Песента на щурчето и уличният крясък на света (Непримиримият Константин Константинов)

в Брой 6/2017 - създай ми НОВО МИНАЛО/Български вдъхновения от

„Какъв е тоя пулс, по-бърз и по-плътен, който бие в гърдите ми и в същото време като че извън мен? Той иде от дълбочините на земята, от тъмните далечини на времето. Това е тръпката на прадедите и бащите, която прелива своя ток и в моите жили.
И тоя бодър зов като въпрос на вечерна проверка, на който сърцето ми веднага отговаря:
– Тука! Да, тук съм! Сега и утре, и винаги, и тогава, когато не ще бъда вече и ще се върна отново при тебе, пръст от пръстта на тая земя, за която не ми стигат думи на благодарност!
В тоя задъхан път през годините аз нямам друга съдба освен твоята, нямам друг смисъл освен щастието, с което ти ме благослови: да нося с радост твоето бреме — вчера и днес, и в утрешния ден!“
Koнcтaнтин Koнcтaнтинoв, „Път пpeз гoдинитe“

Някъде там, между нощния танц на куклите до стария долап и скрибуцащата каруца на света, понесла болестите и страданията на човечеството, един човек търси „златната къщичка на тишина, щастие и радост, която се нарича Детинство“. „Кри-кри, кри-кри“… Нощта се разхожда отвън, всички заспиват – и огънят, и детските очички, латерничката подема песента на щурчето, което също се унася в сън. Синята каляска чака търсачите на щастие да се качат и отплуват в бездънното небе, а върху тях звездичките сипят златен прашец пред млечнобелите палати на Сънчо.

Долу планината се открива „няма и бяла“, „гънка по гънка“, пътят се чупи и неочаквано се появява град – „призрак, мълчалив и трагичен, на изчезнал свят, едно видение от друго време“, където „две войни са прошумели“ и „не са оставили камък върху камък“. Мелник… Валят дъждове и щом едната къща се събори, хората се пренасят в другата. А после педя по педя се превзема земята в суровия устрем за живот на оцелялото човечество. „Бог на теб!“ – изрича слепият старец на път, по който малцина минават, а на мъжа с широкополата шапка и сивия шлифер, според модата от средата на 30-те години на миналия век, му се струва, че това е „гласът на топлото, житно поле, на Балкана зад него“.

От хълбоците на планината възлизат пътища, по които се срещат я въглищари, я жени, които бързат към село; коне пръхтят неспокойно, доловили потайния разбуден живот на Странджа – тази мъглива пустиня… Други пътища стигат до Париж, където един неуморен частен детектив търси изчезналото човешко сърце, сред уличния крясък на изгубило центъра си човечество.

Сякаш няма надежда за потъналия в преспите свят, но не – днес е Връбница, „тихият празник на пролетта“, и градът кипи от живот. Във въздуха се носи мирис на люляк, а от църквата излизат богомолци с върбови клонки, минават покрай мраморната чешма на ъгъла и се вливат в човешкия поток към площада.

Далеч от града, Босоногата команда кръстосва горите, в къпинака над големия дрян, сред мирис на здравец и мащерка. В Божуровската детска колония има място за всеки, който няма пари да отиде на море или да пътува с влак. Дори едноухият Марко и черното куче Арап имат много важна мисия в Босоногата команда. Савата винаги ще измисли изход от наглед безизходна ситуация – и болнавият Гочо ще зачерви бузи сред омаята на планината, и измръзналите пътници ще стоплят ръце край огъня, а Савата ще извика босоногата команда да разчисти пътя от натрупалите преспи сняг…

Но идва смутно време. В планината се движат мъже с пушки, залезът става червен и през септември българската земя замирисва на кръв. Една вълшебна сребърна шейна отнася на дълъг път момичета и момчета с ненабола още брада… Добре, че щурчето продължава своята песен и води децата на цветен панаир – там са и бръмбарът със зурлата, и зайчето с тъпана, пепрудите извиват хоро във въздуха, а Меца кани всички да се полюлеят на нейната люлка срещу една круша…

Завърта се всичко в мека есенна меланхолия, дълбока и изящна, утаена в погледа на мъжа с широкополата шапка и сивия шлифер, според модата на 30-те години на миналия век – Константин Константинов, писателя, поета, преводача, журналиста, с чиито приказки, разкази, романи и преводи израсна не едно поколение българи. Превратностите на времето не успяват да сломят духа му и да го огънат под напора на нови идеологии, чужди моди и стремления. Остава верен на здравия си разум и точното, до острото на нож разделяне на преходно и вечно. И днес, когато преминем през редовете, написани преди близо век, нямаме усещане за архаичност, за нещо отминало и безвъзвратно загубено във времето. Неговите герои са сред нас, със същите скърби, отчаяния, надмогвания, борби.

Константин Константинов публикува първите си стихове още на
17-годишна възраст (1907) в сп. „Българан“. Израснал в семейство на изключително образовани гимназиални учители от Сливен, носещи духа на възрожденска България и песните на Добри Чинтулов, който е чичо на майка му. Илия Константинов – бащата на бъдещия писател, завършва средно образование в института на Тодор Минков в град Николаев, а след това учи 4 години в Белгия. Майка му е завършила Девическия институт в Пловдив.

Градът на стоте войводи като че ли се оказва прекрасно място за израстването на един интелектуалец в края на XIX и началото на XX век – Сливен наброява тогава около 20 000 жители и е бил голям град за времето си. Семейната среда оказва изключително голямо влияние върху формирането му като творец и личност. Това е време на подем и мисъл за бъдещето на все още младата българска нация, устрем в цялостния живот, отваряне на страната ни към света чрез строителство на жп линии и пътища. Цяла България следи усилията на Константин Стоилов за признаването на българския княз от Великите сили и преодоляването на изолацията на България в международните отношения. Със сигурност очите на младежа са били отворени за всичко това и когато завършва сливенската гимназия, заминава за столицата, където записва Физико-математическия факултет в Софийския университет. Скоро обаче открива, че точните нау­ки не са му по вкуса и се прехвърля в Юридическия факултет.

Като студент се сприятелява с Димитър Подвързачов, Георги Райчев, Димчо Дебелянов, художника Георги Машев, Йордан Йовков. Неговият литературен талант не остава незабелязан, в приятелския му кръг влизат все писатели и журналисти. В началото пише в сп. „Българан“ и се подписва с псевдонима Душечка, К. Бродяга, Полишинел.

С Николай Лилиев се сприятелява в Париж през 1911 година, където Константин Константинов отива, за да продължи следването си. Опитът е неуспешен поради липса на средства – връща се след година, но времето, прекарано там, се оказва изключително полезно за него като творец. Дишал въздуха на литературния Париж, бъдещият писател отнася много от тогавашната атмосфера в своите пътеписи и в романа „Сърцето в картонената кутия“, написан години по-късно в съавторство със Светослав Минков.
Константин Константинов не прекратява юридическата си професия – стажува в Софийския окръжен съд, по време на Балканските войни е член съдия във Варненския окръжен съд, а няколко месеца след това е повишен в мирови съдия в Цариброд, където служи до началото на Първата световна война. Отново постъпва в Софийския окръжен съд отначало като зам.-прокурор, а след това като съдия след войната, по-късно – юрисконсулт и адвокат съответно в Българската централна кооперативна банка и в кооперативната централа „Напредък”, работи като юрист във Враца, Ловеч, отново София…

Поради разочарования, притеснителност и непохватност в присъствието на нежния пол, писателят няма да поведе жена под брачното було. Искра Ценкова в „Забравените самотници“ (1) разказва за срещата на писателя през 1930 г. с прочутата балерина Мария Димова, свързана с школата на Мери Вигман в Германия и почитателка на Айседора Дънкан. Момичето оставя дълбоки бразди в душата му, които той описва в мемоарите си „Път през годините“ с изумително точно пресъздаване на всеки детайл от тяхната среща:
„И в задименото шумно заведение, дето есенният дъжд се стичаше на дълги сълзи по стъклата на витрините, беше чудесно да чуваш тоя тих, малко сипкав глас на полуразбудено дете, което още продължава своите сънища.”

Мария Димова загива по време на Втората световна война при бомбардировка далеч от България. Спътница на Константин Константинов до края на живота му остава единствено Донка Константинова, неговата сестра, талантлива и ерудирана художничка. В началото обитават мансардата в къщата на писателя Тодор Влайков на ул. „Хан Аспарух“ в столицата, после се преместват в собствен дом на ул. „Шишман“. Донка завършва Рисувалното училище и е сред съоснователите на българското Дружество на независимите художници. Холът е превърнат в ателие, там художничката рисува няколко портрета на своя брат, както и портрети на Людмил Стоянов и Бойка Вапцарова. В нейното творческо наследство влизат около 200 платна, някои от които са участвали в изложби заедно с други български-художнички от това време – Елисавета Консулова-Вазова, Маша Узунова, Султана Суруджон.

В това време Константин Константинов се занимава активно с литературна и журналистическа дейност – сътрудничи на сп. „Българска сбирка”, „Наблюдател”, „Наш живот”, „Съвременна мисъл”, „Златорог”, „Изкуство и критика” и други. До края на Втората световна война той издава седем сборника с разкази, два романа, седем книги с детска литература, пътеписи, очерци, есета. И както пише в своите мемоари, целият му живот и творчество са озарени от „лазурно-матовото сияние на Сините камъни” край Сливен.

След като сътрудничи много активно на сп. „Демократически преглед“, писателят предприема издаването на ново списание – „Звено“, заедно с Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов. Към групата се присъединяват Николай Лилиев, Людмил Стоянов, Геор­ги Райчев, Димитър Бояджиев, Иван Радославов. Вестник „Слово“ от 26 февруари 1914 г. за пръв път публикува съобщение за появата на новото списание, в чиито първи броеве се поместват разкази на Елин Пелин, Йордан Йовков и др. Кръстник на списанието е самият Константин Константинов, а редактор – Димитър Подвързачов, у когото „кръстникът“ вижда „непреодолима привлекателна сила и особен шарм“ с неговата „чиста и хубава душа на бохем и мъдрец, която немилостиво е раздавала богатствата си“. (2) Основната задача на новото списание е да даде възможност на младото поколение за литературна изява и представяне на техните нови идеи.
„Голямата болка не само на Дебелянов и неговите братя от кръга „Звено”, а и преди това на кръга „Мисъл” е, че върху картата на големите идеи и култури нас ни няма. Светът спокойно може и без нас. Дори Ботев и Алеко си остават непрочетени в европейски мащаб, затворени „за домашно ползване”, извън културната памет на Европа и на света“. (3)

Сп. „Звено“ успява да просъществува само няколко месеца, но по същество продължава плодотворните тенденции в литературата, наложени от кръга „Мисъл“ и едноименното списание. Започва Първата световна война, всичко е разбъркано, излизат на преден план и противоречията между естетическите принципи на партньорите, които трябва да го „изтеглят“ на върха. Оформят се две групи творци около списанието – привърженици на традиционализма (Г. Райчев, К. Константинов, Н. Янев, К. Кнауер и особено Д. Подвързачов) и символизма (Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Теодор Траянов, Гео Милев, Людмил Стоянов, Христо Ясенов), което не позволява да се оформи точно „лицето“ на списанието и естетическите принципи, които то ще отстоява. Да се даде изобщо трибуна на младата творческа интелигенция и заложените в него модернистични тенденции не позволява списанието да се развива и да върви напред, теглено от „орел, рак и щука“. Въпреки това, Константин Константинов ще го определи като
„преход между два периода в българската литература, както времето, в което се появи то, е преход между две епохи. След бурните и трагични моменти, с които завърши мирният идиличен къс от живота на нацията, след изчезването на поколението около „Мисъл”, времето на „Звено” и самото списание са несъмнено връзката между две епохи…” (4)

Константин Константинов публикува стихове и във „Вестник на жената“, които имат своето значение за изследователите на българската литературна история и лирика от 20-те години на XX век. В това издание писателят засяга темата за жената, като в една от публикациите написва възторжен отзив за поетесата Елизабета Б., псевдоним, зад който се крие Елисавета Багряна:
„Ала онова, което е най-ценно у тия малки песни, което се излъчва иззад тяхната копринена паяжина – то е: топлите насълзени очи на въплотената Женственост, потайното и трепетно сърце на някакво всеобгръщащо Майчинство, което изгаря в своята безначална и всепрощаваща Любов. Сякаш на езика ви остава горчивият вкус на гъст и замайващ ликьор; сякаш, тревожен, меланхолен парфюм прониква до сърцето ви и събужда безутешна носталгия; сякаш, най-после, топли и грешни устни мълвят ридающи на устните ви най-чисти и нежни признания“. (5)
Рецензията на Константин Константинов се появява тъкмо навреме в началото на творческия път на Багряна, оказвайки се онази благословия и доза самочувствие, които са нужни на начинаещия поет да отприщи стаената в него творческа енергия.
Пак по това време, през 1922 г. Константинов публикува свои преводи на Анна Ахматова – едни от първите в България, предизвикали интереса на българския читател към нейната поезия, която, от своя страна, влияе върху развитието на Багряна и българската лирика изобщо. Преводите са придружени с неголям критически текст относно женското в нейната поезия, макар в късния си текст „Реквием“, посветен на Ахматова, той пише, че поезията няма пол и единственото деление е според това дали тя е талантливо или неталантливо написана. Там той засяга и същността на художественото течение „акмеизъм“ – освобождение от чудноватите капризи, от изкуствено създадения свят, от безсмислените късове неразбираем „вътрешен живот“, от помпозната кресливост на онова творчество, което иде в името на експресионизма.
„Тя е експресивна и неподатна до крайната степен, до непостижима простота. Тя е дълбоко вселюбяща, и нейните стихове имат трогателната прелест на скръбна милувка. Тя познава техниката на стиха, римата и ритъма – но уморена от външното – понякога тя съзнателно ги отбягва, за да се върне към елементарната прямота, дето нейният усет и вътрешна същност създават изваяни, сякаш, от цветен мрамор пиесетки. И примитивната простота – и най-тънките трепети на модерната женска душа се съчетават у нея в едно изумително съвършенство, – като топъл мирис на зряла ръж, с лекия остър парфюм на шумяща копринена рокля“. (6)
Неговата изключителна работоспособност, отговорност, талант и активната му литературна и журналистическа дейност му проправят път към председателството на Българския писателски съюз (1928). Няколко години по-късно излиза от печат романът „Сърцето в картонената кутия“, написан в съавторство със Светослав Минков. Предговорът към първото издание започва така:
„Не ще и дума: книги, писани от двама автори, са твърде рядко явление. Причината очевидно не е в това, че е просто технически трудно двама души да пишат едновременно един и същ текст, а защото творчеството е индивидуално, строго лично дело, изповед на една душа, на едно сърце. И все пак братя Гонкур, Иля Илф и Евгени Петров ни оставиха книги, които биха правили чест за всяка голяма национална литература. У нас обаче като че ли има само един подобен случай: Константин Константинов и Светослав Минков и техният роман-гротеска „Сърцето в картонената кутия“. Дуетът е създаден специално за тази книга и веднага след написването й се разпада… През 1933 година, когато Европа изживява събития с трагични последици, двама български писатели отправят послание към своите читатели за повече човещина и любов между хората“.
Първоначалните политически убеждения на Константин Константинов са социалистически, но не задълго. В началото на 30-те години той публикува хапливи статии във в. „Мисъл и воля“ срещу социалното безправие, издава и романа „Кръв“, в който представя комунистите като терористи, свързани с атентата в църквата „Света Неделя“.

Константин Константинов заедно със сестра си Донка в дома им на ул. Цар Шишман“.

Когато се случва деветосептемврийския преврат през 1944 г., писателят е директор на Радио София. На следващата година става председател на секция „Литература“ в Камарата на народната култура – той е вече 55-годишен, написал вече зрелите си творби, с огромен журналистически и литературен опит, високо ерудиран и с изключителна репутация. За събитията научаваме от Мира Душкова, автор на няколко статии за живота и творчеството на Константин Константинов. (7)

На следващата година той приема предложението да оглави списание „Изкуство“ – орган на Камарата на народната култура. За период от около година в броевете му излизат произведения на младата творческа интелигенция – Й. Вълчев, Н. Стефанова, В. Петров, Р. Ралин, Б. Божилов, Бл. Димитрова, Б. Райнов, наред с творби на утвърдени автори като Елин Пелин и Георги Райчев. Демократичният му характер обаче влиза в противоречие с „отговорните задачи“, наложени с новия мироглед и идеология, и списанието е заклеймено като провал, че даже и като „идеологическа контрабанда“, лишено от „идейна физиономия, каквато то непременно трябва да има“. По тази причина, след година Константин Константинов подава оставка.

Почти по идентичен начин се възприема неговата работа като председател на Съюза на писателите, който организира Първата национална писателска конференция. Неговият доклад съдържа анализ на българската белетристика в периода от Първата до края на Втората световна война, разкривайки най-важните достижения на български писатели във всички литературни и публицистични жан­рове. Интерес представлява една особена част от този доклад, където писателят изразява позиция, различна от формиращата се официална идеология:

Донка Константинова, Автопортрет

„…една категория от произведения със социален колорит непрекъснато се умножаваха, за да се оформят в наши дни в една специална литература, в която твърде често преднамерената социалност и поставените идейни тезиси, за съжаление, не оставят голямо място за изкуството“.

Нататък писателят разсъждава върху класовия мироглед на новите писатели, който би спомогнал за създаване на истински ценности, ако се съчетае с талант и „вътрешна ширина“. Относно българското прозаично изкуство, писателят счита, че „ то няма нужда да му се поставят идейни проблеми – или да му се определят идейни насоки“, с което си навлича откритата неприязън на социалистическите идеолози и поради това, че „г-н Константинов не разбира историческия момент, в който живее“, е принуден да се оттегли от председателския пост в Съюза на писателите.

Преиздаването на романа „Кръв“ през 1946 г., определен като „фашистки“, и превратното тълкуване на посланията в него от новите идеологически критици, както и издаването през същата година на сборника с разкази „Птица над пожарищата“ за живота на евакуираните по време на бомбардировките през Втората световна война, който отново не се вписва в наложената „идеологическа решетка“, стават причина Константин Константинов да се оттегли от активния културен и обществен живот, да престане да пише, да сътрудничи на печата, да издава книги.

Но пък започва активна преводаческа дейност вкъщи: „Война и мир“ от Лев Толстой, „Капитанската дъщеря“ от Александър Пушкин,  „Вечери в селцето край Диканка“ от Николай Гогол, „Събрани произведения“ от А. П. Чехов, „Първа любов“ от Иван Тургенев, „Мадам Бовари“ от Гюстав Флобер, „Избрани произведения“ и „Малкият принц“ от Антоан дьо Сент Екзюпери, чиято снимка от вестникарска изрезка стои винаги пред него на бюрото му. Не скрива своята неприязън към СССР, но не престава да превежда руски автори.
По спомени на негови приятели, вкъщи той винаги е „облечен като за театър – с костюм, бяла риза, папийонка и с обувки“. (8) Кани само отбрани гости и се е считало за огромна чест някой да пристъпи прага на дома му. Черното гълъбче Пипи е третият пълноправен член на семейството, който присъства на всички домашни литературни вечеринки. То често каца на главата на гостите и се опит­ва да откъсне някой косъм.

Случва се да отиде до писателското кафене „Цар Освободител”, където се събират Стоян Загорчинов, Атанас Далчев, Светослав Минков, Илия Волен. Писателят отново е безупречен във външния си вид – „изящно облечен, с бяла риза и папионка“. Има навик да си купува в. „Последни новости“, издаван в Париж от антикомунисти. Той е един от първите български интелектуалци, които прозират връзката между комунистическия и фашисткия режим, за което често на висок градус спорят със Стоян Загорчинов. Демонстративно изразява нежеланието си да бъде приобщен към тясна идеологическа кауза и се дистанцира от всякакви групи. През 50-те години на миналия век неговото име като писател е забравено – не го споменават в трудовете, които отразяват тенденциите на българската белетристика, а ако има статия за него, то тя непременно е негативна.

Чак десетилетие по-късно той ще издаде два сборника с избрани разкази и пътеписи, както и първа част от мемоарната си книга „Път през годините“, посрещната с голям интерес от читателите. Ледовете се разчупват и Константин Константинов започва да публикува във в. „Народна култура“ есеистични портрети за Чехов, Толстой, Захарий Стоянов, Мария Димова и др. Интересът към него и творчеството му се завръща – определят го като „един от значителните представители на поколението след Първата световна война“, „писател на социалния хуманизъм, който поставя като двигател и норма на историческото развитие, на свободата и напредъка, преди всичко – съвестта“ (Владимир Василев 1962); „едно от най-свидните достижения на нашата литература“ (Свиленов, 1962).

Правят се опити за цялостен преглед на живота и творчеството му, издателство „Български писател“ публикува избрани съчинения на К. Константинов – разкази и пътеписи, което е своеобразна реабилитация на писателя. Издадени са неговите мемоари и есета „Върхове“ и „Празници“ (ориентацията към тези жанрове е съзнателна, според световноизвестния албански писател Исмаил Кадаре, поради трудното налагане в тях на социалистическия реализъм), както и второто допълнено издание на „Път през годините“.
В средата на 60-те години писателят се среща в София със своя съветски колега Иля Еренбург, което става причина българинът да замине за Съветския съюз скоро след това. Сп. „Пламък“ публикува впечатленията от това пътуване, изпълнени с неговите вълнения от близкия досег с руската култура, след като вече няколко десетилетия той е вниквал все по-дълбоко в нея чрез многобройните преводи и есета за руски творци. Получава и почетното звание „заслужил деятел на културата“.

Константин Константинов затваря очи в мразовития януари на 1970 г. Една вълшебна сребърна шейна идва и за него, за да го отведе в небесния му дом.

Щурчето обаче продължава своята песен, с която пренася малки и големи в царството на съня, а куклите от долапа се завъртат в нощния си танц. Светът продължава да се върти и да скърца, болката в човешкото сърце не престава. И да, човешкото сърце е намерено в една картонена кутия, в която едно момиче е скътало още няколко пропити с любов писма…

40 години след смъртта на писателя излизат неговите „Неиздавани спомени“, за които той е знаел приживе, че няма да бъдат издадени. В тъничка тетрадка писателят описва знакови и мрачни събития в България около и след 1944 г., както и осмислянето на живота на българските интелектуалци през миналия век. Когато писателят издъхва, Донка Константинова най-напред се обажда на Валери Петров, още преди да извика лекар. На него тя предава архива на своя брат, съхраняван повече от 30 години, преди да стигне Народната библиотека през 2002 г.

Проф. Боряна Христова, директор на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, пише в предговора на „Неиздаваните спомени на Константин Константинов“:
„Константинов определено има много какво да си спомня. И, слава Богу, че писателят, макар и да не се е осмелил по напълно разбираеми причини да ги публикува, е запазил и тази част от спомените си за бъдещето, за да ни напомнят днес и винаги, че има времена, които никога не бива да се повтарят. Неслучайно тези страници звучат съвсем съвременно. Много от наблюденията на Константинов спокойно могат да се възприемат като казани за днешния ден“.

1. Искра Ценкова, „Забравените самотници“, http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=104&aid=2700
2. „Звено“, Месечно литературно списание. Ред. Д. Подвързачов. С., печ. С. М. Стайков; http://bgmodernism.com/analitichni_statii/Zveno_review
3. Пак там.
4. Пак там.
5. Мира Душкова, „Константин Константинов във „Вестник на жената“; НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ – 2015, том 54, серия 6.3
6. Мира Душкова, „Константин Константинов – хроника на непримиримостта (1944-1970)“, http://liternet.bg/publish/mdushkova/konstantin-konstantinov.htm
7. Мира Душкова, „Константин Константинов във „Вестник на жената“.

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*