Повей, повей, скитнико ветре (70 години от рождението на Паша Христова)

в Брой 8/2016 - Правото на грешка/Дрескод "Шарено"

Бяла песен

Нека бяло да бъде полето.
Нека белият сняг да вали.
Аз те търся в Декември и ето,
приближаваш се вече, нали.
Нека бяло да бъде дървото,
като твоята бяла ръка.
Нека бяло да бъде, защото,
то е много красиво така.
Нека само коминочистачът
бъде черен, когато вали.
Тук, сред белия сняг, това значи,
че ще бъдем щастливи, нали.
Ний ще бъдем щастливи, нали?! Нали?!
Нека тръгнем натам към безкрая.
Нека нашият път да се вий.
Ще вървиме, дордето накрая
побелеем самите и ний.
Ний ще бъдем щастливи нали?! Нали?!…

Паша Христова не дочака снегът да избели косите й. Декември е, както в песента. Бяло е – и дървото, и пътят. Щастлива е, влюбена е, на върха на успеха и в непоколебим устрем към щастие в личния си живот и с любимия бенд на сцената. Никаква дори микроскопична черна сянка на мисъл, че нещо може да прекъсне победоносния поход към поредния връх. Нелепо е на 25 години да се страхуваш от смъртта. „Декември“… „да тръгнем натам към безкрая“… Паша не е знаела какво изрича в тази песен.
Последни приготовления за празника – декември 1971 година. Снимки в телевизията за новогодишната програма. Получава се страхотно – музика, люлки, усмивки, красиви хора, жизнерадостно настроение – България ще празнува Нова година с Паша и цяла плеяда известни български артисти и певци. Записи в радиото на 20 декември:
„Драги сънародници, щастлива съм, че мога по радиостанция „Родина“ да ви честитя новата 1972 г. и да ви пожелая много щастие и радост в живота и вашето ежедневие“.
На следващия ден оркестър „София“ и неговите солисти – Паша Христова, Мария Нейкова, Борис Годжунов и още около 70 елитни български музиканти, седят в чакалнята на столичната аерогара в очакване на полета за Алжир. На всички им е весело, смеят се, сключили са изгоден договор за 6 месеца с Германия за следващата година. „Не ми се пътува – споделя Паша. – На никого не му се пътува. Коледа идва. Искам да направя елха на детето“… Въпреки това запяват с Мария Нейкова: „Гълъби над София…“
„Пътниците да се приготвят“ – чуват по радиоуредбата. Влизат в самолета, Паша и Мария Нейкова стоят една до друга някъде по средата на самолета. Паша решава, че ще размени мястото си с момичето, което седи най-отпред до Николай Арабаджиев-Фучо. Пътниците се приготвят за полет със самолет до Алжир, без да подозират, че след по-малко от час ще поемат неподготвени по най-дългия път, от който връщане няма, и душите им ще полетят над пламъците от катастрофилия самолет и над София като гълъби…

„Не тъжете… Знам ще дойде светъл ден.
Към вас поглеждам пак.
Свърши се. Свърши се. Свърши се…“

Парашкева Христова е родена в Княжево, в къща, чиито собственици преди 9 септември са имали мелница, но сега е национализирана от народната власт и дадена на Софжилфонд. Едва навършила 5 години, родителите й се разделят и тя остава да живее при баща си, както е постановил съдът. В къщата живеят още ятачка от кюстендилския партизански отряд и капитан от милицията, който въвежда Паша в същността на новия строй – „да отнемат къщите на богатите, за да има къде да живеят и по-бедните хора“.
Най-близкият човек на момичето с хубавия глас е баба й, която води Паша на уроци по цигулка и я учи на много песни. Именно тя налага да я наричат кратко Паша, а не Пепи или някакво друго име – заради една съветска колхозничка със същото име, която по незнайни причини спечелва почитта й. Поради развода на родителите й, момичето расте не особено разговорливо. Паша обича да се разхожда сама и да пее на близката поляна или в градината с лозниците, черешите и цветята.
Толкова крехко момиче, сякаш врабче, а какъв мощен глас, дълбок, плътен, като голяма тежка река, която пътува към океана. Няма как да остане незабелязан този глас. Измъчвана от тежка кашлица, в кварталната болница петгодишната Паша пее на болните за птичето на прозореца, за клончето на дървото, което се вижда от болничното легло. Още и още искат от нея да пее – винаги през живота й ще се повтаря същото – многократно изкарвана на бис през всичките й години, на всякакви сцени в страната и по света. Един от първите й запомнящи се бисове е за песента „О, соле мио“ в читалището, след посещението на класа във фабриката за стъкло „България“ – цялата зала е на крака, публиката не престава да ръкопляска…
В същото време слабичката Паша организира „женски бой“ над един побойник, който ступал по-малкия й брат в предишното междучасие…
Бабата на Паша е изключително грижовна към малкото момиче. Купува коза, за да може да пие детето всеки ден козе мляко и да не боледува. Понеже много се обичат, двете спят на едно легло, винаги прегърнати. Една нощ, Паша се събужда, без да може да се освободи от прегръдката на мъртвата си баба. Нещо в нея се пречупва от този миг, лъчезарното лице е помрачено от дълбока тъга и тя плаче много и дълго време. Осъзнава, че е порас­нала и никога повече няма да бъде дете. „Животът е сериозна работа, щом хората умират“…
Момичето не крие своето увлечение към музиката, нещо, което бащата  – известен в Княжево фотограф, не одобрява, считайки, че дъщеря му ще стане „кръчмарска певица“. Случва се след някой подобен „спор“ тя да скочи от прозореца и да избяга от къщи. Сякаш останала без опора, Паша живее няколко дни при майка си, после се връща отново при баща си, после пак се повтаря същото, без да се почувства някъде на мястото си като в свой уютен дом. Чак след години, когато Паша става една от първите дами на българската естрада, бащата ще извади от вътрешния джоб на сакото си снимка и ще я покаже на събеседника си, казвайки с гордост: „Това е дъщеря ми!“
Така се случва, че след като завършва гимназия, Паша започва работа в Балканкар като чертожничка. Тогава това е огромно предприятие, със самодеен музикален състав, на който тя става солистка. Инженерът от същата служба често я кани в ресторанта „При леля Корна“ в Княжево. Забавляват се много, понеже собственичката готви превъзходно и никой не може да познае у Паша слабичкото злоядо начумерено момиче,  когато дойде време за ядене.
Срещите зачестяват и двамата с Васил се сгодяват, без да кажат на никого. Един ден Паша закача на пирона на вратата бележка със следното съдържание:
„Майко, татко и Краси, идвах, но ви нямаше. Днес с Васко си купихме халка и се годихме без всякакви церемонии. Идвахме да ви се похвалим и да ви видиме. Утре ще пея на Витоша, на „Офелиите“. Ако искате, елате. Аз тръгвам на турне във вторник. Целувам ви. Паша, Васко“
По това време тя се явява на прослушване в радиото, с категоричното желание да учи в новосформираната Студия за естрадни изпълнители. Проф. Иван Стойков си спомня години по-късно, как сред стотиците кандидати Паша е била една завършена певица, с много красив, мощен и изразителен глас. Единственият недостатък е говорен дефект – „съскаше ужасно“. Въпреки това, професорът я взима в класа си с намерение да премахне дефекта. Спомня си за нея, че е била „много свито и скромно момиче“, на което той решава да помогне да стане певица – не защото не е талантлива, напротив, но е толкова притеснителна, че сама не може да си намери работа.
Разговорите с оркестър София са безплодни, понеже имат достатъчно солисти, но пък Томи Димчев, ръководител на ансамбъла на строителни войски, харесва гласа й и я взема на работа. Паша впечатлява всички от оркестъра с мощния си глас още от първото си появяване. Един ден идва на репетиция с подстригана коса, след което директорът на културния дом иска да я уволни, понеже според него изглежда ужасно. Не се стига до уволнение, но момичето мечтае за нещо много повече от това.
Около три месеца само пее Паша с този ансамбъл и пътува много из страната, облечена във военна униформа. Веднъж милицията я задържа в участъка във Велинград, понеже е облечена с панталони… чарлстон. Благодарение на подполковника, я освобождават, но се налага певицата да изтърпи едно „конско“…
Така Паша се среща отново с проф. Иван Стойков – дали няма някаква възможност да пее с Оркестър „София“?!… Този път шансът е на нейна страна и тя става част от екипа.

„Оркестър „София“ имаше солисти – Мария Нейкова, Мими Иванова, Борис Годжунов. Една сутрин доведоха едно момиченце, слабичко, фино, миловидно. Видях я, че се изчерви. Попитахме я за какво се явява. „Аз съм певица“ – отговори. И се оказа една фестивална певица, която липсваше в България. Защото пя на много фестивали и направи огромно впечатление. Но нито веднъж не прояви тази звездомания, която сега не мога да понасям“.
Димитър Симеонов, музикант

Репертоарът на Паша Христова е прецизно подбран, в стила на художествено-драматургическата песенна естетика. „Щъркелът пристига пак“ – първата записана песен на Паша Христова под съпровод на „Студио 5“ с диригент Божан Хаджиев, по композиция на Зорница Попова. Песента е в стилистиката на модерния за времето си „шейк“, а певицата прекрасно се чувства в суинга. „Спри, време“, песен на Александър Йосифов, е емблематична за Паша Христова – в нея тя показва изключителните си гласови възможности по отношение на широкия диапазон и артистичност, което й позволява да пресъздаде по неповторим начин силните човешки страсти и да накара слушателя да стане съпричастен, като го остави без дъх. Именно тази песен е първият неин успех на международната сцена – в Сочи, Русия тя получава златен медал и първа награда на Фестивала за забавна песен.
Следват концерти и гастроли в Русия, Чехия, Унгария, Сърбия, Германия, Полша, Румъния, около 60 записани песни в националното радио – пет наситени на събития и концерти години. Повечето български композитори започват да пишат песни специално за нея – Димитър Вълчев, Морис Аладжем, Бенцион Елиезер, Йосиф Цанков, Вили Казасян, Николай Арабаджиев. Това са „българските евъргрийни“, които остават в Златния фонд на българското песенно изкуство:
„Среща в неделя”, „Скрита любов”, „Янтра”, „Една българска роза”, „Повей, ветре”, „Предчувствие“, „Утрото ще ни срещне пак“, „Кажи ми“, „Остани” и много други.
Една част от репертоара на Паша Христова съдържа песни от чужди автори, които слушателите асоциират с нея, а не с оригиналните изпълнители: „Една година любов” – български текст Васил Андреев (Un anno d‘amore – Mina), „Аз, ти и розите”, български текст Милчо Спасов (Io tu e le rose – Orietta Berti), „Песен за теб“, български текст Милчо Спасов (Canzone per te – Sergio Endrigo), „Щастливи заедно”, текст Вера Иванова (Happy Together – The Turtels),  „Нека този миг да спре”, български текст Милчо Спасов (I close my eyes and count to ten  – Dusty Springfield).
„Една българска роза“ е песента, с която като че ли най-много свързваме Паша Христова. Интересен факт е, че това не е любимата й песен. „Янтра“ е песента, която певицата обича повече, а за записа й в радиото разказват следната история:
По това време всички записи се правят в радио София, в едно единствено студио, което работи почти денонощно. Записът на тази песен е определено да започне в 11 ч. през нощта. Първо музикантите трябва да запишат инструменталната част, след това вокала. Нещо се обърква с техниката и Паша заспива на един стол. Събуждат я в 4 ч. сутринта, като решават да отложат записа – кой записва в 4 ч. сутринта, при това сложна песен като „Янтра“. Паша обаче настоява да опитат – от раз записът става перфектен и няма нужда от втори дубъл.

„Янтра… Янтра,
залезът гори, светят в теб зари.
Янтра… Янтра,
ти течеш в нощта,
вече няма го твоя древен свят.
Но приспиваш ти с песен Търновград.
Вечна както любовта оставаш ти.
Янтра… Янтра,
в твоя стръмен бряг стихва синкав мрак.
Янтра… Янтра,
име на тъга и отнасяш ти в тишина и сън
отразен във теб твоят вечен хълм.
Вечна както любовта оставаш ти.
Янтра… Янтра, залезът гори,
светят в теб зари Янтра…
Янтра, спри за малко,
спри и спомни си пак твоя древен хълм.
Донеси в нощта тих камбанен звън.
Вечна както любовта оставаш ти.
Янтра… Янтра… Янтра.

В продължение на две години се случва нещо необичайно в българската естрада – Борис Годжунов, Мария Нейкова, Мими Иванова и Паша Христова, солисти на Оркестър „София“, започват да правят многогласни песни. Всеки един от тях има собствен репертоар, но когато са заедно и един пее соловата партия, другите му пригласят. Записват не само български, но и руски песни. Така са записани и излъчени по телевизията много песни, като една от най-ярките е „Яворова пролет“. Бих я определила и като една от най-невинните и чисти песни в българското песенно изкуство – три момичета на по 25-26 години, облечени простичко като ученички, без тонове грим и изкуствени къдрици, се разхождат сред природата, правят си венчета от свежи цветя, люлеят се на люлка – никаква претенциозност, никакъв фалш. Колко чисто, просто и възможно!
Средата на 60-те и 70-те години на миналия век – това е времето на хипитата с широките шарени дрехи, които живеят в комуни и не желаят да се съобразяват с традиционния буржоазен морал; времето на „The Beatles“, Боб Дилън, големите фестивали по поляните, които продължават с дни и за които можехме да знаем само от чуждите радиостанции или от радио „Свободна Европа“. Паша, Васко и компания често гостуват на един приятел с магнетофон, където слушат любимите си автори и изпълнители. И когато през 1968 г. пишат във вестника, че „The Beatles“ искат да посетят България на световния младежки фестивал и да изнесат концерт, Паша мечтае да пее с Ленън и Макартни в новата зала „Фестивална“. Наред с еуфорията на фестивала, песните и танците до зори на младите хора от цял свят, се случват още няколко важни събития: специално за певицата, Найден Вълчев и Димитър Вълчев пишат текста и музиката на песента „Една българска роза“, обявена 30 години по-късно за песен на столетието; заченат живот в утробата на Паша; танковете на Варшавския договор в Чехословакия и хилядите загинали по улиците на Прага.

„Паша никога не е създавала впечатление на звезда, а беше истинска звезда, беше един ураган. Това свито момиче, свенливо, незабележимо, изведнъж показа толкова сила, толкова потенциал, толкова беше ярка. На сцената беше съвсем различна. В момента, в който си спомня за „Повей, ветре“, си представям Паша като скала“…
Мими Иванова

Мария Нейкова и Паша Христова

Мнозина споделят, че талантът на Паша Христова изригва след срещата й с пианиста, композитора, аранжора, диригента Николай Арабаджиев-Фучо: „Тяхната среща беше нещо фатално, свише“… Благодарение на него, тя намира себе си, малката розова пъпчица, пълна със заряд, талант и красота, се разпуква. Всичко в нея се променя – жестовете, увереността, походката, дори гримът… „Не че беше грозна, но Паша стана красива“, както всяка жена, която е обичана и оценена. Николай Арабаджиев пише за нея песни, води я при майка си – изтъкнат вокален педагог  – продължават да работят върху гласа й. Благодарение на него се променя звученето на българската популярна музика.  Под негово ръководство оркестър „София” става един от най-добрите състави, отлично приети в България и в чужбина.
Песента „Ах, този дивен свят“ Паша изпълнява на фестивала в Сопот`71 в Полша – десетки години след това поляците питат гостуващите там български артисти какво се случва с Паша Христова… Това е песен на Чеслав Ниемен (Dziwny jest ten świat (1967) – „Странен е този свят”) с българска транскрипция на заглавието от Богомил Гудев като „Ах, този дивен свят”, й донася първа награда за изпълнение на полска песен.

Ах, този дивен свят, чуден свят.
Вечно нов, вечно млад.
Свят създаден така,
та век след век
да бъде щастлив човек.
Ах, този мръсен свят, тъжен свят.
Вечно беден и богат.
Свят, който всеки миг ще бъде и ковчег,
ако така реши човек.
Но знам ще дойде време, когато
на последната война ще кажем: не!
Ще кажем не на бедността!
Не!… Не!… Не!…
И тоз прекрасен и мръсен свят
ще стане само прекрасен.

Йосиф Цанков и Паша Христова

Проследявайки записа на нейното изпълнение и публиката, която не смее да диша, не може да не се запитаме: това ли е стеснителното момиче, което преди няколко години не можеше да си намери работа?! Паша не просто изригва като фойерверк, съчетавайки изключителен професионализъм във владеенето на гласа си, а присъства на сцената с власт над всяка изречена дума и вяра в посланието на песента си!
Изключително артистични са нейните изпълнения на сцената – от пианисимо до форте, от кротка нежност до буря, която преобръща световете. „Българската мадона“, както я нарича Борис Годжунов, се превръща в едно от най-мощните явления в българската естрада, спечелвайки си обичта на публиката, не само в България, с непринуденото си поведение, искреността, усмивката, зад която няма пресиленост и фалш. Спомням си,  бях дете – вкъщи слушахме с благоговение Паша Христова – по телевизията и радиото, след това на грамофонни плочи – поколението на моите родители израстна и беше възпитано с нейното изкуство.
Една от последните песни, които Паша Христова изпява и записва, е „Остани“, по музика на Николай Арабаджиев. Удивително е колко много съдба и символика съдържат песните й:

Остани си там – далече в сънищата
и в мечтите.
Хубава, когато идеш,
два пъти по-хубава, когато си отиваш.

Остани си при звездите,
в пролетния топъл вятър…
Хубава, когато идеш,
два пъти по-хубава, когато си отиваш.

Ще те търся, ще те чакам, ще те чуствам,
ще те търся винаги край себе си –
като въздуха, като земята, със които непременно ще се слея.

Остани си там – далече, в спомените
и сърцето.
Хубава, когато идеш,
два пъти по-хубава, когато си отиваш.
Ще те виждам, ще те зная, ще те нося,
ще те виждам винаги край себе си –
като слънцето, като луната, със които мойте дни и нощи греят.

Паша се сля – с въздуха и земята, и остана в спомените на сърцето на не едно поколение. Ако някой веднъж е слушал и гледал Паша Христова на сцената, не може да не запомни нейната ярка индивидуалност. В репертоара й няма нито една слаба песен, което говори за изключителната й взискателност по отношение на песните, които изпълнява. Онова, което удивлява, е нейната личност, силното й сценично присъствие. Понякога човек се пита как е възможно такова едно крехко и слабо наглед същество да побере толкова много светове, емоции, нюанси – противоположнос­ти, които се допълват: неподправената сърдечност и широката усмивка, с почти елегичната тъга, последователността при настъпването към брега на малката, после на голямата вълна, която успешно превзема територии…
21 Декември 1971 година, вторник, 12 без 10 ч. през нощта. Два часа след уреченото време, от аерогара София излита самолет за Алжир. Всички артисти са настроени за празник, за настъпването на нещо прекрасно ново. Новото действително идва, но точно то не е очаквано от никого. Няма време дори за изумление – веднага след излитането си, самолетът се накланя на една страна и се разцепва на две. Хората, настанили се близо до пилотската кабина, мигновено са обгърнати в пламъци – 32-ма човека. Тези, които са седнали по-назад, имат време да скочат и са спасени – 41 човека. Спасени са физически, но психологическата травма от видяното и преживяното остава за цял живот – как ще продължиш да живееш след всичко това?!…
Дали инцидентът е станал случайно, поради техническа грешка, или катастрофата е предизвикана умишлено? Все още никой не може да каже със сигурност. Все още има засекретени документи и истината тепърва ще бъде разкрита. Но е вярно, че на останалите живи след инцидента е забранено да разказват какво са преживели и са били принуждавани да подписват декларации за конфиденциалност, че няма да съдят авиокомпанията. Дори и да се разбере кой е виновният, каква полза за живота на загиналите?!…
В тази нощ 32 души, като 32 гълъба политат над всички земни нещастия, суети, омрази и любови. Две от тях летят много близо една до друга – от съвсем скоро те са се намерили и са стояли един до друг в избухналото огнено кълбо. Казваме си, че е нелепо – те току-що са се открили и са се преобразили до неузнаваемост, за да могат да изпълнят мисията си на тази земя. Дни след трагедията, цяла България посреща тъжна Нова година, въпреки богатата жизнерадостна програма по телевизията.
През януари 1972 г. поетът Дамян Дамянов и композиторът Тончо Русев пишат песента „Птицата“, посветена на Паша Христова и изпята от Лили Иванова.

За последен път тя разтваря крила.
За последен път синевата гребе.
Ах, сбогува се тя с тези свои поля,
с тези хълми край тях и със свойто небе!
Ти, земя, я роди във едно гнездо.
Ти, небе, я люля с песента.
И затуй днес със вас като с роден дом,
се прощава с тиха жал в полет тя.
И върти се светът, този тъй хубав свят!
И въртят се жита, слънце, облаци прах.
Те след малко ще спрат своя луд кръговрат.
Тя със мъртво сърце ще се върне при тях.
Но, земя, ти пази пак едно гнездо!
Ти, небе, я очаквай! Няма смърт!
Ще си дойде тя при вас като в роден дом –
песента ще я връща всеки път.

Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*