Петровият грях

в Брой 2/2017/Християнство

В последно време в православните среди, а и далеч зад техните предели, се обсъждат публикации, в които бивши или все още действащи, монашестващи и свещенослужители показват обратната страна на църковния живот и както на тях самите им се струва, със съвсем чисти и благи намерения. Според тях целта е да се оздрави Църквата, да се поставят отдавна назрелите проблеми, да се спре с лъжата и лицемерието.

Такива публикации, отчитайки високия градус на раздразнение по отношение на Църквата, са обречени на фантастичен успех. Неочаквано излязоха наяве истории за дългогодишни сексуални извращения на известни педагози в елитни училища. Само най-ленивите няма да обърнат внимание на тези публикации, ще има: „Ах! Ама, моля ви се, как е възможно? Ужас!!!!” Но както се казва: „Всяко чудо за три дни”. Интересът към такъв род публикации се изпарява достатъчно бързо с надеждата, че случайно може да излезе нещо още по-потресаващо и пикантно, за да може да се изпита още веднъж вече познатото чувство на душевно раздразнение.

От друга страна, с помощта на някаква вълшебна пръчица, се надига вълна на праведен гняв. С цялата си мощ тя връхлита „изобличителите“: „Лъжат, Юдите, блудници. Никога не са били „наши!!!“ Праведният гняв е страшен. Той е в името на Бога, няма какво да се щадим. Външните наблюдават тази отрова, изливаща се във всички посоки, и започват да се почесват по тила: „Да, може пък действително там, при тях в Църквата да има сериозни проблеми.” Махалото на злобата се люлее все по-силно и по-силно…

Как да оценим факта на появата на такъв род публикации? Спокойно. Има ли в Църквата проблеми? Да, има. Много ли са? Да, не се безпокойте, има за всички. Нима при другите няма? Има! Може би не са толкова съществени? Едва ли. Просто са други, по обективни причини.

Ще стане ли Църквата по-здрава, когато подобни публикации достигнат „критичната маса“? А има ли изследвания за правопропорционалната зависимост между количеството „разобличения“ и качеството на живота? Аз поне не съм чувал за такива, може и да има. Научих ли нещо принципно ново от тях? Не, абсолютно нищо. Могат ли да имат място в Църквата подобни ситуации? Да, могат. Но защо?

Защото Църквата не е концлагер на Божествената благодат, а открита територия на стремящите се да се спасят. Без огради и бодлива тел, вишки и охрана. Някои цял живот ходят по трудно различимата граница на тази територия, някои направо се гмуркат в дълбоките води. Там, където е Христос. Но това не е „сладичкият Иисусчо“, мил и усмихнат, както го изобразяват някои западни християни. „Който е близо до мен, той е близо до огъня: който е далече от Мен, той е далече от Царството“ – ни казва Господ.

В „Хрониките на Нарния“, в „Последната битка“ има гениален епизод, когато там, където смятат, че живее богинята на злото Таш, влиза един воин, враг на нарнийците. Той с ужас вижда не Таш, а Аслан – против когото той е воювал цял живот в името на Таш. Изведнъж разбира, че животът му е минал напразно. Но за негово учудване, Аслан го вика при себе си. Ето какво разказва той: „Паднах в краката му и си рекох, че без съмнение настъпва часът на смъртта ми, защото Лъва (който заслужава всичката почит) ще разбере, че през целия си живот съм служил на Таш, а не на него. Но въпреки това е по-добре да зърнеш Лъва и да умреш, отколкото цял живот да си Тисрок[1] на света и да не го видиш. Но Божественият наведе златната си глава, докосна челото ми с език и каза:

– Синко, добре си дошъл.

– Уви, Господарю – рекох аз, – не съм твоят син, а слуга на Таш.

Той отвърна:

– Дете, всичко, което си правил за Таш, считам като сторено за мен.

И тогава поради огромната си жажда за мъдрост и знание превъзмогнах страха си и запитах Божествения:

– О, Господарю, тогава вярно ли е онова, което каза маймуната, че ти и Таш сте едно?

Лъва изръмжа така, че земята потрепери (но гневът му не бе отправен към мен), и рече:

– Това не е истина. Аз приемам всичко, което си отдавал на него, не защото той и аз сме едно, а защото сме противоположности. Двамата сме толкова различни, че нищо низко не може да бъде сторено в мое име и нищо добро не може да бъде направено в негово име. Ето затова, ако някой се закълне в Таш и удържи клетвата си заради самата нея, той в действителност се е заклел в мен, макар да не го знае, и аз ще го възнаградя. Ако пък някой стори злина в мое име, тогава, въпреки че се кълне в името на Аслан, всъщност служи на Таш и Таш приема стореното от него. Разбираш ли, дете?

Аз отвърнах:

– Господарю, ти по-добре знаеш доколко разбирам – но и добавих (възпиран от истината). – Цял живот съм търсил Таш.

– Любимо дете – рече Божественият, – ако не бе подтикван от желание да откриеш мен, търсенето ти нямаше да е тъй продължително и всеотдайно. Защото всеки намира онова, което търси истински.”

Защо цитирам това? Просто защото вече е време, ние, църковните, да пораснем и да престанем да обвиняваме другите за проблемите в Църквата. „Дайте ми правилна Църква и тогава аз ще я удостоя със своето членство!“ „Дайте ми добри родители и ще видите какъв идеален син ще бъда!“ Това е инфантилизъм, който никога няма да се превърне в отговорност на възрастен. Всички ние като хора сме еднакви. С еднакви страсти и пороци, грехове и добродетели, възходи и падения. Пред всеки от нас стои задача: възход там, към Него, към Небето, към Бога. Пред нас е скала. Ние пълзим по нея, всеки както може. Който е по-опитен и по-внимателен, а и силите му са достатъчни отива далеч. Друг с последни сили прави поредната крачка и спира, не може повече. Трети икономисва силите си, нарушава техниката за безопас­ност и пада в пропастта. Четвърти случайно стъпва върху неустойчив камък и също се смъква надолу. При всеки е различно. Но нито един адекватен алпинист няма и да си помисли да плюе върху тези, които са под него, без разлика дали лети към бездната или просто се смъква бавно надолу. Не само защото е безнравствено, но и защото той самият е частица от този процес и все още не е достигнал върха. Защото няма никакви гаранции, че само след миг няма да се скъса въжето му точно там, където въобще не е очаквал.

Когато се „вживяваме” в църковния живот започва да ни се струва, че вече сме на „духовния ескалатор“, който без проблем ще ни стовари направо в Царството Небесно. Моли се, пости, покай се, причастявай се – година след година и ще се спасиш. Вярата, като тлъстина върху корема от ден на ден неизбежно ще се увеличава. Това е дълбока заблуда. Вярата изисква кризи, за да успяваме да растем и да се развиваме. Но при кризи винаги боли. Последствията винаги са непредсказуеми, без гаранции и застраховки. Нужно е мъжество, за да издържим и да не се подхлъзнем. Движението е изход от комфортното състояние на устойчивост и равновесие. Възможно е и да си разбием главата, нормално е. Щом се боим да не паднем, по-добре е да лежим и да не ставаме. Няма нито едно дете, което да се е научило да ходи без да падне поне веднъж. Няма такъв светец, който в живота си да не е преминал през такива кризи на вярата. „…Не като дете вярвам в Христа и Го изповядвам, моята осанна е преминала през много съмнения…“ – този последен запис ни е оставил Ф. М. Достоевски. Загубата на Божията благодат е приоритет на висшите, но в различна степен през нея преминаваме всички.

Много от нас смятат, че образът на възраждащото се Православие е фантом на Руската дореволюционна църква. Това е неоспорим факт. Днес е престъпление да забравяме как Църквата влезе в революционното безвремие. Достатъчно е да почетем публицистиката на Валентин Свенцицки, преди да стане известен московски свещеник и апологет. Косите ни се изправят и елейната картинка изчезва яко дим. Сред фотографиите, направени от Михаил Пришвин – очевидец на разгрома на Троице-Сергиевата лавра, има един кадър, на който е заснета сияеща бабка, хвърляща иконите си в огъня. Същите тези икони, пред които се е молила до вчера. Образи, внимателно предавани от поколение на поколение като най-скъпата светиня на рода. Особеното е, че никой не я е принуждавал да прави това. Тя го прави съвършено свободно, не под дулото на револвера, а с радостното лице на човек, смъкващ от плещите си тежко бреме.

Доколко този трагичен разрив между формата и съдържанието е бил повсеместен, свидетелства един съдебен факт от края на XIX век, който споделя Сергей Фудел. „Селска девойка се връщала в училище след великденската ваканция. Носела няколко копейки и кошничка с пирожки и яйца. По пътя я нападнали и я убили. Убиецът бил заловен веднага. Похарчил парите, изял пирожките, но не пипнал яйцата. На случайния въпрос на следователя защо не ги е изял, отговорът бил жесток: „Невъзможно! Беше постен ден!“.

„Зад гърба на този спазващ постите убиец – пише Фудел, – чувстваш звъна на дълга верига, чиито край се губи далече в миналото. Този случай разкрива само за миг процеса на гниене, от който е превзета руската Църква през XIX век. „Зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв.“ (Откр. 3:1)– това са думи към Църквата. Защо в онези времена, а и във всяко едно време, членовете на Църквата, още повече духовенството, са се страхували, да си го признаят, а тези, които не са се страхували са били обвинявани в неуважение към същата тази Църква. Уважавал ли е Господ Църквата, когато е говорил, че тя е мъртва, а не жива? Ние никога не отделяме себе си от Църквата и силата на разобличението приемаме върху себе си. И в това аз съм най-виновен от всички“.

Областта на неверието и омразата не е област на Църквата, а на нейния призрак, нейния коварен двойник. Именно той „исторически извършва страшното дело на провокацията: създава у хората впечатление, че няма друга Църква, че на земята няма повече Христова правда и тяло Христово“ (Сергей Фудел). Ежедневно пред всеки християнин стои изборът: да бъде част от Църквата – любящата, горещата, небезразличната, безпокоящата се, неустойчивата, благодатната – или да служи на нейния призрак – устойчив, величествен, самодоволен и безплоден. Всичко това не се случва някъде там в тайнствените коридори на Патриаршията или в митрополиите, а във всяка енория, във всяко семейство, във всяка душа. И Петър Велики съгреши, защото най-силно от всички обичаше Иисуса. Падат тези, които поне веднъж са се опитали да станат. Към всеки от нас са отправени думите, изричани преди нашата главна Среща: „Защото няма да издам на враговете Ти тайната, нито целувка ще Ти дам като Юда“. Пред всеки от нас и до днес е открит пътят на предателството и отстъпничеството. Само моля ви, не плюйте на главите на тези, чиито едва мърдащи тела се виждат долу!…

Тези дни изпратихме отец Кирил (Павлов). Толкова, колкото той знаеше за обратната страна на Църквата, повярвайте ми, никой не знае. И какво направи той с тези свои знания? Победи със собствената си святост. Той превръщаше чуждия грях в своя болка, която предаваше на Христа. Никога не се подигра над чуждите падения, винаги оставяше на другите право на грешка. Неговото отношение към тези, които идваха със своите дръзки грехове не се променяше, само дълбоката скръб в старческите му очи ставаше още по-дълбока. Хилядите, които дойдоха да го изпратят са само капчица от онова море от хора, стоплени от него и спасени от ледовете на греха. Той не беше нито мисионер, нито богослов, нито блестящ проповедник, нито ефективен администратор, нито монах-исихаст. Той просто беше себе си, не се опитваше да се вживява в нечий образ, да изпълнява нечии указания и директиви. Беше влюбен в Евангелието и в Онзи Христос, за Когото се говори в него. Той знаеше, че Църквата, включително и Руската, не е „руска”, а Христова. В нея Христос е Стопанин: внимателен, щадящ, любящ и ревностен. От своя опит отец Кирил знаеше колко майсторски Спасителят вниква и решава проблемите – само не трябва да му се пречи, дори от най-благи подбуди…

Този съвършено незабележим монах „закваси“ Църквата във втората половина на ХХ век и началото на XXI век. „Закваси“ в смисъла на главната и дълбока тоналност на нейния живот. Той си отиде, но ни остави на земята с думите: „Деца мои, продължавайте напред сами, вече пораснахте!“ Ще се вкисне ли в нашите ръце тази закваска или ще служи още дълго – днес това е изборът, пред който е изправен всеки от нас.

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

Източник: pravmir.ru

[ 1] Крал на страната Калормен. Тисрок иска да завладее земите на Нарния, които са много по-плодородни от тези в неговата пустинна страна.

Дарение за сайта

Протойерей Павел Великанов
Latest posts by Протойерей Павел Великанов (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*