Menu

пътешествия∙изкуство∙култура∙история∙вяра

Повторният брак в Православната църква

в 2018/Брой 1/2018 - Църквата и разводът от

Православната гледна точка по темата за развода, представена от отец Тома по повод разискванията в Римокатолическата църква (радиобеседа)

В момента в Римокатолическата църква протича дебат за възможността разведени хора в повторен граждански брак да бъдат допуснати отново до свето Причастие след известен период на покаяние. Този възглед се поддържа от кардинал Каспер и явно е в пряк конфликт със сегашното учение на Римокатолическата църква. Кардинал Каспер често посочва Православната църква – Източноправославната църква, и казва: „Може би политиката ни трябва да е същата като тази на Източноправославната църква.“
Бях помолен да коментирам това, както и повторния брак или повторното допускане до свето Причастие на разведено лице, тъй че просто ще поразсъждавам върху темата съвсем общо. Според мен една от големите трудности е, че православните невинаги практикуват онова, което учи православието по въпроса, особено тук, в Америка. Хората се женят и развеждат много лесно, а и не само в Америка. Ето, един гръцки православен архимандрит е венчал Аристотел Онасис и Джаки Кенеди. Имам предвид,

говори се, че не следваме онова, което самите ние проповядваме и на което държим!

Но съществуват спорове какво именно е православното разбиране, затова мога само да поразсъждавам и да ви кажа какво аз смятам, че е, и как сме го упражнявали, когато бях енорийски свещеник.
По-простичко казано, нещата стоят така: смятам, че римокатолиците не бива да гледат православните, защото основното им учение за брака е много различно. Класически поне до Втория ватикански събор, а мисля, че и по-нататък, учението в Римоклическата църква беше, че извършващите Тайнството са двамата новобрачни, които дават обет пред Бога, че ще останат верни един другиму в брака, „докато смъртта ги раздели“. Акцентът беше върху полагането на този обет в присъствието на Бога и задължението на свещеника – неговата функция на брачната церемония от латински тип, бе да служи за свидетел на Бога, че обетът наистина е положен и разбира се, да види възможно ли е да бъде положен по отношение на двойката, която ще се жени.

Може да се каже, че в Западната църква брачната церемония е била преди всичко правна, юридическа церемония – церемония, с която се дава обет в изпълнение на закона.

Това е била причината, поради която, за да се ожени повторно един разведен човек, в първоначалния брак – в първия му брак, е трябвало да има нещо нередно, за да може да бъде анулиран. С други думи, трябвало е да има препятствие пред обета и затова се е стигало до анулиране.

Мисля, че поне в моите младежки години само Рим можеше да даде позволение за анулиране на брака. Има Апостолски трибунал в Рим – трябваше да изпратите казуса си там, след което те да отсъдят дали първоначалният обет е положен правилно. Ако установят, че е имало някаква причина, поради която не е бил положен както трябва, се стига до анулиране, което просто означава, че никакъв брак не е имало, защото условията за полагане на обет не са били налице. Имаше юридически подход към брака и разводът, даден от Църквата, един вид разрешаваше да

се ожените отново чрез анулирането на брака, с твърдението, че това не е брак, че никога не е съществувал.

Ако един римокатолик просто живееше с някого, без да са женени, щяха просто да се считат за живеещи в блудство. Така че ако решат да се оженят, няма да се наложи да анулират нищо, защото никога не са били в брак. Не са полагали никакъв обет пред Бога, така че техният грях би бил блудство, може би дори прелюбодеяние, ако са имали сексуални отношения с женен човек, но не се считат за женени.

Беше по-лесно просто да не се венчавате в Римокатолическата църква,

защото така на практика никога не сте били женени и това ще е вашият първи брак.

Смятам, че в Православната църква подходът е съвсем различен. Подходът към брака не е като към правно действие или даване на юридически обет. Всъщност в православната венчална служба изобщо няма никакви обети. Те не съществуват. В Руската православна църква е имало дълъг период по време на Империята, когато единственото законно място, на което можеш да се ожениш – а мисля, същото е било и в Гърция – е било на служба в църквата. Затова е имало някакъв обет или поне изявление, свързано с венчалната служба, където се е казвало: „Ти, Иване, вземаш ли тази жена за своя законна съпруга?“ И той казва: „Да.“ Тогава го питат: „Нямаш ли други съпруги? Не си ли женен за друга? Това не е ли двуженство?“ И той трябва да каже: „Не.“ Това е било просто с държавна цел; не е било част от ритуала на Тайнството. Днес в Америка на много места това просто не се използва вече, защото Църквата не е официален пазител на държавните архиви за страната, в която се намира, както в Русия или Гърция.

Но ако погледнем самата венчална служба в Православната църква, за мен няма никакво съмнение, че учредяването й е станало много късно, може би през VIII, IХ, Х век. Преди това, за да се венчаят в църква, младоженците е трябвало просто да отидат при владиката. Той им е задавал подробни въпроси и ако всичко е било наред, владиката е давал позволение тези хора да се смятат за женени, като произнасял над тях определени молитви; може би дори са били ползвани корони. Короните първоначално са били езически атрибут – езичниците са се коронясвали на сватба.
Още през IV век св. Йоан Златоуст казва следното на една двойка, която идва да се венчае: „Защо идете да търсите корона, когато вече сте се предали в битката? Щом сте загубили битката, как може да бъдете коронясани?“ С други думи, те вече са живеели заедно.

Ясно е, че според Православната църква сексуалното единение, половият акт, трябва да се извършва само в рамките на брака, принесен на Бога, благословен от Него и претворен почти като светото Причастие в светата Евхаристия. Вземате хляба и го принасяте, молите се над него, призовавате Светия Дух и хлябът се превръща в Тяло и Кръв Христови. Или при кръщението идвате в църквата, изповядвате вярата си, произнасяте Никейския символ на вярата, отричате се от дявола, приемате Христос – и всичко това се прави в задната част на църквата, в притвора. И чак тогава влизате в църквата, в центъра на храма, получавате короните и молитвите, после е шествието около масата с Евангелието и т.н. Три пъти шествието обикаля в кръг и песнопенията, които се пеят, са същите както при ръкоположение.

При брачната церемония в Православната църква няма никакви обети. Това не е правна церемония. Тя е създадена по образец на кръщението и двойката вече трябва да е заедно, що се отнася до гражданското общество.

Трябва, например, да имате брачно свидетелство, за да докажете, че искате да се венчаете, и след като категорично заявите това намерение и имате вече официалния държавен документ, доказващ, че сте женени или че предстои да се ожените – защото в Америка той може да бъде подписан и от свещеник или пастор – тогава идвате в църквата и принасяте себе си пред Христос в брака, който вече не е просто човешка, така да се каже, институция от падналия свят, но такава, която се сключва на небето. В православната венчална служба няма думи като „докато смъртта ни раздели“; няма обети или нещо подобно като част от церемонията.

И тъй, церемонията е следната: двойката, която вече е оповестила пред хората, че принадлежи един другиму, бива посрещната на входа на църквата от свещеника, и в притвора на храма – в задната част, се слагат пръстените, които всъщност са годежни, и двойката казва: „Да, наистина искаме да принесем нашия съюз и любовта си пред Бог, така че той да се преобрази в нещо божествено и вечно.“ И след това се слагат пръстените. Въвеждат двойката в средата на църквата; точно както човека, който ще се кръщава – посрещат го на вратата, задават му въпросите, той казва всичко, което е необходимо да се каже, произнася Символа на вярата, и тогава може да влезе и да бъде кръстен. Може дори да се каже, че бракът в Православната църква в известен смисъл е нещо като кръщение на двойката, в което тя идва и принася себе си на Христос, за да бъде едно в Христос, както Христос е с Църквата. Много важно тук е Посланието до ефесяни – че те трябва да се покоряват един на друг и че мъжът трябва да обича жена си дори до смърт, както Христос е предал Себе Си за църквата, а жената трябва да почита мъжа си, и трябва двамата да останат заедно завинаги.

Православното църковно благочестие изисква, когато единият от съпру­зите умре, другият, ако е наистина благочестив, да му остане верен дори в смъртта. Йоан Златоуст има писмо до една млада вдовица, където казва: „Ако не си споделяла с другиго брачното си ложе, докато съпругът ти е бил жив, защо да го споделяш сега, когато той е от дясната страна на Бог Отец?“ Тоест, той вече се е прославил, затова трябва да му останеш вярна. Интересното е, че св. Макрина, сестрата на св. Василий Велики и св. Григорий Нисийски, дори не е била омъжена, а само сгодена за един мъж – дала е обет, че ще се омъжи за него, но той умира, преди бракът да се е състоял. Но тя му остава вярна през целия си живот  – смятала е, че така трябва, защото са били сгодени; казано по човешки, те са изповядали факта, че ще бъдат брачна двойка, но не са успели да принесат себе си за преображение в тайнството на венчалната служба.

Тъй че в

Православната църква извършителят на тайнството е свещеникът, а не двойката.

Това не е юридически ритуал. Няма обети. Няма нито една ситуация, в която би могло до се приложи анулирането като съдебно действие.

И тук възниква въпросът какво се случва, ако двойката е бракосъчетана извън православието?…

Където и да са били женени, бракът извън Православната църква също се признава от нея.

И женените в Лутеранската църква също се считат за женени. (Всъщност новопокръстените, които вече са били женени, не се кръщават, когато се присъединяват към Православната църква; тяхното кръщение се изпълнява чрез призоваване на Светия Дух и помазание, но категорично те са признати за християни, както и за женени хора.)
Но да видим православните. Да кажем, например, че имаме един брак, който се е разпаднал, нещата не вървят. Може би нещо се е случило, единият от съпрузите е извършил прелюбодеяние, или пък е попаднал в психиатрична клиника, или нещо друго.

Възниква въпросът може ли човек, особено пък невинната, тъй да се каже, страна в развода, да се венчае за друг с църковното Тайнство?

Тук смятам, че най-простият отговор е „да“. Всъщност в Православната църква дори имаме служба за венчание на второбрачни, която е покаен чин; тя не е за вдовици или вдовци, макар че може да бъде, но най-вече за разведени, и в нея се казва, че те се каят за извършените грехове и за факта, че първият им брак се е разпаднал и не е издържал.

Освен това трябва да има пастирска преценка от страна на свещеника, която често включва дори и епископ. Дали изглежда правдоподобно този втори брак наистина да се получи и дали първият брак, който е завършил катастрофално с развод, може да бъде изкупен с покаяние? Дали може да се състои, да кажем, когато хората са вече по-зрели, венчален ритуал в църквата, който те наистина да успеят да запазят и така да могат да получават светото Причастие?

Що се отнася до причастяването в Православната църква, ако е налице развод, може да бъде съвсем ясно, че съществува т.нар. невинна страна.

С други думи, ако единият от съпрузите е прелюбодействал или е изоставил семейството, или е упражнявал тормоз, или друго, тогава другият може да продължи да се причастява, докато не се ожени втори път. Ако не се ожени повторно, може да получава светото Причастие, ако се прецени, че се кае за разпадането на първия си брак. Хората могат да се покаят; това е най-важното. Хората могат да се покаят.
Бих казал следното: след като съществува практиката един човек, който е кръстен, да може да се покае и да влезе отново в евхаристийно общение след период на покаяние, защо да не може разведеният, който иска да се ожени повторно според учението на Църквата, да се счита покаял се за греховете, извършени през първия му брак, и след това да му бъде позволено да влезе в Църквата във втори брак със съответния ритуал и да може да се причастява?

Исторически ни е познат въпросът за повторното приемане в Църквата, след като човек е съгрешил, и то е извършил нечуван или смъртен грях,

както се казва в Първото съборно послание на Йоана, извършил е „грях за смърт“. Ако такъв би могъл да бъде допуснат отново до свето Причастие, след като достатъчно се е покаял, защо да не може и единият от съпрузите в брак, който се е разпаднал и вече просто не съществува? След период на покаяние човек вероятно може да се ожени отново в църква, да има втори брак и да остане в общение с Църквата. Но за да стане това, трябва да има втори църковен брак.

В православната канонична традиция понякога това се случва два пъти по някаква причина. Имаме и случая с император Лъв VI Философ, който се е развеждал три пъти, защото жените му не са раждали, а той е искал да има наследник за трона и т.н. Когато решава да се ожени за четвърти път, се вдига голям шум и епископите казват: „Невъзможно е. Разрешено е само до три пъти – това е. Не може четвърти брак.“ Което после довежда до популярното схващане, че в Православната църква може да се ожените три пъти, но не и четири. Е, тук има известна истина, но това не означава, че просто автоматично можете да се ожените три пъти. Жените се, развеждате се, после можете да се ожените отново, да се разделите, да умрете или да се разведете, можете да се ожените отново, и това е – няма четвърти брак, само три пъти и край.

Но това е много несериозен поглед върху темата, не е правилният поглед.

Можете да сключите втори брак и една двойка може да поддържа общение в Църквата, когато мъжът и жената изповядат пред свещеника, че се покайват за сторените грехове, довели до разпадането на първите бракове.

С други думи, те трябва да се изповядат; трябва да има изповед, както днес в Църквата има за кръстените, за отделните хора. Грешиш, но отиваш да се изповядаш и получаваш покаяние, епитимия; а в ранната Църква понякога тези покаяния са били много дълги и трудни.

Например, ако сте отстъпили от вярата, подложени на мъчения, можете да бъдете допуснати отново до причастие само на смъртното си ложе. Ако сте направили аборт и сте се покаяли, чак след десет години можете да пристъпите отново към светото Причастие. С други думи, ако човек, който е съгрешил, може да се върне към светото Причастие, защо да не може да се върне и този, който истински се кае за факта, че бракът му не се е получил, че се е развел, и е поел отговорност за онова, с което е допринесъл за развода, защото, разбира се, участниците са двама? Естествено, понякога лесно се вижда, че разводът наистина е по вина само на единия съпруг, докато другият все още се опитва да бъде добър христия­нин.

Но при всички положения смятам, че

ако Римокатолическата църква реши „да последва Източноправославната църква“, тя ще трябва да промени преди всичко разбирането си за брака – че това не е юридически акт, не е даване на обет, не е „да си верен, докато смъртта ви раздели“; че не е това начинът да се гледа на него.

Трябва да се гледа по-скоро като на двама души, които искат да се съединят в любовта, да имат семейство и деца – мъж и жена (единствено и само мъж и жена, а не двама мъже или две жени), които могат да се покаят, ако първият им брак е бил разрушен, и може би, ако покаянието им за разбития брак е достатъчно истинско, тогава ще може да се оженят повторно с ритуала за второбрачни, за да поддържат общението си в Църквата.

Но като цяло това е чин на покаяние, много подобен на покайния чин, който се дава на човек, съгрешил след кръщението. И е факт, че чак след това венчалната служба се превръща в отделна служба сама по себе си. А после

имаме и смесените бракове в Православната църква, където неправославният съпруг трябва поне да е християнин и да е кръстен във вода в името на Светата Троица, за да се извърши венчанието и православният да остане в общение.

Тук трябва да използваме възможността да кажем, че точно затова сексуалната връзка, при която живеем заедно преди да се оженим, е грях в Православната църква. Това е грях, той те отстранява от общение.

Идва въпросът: „Къде е грехът, ако двама души живеят заедно, без да са женени и без да поддържат сексуални отношения? Какво е грешното?“

Понякога хората казват: „Църквата е против секса. Оттам идва грехът.“ Но не това е грехът. Грехът е, че кръстен християнин живее в лъжлив брак с друг човек и не е принесъл този брак на Христос.
Същото е, когато отива да се причастява човек, който не е кръстен или който вече не вярва в кръщението, което е получил, но все пак се нарежда на опашката за светото Причастие, защото така му харесва или защото майка му иска така, или нещо подобно.

Като цяло това е огромен пастирски проблем. Не е юридически проблем, а пастирски проблем.

И той е: „Има ли достатъчно покаяние за греха, което да позволи да се прочете разрешителна молитва и човекът отново да бъде допуснат до Свето причастие?“ Вярвам, че така трябва да се гледа на нещата.
Според мен наистина можем да кажем, че нашата Православна църква е против половите отношения извън брака. Тя е против блудството и прелюбодеянието. Тя е против двойките, живеещи заедно, които не са принесли съвместния си живот на Христос и Бога, особено ако твърдят, че са християни.

Ако живеят заедно и не са венчани, не бива да бъдат допускани до свето Причастие, докато не се оженят – ето това е църковният обичай.

Разводът винаги е трагедия, но той е нещо, за което човек може да се покае „по икономия“, след което да може да се венчае повторно, ако обстоятелствата позволяват вторият брак да бъде християнски, и след това да продължи общението си в Църквата. Но както казах – и позволете да го повторя още веднъж – това е пастирско решение. Има ли истинско покаяние за извършения грях? Ще има ли вторият брак добри шансове да бъде истински християнски брак? Приема ли двойката сериозно този брак? Наистина ли вярва в молитвите, които се произнасят? Наистина ли вярва, че за да има сексуално общуване, то трябва да е между мъж и жена, които са принесли връзката си на Христос чрез светото Тайнство на брака?

И все пак човек, съгрешил срещу Тайнството на брака, както и човекът, съгрешил срещу Тайнството на кръщението, ако се покаят и засвидетелстват, че животът им наистина може да бъде християнски, могат да получат опрощение за греха си, да бъдат приети отново в Църквата и допуснати до свето Причастие,

но това е много сериозен акт. Бих казал, че самите православни са твърде лекомислени към това, твърде несериозни. Почти стана практика ако някой разведен иска да се ожени, просто да отиде в църквата – когато бях млад, струваше 75 долара или нещо подобно – и да получи удостоверение, че му е позволено да сключи повторен брак.

Но онзи, който трябва наистина да вземе това решение, е местният свещеник, а епископът, който дори не познава тези хора, трябва да последва съвета на свещеника, да го разпита или дори да се срещне с двойката, ако има някакви въпроси. Преди години, когато преподавах пастирско богословие в семинарията „Св. Владимир“, винаги съм казвал на студентите, че ако станат свещеници и им се наложи да разрешават подобни брачни ситуации, не бива само да питат епископа: „Какво да правя?“. Трябва да си изградят позиция и да направят така, че епископът да знае тази позиция.

С други думи, свещеникът трябва да пише на епископа или да се свърже с него и да му каже: „Срещнах се с двойката. Не смятам, че са се покаяли. Не мисля, че поемат реална отговорност за разпадането на първите си бракове. Не вярвам, че има по-голяма вероятност вторият им брак да издържи, след като първите не са успели. С други думи, и вторият може да завърши с развод. Затова искам разрешение да не допусна този брак да се сключи, докато не се види истинско покаяние.“ Така свещеникът ще е изказал мнението си.

Или ако има пред себе си положителен случай, може да пише на епископа или да се свърже някак с него и да каже: „Познавам тази двойка отдавна. Идват на църковните служби. В момента не получават свето Причастие. Каят се за случилото се с брака им, което е довело до развод. Вече са достатъчно зрели и достатъчно готови да живеят християнски живот, особено в този нов брак, и затова моля за разрешението Ви тази двойка да бъде венчана.“ Обикновено това ще е втори брак. Но ако булката се омъжва за първи път, тогава се ползва чинът за новобрачни, за да се избегне този покаен елемент, когато булката е съвсем невинна.

Във всеки случай това е пастирско решение и свещеникът трябва да се срещне с хората, сам да стигне до решение и след това да иска от епископа позволение да изпълни решението си – или да не венчае двойката, защото не се е покаяла истински за случилото се преди, или да я венчае, защото се е покаяла, както бихте позволили на човек, съгрешил след кръщението, да се покае, да получи разрешителна молитва и да остане в общение с Църквата.

Но понякога свещеникът трябва да прочете молитвите и да каже: „Съжалявам, не можеш да продължиш да се причастяваш, защото вършиш същия грях отново и отново, и не виждам в това никакъв знак за покаяние.“

Интересното е, че при Тайнството на изповедта в Православната църква свещеникът не казва: „Прощавам ти и те освобождавам от греховете.“ Дори в службата на кръщението свещеникът не казва: „Кръщавам те – аз те кръщавам – в името на Отца и Сина, и Светия Дух.“ В нея няма „аз“. Казва се: „Кръщава се Божият раб…“ . Така е и в молитвата, която се чете след изповед – в първоначалната, а не в тази на Петър Могила, която е навлязла в православието, която гласи: „И аз, недостойният свещеник, с дадената ми от Него власт ти прощавам и освобождавам от всички твои грехове…“ Ходил съм на изповед при свещеник, който дори казваше името си: „И аз, недостойният протойерей Йоан, ти прощавам…“ Това не е православно.

В оригиналната молитва се казва: „Ти дойде да се покаеш за греховете си пред Христа и аз свидетелствам за твоето покаяние.“ Така е казано: „Аз съм свидетел, свидетелствам за твоето покаяние.“ Следователно на изповед свещеникът може да каже: „Не станах свидетел на никакво покаяние тук и не можеш да пристъпиш към Свето причастие, докато не се покаеш истински.“ Или може да засвидетелства покаянието и да каже: „Да, този човек наистина се кае.“ И ще наложи подходяща епитимия, опро­щение, някакъв вид покаяние, след което ще продължи с Тайнството и ще остави човека в общение.

Свещеникът се явява свидетел, че наистина има покаяние. Затова и при разведения човек, ако има свидетел в лицето на свещеника, че е налице искрено и истинско покаяние за разпадането на първия брак, тогава вярвам, че човекът може да се ожени втори път; може би, да речем, ако съпругата му е починала скоро след сватбата, дори трети път, но със сигурност не и четвърти път. Четвърти път се забранява, но не можете просто така да кажете: „Православната църква позволява три брака.“ Тя позволява повторен брак за човек, който се е покаял за извършените грехове, допринесли за разпадането на първия му брак. В това е истинското покаяние.

Вярвам, че така трябва да се прави, и се надявам свещениците и пастирите в Православната църква да подхождат много сериозно към въпроса. Във всеки случай, аз така разбирам нещата.

Превод от английски: Юлиана Танчева

Източник: ancientfaith.com

о. Тома Хопко

о. Тома Хопко

Тома Хопко (1939-2015), дългогодишен преподавател по догматическо богословие и декан на Православната семинария “Св. Владимир” в щата Ню Йорк, автор на много богословски книги и публикации.
о. Тома Хопко

Latest posts by о. Тома Хопко (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*

Последни от 2018

Най-тежкото домашно насилие

Наскоро Министерският съвет оттегли предложението за ратифициране на Истан­булската конвенция. Много българи,
Отиди горе