Подвигът на християнския дух

в Брой 5/2019 - Адът, раят и раната Адамова.../Християнство

За подредбата на живота в Христа е прието да говорим в следната последователност: вярващият се подлага постоянно на съда на Христовите заповеди, по Неговото учение: „Който вярва в Мене, не в Мене вярва, а в Оногова, Който Ме е пратил. И който вижда Мене, вижда Оногова, Който Ме е пратил. Аз светлина дойдох в света, щото всякой вярващ в Мене да не остане в тъмнината. И ако някой чуе думите Ми, и не повярва, Аз няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света. Който отхвърля Мене и не приема думите Ми, има кой да го съди: словото, що казах, то ще го съди в последния ден. Защото Аз от Себе Си не говорих; но Отец, Който Ме прати. Той Ми даде заповед, що да кажа и що да говоря. И зная, че Неговата заповед е живот вечен. И тъй, което Аз говоря, говоря го тъй, както Ми е казал Отец.“ (Иоан. 12, 44-50).

Стенопис от архимандрит Софроний (Сафхаров) в манастира в Есекс

Лично аз никога не съм смятал себе за пазител на заповедите и съдът на евангелското слово съкрушаваше моите кости. Когато изнемогвах, аз крещях: „Нямам сили да изпълня Твоята заповед… Ти Сам ела и се всели в мен и твори заповяданото от Тебе… Със сърцето си зная, че Твоята заповед е живот вечен, и аз съм лишен от това благо… Спаси ме, както Ти знаеш…“ Понякога се случваше чудо: моят строг съдия – словото на Христа – се превръщаше в Светлина неръкотворна, безпределна мъдрост, сила, свише слизаща и просвещаваща. Но това продължаваше кратко и отново се виждах далеч от възлюбения Бог и душата ми горчиво плачеше. На истински християнския духовен живот не е присъща нито агресията на прозелитизма, нито пропагандата в специфичния смисъл на думата. Истинският християнски живот по своя характер е непоказен, целомъдрено-срамежлив, криещ се и самовглъбяващ се. Но това е вътрешно самовглъбяване, търсене на тайно място, където е възможно да се „помолиш на твоя Отец, Който е на тайно“ (Мат. 6,6) У повечето начинаещи това се изразява външно в цялото им поведение. Това поведение при истинско благочестие винаги ще бъде благообразно и затова при много от нас предизвиква удивление, което изразяваме пред подвижника на благочестието. Последният, чувайки похвалите за своето благочестие, преди да е преодолял страстите, се подлага на огромно изкушение. Тогава започва да се държи „благочестиво“ по тщеславие. С течение на времето, когато благодатта го напусне заради тщеславието му, той ще се старае външно да се държи така, като че ли действително е благочестив. Тогава у него се появява особен род духовно лукавство, което със своето уродство е отвратително за хората и отблъсква от вярата.

Опитът показва, че на истинската молитва се съпротивлява целият комплекс от космически енергии. Ние живеем, обградени от безмолитвен свят. С огромно усилие си проправяме път през тази незрима, но гъста и завличаща ни атмосфера. Със свои сили не можем да преодолеем натрапчивото влияние на безбожната, духовно инертна маса.

Помощта ще дойде свише и молитвата ще се превърне в свръхестествен акт. Борбата за молитвата е мъчително тягостна; няма нищо по-трудно от това; но ако не се предаваме, то ще настъпи момент, когато лъчът на Божествената Светлина тихо, но властно ще прореже обгръщащата ни тъмнина и душата ни ще се научи да живее по християнски.

В основата на нашата вяра лежи Таворското видение на Светлината: „…Защото ние ви явихме силата и пришествието на Господа Нашего Иисуса Христа, не като следвахме хитро измислени басни, а като станахме очевидци на Неговото величие. Защото Той прие от Бога Отца чест и слава, когато от великолепната слава дойде към Него такъв глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“. И тоя глас ние чухме да слиза от небесата, като бяхме с Него на светата планина.“ (2Пет. 1, 16-18). Това събитие се повтаря при различни условия и обстоятелства, но неизменно като битийно причастие към Божествения живот.

Светата молитва трябва да бъде съпътствана от свят живот. Ако ние отстъпваме от духа на Божията любов, се лишаваме от съединяващата ни с Бога молитва. Когато с любов търпим всички нападащи ни отвън изпитания и не обвиняваме никого и нищо, освен нас самите, тогава молитвата се задълбочава и в сърцето се появява нова сила на надеждата. Бог е любов и пътят към Него е чрез любовта, която спасява и нас и съдейства на тези, които живеят с нас да влязат в областта на нетленната Светлина. Тази Светлина ни учи да посрещаме всеки човек като неповторима и непреходна ценност, за която умря Христос на Кръста. Такова отношение към хората внася мир в сърцето, даже тогава, когато около нас цари униние. От голямата любов сърцето винаги боли, помнейки, „че всички твари заедно стенат и се мъчат досега“ (Рим. 8, 22).

В състоянието на нашето падение, което е станало за нас „естествено“, можем да понесем само малка част от страданията. Когато тази доза страдание достигне кулминационната си точка, то ние сме пред смъртта. Много от нас са умирали от страдания или са се самоубивали.

Но човекът притежава духовна сила, дошла свише. Тогава той може да понесе несравнимо по-големи страдания. Това е особено важно за свещеника, служещ Литургия. Ако той се стреми да влезе възможно най-пълно в Литургията, това означава, че се стреми към молитва за целия свят, уподобявайки се на Христа, молещ се в Гетсиманската градина преди Кръста.

Състраданието е естествено даже за животните. Състраданието „убива“ този, който е изпълнен с него. В този смисъл можем да кажем, че за да останем живи, трябва да живеем със „затворени очи“, тоест да не виждаме страданията на милиони хора. Иначе ще умрем. Но духовният човек е длъжен да върви срещу този океан от страдания, за да се уподоби поне малко на Христа, Който ни даде „образ“, „пример“ (Иоан 13, 15), как трябва да живеем и да чувстваме. Както Христос се е молил за целия свят, така и ние трябва да се молим за целия свят; особено свещениците. В противен случай на Литургията те ще бъдат „полупразни“, да не кажем – празни, далеч от Христа, далеч от истинския живот на Самия Христос…

При молитвата винаги е възможно след острата болка в сърцето да ни нападнат хулни помисли или дързост да спорим с Него, да се съдим. В момента какво прави целият свят– непрестанно се съди с Него? Ние, хората, съдим Бога. Но не се съмнявам, че в съда ще победи Той. Много пъти съм чувал, че някой е отпаднал от вярата, защото съдбата му е тежка, защото е убит скъп човек, или детето му е починало, въпреки, че се е молил за изцеление. Даже хора, които твърдят, че не вярват, хулят Бога, когато са в беда. Колкото по-дълбоко навлиза човек в атмосферата на греха, толкова по-зло и жестоко е неговото богохулство и ненавист към Христа, толкова по-безобразни са неговите издевателства над Неговата святост. За дълбочината на конфликта на света с Христос  можем да съдим и по това, че никой друг: нито Мойсей, нито Мохамед, нито Буда не е толкова хулен и ненавиждан, както Христос. Не е ли това свидетелство, че само Той е ИСТИНСКИ?

Не бива да ни учудва тази злоба, нито тези огнени изпитания (вж.: 1Пет. 4, 12-13), на които сме подложени. Да изживеем нашите скърби и падения е нужно и като откровение за страданията на хората по цялата Земя, и като съучастие в страданията на Самия Христос, нашият Изкупител. Тава е дар свише, обогатяващ ни със спасително познание и е залог за бъдеща слава при уподобяването ни с Единородния Син на Отца. Чрез възможно най-пълното ни потапяне в този Божествен акт (Литургията) ние, съучастниците, ставаме „царствено свещенство, народ свят и избран“ (вж.: 1Пет. 2,9). Така ще станем живи членове на АПОСТОЛСКАТА ЦЪРКВА, съгласно това, което изповядваме. Само историческата непрекъснатост не е достатъчна: и ние трябва да придобием идентичен опит, който черпим от преданието на апостолите и отците на нашата Църква.

Злото съществува само там, където се срещаме с принципа на персоната. Злото винаги и по същество е personnel (персонално). Понеже то не е сътворено от Бога, но е продукт на негативната воля на създадените от Него персони, е възможно да кажем, че злото няма своя „същност“ (consistance); то, по определението на някои свети отци е „лишение от Битие“ (privation de ÍEtre).

Обаче, реалността на злото е в пълен смисъл реалност на „екзистенциалния“ порядък.

Ние знаем, че няма абсолютно зло и че има единствена „истинска Светлина, която просветлява всеки човек, идващ на света.“ (Иоан 1, 9), следователно, във всеки човек се съдържа малко или много отражение на тази истина.

Необходимо е всички да притежаваме остро зрение, за да видим присъствието на Божията Светлина у всеки човек, да пазим в него тази Светлина и да се молим да изчезне тъмата, живееща във всяко същество, извършващо грях, така, че всичко и всички да станат светлина. Присъствието на светлина у всеки прави до известна степен възможно единството с всички, които не прибягват до насилие – единство в Единната истина, ако е възможно.

Реално в нашия живот преобладава борбата; не в този смисъл, че ние сме „против“ тях (да не бъде!), а в този – да съхраним неповредената и неумалената от човешките учения истина, на която сме научени от светите апостоли и отци. Ние сме принудени да отклоняваме всяко извращение на истината, независимо откъде изхожда.

Манастирът „Св. Йоан Кръстител“ в Есекс

Смисълът на молитвата е в това, духът на човека да се съедини с Духа на Бога. В християнския Изток огромно внимание е отдадено на културата на молитвата. Поради падението на Първочовека човешкото естество е разбито. Това се отнася не само към цялото тяло на човечеството но и към всеки от синовете на Адам. Аскетът в своя подвиг се стреми да възстанови в себе си пълнотата в единството на духа, душата и тялото (вж.: 1Сол. 5, 23). Разбира се, вечността принадлежи преди всичко на духа, но не се отблъскват душата (душевността) и тялото, които също могат да бъдат осветени с благодатта на Светия Дух (вж.: 1Кор. 6, 19-20). В християнската антропология сърцето се почита по преимущество като орган на богопознанието. Затова аскетът в своята молитва се стреми да съедини ума със сърцето. В своето обичайно състояние, свойствено на падналия човек, умът е насочен навън; той е зает с придобиването на външно познание и се откъсва от сърцето.

Съвременната култура и цивилизация са построени на този принцип  – откъсване на ума от сърцето. Забравена е културата на сърцето. Целта на аскетичния подвиг е да възстанови цялостността на човека, да преодолее дезинтеграцията на човека, последствие от падението.

Това се постига със съединяването на ума със сърцето. Хората обикновено не знаят, че техният ум живее един живот, а сърцето – друг. Само когато човек плаче, неговият ум и сърце живеят единно, независимо от причината за плача. Такова „психическо“ състояние е признак за аскета, че неговият ум е слязъл в сърцето. Но сълзите на аскета са свързани с осъз-наването на своята отдалеченост от Бога, а не с каквито и да са земни загуби. На аскета не се разрешава плач за вещи от света. Той търси „духовен“ плач, тоест за непреходни неща, за Бога и живот в Него. Появата на плача в молитвата е начало на истинската молитва. В своите по-нататъшни форми, когато умът на аскета ще се съедини със сърцето и това ще се превърне в негово постоянно състояние, сълзите няма да са необходими и молитвата ще достигне своята по-съвършена форма – ЧИСТАТА молитва, когато Бог се съзерцава безстрастно, над всякакви страсти и образи от света. Подобно съзерцание се постига не по-рано от момента, в който аскетът премине всички стадии на трудния подвиг за достигането на своята „интеграция“.

Сълзите, свързани с емоционални преживявания, например – с музиката, в истински аскетичната култура се смятат за непозволени. Когато се случи нещо подобно, аскетът веднага използва това психическо състояние за да го пренасочи за духовна молитва.

Действително великата хуманистична култура на западния свят не достига духовния план на истинското християнство. „Обществата“ са заети с дисциплината на човека, възпитават у хората постоянна сдържаност, изискват от тях винаги „ясно“ логическо действие. Всичко това впоследствие довежда до атрофия на културата на сърцето. Твърде често умът е поставен пред изискването да не слиза в сърцето, а да действа съгласно „хладния“ разчет на логиката.

Господ ни е заповядал да крием молитвата си, скрити в своя дом (вж.: Мат. 6, 6). Апостол Павел казва, че „пророчески духове се покоряват на пророци“ (1Кор. 14, 32). С други думи, ако в даден момент получи пророческо вдъхновение, което е неудобно да бъде предложено на другите, пророкът сдържа своя порив. Подобно е и с плача: ако при аскета идва духовен плач в присъствието на други, тогава той спира своя плач, оставяйки го за друг момент, когато никой няма да го вижда.

Любовта Христова внедрява в душата чувство на отговорност не само за своите индивидуални постъпки, но и за всичко, което се случва в човечеството. Състрадателната молитва за мир по същество е покаяние за греховете на света. В сумата на греховете на Адам и ние сме внесли малко или много своите престъпления и така сме утежнили съдбата на вселената. Молитвата ни свързва в самото битие с тези, за които се отнася.

Оттук се ражда чувството за общност във всичко. Ние сме въведени в този живот в някакво място на всеобщата история като наследници на Адамовото падение, но размера на нашата персонална вина никой, освен Бог, не знае. И никой сам не се спасява.

Във връзка с такова възприятие на всеобщата участ, старецът Силуан дълбоко почитал епископското служение, възлагащо върху епископите страшна отговорност за спасението на поверените им на попечение хора. Наистина велика е тяхната роля в огромния океан на живота на Църквата и изобщо на Земята; велика е и предстоящата им слава на небесата. Но има и друг образ на „светото, царствено свещенство“ (вж.: 1Пет. 2, 5 и 9) – молитвата за мир с плач, преминаваща в съзерцание на Божественото милосърдие до забрава на тленното. Такава чиста молитва най-истински съдейства за спасението и на самия молещ се, и на множеството вярващи, възприемащи изхождащата от нея сила за нов живот. Получилите този дар не могат да отдават своя ум на други видове църковно служение.

Помня, веднъж разказах на Стареца ми за моята печал, че изнурен от болестта (треска, малария), не намирам сили за по-усърдно изучаване на богословието и ученията на светите отци на Църквата. Той ми отговори: „Вие смятате това за велико дело?.. Според мен, велико е само едно: да смирим себе си, защото гордостта ни пречи да обичаме“. Така прекъсна нашата беседа.

От частното общение с него аз можех да узная какво се случва в неговата душа и ум. Да смириш себе си, според него, означаваше да победиш в себе си корена на греха: гордостта. Да смириш себе си означаваше да се уподобиш на Христа, който казва: „Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко.“ (Мат. 11, 29); Да смириш себе си означава победа над смъртта. Когато Христовото смирение изпълва душата, тогава човекът ясно чувства себе си в Бога и се приобщава към Божествената вечност. Приобщава се „осезаемо“, с непреодолима убедителност.

Думите на Христа: „Придобийте покой за вашите души“ Старецът ми тълкуваше своеобразно: „Когато Христовото смирение е с нас, тогава у нас се прекратява действието на страстите, враговете не могат да се приближат до нас и душата достига покой. А когато в нас действат страсти, когато лошите помисли колебаят сърцето и вълнуват ума ни, тогава в душите ни няма покой. Това явление е верен знак, че все още не сме се смирили“.

Който поне веднъж в живота си е възприел в своя дух благодатта на Божественото смирение, нему не са нужни доказателства от ума за Божеството на Христа; той няма да намери думи за изясняване на тази тайна. Нищо тварно не може да предизвика подобно състояние. Самите подходи към това смирение са неописуеми. Извън това смирение не се отваря сърцето, за да прегърне всичко живо с огромно състрадание. Тази сила произтича от Бога и Светия Дух; тя е безценен дар. И все пак пристъпването да тези граници е страшно, духът предварително съзерцава страдалческия разпад на всичко тварно и душата се мъчи в дълбока болка заради всичко. „Защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие“ (1Кор. 15, 53).

Нито личният Бог, нито човекът могат да съществуват без любов. Персоната живее с любовта. Можем да твърдим, че любовта е преимуществена проява на персоната, същността на която лежи в дълбините на битието; тя (същността на персоната) е неопределима, така, както е неопределима Същността на Божеството.

„Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик“ (Лк. 14, 26). Когато жаждата по Бога се преплита с ненавист към самия себе си, тогава любовта към Бога се превръща изцяло в наш живот. Личното ипостасно начало у нас не само не се разтваря както кристалите на солта във великия океан на Свръх-Личното Битие даже до изчезване, а обратно, достига своето най-голямо развитие. В своя краен завършек нашата личност трябва да се актуализира до „чист акт“ и така да пребъде вечно в Бога и Бог – в нея. Това е, съгласно евангелското Откровение, краят на пътя: тогава „приемаме царството непоколебимо“ (Евр. 12, 28). „И ще бъде Бог всичко у всички.“ (1Кор. 15, 28).

Състоянието на любов към Бога до ненавист към себе си може да бъде дадено на човека още в плътта, но не постоянно, а прекъснато, с различна продължителност и напрежение; особено в своите по-съвършени степени. Докогато сме облечени от тази немощна плът това е неотстранимо, ако нашият живот трябва още да продължи. Апостол Павел говори така: „И тъй, ние винаги сме спокойни и, като знаем, че, докле живеем в тялото, се отдалечаваме от Господа, понеже с вяра ходим, а не с виждане, имаме дръзновение и по-скоро желаем да напуснем тялото и да се приберем у Господа.“ (2Кор. 5, 6-8); и още: „За мене животът е Христос, а смъртта – придобивка. Ако ли живеенето ми в плът принася плод на делото, то кое да предпочета, не зная. Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но да оставам в плътта е потребно за вас. И аз това с увереност зная, че ще остана и ще пребъда с всички ви за ваш успех и радост във вярата“ (Флп. 1,21-25).

Първото действие на Божествената Светлина помага на човека да види не Бога и не вечното Му Царство, а своето собствено състояние, своята отлъченост от тази вечност и блаженство, или с други думи, своя мрак и своя ад. Тази Светлина, отначало идва някак си отзад и осветява онази област на битието, която стои пред нас като наша реалност. И тази реалност е нашата откъснатост от Бога и Светлината на живота. Тя е нашият плен, нашето робство, нашето тление, нашето безумие, нашата низост.

Така е било със Стареца, както виждаме от последователността на неговия живот.

Непременно условие за виждането на Божествената светлина е съхраняването на Христовите заповеди. Ако оставим нашите пристрастия, неприязън, дребни грижи; ако възжелаем с цялото си сърце Бога и живота с Него и в Него, по думите на апостол Павел: „търсете това, що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога; за небесното мислете, а не за земното. “ (вж.: Кол. 3, 1-2), то непременно ще се удостоим да бъдем зрители на тази слава.

Ставропигиален манастир „Св. Йоан Кръстител“ в Есекс

Изхождайки от моя опит не е излишно да отбележим разликата между образите на съзерцанието или виденията на „Светлината“. В началото на моите по-дълбоки медитации, съпроводени с отвличане на вниманието от всичко, свойствено на света и преходните неща, временни явления, понякога усещах своя ум като светлина. Но това явление не привличаше моето внимание, защото моят дух се стремеше да познае Битието, ако е възможно, в неговите източници. По-късно, когато се върнах към християнството, в състояние на покайна молитва ми се е случвало да видя ДРУГА СВЕТЛИНА, от друг порядък. Но, колкото и странно да изглежда, аз живеех в тези състояния без да се опитвам да определя тяхната природа. Все още не знаех, че НЕЩО или НЯКОЙ ми се явява. Молитвата преминаваше във видение, усещане на Светлината, времето изчезваше някъде, материалното пространство се губеше. Понякога даже не чувствах тялото си. Отново не знаех КАКВО се случва с мен. Сега, връщайки се назад, съм склонен да мисля, че това е било ДАР на благодатта. Как по друг начин мога да обясня факта, че при мен отсъстваше естествената разсъдъчна реакция на всичко, което се случваше с мен с огромна сила? Много по-късно аз благодарих на Бога, Моя Спасител, който привличаше моя дух към Себе си с такава изключителност, че всичко, което не беше Той, не привличаше моето внимание. В моето, до края горестно, разкаяние аз не търсех нищо друго, освен опрощение на моето отпадане, стоящо пред мен в своето неизразимо уродство. Ако не беше така, то много от нещата биха били недостъпни за мен, защото обръщането на ума към себе си не само намалява видението, но и го прекратява:.. „Да не знае лявата ти ръка, какво твори с теб десницата Божия“ (вж.: Мат. 6,3). Бог ми прощаваше, но аз дълго и дори до днес не мога напълно да забравя своето безумие. Под мен се разтваряше мрачна бездна; пред мен стоеше непроницаема стена, тогава, когато ми беше дадена „смъртна памет“. Ако твоят живот не е нещо повече от кратка светкавица на светлината на съзнанието, длъжна да угасне, то по-добре да не си се раждал на този свят.

Неумерените привърженици на отрицателното (апофатическото) богословие в повечето случаи са подложени на опасността да приемат своето интелектуално, да не кажа философско, видение на неизразимостта и непостижимостта на Бога за крайно съвършенство. Много от тях са склонни даже да твърдят, че видението на нетварната Светлина стои по-ниско от съзерцанието в „мрака“. Мракът, според тях, е висшето състояние на богословстващия ум. Непостижимостта на Същността на Божеството е ясна даже за философското умозрение, отстоящо далече от причастието към благодатта. Видението на Таворската светлина е дадено в Новия Завет по вярата в Иисус Христос. Самото състояние на видение е пришествие на Бога вътре в нас; проникване в нашата тварност на нетварното Божество. При това Самата Вечност на Всевишния обхваща човека отвсякъде. Но даже и сиянието на тази Светлина не прави човека причастник към Същността на Божеството, която вечно пребивава и ще пребъде недостъпна за познанието от тварни умове. Нашето съвършено съединение с Бога се осъществява чрез преместване на цялото наше същество в Светлината със силата на Светия Дух. Бог е Светлина и светците са светлина: „…праведните ще блеснат като слънце в царството на Отца си“ (Мат. 13, 43). Това е висшето състояние на обожествяването на човека.

Явяванията на Светлината са различни по своето достойнство и действие върху душата. Обаче, извън всяко съмнение е, че когато нашият дух влиза в областта на нетварната Светлина, тогава ни се струва, че цялото ни същество се превръща в Светлина (на любов и познание). Но и любовта е особена, и познанието е от друг порядък и да говорим за тях е трудно. Докато ние не сме удостоени с този „дар“ (винаги е дар, никога не е заслужен, неочакван, в съзнанието на нашето действително недостойнство), ще се намираме в молитва – в търсене на Божията любов, на прошка за нашите грехове, дарование да ВИДИМ нашия грях.

Господ ни се открива, но не насилва нашата воля. Само с Неговото пришествие, с Неговото действие върху нас нашата тленност се преобразява в нетление. Но Той не може насилствено да влезе в нас, без наше съгласие. Всички ние трябва да преминем тежкия подвиг на покаянието, посредством който ще се освободим от всичко (в нас – бел. р.), което се противи Богу от времето на падението на Адам. При покайната молитва трябва с всички сили да отклоним движението си към умъртвяващия самоанализ. Животворната сила е в покаянието пред Живия Бог на любовта; любов, всецяло устремена към Възлюбения, без обръщане към самия себе си.

Христос наруши нашия покой; духовно ние спяхме полуживотински сън, но бяхме доволни. Той дойде, яви ни Божественото съвършенство и иска да станем подобни Нему. Неговите думи са онзи Огън, който ни изгаря всеки ден. Да живеем както Той ни заповядва ние не можем. Преди ужасът от самия себе си ме притискаше: аз осъждах хората; аз се гневях на някои от тях; аз си спомнях голямото и малко зло, което, както ми се струваше, те са ми причинили: и ми беше трудно да простя всичко това. Разкайвах се, но знаех, че няма да има прошка за мен, докато сам от чисто сърце не простя на всички и на всеки. Изнемогвайки, казвах в своята молитва:

Ти ме остави, Ти се съдиш с мен и аз винаги не съм прав, защото не пазя Твоите заповеди. Но Ти Сам каза, че заповедта, която ни даде, изхожда от Отца и че тя е живот вечен, който е у Отца. Ако Ти или Отецът не се вселите в мен, за да ми съобщите този вечен живот, то аз ще погина. Моля Те, не се съди с мен, но ела и Сам Ти сътвори това, което Си ни заповядал. Ти, безпределният, безначалният, пощади мен, осъдения на смърт от момента на моето зачатие в утробата на майка ми.

И когато дойде този вечен живот, тогава ние ще имаме сили всичко да простим.

Бог ме удивлява: аз съм груб и тъп урод, но Той не се отвращава от мен, даже когато аз Му принасям своите безумни молитви, приличащи на ругатни. Колко е търпелив и кротък! Той беседва даже с мен! Защо? Но Той и с Павел е постъпил така; и нему Той е отговорил с необичайното и чудно Свое явяване в Светлина. Велика Светлина. А Павел е достигнал в своята борба по-далеч от мен: до съучастие в убийството на Стефан; „дишащ още заплахи и убийства срещу учениците на Господа“ (ср.: Деян. 9, 1). Когато ние честно искаме да познаем Истината и с готовност да я приемем такава, каквато е, тогава никаква наша дързост не би Го оскърбила. Той побеждава със смирена любов и душата ни Му се покланя доземи и по-ниско от земята, в жаждата си да се уподоби Нему във всичко.

Не се смущавайте от моите думи: аз съм стар и вече с ума си съм в гроба. Пиша само защото срещам хора, които не познават пътищата за спасение на нашия Бог, нищо, че са ги получили при кръщението. Имал съм няколко случая при моето вътрешно просвещение чрез нерядко безобразна молитва, но така се раждаше моето разбиране на Евангелието и познанието на Самия Христос.

Ако някой преди 50 години ми беше казал, че ще пиша за себе си, то аз бих се усмихнал, „знаейки, че с мен не може да се случи това“. Парадоксът е, че преди своя край изповядвам благодеянията, които изля Бог върху мен, за да Му благодаря. Предавам себе си на Божия съд и на светския съд. Доста хора се държаха „внимателно“ с мен: страняха, осъждаха ме. Но още повече се отнасяха към мен с доверие и любов. Нека за тях написаното от мен бъде мое завещание, което им давам „даром“, подобно на това, което аз получих даром от Бога чрез моите отци в Духа.

Във Франция един свещеник ми казваше, че прекалено малко се съобразявам с факта, че обичайно хората не търпят да слушат за неща, които нарушават техния делничен покой, изискват от тях напрежение на силите им. Те бягат и от необходимия в началото страх и даже ужас, които парят като огън. Те не вярват, че изгарящият огън ще се превърне във вечна Светлина на Божественото великолепие на Царството Божие. Те бягат от видението на бездната, защото то нарушава техния дневен порядък. Лично аз не ги разбирам.

Опитът на вековете показа, че всеки, който е пожелал да последва Христа, ще премине през всички страдания, които е изпитал и познал в този свят самият Той. И това е съвършено необходимо на всички нас, без него няма да можем да постигнем Христа, няма да Го познаем, няма да станем причастници на Неговия живот, тоест няма да достигнем до нашето спасение.

Отците на Църквата разбират спасението на човека като негово обожествяване. Но, за да го постигнем, всички ние трябва да познаем Бога с това познание, което само по себе си е вечен живот, по словото на Христа (вж.: Иоан 17, 3).

В известни моменти човешката душа се стреми към Бога, жадува Го, желае да бъде с Него и само с Него… Но когато се опитваме да реализираме този стремеж и когато Бог ни оставя, за да ни даде възможност да се уподобим с разум наистина Нему, тогава слабеем и изнемогваме, тогава много от нас са готови да бягат в ужас от предстоящото им зрелище, от тежките и „безплодни“ страдания на богооставеността. (В този момент ни се струват такива.) И ако аз не бях видял Христа, дори толкова малко, колкото ми бе дадено, то аз сигурно щях да се изгубя…

В настоящата форма на нашия живот болката ни убива. Но когато Божията сила влиза в нас с потока на неумираща битийна сила, тогава ние се изпълваме с небесна любов, на която е присъщо да съвместява в себе си всички образи на своите прояви: блаженството на вечността и дълбокото състрадание към всяко тварно същество в неговата мъчителна борба за съществуване. В нашата душа ведно се съединяват и радостта, и страданието. Смятам, че така ще бъде винаги, ако съхраним дадената ни от Него любов. Само във вечността страданието няма да може да ни убива и да намалява живота ни.

В Църквата така сме научени да възприемаме и Божията Майка. Наричаме я „присноблажена“, и цялото човечество носи при Нея своите страдания, които Тя дели с нас, даже още повече – събира ги в Себе си, без да ги „разделя“. Минават хилядолетия, а милиони съкрушени души се обръщат към Нея с молитва за помощ. Всички ние знаем, че Тя не оставя нашите молби без отговор. Такава е Божествената любов – в нея са свързани непримирими противоположности: състраданието убива нашето земно тяло, но то не намалява пълнотата на нетленното битие на спасените. Аз даже мисля, че в този странен опит на съединението на радостта и страданието ни се дава опит и възкресение. От този опит се ражда огромно търпение и любов.

Човекът расте бавно в своя християнски живот. Минават десетки години, преди да се разкрие пред неговото съзнание величествената картина на Битието: сътворението на света с неговите галактики и небесни тела в тяхното хармонично движение във времето, с несметните прояви на космически енергии в поразяваща нашия дух красота.

Ето – този безграничен космос е готов да приеме своя главен обитател и господин – Бог твори Човека; дава ме да усети Божието дихание, тоест Божествената енергия. Той става свързващо звено между Твореца и всички останали създания, като носител на енергии на двата плана. И изведнъж: този дивен Адам отпада. Последиците са трагични: „стенания на всички твари, очакващи възстановяването на царството на синовете Божии“ (вж.: Рим. 8, 20-23). И ето – пришествието на Земята в наша плът, в условията на нашето падение, на Самия Творец; показано ни е от Него съвършенството на Отца; разкрит е пред нас истинският път за връщане даже към още по-голяма слава в настъпващия бъдещ век, в достойнството на богосиновството.

Тъжно ми е, всичко ми се струва бледо, неотразяващо скритата зад думите реалност. Дори на мен, действително нищожния, е дадено да познае Бога, Който обича със съвършена любов, изразяваща се в отдаването на Себе си в акта на неизповедимото „изтощение“. В отговор Отецът получава от Сина такава до края самоотдаваща се любов. И ние, хората сме призвани да се включим в тази ЛЮБОВ. Това е възможно само като пазим максимално добре всичко, което ни е заповядал Господ: „Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик; и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик. Защото кой от вас, кога иска да съгради кула, не ще седне първом да пресметне разноските, дали има, каквото е нужно за доизкарването и, та, кога тури основите и не може да я доизкара, да не би някак да почнат да му се смеят всички, които гледат и да казват: тоя човек почна да строи, и не можа да доизкара?…“(Лк. 14, 26-30).

Помня, че още в манастира, преди да отида в „пустинята“, казвах: „страшни думи…; не мога на такава цена…“. Но по-късно, когато не можех да търпя себе си в моите качества, в извращението на моя ум и сърце, Бог ми даде свята ненавист и аз благослових и ще благославям вечно Неговия Промисъл за мен.

До самия жив опит ние разбираме превратно думите на Христа; докато сме в тази тленна плът, ние не разбираме Бога. Но когато в подвига на вярата все пак възприемем въплътения в Логоса на Отца като наш Творец и Бог и призоваваме в молитвите си Неговата помощ, тогава Божият Дух ни взема в Свои ръце и ни води по такива бездни и висоти, които никой друг не знае и не може да знае. Пред духа на човека Господ открива неописуемата безграничност на истинското Битие. Да, животът не е евтина игра.

Така ни се открива Бог Троица. Ние постигаме от опит, че Богът на любовта може да бъде само в Троицата. В този образ на вечния Абсолют на нашия дух е позволено да съзерцава пределната динамика на Живия Бог, Който е Живот, тази динамика никога не намалява, вечно живее в кулминационното напрежение на безначалното Битие.

Не затова ли някои от отците под вечен живот в Бога са разбирали непрекъснатия ни възход, нашия – на смъртните твари – към Безкрайното! Тяхната идея за възходящо движение не е ли по същество непрекъснато състояние на пределно напрежение на ненаситната любов, без изменение на положението на „движещия се“?

За мен е по-правилно да се говори за това с термините от Посланието към евреите: „Затова Бог, като особено искаше да покаже към наследниците на обещанието неизменната Си воля, си послужи с клетва, та чрез две неизменни неща, в които не е възможно Бог да излъже, да имаме твърда утеха ние, които прибягнахме да се хванем о предстоящата нам надежда, която за душата ни е като непоклатна и яка котва и която влиза най-вътре, зад завесата, където Иисус влезе предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки по чина Мелхиседеков.“ (Евр. 6, 17-20).

За нас Христос е мяра за всичко. Той казва: „Който Ми служи, нека Ме последва; и дето съм Аз, там ще бъде и Моят служител. И който служи на Мене, него ще почете Моят Отец…“ (Йоан 12, 26). Но Христос „седи отдясно на Бога“ (Мк. 16, 19) и към Него е неприложима идеята за вечен възход: престолът на Отца е достигнат, и Той е равен на Отеца не само по Своето Божество, но и по възприетото от Него човечество.

Когато силата на молитвите ни напуска, сменяйки се с душевен мир, е много полезно да се четат творенията на Светите отци или Светото Писание. Евангелието, посланията на апостолите, псалмите, пророчествата, богословските съчинения. Умът, очистен от плача, по-дълбоко и по-силно прониква в дълбочина. Нужно е да четем преди всичко Писанието, което пробужда у нас молитва, стопляща сърцето. След това – творенията на светите отци, които ни разясняват смисъла на божествените откровения. След това трябва да се отдаваме на труд, ежедневни дела и ако е възможно, всяко наше действие да е съпроводено със съответстваща молитва.

Този път е положен от Господа, може би защото на голям подвиг са способни малцина. За да понесе свидетелството на истината, човекът извършва огромен подвиг. За изкушенията, на които е подложен, светите отци мълчат. По-добре малодушните да не знаят за тях, те изпадат в отчаяние дори само от четенето.

Докато човекът не преживее реално в духа на страшните дълбини на ада, от една страна, и своето в Христа възкресение, от друга, той трябва да следва пътя, указан от светите отци и да не поучава от себе си. Колкото и да е интелектуално надарен, каквито и теоретични познания да притежава, нека не се осланя само на себе си. Пък ако е и обсебен от страстите на завистта и ненавистта, даже е опасно за него да бъде учител…

Нашата душа може и трябва да се стреми към Бога; тя жадува за Него, иска да бъде изцяло с Него и само с Него. Но когато ние действително изцяло Му отдаваме живота си, когато искаме да „реализираме“ нашия стремеж и да го направим единствен „акт“ на целия ни живот, тогава срещаме нещо такова, което не очаквали по време на нашето начално вдъхновение. Много от нас са изпадали в ужас от изпитанията по пътя към Бога и много от нас са бягали от тези страдания, които са им се сторили „безплодни“ в минутите на богооставеност.

Съществува удивителна последователност във въздигането към Бога. Тя се повтаря почти във всички времена, във всички места. Всички ние трябва да помним, че възкресението е предопределено от Голгота.

В „пустинята“ НИКОГА не се почувствах „самотен“. Обаче опитът „самота“ в остра форма се трупа сред хората. И този опит има множество форми, някои от тях са положителни, а някои – отрицателни. Но никога и никой не постига този опит в такава степен, в която го е постигнал Самият Христос. Опитът на съединяването в душата и на радостта, и на страданията е норма на християнския живот. Но когато този опит е истински, тогава чрез него ние влизаме в друг, висш опит на възкресението, а от него се ражда в душата огромно търпение и любов.

Стоенето на нашия дух на двата противоположни полюса – от една страна, в мрачните низини на ада, а от друга, в състояние на озарение свише от незалязващото Слънце – извънмерно разширява съдържанието на нашето битие. По време на безумна молитва, когато душата се стреми към Бога, ненавиждайки самите себе си, ние не веднага, но постепенно възприемаме Самия Бог, молещ се в нас. Чрез тази молитва ние достигаме битийно Христа, отначало в Неговото неизповедимо тайнствено изтощение и снизхождение до дълбините на преизподнята, а после в Неговото безначално Божествено всемогъщество. В молитвата лице в Лице се усъвършенства нашата ипостасност.

По самата си природа процесите на духовния живот са сложни и своеобразни. Някои от състоянията на нашия дух могат да включват в себе си на пръв поглед несъвместими преживявания: свято тържество и състрадателно отчаяние; чуден възторг и безсилие да се изправиш; потискаща печал и вдъхновяваща радост. При силна молитва вътре в душата се извършват дълбоки размествания, смяна на състояния, преход от едно към друго, понякога внезапни, понякога по-бавни. Не се и надявам, че с думи мога да опиша всичко това, така че читателят да разбере тази реалност, за която говоря. Съмнявам се, че и който и да е писател ще успее. Но, водейки се от вътрешен дълг трябва да предам на моите братя и сестри, макар и в несъвършена форма, това, което съм изпитал, и това, което съм чул от моите наставници, онези слова, които ме укрепиха и ми дадоха сили да тръгна по този царствен път.

Трудно е при беседа да се намери правилната „дължина на вълната“ , полезна за всеки от нас. Словото понякога идва само, понякога с много труд, а понякога ни се изплъзва. Тайната на подобно „изплъзване“ не подлежи на обяснение. Лично аз с цялото си същество съзнавам, че това е една от формите на Божествената педагогика. А щом това е действие на Бога, то не подлежи на никакво логическо изследване. От нашия опит ние познаваме и Неговите неочаквани посещения, и Неговите „липси“ в непостижими за нас дълбочини.

Но даже и по-продължителните оставяния от Бога не трябва да намаляват нашата надежда за връщане на Неговата пълна любов.

Ние сами се осъждаме в ада като недостойни за ТАКЪВ Бог. Смея да твърдя, че все още живеем в ада на днешния свят. Около нас вече няма онази първозданна любов и студът става все по-нетърпим.

Пребиваването в ада на богооставеността ни дава възможност по-пълно да познаем нашата немощ, нашата оставеност. Страшната самота пред неизбежното тайнство на смъртта не е единственият момент в края на нашия живот, който ни постига. Ние живеем нашата оставеност в една или друга степен почти през целия си живот. Особено силна е болката за тези, които са успели да познаят величието на докосването на Божията любов до сърцето и ума. Само чрез редуването на посещенията и оставянията можем да извършваме „двойно движение“: надолу, в тъмните бездни на „безбожието“, и след това нагоре, в светлите сфери, където Бог е „всичко у всички.“ (1Кор. 15, 28).

Още в самото начало на моя живот на Атон ми беше даден урок за необходимостта от дълго търпение. Да, дълго, иначе не сме способни да „усвоим“, да направим свои страданията на цялото човечество. От нашето състрадание се ражда един вид несъвършена любов. След това е нормално тя да премине в истинска любов, чийто характерен признак е радостта и даже тържеството при вида на другите в по-голяма от нашата слава. За нас славата на нашите братя се превръща в извор на дълбок мир и блаженство. ТАКАВА любов изключва всякаква сянка на съперничество.

Да види Божествената слава, почиваща върху братята може само този, който и сам е причастен към нея. Но ние няма да „виждаме“ своята слава, защото цялото наше внимание и стремеж е насочено към Бога и славата на светиите. За нас е наслаждение да съзерцаваме тяхната красота в силата на Божественото озарение. То е толкова силно, че забравяме за себе си.

Възможно е за някои да е непонятно това устройство на душата, което притежават хората, познали Божието посещение, а именно: те действително, и мислят, и чувстват себе си достойни за ада и вечните мъки, но не позволяват на отчаянието да ги овладее, а цялото им същество е изпълнено от чувството за величие на светостта на Бога, во веки Благословения.

Видението на безкрайната святост на смирения Бог Христос довежда съзнанието и чувството на живеещия и действащ в нас грях до такава степен, че човекът с цялото свое същество се свива и във велик порив към Бога и със силно отвращение от своя ад се потапя в дълбок плач. Желанието на душата да се уподоби на Бога в свято смирение се превръща в смъртна жажда. Тогава душата е изпълнена с особена духовна печал от осъзнаването на своята мерзост. В тази огромна печал по светостта вече има наченки на самата светост, и затова отците я наричат „свята печал“. Обикнали я заради светостта, те я ценят и пазят. Това, което наблюдаваме при монасите, не е култивиране на патологично, гордо мъченичество; съвсем не. Това е нещо съвършено различно по своя род и качество.

Когато човек плаче с цялото си същество със съзнанието за своята неправда, своята вина, и изпитвания дълбок срам от себе си, и острото съзнание, че е лишен от тази светлина и този живот, който му е било дадено на почувства, тогава от тази с нищо несравнима печал се ражда енергията на устрема към Бога, съответстваща на силата на тъгата, силата на страданието, което може да достигне такива размери, че действително да изтръгне човека от света, така че той наистина да забрави всичко и да изпадне в такова състояние, че не знае – „с тяло ли, или без тяло“ е бил (вж.: 2Кор. 12, 3).

Тъгата на душата, каеща се за своите грехове, има различни степени. Понякога тя може да достигне толкова огромно напрежение, че някои отци наричат това състояние „ад на покаянието“. Който не е преминал през този ад на покаянието, той е „неспособен“ за Царството Небесно.

Обаче, колкото и да е тежко това „Адамово мъчение“, колкото и огромно да е страданието в „ада на покаянието“, по силата на устрема към Бога, по силата на влечението, следствие на Божия зов, животът и радостта са заключени. Този плач и тази печал, според светите отци са „радостотворни“. Когато покаянието достигне известна пълнота, според тази пълнота човекът се удостоява да види Божествената Светлина. Доколкото ни е възможно да съдим от свидетелствата на много монаси, това видение се случва в момент, когато не го очакваме и се предхожда от особено умиротворение, а в себе си носи кротка любов и истинско възкресение на душата.

Светите отци на Църквата по изключителния дар на благодатта във вековния опит на Църквата, неизменно повтарящ се от век на век, категорично твърдят, че единствено верният път към спасението е пътят на покаянието и няма друг.

Покаяние, произтичащо от истинско и дълбоко съзнаване на своята вина и отговорност. Истинското покаяние не е просто осъзнаване на нашето сегашно състояние като състояние на грехопадение. Такова осъзнаване е възможно и извън християнството. Християнското покаяние изхожда от съзнанието на разумно, свободно, лично, вечно същество – осъзнаване на своята вина.

У някои сме наблюдавали толкова дълбоко осъзнаване на своята неправда, вина, че при молитвата към Бога: „Помилуй ме“, човекът оценява прошката като чист дар на милосърдието. Ако подхождаме с мерилото на справедливостта, то прошка не би трябвало да има. Тя произтича само от безграничната благост на Бога. Немъжествената и немощна душа скоро изпада в отчаяние и не достига пълнотата на покаянието и очистването, а получавайки за своето малко и нетърпеливо покаяние известна милост от Бога, се успокоява и спира дотук.

Понякога човекът, който се стреми към Бога е подложен на сурови изпитания, понякога даже „жестоки“. Но не всички са подложени на такива изпитания, а само тези, които Бог е „предузнал“ като верни и мъжествени (вж.: Рим. 8, 29). Бог се бави да посети вярната душа. Това забавяне при вярната и крепка душа задълбочава покаянието, увеличава отвращението от всеки грях, по-горещо и напрегнато прави обръщането към Бога.

Нашето Тайнство Изповед съществено се отличава от „психоанализата“ и стои от нея също така далече, като небето от земята. Главното различие се състои в това, че нашето виждане за човека, нашата антропология не само са неведоми за психолозите, но и на тях не им е позволено да имат такова. Ние знаем какво е човекът, какъв трябва да бъде или може да стане в своето последно осъществяване по Божи дар.

По времето на моята молитва за мир на Атон моята лична жажда по Бога смятах за естествена и свойствена за всяка душа. Душата, в нейната дълбочина, аз възприемах като ПЕРСОНА, в която за мен преди всичко и повече от всичко се е отразил образът на Предвечния Отец на всички нас.

Така у мен се създаде устройство на духа, по което аз при среща с всеки човек, мъж или жена, възприемах, основно неговата персоналност. Моето внимание към този незрим вътрешен център на срещнатия от мен човек беше такова, че почти никога не можех да си спомня как е бил облечен. Но имах един странен случай, който порази и мен самия. Живеех във Франция, в Донжон. При мен дойде французойка, адвокат, със своите духовни проблеми. Тя не идваше за първи път. Разговаряхме два часа. Тя трябваше да се върне в Париж с автобуса в пет часа. Седя почти до тръгването му. Когато излезе, за да не го изпусне, тя трябваше да мине по най-краткия път, който и начертах. Не бях сигурен, че ме е разбрала и погледнах през прозореца. Не я видях. Излязох извън Донжон и в далечината видях женска фигура с розов костюм и розова шапчица. Аз изпаднах в шок. Ако не бях излязъл, не бих могъл да кажа как беше облечена дамата. Но лицето и остротата на страданията на човека не мога да забравя.

Почти целият мой живот преминава някъде в далечната периферия на света. Моят дух не се включва в човешките борби. Аз действително не искам да участвам в кошмарното братоубийство, във войната за обладанието на материални ценности, в жестокото разделяне на тези ценности. При цялата моя болезнена жалост към бедните и унижените се моля, по същество, само за едно, всички хора да познаят Христа такъв, какъвто Той е. При това познание даже и най-бедните ще засияят от радостта на любовта.

Аз зная за какво говоря. Седем години живях на Атон в такава нищета, за която никой в Европа няма представа. И това бяха най-блажените години от моя живот. Срещах и богати, и „силни от мира сего“ и не видях на лицата им сиянието на възкресната радост. Именно сред богатите видях лишени от благодатта повече, отколкото сред бедните и в този смисъл те предизвикват единствено съжаление.

О, бедни хора; разбити и изтерзани от безлюбовната жестокост на безсмисленото ежедневие; те се хващат за всяка проява на истинска човечност и са готови да се жертват заради срещата с това, станало вече рядкост явление.

Веднъж попитах един млад монах: „Вие виждате, как по целия свят страдат хора… Как диктатори и властници насилват народите, разпалвайки разпри и ненавист между тях… Колко убийства извършват тези жестоки правители… Те насъскват милиони хора към взаимни убийства, започвайки войни… Питам Ви: ако имахте абсолютна власт над живота на всеки човек, то какво бихте направили в настоящия момент, толкова трагичен за целия свят?“ Той отговори: „Ако имах, както Вие казвате, абсолютна власт над всички и над всеки от хората, то аз не бих посмял да се помръдна. Тази власт би вързала, и краката, и ръцете ми“.

Така ние виждаме и Христос. Милиони и милиони хора отпадат от Бога, защото смятат, че ако имаше Бог, то Той не би допуснал тези страдания, в които е потънала Земята. Сега виждате ли как отстъпва видението на Бога от хорските мисли? По думите на пророк Исайя, „Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми – по-високо от вашите мисли.“ (55 : 9). Но по силите на Бог е да спаси всеки страдалец след смъртта му, и даже още приживе, ако самият страдалец тръгне по пътя, указан от Самия Бог. Наистина и съвършено невинно страдащи се срещат по-рядко, отколкото сме склонни да мислим. Но това го разбираме едва когато самите ние започнем да се стремим да живеем в духа на Евангелието. Склонни сме да си прощаваме за дела, които ни се струват дребни, но които така или иначе нараняват нашите братя. Само с една отрицателна дума критикът може завинаги да погуби кариерата на човек, цялото му земно бъдеще. И ако си позволяваме да извършваме подобен род „убийства“ на нашите братя, то не е ли време да проверим съвестта си? Християнският път е несравнимо по-универсален и величествен от това, което хората си мислят за него.

Да бъда монах за мен е дар, превъзхождащ моите надежди. Аз бях дълбоко благодарен на Божия Промисъл и не очаквах нищо повече. Обаче, когато неочаквано за мен, бях призван към свещенство, то това ново изпълнение на моя живот в Христа беше още по-скъпоценно. И ето, аз съм допуснат до олтара, за да усещам и съзерцавам великото тайнство на Литургията, която преживявам като Божествен Акт. Десетилетия нося тази скъпоценност в сърцето си и както винаги моят ум се спира, безсилен да говори или пише за нея.

На моменти Литургията ме обхваща изцяло. В нея съм поставен по-близо до Гетсиманската мироизкупителна молитва; много по-близо до голготската смърт на Христа; до Неговото снизхождение в ада; до Неговото възкресение и възнесение. Слизането на Светия Дух върху апостолите и върху цялата Църква става като че ли по-осезаемо чрез призоваването на Светия Дух върху Светите Дарове (епиклеза). Литургията и проскомидията въвличат духа в дълбочината на вековете, към началото на човечеството, към Първочовека Адам, трагично паднал. Литургията ме поставя лице в лице към очаквания със страх край на историята на света, Страшния Съд. Литургията е съставена от светите отци така, че със своя дух през цялото време се намирам между Бога и живота на човечеството във времето и пространството. Повторението на това служение се запечатва в съзнанието със своята Божествена универсалност, принуждавайки и сърцето, и ума да се разширяват до безкрайност. Нашият дух се възпитава и увлича в космическо съзерцание; в своя стремеж действително да вмести в сърцето безкрайността на това свещенодействие нашата немощ се изцелява със съдействието на благодатта.

Велико дело, но недостъпно за този, който е „от долните“ (Йоан 8, 23), е да се включиш в светия живот на Самия Христос, да носиш в себе си Божията любов, спусната в нашия свят в непостижимо за нас умаление. Почти половин век влизам в олтара за да извърша това тайнство, приготвяйки се за него, размишлявайки за него и няма случай да съм достигнал Литургията в тази сила, в която в някои моменти е било дадено на моя ум да я предусети. Нито веднъж не бях удостоен да възвися духа си до състояние, което да се приближава със своя край към мен по време на самата Литургия или моето приготовление за нея.

Аз говоря за „приближаване“ към мен на това, което дава възможност на моя дух да предусети съвършенството.

Литургийната молитва е всеобхващаща, космическа. Тя носи в себе си цялата продължителност на изминалите векове; превъзхожда тази продължителност с усещането за вечност; състраданието на Христовата любов при молитвата за мир в целия свят, който непрекъснато страда, води духа извън границите на това, което е достъпно на психиката и тялото… Не, аз не съм способен да пиша за това велико тайнство: то неимоверно превъзхожда човека. И няма думи, които да опишат възторга пред Христос.

Апостол Петър в Гетсиманската нощ в излишък на предана любов с увереност говори на Христос: „Дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня.“ (Мат. 26: 33). Да, „духът е бодър, а плътта – немощна.“ (Мат. 26, 41): „А Петър седеше вън на двора. И приближи се до него една слугиня и рече: и ти беше с Иисуса Галилееца. Но той се отрече пред всички, като каза: не зная, що говориш.“, и повтори още два пъти своето отречение. „И спомни си Петър думата, казана му от Иисуса: преди още петел да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене. И като излезе вън, плака горко.“ (Мат. 26: 69,70, 75). Според Евангелието от Йоан ние знаем, че Господ след възкресението Си прощава на Петър неговата слабост и го възстановява в достойнство на апостол; но самият Петър, според преданието, не е забравил своя грях и цял живот в сълзи си спомня за своето падение. И това смирение му дава възможност да не се възгордее, когато чрез него са се случвали много чудеса.

Понякога нашите падения са ни нужни, за да имаме сили в смирение и разкаяние да възприемем по-голямо благословение. Такива падения можем да наречем „промислителни“. Бог ни оставя за известно време, а без Него ние сме нищожни, безумни, неспособни на нищо, достойно за Него. Целият смисъл на нашия подвиг е в това, да възприемем Бог в себе си, да живеем Неговия живот по дар свише. Нека сега от Петър да преминем към самите себе си, но не на нивото на Петър, а на нашето ниско ниво. Ако не преживеем нашето действително падение, продължително и упорито, то никога не бихме могли да познаем НЕСРАВНИМИЯ ХРИСТОС. Всичко, което се отчуждава от Господа – всичко в моите очи е съвършено нищожество. И отново – не на нивото на апостол Павел, а на моето ниско ниво, но до известна степен аналогично на него – аз си спомням и разбирам неговите думи: „Христос Иисус, Който умря, но още и възкръсна, Който е и отдясно на Бога, Който и ходатайства за нас. Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч? както е писано: „заради Тебе вес ден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клане“ Но във всичко това сдържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби. Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ. (вж.: Рим. 8: 34-39).

Към Божията любов ни влече Този, Който разпростря ръцете Си на Кръста. Но по пътя към нея се срещаме с горделивия насилник, княза на света. Този княз е отпаднал от Светлината на Истината, но умът му по своята природа е космически. „Умът с ум се бори… нашият ум – с ума на врага“, – пише Старецът Силуан. Самите ние нямаме сили да победим врага, но, следвайки Христос, и ние можем. „Сам Отец ви обича, задето вие Ме обикнахте и повярвахте, че Аз съм от Бога излязъл. Излязох от Отца и дойдох на света; пак оставям света и отивам при Отца. Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света.“ (Иоан. 16,27,28, 33). Пред нас се води велика война за победа над „космоса“. Победителите в Христа ще станат  свръхкосмически. Противникът ще ни представи своите „дълбини и висини“, великолепието на своите преживявания, например, слава или власт над братята, величие и наслаждение със земни богатства; своите съзерцания на свръхбитийния Абсолют. Ако се откажем, той ще ни изпрати болести и нищета, ще ни подложи на гонения и страх даже до смъртта. Смея да твърдя, че пред християнина се разкриват по-дълбоко, отколкото пред всеки друг, бездните на мирозданието и той се въздига в областта на Светлината, непристъпна за избралите други пътища (вж. 1Кор. 2: 15-16).

Вярата в Христа Богочовека ни дава опита на състояния, който не може да ни даде тварното. Съвместяването в Лицето на Логоса на безначалното Божество и човечеството-твар за мен е основа на живота въобще. Чрез Него аз наистина живея в Живия Бог, чрез Него аз познавам човека в последните достъпни му възможности. Догматът за Христа в две естества при единна Ипостас за мен е твърд фундамент, върху който се наслагва цялото здание на моето временно и вечно битие. Това не е някаква абстракция с академичен характер; това е пътеводна звезда; източник на вдъхновение; достоверно знание: разбиране на стоящата пред нас идея за Бога, Нашия Творец, за нас; откровение на тайната, необходимо за моето спасение.

Съществува паралел между Твореца и тленния човек. Ако „образът“ не беше съизмерим с Първообраза, то вчовечаването на Бога би било невъзможно. Този акт се реализира чрез съвместяване в единна Ипостас на Логоса на две естества. Подобно на това, тварната човешка ипостас притежава способността да възприема не Същността, не безначалната Натура на Бога, а Акта на Божествения живот. Тварите не стават единосъщни на Твореца, но по съдържанието на живота в Светлината на Божеството се уподобяват Богу до тъждество: и се превръщат в богочовеци.

В древността част от християнския свят възприема монофизитната идея за Христа. В наши дни се появи монофизитство, но диаметрално противоположно: древните са виждали в Него само Бога и Божеството, нашите съвременници виждат в Него само човека, получил от Бога Отец обожествяване и осиновяване за Своята изключителна святост и огромен подвиг на любовта. Ние отричаме тази идея, защото за нас е очевидно, че ако в Самото Божество изначално не съществува принципа на Отчеството и принципа на Синовното, то е невъзможно да се въведе този нов принцип на предвечното Божество.

И за хората осиновяването се осъществява чрез Единородния Син на Отца: „…никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие“ (Мат. 11, 27); „…никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене… Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни… Никой не е възлязъл на небето, освен слезлия от небето Син Човеческий, Който пребъдва на небето.“ (Иоан 14, 6; 1, 18; 3, 13).

Съществен аспект на Евангелието, тоест „благата вест“, е, че то ни възвестява вечен живот по подобие на Самия Бог. Възможно е да прозрем в Евангелието основите на нравствеността, но не би трябвало да го принизяваме до това ниво. Животът в Христа стои по-високо от всяка физиология или психология; той по своята природа принадлежи на небесния план, тоест на онтологията. Всички, които забравят това, губят най-важното и така извращават и унижават „делото Христово“ (вж.: Иоан, 17, 4).

Когато ние съпоставяме продължителността на космическите процеси с човешкия живот, то последният изглежда като миг. Обаче, цикълът на развитие на потенциите на нашата природа психологически се възприемат от нас като много бавни; особено когато встъпваме в период на страдалчески изпитания или чрез ума съзерцаваме грандиозността на заданието, сравнявайки го с нашия едва уловим прогрес в познанието на Вечното. Трябва да знаем, че в тази форма на „пребиваване“ пълнотата на съвършенството не се побира; нашата земна част се стреми и се тегли „към“…

Само че нашият стремеж трябва да бъде пределен за нашите сили. Тогава при изхода на нашия дух от този свят, нашето същество ще получи нови възможности, ще премине в други измерения. И движението към Абсолютното Благо, в известен на нашия Отец Небесен момент и само Нему известен начин, може от относително да стане безотносително. Искам да кажа, че Бог, когато и ако благоволи, разкрива пред човека пълнотата на Своя живот, „въвежда го най-вътре, зад завесата“ (вж.: Евр. 6, 19). Преобразяването на „относителното“ движение към Безначалния в „безотносително“ означава, че кулминационното напрежение на любовта ще пребъде вечно максимално динамично, но никога няма да премине в „пресищане“ или намаление: това е вечно състояние, неподлежащо на изменение.

Заповедта за съвършена любов ни е дадена от Христос в думите: „Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик“ (Лк. 14, 26). Тук е указана необходимостта да се откажем от всичко, което ни е скъпо в този свят. Никой не може да разбере онтологичното съдържание на тази повеля със своя критичен ум, но чрез опита, по вдъхновение свише, става ясно, че това е състояние на безкрайна любов към Бога.

Пълнотата на съвършенството на любовта в Божеството, съгласно даденото ни в Църквата Откровение, по тайнствен начин е свързано с изчерпващата степен на (себеотдаването – бел. ред.) „изтощението“. „Затова прекланям колене пред Отеца на Господа нашего Иисуса Христа, от Когото се именува всеки род на небесата и на земята, да ви даде, по богатството на славата Си, крепко да се утвърдите чрез Духа Му във вътрешния човек, и чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви, та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете Проумя с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия. А на Тогова, Който може, според действащата в нас сила, да извърши несравнено повече от всичко, що просим, или за каквото помисляме, Нему да бъде слава в църквата чрез Христа Иисуса във всички родове от века до века. Амин.“ (Еф. 3, 1421).

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

Откъс от книгата „Тайнството на християнския живот“, архим. Софроний (Сахаров)

 

Архимандрит Софроний Сахаров

Latest posts by Архимандрит Софроний Сахаров (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 5/2019 - Адът, раят и раната Адамова...

Уводни думи

На светиите Господ е дарил Светия Дух и те в Светия Дух
Отиди горе