, той е грешникът.“

Това е изключително ясен критерий за духовния ни път. Ако в мислите, във въображението си изпадам в агония, в тревога да се самооправдая, трябва да знам, че аз съм в грях, а не другият, който обективно е създал проблемите. Във всичките ни взаимоотношения на работа, в училище, с децата ни, ако се обърнем към другия и попитаме кой е виновен, и той веднага започне да се самооправдава, може да сме сигурни, че той е виновният.

Какво става в семейните двойки? Обикновено и двете страни се самооправдават. В един конфликт ако и двамата се опитват да оправдаят себе си, значи и двамата са виновни. Ако искаш да не си грешен, не изпадай в треска постоянно да се оправдаваш. Искаш ли наистина да бъдеш причастен на съществото на другия? Тогава остави това какво е направил, какво е казал…. Погледни по-дълбоко. Направи своя цел как да го оправдаеш, т.е. как да се свържеш в любов с него. За да можеш обаче да се свържеш в любов с другия, да участвуваш в неговото битие, трябва да преминеш границата на собствената си логика, мярата на собственото си разбиране за справедливост. Онази мяра, която казва: Я, да видим, какво стана? Той ми каза така… Защо се държа към мен по този начин? Защо ми говори така? Аз не се държах лошо с него. Какво се опитваш да направиш с всичко това? Опитваш се да защитиш едно наранено „его“. Един оскърбен „аз“, който не търпи другият да го оскърбява. Тогава започваш да се бориш за правото си. Ако едни взаимоотношения се превърнат в агония да се оправдаваме, това означава, че няма любов; няма никаква връзка. Когато обичаш другия, не се оправдаваш, а искаш той да бъде добре. Истинската любов е това, да преодолея потребността си от оправдания. Преодолявам действителните факти и ме интересува един единствен вътрешен факт. Кой? Да създам за другия предпоставки да бъде радостен. Да му дам възможността да намери покой. Кога другият намира покой? Когато намери личностната си ценност. Затова трябва да потърся начин да придам ценност на другия; да почувствува, че той е ценен и поради това го обичам. Една такава нагласа освобождава човека. Това отношение освобождава човека от агонията на борбата за надмощие.

Съперничеството в едни взаимоотношения произтича от стремежа на двамата да се самооправдаят. Когато излезеш от този капан и те интересува само състоянието на сърцето на другия как да дадеш възможност на сърцето му да се храни и да се освободи тогава няма съперничество. Но ние какво правим обикновено? Всеки от нас си има своите комплекси. Има страхове, че са го онеправдали, оскърбили и си създава разни фантазии, помисли. Действителността обаче е друга. Всяко наше взаимоотношение е форма на брак, на брачна връзка. Дори отношението ни с един човек, който просто минава покрай нас, е един вид брак, едно съчетаване. Затова е много важно какво отношение ще възприемем. Върху какво ще изберем да се съсредоточим. Дори другият да е бил несправедлив, какво толкова е станало? Да не би да си изгубил рая? Откраднал ли ти е нещо важно? Нима може някой да ти открадне радостта в сърцето? Ако радостта ти е фалшива и се състои в това какво ти дава другият, тогава да той може да ти я открадне.

Но истинската радост на сърцето е нещо друго. Ние обаче нямаме истинска радост, истинска сила и започваме да превръщаме в ценност това как другият се отнася към нас. Дали той ни признава или не. Как ни възприема. Ние сме толкова комплексирани, че виждаме като действителност на сърцето си това дали другият вижда сърцето ни или не, дали го признава или не. Какво всъщност е всичко това? То е едно лицемерие. Ако моята агония е в това дали другият ме признава, дали ме обича, тогава изваждам наяве един такъв „аз“, който да бъде лесен за възприемане от другия. Но в този случай аз губя връзката със себе си. И какво става с мен? Разболявам се. Може другите да ме признават, но вътрешно аз съм болен.

Ако се поддаваме на влиянието на личността на другия или на неговите действия, това означава, че обичаме злото. С други думи, ако другият има лошо поведение и това ми влияе, означава, че обичам злото. Означава, че се занимавам със злото. Ако не обичам злото, ако съм влязъл в една друга перспектива, тогава дори и да видя лошите действия на другия, те не ме интересуват и не ги забелязвам.

Старецът казва:

И така, когато ни нападне един помисъл, ние вместо да го прогоним, го задържаме. Защо? Защото ми харесва да се занимавам със злото на другия. Защото обичам злото. Нека да не вярваме, че не искаме помисъла, който имаме. Това са празни приказки. Ако не го искахме, веднага щяхме да го прогоним. Ако помисълът е останал в нас дори за малко, той ни показва какво всъщност ни харесва. Следователно помислите, които имаме, не са случайни. Те ни харесват. Зад помислите се крие някаква наша зависимост, страст, някаква наша потребност. Затова и ние ги приемаме с удоволствие.

Понататък старецът дава някои примери на помисли, които ни разкриват по-ясно нещата.

Днес, например, се причастих и веднага след като си тръгнах от църква в мен влезе помисълът: Ти се причасти недостойно.“ Колко от нас не са имали такива помисли? Дори си мислим, че този помисъл е от Бога. ,,Не те ли е срам да се причастиш? И вътре в нас започва едно разколебаване. Започвам да губя радостта си. Днес се причастих с Христос и вместо да летя от радост, изпадам в смущение, че съм се причастил недостойно, понеже не съм се покаял. Дори си мисля, че такива помисли са форма на изследване на себе си, на самокритика, че това е нещо добро. Но ако помисълът не ми носи радост, нито пълнотата на мира, това означава, че не е правилен; че този помисъл е грях, егоизъм, болест на природата ми, защото тогава се превръщам в труп.“

Ето ви пример кога един помисъл е греховен когато не ми носи радост в сърцето. Ако нещо води до развала вътре в мен, ако ме разпада, ако ме прави труп, то този помисъл не е от Бога. И точка. Онова, което е от Бога, ме освобождава, сваля веригите ми. А коя е основата на лошия помисъл? Основата е това, че искам всичко да ми е наред. Искам да съм добре с Бога, да съм порядъчен човек. Искам да придобия „права“ за Божественото Причастие. С други думи във всичко това се крие моят духовен нарцисизъм, егоизъм, гордост. Тя произтича от това, че не искам да я разклатя, не искам да наскърбявам аз-а си, който е несъвършен. Искам да съм съвършен, добър във всичко ето кое поражда в мен помислите, които приемам.

Друг пример. Идваш и ме молиш да ти помогна в някакво твое затруднение. Веднага ми идва помисълът: От тебе ли пък точно намери да иска помощ? Ясно е, че иска да ме използва. И тогава ти отвръщам без особено желание: Ще видя и ако мога, ще ти помогна.“ Този мой отговор показва, че съм приел помисъла.

В цялата ми реакция проличава едно вътрешно свиване, вътрешна съпротива. Тези неща ни изглеждат случайни, невинни… Всъщност в дълбочината се крие нашият комплекс за малоценност. Чувствуваме се наранени, че другият не ни почита, не ни признава, не ни обича. И от нас излиза такава реакция и един друг тон на поведение. Дори и тонът на гласа, начина, по който му говорим, се променя. Всичко това не е случайно. То показва, че сме станали пленници на един помисъл, на зависимост, на вътрешна трудност. Какво се излъчва от човека, който е преодолял помислите и се бори с трудностите в себе си? Излъчва се лекота, прохлада, свобода, спокойствие. А човекът, който е затънал във вътрешните си затруднения, те задушава.

Човекът, който се намира във вътрешно затруднение, не излъчва спокойствие. Излъчва трескавост, ускорен пулс: Какво ще кажат другите? Как да му отговоря? Как да се държа с него? А той какво ще разбере от думите ми? Как ще изтълкува нещата? Ами какво ще стане? Ох…ох…ох…Какво е всичко това? Това са помислите, които ме измъчват…

Какво казва после старецът: „Когато не внимаваме над помислите, ставаме непотребни. Изтощаваме се. Започваме да миришем на труп... Нито един грях не се извършва, преди да е бил предшестван от помисъл. Ако помисълът е породил греха в нас, това означава, че ние сме го приели в себе си, че ние сме допуснали това. Следователно ние със собствената си воля сме извършили греха. Съгрешили сме с волята си. Виновен ли съм за това как съм се отнесъл към помисъла. Ако не съм го отхвърлил независимо от това дали е добър или лош,всички помисли ще ме увличат измамно. Защото врагът използва и добри, т. нар. помисли „отдясно“, за да ни съблазни и хване в мрежите си. И когато врагът се увери, че се доверяваме на „десните помисли, хвърля гръм върху ни и дори влиза в нас.“

Още примери…

Някой човек от време на време ти казва лъжи и ти си правиш извода, че този човек е лъжец. В такъв случай със сигурност си изпаднал в грях, защото го осъждаш. За да ти казва някой човек лъжи, ти самият си виновен за това. Означава, че си му дал право за това. Никой не хвърля боклуци във вазата, а ги хвърля в кошчето за боклук. Ако някой си позволява да ти говори неверни или недобри неща, да ти говори отрицателно за хора, които отсъстват, и като цяло да съди пред тебе другите ти самият си абсолютно виновен. Защото ти си му дал възможност, ти си създал у него впечатлението, че се наслаждаваш и се радваш да слушаш обвинения за другите.

Често пъти се оправдавам, че съм чул обвинения за другите, но не съм виновен. Напротив, виновен съм, защото очите ми, ушите ми, цялото ми излъчване е говорело на другия: „Казвай, казвай… Ако бях създал у другия впечатлението, че у мен има вътрешна сериозност и строгост за тези неща, той щеше да го е разбрал от начина, по който постъпвам в моето ежедневие. В такъв случай нямаше да смее да ми говори за други хора. Затова сме виновни.

И така, ако не си такъв човек и обичаш Бога, веднага щом братът ти каже за някого, че е лъжец, трябва да му затвориш устата: „Извинявай, не съм те питал.“ Дръзваме ли да казваме това? Имаме ли смелостта да кажем такова нещо? Толкова е просто. Идва някой и започва да ти говори за този или за онзи. Отговаряме ли му: „Не съм те питал? Не. Защото всъщност искаме да научим това, което ще ни каже. Веднъж да му отговорим по този строг начин, спасяваме и другия, и себе си, и човека, за когото става дума. Защото с клюкарството му предаваме, пращаме към него отрицателна енергия. Разкъсваме го, макар и отдалеч. Не си мислете, че ако постоянно дъвчем някого, душата му остава незасегната. Когато отговаряме по този строг начин на хората, ги пресичаме да не клюкарстват пред нас. Създаваме у тях впечатлението, че сме сериозни. Не външно сериозни, само по физиономия, а истински сериозни, и тогава те ще ни уважават. Ще ни имат доверие и ще ни обичат.

Извинявай, не съм те питал. Не ми говори такива неща. Имаш правото да кажеш тези думи, защото Свещеното Писание казва да се подчиняваме на Бога, а не на човеците. С други думи, трябва да ни интересува да угаждаме на Бога, а не на хората. Да не си мислим, че ще засегнем другия. И да го засегнем, ще му мине. Нищо няма да му стане.

Идва друг брат и ти казва: Брате, искам да ти излея болката си.“ Ти от любов започваш да го слушаш и той започва: „Дойде еди кой си и ме оскърби. Това означава, че братът е дошъл, за да съди някого пред тебе и идва при теб, за да го оправдаеш. Идва, за да ти каже неща, които ще те накарат да си създадеш отрицателно мнение за третия човек. Ако имаш достойнство, ако обичаш Бога, ако вярваш, че имаш душа, и че пред тебе стои Бог – ти си ДЛЪЖЕН да кажеш на брата си: „Извинявай, върви и кажи всичко това на духовника си.

Ако лесно казвам нещо отрицателно за брата, това означава, че не го обичам; че той не ме интересува. Ако го обичам, ще се опитвам да го защитя от помисъла на другия. Ние имаме някаква любов в себе си, но нямаме опитност в нея. Не сме се потрудили да я развием, да я открием в себе си. Да работим върху нея. Това, което по-скоро ни интересува, е да спазим поста си без олио, да си направим земните поклони и кога ще се причастим. Какво причастие е това обаче, ако не сме работили да развием любовта към брата? Всички имаме право да правим грешки. Но нямаме право да оставяме грешките в себе си и да не работим върху вътрешното си развитие. Вътрешният ни живот да не напредва. Тогава не вървим на никъде.

Ако вярваш, че Христос е сред нас, тогава не дръзваш да слушаш другия да осъжда някого, а трепериш. Ако не трепериш и приемаш да осъждат другия пред теб, това означава, че не виждаш винаги Господа пред себе си. Не вярваш, че Бог е пред теб. Ако вярвам, че Бог присъства в живота ми и че другият е негов образ, тогава внимавам какво говоря.

И наистина не виждаме Бога пред себе си, когато позволяваме другите да сеят плевели в сърцето ни. Със сигурност ние сме виновни, и никога другият. Ние им даваме право, което означава, че нещо лошо се крие в нас към този, когото осъждат. Затова си позволяваме да слушаме обвинения за него. Но дори и в нас да не се крие нищо лошо към него, пак търпим увреда, че слушаме мнение за него. И така, когато слушаме мнение за някого – независимо от това дали го обичаме или не, това означава, или че имаме нещо лошо към него, или че не го обичаме; или че имаме напрежение към него, което непременно оказва лошо влияние върху душата ни. В тези случаи е нужна голяма борба, за да се преобрази състоянието ни.

Когато някой се държи лошо с нас, човешко е да се чувстваме зле след това. Да изпитваме гняв, дори да се озлобим. Не е човешко обаче да не си зададем въпроса как се чувства сърцето ни. Да не се вгледам в себе си дали имам мир след една такава случка. Или поне на втория, третия ден да започна да изследвам себе си и да намеря начин да възстановя мира в сърцето си. Злото, което другият е направил, трябва да се преобрази вътре в мен. Да се преобърне моята представа за другия след лошото, което ми е сторил. А също така да намеря начин да преобразя неговата представа за себе си, че е лош човек. И след това да извадя наяве към другия добро, благо сърце. Този процес да се отнеса към другия с благо сърце, е процесът на вътрешното ми изграждане. Това е вътрешната ми работа.

Имам, например, труден съпруг или съпруга. И този той или тя винаги ми прави наопаки. Не си мислете, че са щастливи тези съпрузи, които имат добър мъж или жена, и всичко им е наред. Такива съпрузи нямат пространство за вътрешно развитие. При тези хора изкушенията ще дойдат по друг начин. Ако обаче вкъщи имам един опърничав човек (истината е, че повечето сме такива), ще имам ситуации да казвам: „Нима е възможно да се държи така с мен? Побърква ме. Е, побъркай се, но нищо не е станало. Дори и някое и друго оскърбление да му кажеш… Ще се случи и да го осъдиш. Но след това трябва да се вгледаш в себе си и да се запиташ как се чувстваш. И ако не се чувстваш добре вътрешно, намери начин да възстановиш мира в сърцето си.

Това възстановяване при всички случаи означава да намериш добър помисъл за другия човек. Това означава, че трябва да намериш начин да го направиш свят за теб. Да го оневиниш, да бъде за теб красив, дори и да не е такъв. Начинът да извършим всичко това всъщност означава да придобием вътрешни сетива. Това е времето на нашето вътрешно съзряване. В това се състои благословението на брака. Тогава започваш да изследваш себе си и си казваш: „ Нима аз съм по-добър? Защо се измъчвам? Защо виждам само външната страна от постъпките му? Мрънкам, настоявам, изисквам нещо от него

Истината е, че ако зацикляш на някакъв проблем във взаимоотношенията си, има някаква вътрешна причина. И ако не я намираш, това означава, че не искаш да пораснеш. Ако останеш в това инфантилно състояние, никога няма да се радваш истински на живота. Няма да вкусиш радостта от тайната на живота. Защото тайната на живота се състои именно в тези вътрешни откровения. В тях ние виждаме първо своята собствена грозота, а после и нашата красота. И колкото повече човек открива вътрешната си красота, толкова по-способен става да я сподели със своя партньор. Тогава вашата любов започва да се разгръща. Защото любовта се състои в това, да намериш логоса на живота. И този логос непрестанно се обновява. Така, че сблъсъците, конфликтите, които се пораждат между двама души в брака, са възможност за такова обновяване. Всеки конфликт е възможност за обновяване на връзката на любовта между двамата.

Старецът Емилиян ни предлага и един друг важен пример. Той казва следното: „Например, ако съм женен, идва някой и ми казва: „Познаваш ли добре жена си?“ И аз му отговарям: „Как да не я познавам добре?“ И човекът си тръгва. След това идва втори път и ме пита: „Къде беше вчера съпругата ти? И му казвам: „Беше при съседката.“ Тръгва си. След това идва трети път и ми казва подобни неща. Тогава аз, въпреки че обичам жена си и я разбирам, и я познавам добре, и ѝ имам доверие, със сигурност ще съм се променил към нея. Защото другият е хвърлил някакъв помисъл в мен и съм започнал да се питам дали пък нещо не е станало.“

След това, когато някой път жена ми закъснее само с пет минути, връщайки се от съседката, аз ѝ казвам: „Къде беше толкова време? Гладен съм и те чакам. Ето така влизат в нас помислите. Във всичко това се крие моята реакция на думите на човека, който ми е говорил за жена ми. Проблемът е в това, че съм го слушал и не съм му поставил граници. Това, което е трябвало да му кажа, е: „Тебе какво те интересува къде е била жена ми? Ти гледай собствената си жена. Ако пък нямаш жена, намери си! И не ни тормози!

Така постепенно ще се появят и други поводи от криещият се в нас лукав враг, който не обича общението, а всява раздори. Може да обичам жена си, да я уважавам, да я искам, да съм готов да отрежа главата си за нея… Но след като не съм внимавал за това, което са ми говорили за нея, няма да мога да се противопоставя на себе си. Защото човекът е слаб.

Ето защо е изключително важно да внимаваме какви помисли ни идват. Всъщност не трябва да имаме никакви помисли. А ако имаме помисли, да ги поправяме. Трябва да намираме начин не да поправим другия, ако ни се струва, че не е добър, не да го направим добър, докато той всъщност е опърничав, а да намерим начин сърцето ни да преодолее проблемите на другия и да го вложим в сърцето си такъв, какъвто е.

По-нататък старецът казва: „Устата на другия, начина по който говори, сеят в мен помисли. Следващият етап е, че тези помисли задействат в мен въображението и то поражда образи. А всеки образ е един постоянен спомен, който се загнездва в мен и така, както влагата влиза в мен и лекаполека разпада костите ми; така е и с помислите. Ето защо е нужна духовна мъдрост: да знаем как можем да се спасим и да прекараме живота си защитени да не претърпим зло.

Устата на другия, начинът му на поведение, сее в душата ми помисли. Истинският начин да покажем уважение и любов към другия, е да намерим как да го освободим от помислите. Да направим така, че той да се чувства спокоен редом с нас; да не се страхува да бъде самия себе си. Признак на здравата връзка е това, всеки един от двамата да бъде себе си и да се чувства спокоен редом с другия; когато другият е с мен, да няма никакви помисли. Начинът ми на поведение да не поражда у него съмнение, чувство за срам, вина. Подвигът на любовта да се състои в това да говоря хубави думи на другия, а по един тайнствен начин внимателно да влизам в положението му, да разбирам вътрешните му трудности, да разбирам какво ми казва. Да намеря начин не да го използвам да ми служи, да ми се възхищава, да ме обожава и така най-накрая да го разруша, а любовта се състои в това да намеря начин да освободя другия и да му давам сили да се радва на самия себе си и на живота. Тогава той ще се чувства сигурен редом с мен.

А ние какво правим? Отиваме при духовника и започваме да разказваме разни истории: „Той или тя ми направи това, онова… Всичко това са просто смешки. Важното е не какво е станало или какви думи са били казани, а какво се крие в сърцето на всеки. Каква е неговата нагласа и какви са истинските му мотиви. С какви предпоставки искам да възприема другия човек. Дали нагласата ми е да го имам за свой роб или да му помагам да се почувствува свободен и спокоен.

Ето защо е толкова важно да внимаваме с помислите, да ги контролираме. И особено когато не смеем да ги извадим наяве, за да стане явно истинското ни състояние и да се изцелим. От помислите, които държим в себе си като постоянни мисли, много лесно се раждат страсти като гнева и ревността.

Обърнете внимание как един прост помисъл поражда в нас образи, които всеки един миг могат да излязат наяве, щом се случи нещо, което ни напомня за дадения човек. Външната случка събужда това, което вече е намерило място в нас. Така от един нищожен повод може да се породи кавга или пристъп на ревност, които просто са се събудили от външния факт, Всичко това е следствие на състоянието, което сами сме си създали, задържайки в себе си лоши помисли за другите.

Трябва да бъдем сигурни също така, че ако ближните си позволяват да се държат с нас така, както си искат и да ни говорят каквото си искат, това означава, че не обичаме Бога. Ако обичам Бога, тогава уважавам живота си, както и живота на другия, затова не му позволявам да се държи както си иска. Не му позволявам да говори каквото си иска, не само за отсъстващи лица, а и за нас самите.

Старецът Емилиян тук дава един много важен пример: „Трябва да бъдем достойни за уважение, другите да ни чувстват като достойни за почит и по-горе от себе си.“ Това не е егоизъм. Абсолютно необходимо е да не позволяваме на другия да се държи с нас като с парцал. Важно е да отправим послание към другия, че трябва да ни уважава и почита. Защо? Защото, ако позволя на другия да ме унижава, след това и аз самият няма да уважавам себе си. Няма да имам съзнание за собствената си ценност и няма да вярвам, че съм годен за Бога и годен да придобия добродетели. В този случай подценявам себе си и дори се отъждествявам с мисълта, че не заслужавам нищо. Тогава не вярвам, че съм сътворен за висшите неща именно защото другият ми е внушил, че съм само за низшите неща – един нищожен човек.

И всичко това съм го допуснал аз самият, позволявайки на другия да се държи както си иска, воден от фалшивата идея, че това е смирение. Това не е смирение, а глупост. И така, абсолютно необходимо е да създадем у другия усещането, че трябва да ни уважава и да не му позволяваме да ни говори каквото иска, ако то оскърбява личното ни достойнство и надежда, за да можем да се обърнем изцяло към Бога.

Понататък старецът Емилиян изразява това по още по-силен начин:

Дори да съм грешник, лош човек или блудник, за другия трябва да бъда човек, достоен за уважение. Да не му давам правото да се държи с мен унизително, което подкопава основите на духовния ми живот.“ Какъвто и да съм, няма да позволя на другия да наранява честта ми. Защо това подкопава основите на духовния ти живот? Защото те води до отчаяние, а другият няма начина, с който да те подкрепи в това отчаяние така, че ти да превърнеш това отчаяние в надежда за покаяние. И най-големият престъпник, и най-големият блудник и негодник на света, дори и тях нямаме право да оскърбяваме; нито пък те трябва да позволяват другите да ги оскърбяват, Човек трябва да пази в себе си вярата в достойнството, което му е дал Бог, за да може да си стъпи на краката и да продължи напред. Човек, който е отчаян, не може да напредне в духовния живот. Дори да сме извършили най-голямото престъпление, не бива да оскърбяваме себе си с мисълта, че не сме създадени да станем свети.

Нямаш право да оскърбяваш себе си, нито близките си, нито когото и да било. Нямаш право да оскърбяваш детето си, защото ти е дете. То е твое дете, но не ти е нито ръка, нито крак. То е друг човек и нямаш право да се държиш с него пренебрежително. В този случай му унищожаваш възможността за духовно израстване. Това, което ни дава тласък да напредваме духовно, е надеждата, че носим нещо красиво в себе си. Дори да сме извършили най-големия грях, ще си го признаем, ще паднем на колене и ще плачем. Но е абсолютно забранено да се разочароваме и да отричаме красотата и достойнството, които носим. Това, което ще ни укрепи, за да понесем истинското покаяние, е ценността вътре в нас. Дори човек под най-силно влияние на бесовете има такава ценност. Така християнската етика надхвърля всяка друга етика. Светската етика очертава граници на злото и казва: ето този човек е свършен. А християнската етика казва: никога един човек не е свършен, но и винаги носи нещо красиво в себе си.

Ако искате да помогнете на някого, който се валя в греха, най-належащото е не да му покажете колко е грешен, а да му покажете колко красота крие в себе си.

И така, някои хора позволяват другите да се държат грубо с тях, мислейки си, че това е смирение, но това е глупост. И то дори християнска глупост! Недопустимо е, след като Сам Бог ни почита, дори когато вършим грях и ни казва: „Има за теб спасение, има покаяние“, и така ни почита и ни прави свети, ние самите да не почитаме себе си. Със сигурност деветдесет процента от греховете ни се дължат на това, че не вярваме в достойнството, което носим. Дължат се на съблазънта, в която сме изпаднали, като си мислим: Ох, колко съм паднал, нищо не заслужавам.“ И тогава се впускаме в още грехове.

И така, повечето грехове се дължат на разочарованието, отчаянието, т.е. на наранения ни егоизъм, че не сме такива, каквито ни се иска да бъдем. Не съответстваме на образа, който сме си създали.

Въпроси…

В предишна беседа казахте, че духовният човек не може да се нарани от нищо. Нещо друго ли имахте предвид тогава в сравнение с нещата, за които говорихте днес?

Да, това е нещо друго. Духовният човек, този, който е напреднал, не се наранява от нищо. Но първо, ние не сме напреднали. Напредването е процес. И второ, дори когато си извършил грях, не бива да позволяваш на другия да ти говори каквото си иска, не за да не се нараняваш, а защото не принадлежиш на себе си. Ти принадлежиш на Христос и когато другият оскърбява теб, той всъщност оскърбява Христос. Разбирате ли? Нямаме право да мачкаме себе си както ни дойде. Дори и себеосъждането трябва да е по правилен начин, защото ние не съществуваме сами по себе си, а сме Тяло Христово.

Казахте, че ако някой се държи несправедливо с мен, не бива да имам помисли срещу него. Няма ли в такъв случай да стана негова жертва?

Да, когато другият ми причини нещо, не бива да имам помисли. Ще имам обаче основание да го поставя на място. Обикновено помислите идват от това, че се страхуваме да реагираме открито на някакво събитие. Не смеем да говорим открито с човека, с когото имаме проблем. Често това става, защото искаме да бъдем добри деца“. Страхуваме се как ще реагира другият, не знаем как да управляваме една връзка и тогава задържаме отрицателни помисли в себе си. Нямах предвид да мълчим и да не правим нищо, когато казах да нямаме помисли срещу другия. Имах предвид да се държим смислено, открито, честно.

Първо обаче трябва да опазя сърцето си от всякакъв страстен помисъл, а след това мога да се отнасям с другия открито. Но дори и да изпадна в някакво страстно състояние, пак не е краят на света. След няколко дни ще ми мине. Важното е да имам непосредственост в отношението си към другия. Тя ще ни опази.

Този начин на мислене създава нагласата, че ние сме окаяни, а другите винаги са несправедливи към нас. Не мисля, че това е така. Човек може 99 пъти да ни е предал и един път да не ни предаде. Защо този един единствен път не е важен за нас? Защото имаме комплекси и сме подозрителни. А подозрителността е по-голям проблем от предателството, както и страхът от другия. Този, който е глупав“, не забелязва тези неща. Проблемът е, когато сме умни. Тогава навсякъде виждаме нещо подозрително.

Ще ви разкажа един истински случай. Помолиха ме да чета молитви за изгонване на бесове над един човек. В един момент бесът започна да говори чрез човека и да ми говори разни глупости. Изведнъж ми казва:А бе, попе, от стоте работи, които говоря на хората, 99 % са истина и само 1 % лъжа, и така обърквам хората.“ Разбирате ли, нищо по-бесовско няма от подозрителността! Подозрителността е майка или ако не майка, то кръстница на помислите. Подозрителността ражда помислите. Ето защо е важно да не даваме външен израз на състоянията си, като намерим някакъв добър помисъл или поне да имаме колкото се може по-малко гняв. Хора сме, ще се разгневим, но важното е състоянието ни да излезе навън. Така сърцето ни се чисти. Иначе е възможно другият да те предаде, но в следващия момент да се покае и да се промени, и да започне да се отнася към теб добре. Ти обаче си оставаш с все същата мисъл, че той е предател.

Нека да помним, че всички грешим. Въпросът не е в това дали другият е клюкар, дали ни осъжда или ни е предал, а в това дали имаме Бога, или не. По-добре един човек да е клюкар, но да има Бога или да Го търси, отколкото един човек да е „праведен и да няма Бога. Защото сам е станал бог за себе си. Неговото собствено достойнство му е станало бог и то му дава правото да съди другите и да казва той ме предаде. Какво да я правиш една такава святост?

Превод от гръцки: Мила Игнатова

*Откъс от беседа, изнесена в Енорийския център при храм „Св. Богородица Лаодигитрия“ в гр. Солун.

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*