На 15 декември 2014 г. трима ентусиасти, двама от които с нарушено зрение, стартираха инициативата
„ПОДАРИ МИ ИСТОРИЯ”, или „Прочети история на незрящи”.
„Включи се и ти – прочети на глас стихотворение, разказ, повест, роман, научна разработка и т.н., които харесваш, и ги запиши в mp3 формат на компютър, диктофон или телефон” – се казваше в съобщението, публикувано в интернет. Иван е учител по философия, а Георги – студент по история. За кампанията и за трудния път на хората със зрителни проблеми разговаряме с единия от инициаторите – Александър Велков.
Разкажи ни за себе си, за твоя жизнен път и интереси.
Завършил съм социология и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Работил съм в няколко неправителствени организации, подпомагащи хора със зрителни увреждания: фондация „Хоризонти”, Съюза на слепите, Института за социални услуги в общността, както и в някои медии – радио „Алма Матер” например. В мо
мента поддържам информационно уеб страницата на Съюза на слепите в София, пиша материали за нея.
Когато съм бил на 2 години, са ми направили операция на зрението и попаднах в категорията „слабо виждащ”. Завърших общообразователно училище, носех очила 10 диоптъра, като зрението ми постепенно намаляваше. В университета четях с лупа и ми беше доста трудно. Никога не съм използвал Брайловата азбука… Чел съм аудио книги, ние така се изразяваме, не „слушал съм аудио книги”, а „чел съм…”
Когато се научих да работя на компютър, започнах да чета и електронни книги. В университетската библиотека не винаги ми даваха книгите за четене вкъщи, понеже са единствена бройка, нито ми даваха да ги сканирам… В момента уча магистратура по творческо писане в СУ и определено ми е по-лесно – благодарение на компютрите и аудиокнигите се готвя за изпитите.
Има ли някакъв фонд в университетите, който да подпомага хората със зрителни увреждания?
Не. Преподавателите нямат и понятие, не знаят как да реагират, когато срещу тях стои човек със зрителни проблеми. Те не са виновни всъщност. Когато уча по някакъв предмет, на мен ми е необходима някаква базова литература. Книгите от конспекта трябва да ги сканирам, но две трети от тях не ми ги предоставят, понеже са единични бройки и могат да се четат единствено в читалнята, нещо, което мен не ме устройва. Освен това не могат да сканират цели книги заради авторските права, нито да ги коригират. Да, има ги високите технологии, но в нашия случай те не могат да влязат в употреба поради причини от друг характер.
В СУ има една електронна платформа,
но в нея няма почти никаква качена литература, най-много да се качат конспектите за изпитите. Няма регламентирани правила и програма за подпомагане на хората с увреждания. Базовата литература, която един човек със зрителни проблеми е необходимо да прочете, трябва да му се предостави в подходящ за него формат. Може би и ние трябва да сме по-активни и да вдигаме повече шум…
Има ли в българските университети специални програми за хора, които имат обучителни проблеми?
За съжаление – не.
В големите европейски университети има служби, които подпомагат организационно и обучително хората с физически увреждания, към които човек може да се обърне и да се задейства решаването на проблема.
В българските университети също има нужда от такъв медиатор, който да контактува с администрацията, преподавателите, техническите служби. Това, което е направено, е да осигурят хора, които сканират книги, както в НБУ – едно незрящо момче сканира книги.
В СУ има зала на първия етаж, която е за хора с увреждания. Веднъж исках книга в библиотеката на Факултета по славянски филологии, понеже трябваше да пор
аботим с асистентката ми на компютъра там. Но ме отпратиха с думите: „Ти защо не слезеш долу на първия етаж, тази зала е за теб”… Но с това искам да кажа, че се правят повърхностни промени, често по някакви проекти, инцидентно. При нас винаги така се получава, понеже не сме голяма група, нещата се правят кампанийно, частично, без никой да ни пита нас като организация. Според мен това е проблемът.
Може ли да се каже, че хората със зрителни увреждания са много или малко затворена общност в България?
Ние употребяваме думата „общност”, но всъщност има различни групи от хора – някои предпочитат да се затварят и да общуват само в рамките на незрящите, има и такива, които се опитват да намерят място извън този кръг, но като цяло отговорът ми е „да”. Затвореността се дължи най-вече на остатъци от социалистическия период преди промените, когато се е стимулирало тези хора да живеят в затворени комплекси и тази инерция продължава в момента.
Инерцията продължава, понеже липсва промяна в българското законодателство или защото отношението на обществото е недостатъчно зряло към хората с увреждания?
И поради двете. След промените за тези хора няма работа, още повече в среда, в която могат да общуват с хора без увреждания. Все още има много проблеми относно липсата на достъпна среда в повечето български градове. В по-големите градове проблемите постепенно се решават в някаква степен, за разлика от малките градчета, където нищо не се променя по отношение на незрящите. Моето мнение е, че при контакт отношението на хората се променя. Т.е. може да прочетете някъде надпис: „Помагайте на незрящите!” – това е много абстрактно. Когато срещнете някой човек на улицата, който има такъв проблем, и го попитате дали може да му помогнете, това вече е нещо друго – има реален контакт и възможност незрящите хора да се опознаят и приемат. Ако се осигури възможност на хората да се смесят с останалите, нещата ще станат малко по-естествени.
Т.е. на незрящите им е нужна среда, в която да реализират талантите си и да се чувстват пълноценни.
За съжаление, тази среда липсва. В България като цяло изоставаме от световните процеси. В световен мащаб, в по-развитите страни 20-30 % от незрящите работят. Докато в България, освен възможностите за работа, са ограничени и възможностите за спорт, за помощни технически средства, за достъпна среда, за достъпа до литература и образование.
Мислиш ли, че Съюзът на слепите и организациите, които имат предмет на дейност промяна на законодателството или работят за подобряване средата на хората с увреждания, трябва да бъдат по-активни, настоятелни, конкретни в исканията си? Съществува ли диалог, в който да представите вашите нужди?
За съжаление, ние не сме много активни, по-скоро сме пасивни. Има идея да създадем младежка организация, която да действа точно в тази насока, но като че ли ние не успяваме да се организираме. Пасивността не е характерна само за незрящите.
Съществува тази инерция на затворената общност – да се спасяваме вътре в себе си,
докато понякога е необходимо нещо малко и простичко – да се осъществи диалог с хората, които биха могли да решат даден проблем, за да се намери решение.
Съществуват някои традиционни организации, които раздават помощи, вършат много полезни неща, но не засягат в дейността си точно тези проблеми. Незрящите в България са не повече от 20 000 души, малцинство сме. От тях активните млади хора, които се опитват нещо да променят, са около 100 души. Може би тук роля играе психологията на индивидуализма, тази черта в българската народопсихология, която много ни пречи. Както стана наскоро с идеята „Подари ми история” – никоя организация не застана зад нея. А всъщност инициативата никак не е лоша. Какво остава, ако предприемем по-мащабна инициатива за достъпни университети.
Има ли някаква статистика – какъв процент незрящи са завършили висше образование в България и каква е тяхната реализация впоследствие, какви професии упражняват хората със зрителни проблеми?
Не съм много сигурен дали завършилите висше образование незрящи хора надвишават 1 000 души, но проблемът не е в това да завършат университет. Понеже сега има много университети и който не е влязъл в български университет, той не го е завършил. Често преподавателите ни съжаляват и правят малък толеранс, съзнавайки тежката ситуация на хората с увредено зрение.
Имаше хора, които завършиха две, дори три и четири висши образования, но какво от това?! После реализацията е трудна.
Има много незрящи, които работят като масажисти – това е може би най-масовата професия, в която се реализират. Повечето завършват хуманитарни специалности, има доста юристи, журналисти, музиканти. Някои се занимават с програмиране и високи технологии, с поддръжка на уеб страници като администратори. Уеб дизайнът е по-труден, за тези хора няма как да се занимават с движещи се картинки, но някои от тях, които имат частично увредено зрение, могат да се справят с определен тип уеб дизайн и администриране на уеб страници, с инсталиране на някаква платформа примерно, като Word Press, блогове.
Трудно е обаче да говорим за масовост, понеже над 95% от незрящите не работят. Познавам момче, което работи в IBM, намерили са начин да му обособят работно място и да бъде полезен. Доста голяма част работят в предприятията за незрящи „Успех”, макар тези предприятия да са на изживяване. Преди в тях са работели хиляди хора, сега само около 200 души в цяла България. Има също хора, които работят в неправителствения сектор, които пишат проекти. Но като цяло незрящите работят в по-затворена среда, заедно с други незрящи.
Кои са слабите места в българското законодателство и доколко държавата поема грижата за хората с увредено зрение?
Бих дал пример с нещо положително като асистентските програми –
аз имам изключителния шанс да ползвам асистент, но живея в столицата, където се предлага такава адекватна социална услуга.
Тук, в София, сме поне на две крачки напред в това отношение, в сравнение с другите градове на страната. Би трябвало навсякъде да се въведе тази услуга, като това не означава човекът да бъде изцяло зависим от асистента, но той да помага там, където е необходимо.
Много често чиновниците правят неща, сигурно с добри чувства, за които обаче не ни питат какво точно е необходимо и как да го направят. По-често, за съжаление, отбелязваме пълна липса на ангажираност. Очевидно въпросът не е само в липсата на финансови средства, за да се подобри средата. Трябва отношение! Или може би е въпрос на култура…
Преди на хората им е било създавано пространство, в което да работят, да създават семейства, да живеят, но някак да не излизат н
авън. За държавата това е удобно. Но днес много незрящи хора излизат с кучета водачи, което създава допълнителни „проблеми“ на държавата, която трябва да мисли за озвучени светофари, за достъпна среда във всичките й аспекти. Не казвам, че не се отпускат пари, не казвам, че няма опити държавата да има адекватно поведение, но в повечето случаи решенията не са от най-добрите.
Иначе сега, веднъж годишно Социални грижи осигурява възможност за рехабилитация на хората с увредено зрение. Но на тях им е скъпо да отидат на почивка през лятото, затова отиват на санаториум. За разлика отпреди, когато можеха да ползват бази на съвсем достъпни цени.
Възможностите за спорт сега са много ограничени. Поради високата цена, в днешно време не се внасят говорящи термометри, специални шахове за незрящи.
Ние ползваме една говоряща програма SpeechLab,
създадена през 2005 г. и оттогава не е развивана, понеже е била по проект, който е приключил. Нищо чудно при следващите версии на Windows 8 тя да спре да работи, понеже не се поддържа и развива. Ние използваме тази програма с Android на мобилните си телефони, но сега с по-новите версии на Android тя ще има проблем. И за да можем да я ползваме, трябва да забраним актуализациите на мобилните си телефони. За тези проекти държавата би трябвало да отпуска средства, с които да се плати ъпгрейдването на програмата.
Преди промените през 1989 г. общността на незрящите хора в България някак е била по-защитена, като се има предвид това, че на хората им е била осигурена работа и възможност да издържат семейства. Сега по-малко хора създават семейства, по-трудно им е да ги издържат и са принудени да участват наравно с всички останали, да се конкурират на пазара на труда, а това значи – по-малко шансове за намиране на работа. Имаме проблем например с английския език, въобще с изучаването на чужди езици. В училище се изучава английски език, примерно, но крайно недостатъчно. Липсват и преподаватели, които са обучени как да водят обученията по чужд език на незрящи. Да не говорим за високите такси, които средностатистическият човек не може да плати. Трябва да имаш много силно семейство, което да стои зад теб, за да оцелееш.
Ти спомена преди малко, че над 95 % от хората със зрителни проблеми в България не работят. Как живеят те всъщност? Значи ли, че освен социалната изолация на общността в самото общество, вътре в нея хората са се самоизолирали?
Има различни клубове, където хората общуват помежду си. Има рехабилитационни центрове, където се извършват и обучения. В Пловдив има такъв национален център. По-младите влизат в интернет и по този начин общуват. Но трайната безработица създава особена нагласа – да живееш от пенсия до пенсия, без някаква определена цел…
Разкажи за инициативата „ПОДАРИ МИ ИСТОРИЯ”. Получихте ли много записи?
Да, откликнаха много хора – за около 2 месеца сме получили над 300 записа. Идеята е тази инициатива да продължи във времето и да се превърне в нещо постоянно. И възрастни, и деца ни изпращат записи, ние дори няма начин да разберем колко годишен е човекът, можем да го разберем донякъде само по гласа. Мисля, че това в някаква степен е добре и нас, и самите хора, които записват някаква история, стих, приказка, разказ. Понеже няма значение как изглеждаш, с какво си облечен, докато правиш записа.
От чужбина също ни изпращат записи. В началото беше предвидена като местна кампания, т.е. само за София. Разпространих идеята сред приятели, те пък от своя страна я разпространиха сред своите приятели и честно казано не очаквах да има повече от 50-60 записа. И сега продължават да пристигат. Еуфорията в началото беше много голяма, но очаквам да има хора, които да останат постоянни и занапред. Така че започнахме да изграждаме една библиотека, която би могла да бъде като допълнение към фонобиблиотеката в Съюза на слепите, където има около 6 000 заглавия, записвани от 40 години насам. От тях около 1200-1300 са записани на дискове. Годишно там се записват още 200 книги. Засега хората не могат да ги теглят от интернет, а все пак говорим за 21 век, библиотеките също трябва да се развиват.
А имаше ли прочетен текст от незрящ човек?
Да, имаше. Ние бяхме написали, че могат да участват и хора, които имат проблеми в говора, не много големи, разбира се. Бяхме предвидили човек да прочете нещо и от Брайл. Единият от хората със зрителни проблеми, който се присъедини, слушаше от компютър, говорящата програма се забавяше и така четеше, възпроизвеждаше текста, който му предоставяше софтуерът, защото по този начин текстът оживява. Обичаме всички да слушаме текста, понеже той е жив, не е някакво равно говорене. Затова е особено приятно да се чете и слуша художествена литература, примерно, стихове…
В Съюза на слепите има студио, където се записват прочетени книги на определен принцип, има платени четци, които са добре подготвени, актьори или учители, има и хора, които професионално се занимават с монтаж, така че там действително готовият продукт се изпипва в детайли. Там се отделя голям ресурс и за възстановяване на старите записи, защото допреди десетина години записите са се съхранявали на касети, преди това на ленти, и цялата тази продукция трябва да се прехвърли на дискове. Досега са възстановени 1000 заглавия, за около 15 години. Но ако на всеки 15 години се възстановяват 1000 заглавия… В същото време се правят нови записи.
Нашата инициатива „Подари история” има полза и за самите хора, които искат да дарят доброволен труд, понеже на всеки му е приятно да прочете любима книга и да я сподели с абсолютно непознати хора.
Има ли някакво ограничение в тематиката на книгите, които се записват?
В началото беше доста дискусионно дали сред записите да се допуска религиозна литература. До този момент сме се пазили от религиозната тематика, но лично аз смятам, че с помощта на консултанти може да се подберат записи на религиозни книги, не само в рамките на нашата инициатива „Подари история”. Това е въпрос, който все още не сме решили в този начален етап, но аз бих се радвал сред записите да има и такива заглавия с религиозен характер, предназначени за хора, които се вълнуват от тази тема. Ще споделя нещо лично – моята асистентка е адвентистка и съм свидетел, че няма по-отдадени, честни, всеотдайни, спокойни хора от вярващите християни.
