Патриарх Кирил между Кирил „патриарх български“ и „праведник на народите“

в Брой 5/2013 - Жените в Църквата/Български вдъхновения

Мнозина се позовават на непълната достоверност на историята, на определения неин субективизъм, на тенденциозната гледна точка на хронистите, за да омаловажат или възвеличат исторически личности, събития, процеси. Историческият субективизъм е доказуем дотолкова, доколкото човек, вглъбил се в съответното време, може да разпознае причините за него. Незапознатите с това време и с историческите процеси в него, трудно биха могли да отсеят истината от неистината. За всички е известен историческият субективизъм на великите империи през Средновековието. Също така присъщо е и за тоталитарните системи да отхвърлят историческите реалности, които не са им изгодни, за да омаловажат ролята на личности, институции и общности за обществото и света.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA
Бюст-паметник на патриарх Кирил в Пловдив

Така комунистическият режим в България в продължение на десетилетия съзнателно и целенасочено се опитваше да превърне Българската православна църква от духовна организация, божествено и духовнойерархически устроена, в отмираща религиозна институция с исторически заслуги за „българщината„, в паметник на културата на отминалите величествени епохи. Християнският религиозен култ е представян като необходимост на времето за постигането на политически, икономически и просветни цели, но не и като средство за спасението на човека. Чрез целенасочено подменяне на истината, ограничаване на възможностите за нейното разпространение, подмяната º с друга историческа действителност, историците от това време, пък и голяма част от техните ученици и наши съвременници, нанесоха рани на Българската православна църква.
Правени са редица опити да бъде сринат авторитетът на БПЦ и нейните исторически корени, на нейните водачи, духовници и просветители. Мнозина днес са объркани – е или не е предател поп Кръстьо. Е, явно не е – казват категорично някои историци, но едва ли скоро ще изчезне от езика ни клишето „предател – нов поп Кръстьо„. Не бива да пропускаме исторически недостоверния факт на заличаването на 52 болярски рода, „избити, за да се наложи християнството· по време на св. княз Борис Михаил Покръстител. След около 60 години промиване на мозъци и подмяна на историческата действителност, се появиха и няколко авторитетни историци, които категорично заявиха: „Това го няма в изворите„. Остава съмнението, колебанието, черната сянка, падаща върху Църквата, черен ореол, вина, която не съществува, но която тя трябва да изкупи.

А онези, които се борят срещу Бога, винаги търсят нови изкупителни жертви. Те трябва да бъдат авторитетни, високопоставени, за да може лесно да се постави етикетът, да се клишелизира тяхната личност, а делото им да се отрече или отхвърли. Една такава личност е патриарх Кирил Български (1901-1971), чието име и авторитет са разпънати в двете крайности – на възвеличаване и тотално отхвърляне. Върху него пада бремето да преведе Православната църква в България през най-трудния период в съвременната º история – налагането на тоталитарния режим, чиито основи са не просто атеистични, а богоборчески.

Мнозина днес казват, че патриарх Кирил е компромисна личност, „удобният патриарх”, послушният на комунистическия режим. „Негова е главната отговорност за упадъка на Православната църква и поставянето й в услуга на комунистическия режим„ – посочва проф. Андрей Пантев в книгата си (в съавторство с Борислав Гаврилов) „100-те най-влиятелни българи в нашата история”. В кратката статия не се посочват конкретни „грехове· на патриарха, а само се отбелязват резултатите в края на неговото управление – намаляване числеността на свещенослужителите, превръщане на храмове в музеи и паметници, затварянето на Рилския манастир за богослужения и др. Не се изяснява каква точно е ролята на патриарха и можел ли е да спре тези процеси.

По-конкретен и нападателен е свещеник Янко Димов, който посвещава цяла книга на личността на патриарх Кирил, поставяйки титлата „патриарх български· в кавички и приписвайки му всички възможни земни грехове – брачен, блудник, кръвосмесител, алчен спекулант, крадец, плагиат, глупак, мошеник, кариерист, убиец, безбожник, атеист, комунист. Всички квалификации са подкрепени и с архивни препратки, без обаче нито една от тях да е приложена в края на книгата. (Едно от средствата за успешна манипулация е информативната атака. Човек се „бомбардира· с информация, която трудно може да провери. Вторият етап е многократното повтаряне на вече изведените изводи, които трябва да се приемат за достоверни.) Когато „архивните единици· не достигат, се прилагат бележки от подхвърлени реплики из коридорите на Духовната академия или Синодалната палата, мисли(!) и впечатления на външни църковни и нецърковни лица.

„Няма засрещнат от него (патр. Кирил) грях, който да е подминал неизвършен·, посочва авторът, поставяйки себе си като пълен антипод на патриарха и защитник на Българската православна църква. Всякакви характеристики допълват архивния материал. Авторът дори посочва с какви обувки е ходил патриархът, как е гледал, каква е била формата на главата му, колко книги е имал в личната си библиотека, от какво е боледувал, кога е ползвал болнични, както и много непотвърдени и недоказани твърдения. Едва ли подобна книга заслужава особено внимание, но същата беше издадена от Университетското издателство на Софийския университет и никой църковник или член на св. Синод не реагира на това тенденциозно и манипулативно писание.

Самият автор посочва, че книгата не претендира да има научен характер, въпреки цитирания изворов материал и изричната посочка на титлата му – доктор. Авторът смята, че опи­сва обективно действителността и прави това в името на Църквата. Самата книга е писана по време на управлението на патр. Кирил и завършена малко след смъртта му. Въпреки че някои от очакванията в нея не се сбъдват, авторът си поставя за цел да я наложи като авторитетен извор за това време. Например свещ. Димов посочва, че Бачковският манастир ще се превърне в мавзолей, където ще се стичат поклонници, отдаващи почит на патр. Кирил. Нещо, което не се случва. Авторът открито заявява в края на книгата, че иска „патр. Кирил да остане в църковната и гражданската история като една фатална грешка… да бъде покрит със забвение… името му да умре”.

По думи на свещ. Янко Димов книгата е предадена за отпечатване веднага след написването й, но е откупена с условието, че никога няма да бъде издадена. Отпечатва се след 1989 г. в 3000 екземпляра със съгласието и по инициатива на автора. За ненаблюдателния човек изводът е следният: атеистичната власт поощрява патриарх Кирил и забранява книгата, след падането на комунизма падат бариерите пред нейното „обнародване”. Ако обаче следим внимателно историческите и политическите процеси, ще видим, че всичко, което стана в Църквата едно десетилетие след 1989 г. – нейното разделяне, противопоставяне, разграбване, унищожаване на всеки авторитет в нея – може да се определи като оперативно мероприятие на Държавна сигурност. Активно организирано от бивши агенти на ДС с цел ограничаване на авторитета на Църквата и поставяне на ръка върху нейното вече свободно имущество. Затова мисля, че и появата на тази книга не беше случайна, нито нейното преиздаване от издателството на Софийския университет.

film youtube 865 Спасяването на българските евреи 16 пловдивски митрополитКритиците на патриарх Кирил като проф. Андрей Пантев, свещ. д-р Янко Димов и други, тенденциозно пропускат значителни факти от живота на предстоятеля на Българската православна църква. Пропускат да характеризират времето и условията, в които той служи. Никъде в техните писания няма да срещнете събитието, което поставя него и цялата ни Църква в паметните страници на световната история, а именно – спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. Не някой друг, а патриарх Кирил безрезервно и с риск за живота си подкрепя и защитава преследваните от нацистите български евреи.
Във време на война, когато родината ти е окупирана и принудена да застане на страната на най-силната и смъртоносна световна сила, един архиерей застава срещу всички и всичко, за да защити преследваните и обречени български евреи. Това не е нито поза, нито демонстрация, а решителност, която в тези условия показва само едно – жертвоготовност в името на другите. За критиците на патр. Кирил това е маловажен, незначителен факт или нещо, което трябва да се премълчи, така, както 45 години се мълчеше за ролята на Българската православна църква за спасяването на българските евреи. Факт, който издига авторитета на българските духовници, но и факт, нетърпим за атеистично мислещите държавници.

И докато нашите историци мъдруват за личността на патриарх Кирил, то още през 2000 година организацията „Яд Вашем· провъзгласи предстоятеля на Българската църква за „праведник на народите· за ролята му в спасяването на българските евреи. Това събитие изобличи присъщата българска черта да отричаме това, което чуждите признават в нас, и за пореден път пролича желанието ни да омаскарим, да превърнем доброто в нищо.

Същите тези историци и критикари на делото на патриарх Кирил се опитват да тълкуват превратно предстоятелстването на Българската църква и личната роля на патриарха в нейното обезличаване. Ако, разбира се, искаме да сме коректни, трябва да обърнем внимание на два факта: Българската православна църква се намира в условията на т. нар. „народна демокрация – режим, целящ унищожаването на Църквата, и въпреки това тя оцелява. Оцелява без да бъде разрушена нито една катедрала както това става в Русия, без религията да бъде тотално забранена и религиозните общности, преследвани от закона, както това става в Албания през същия период. Времето, когато са убити около 100 свещеници, е времето, в което и патр. Кирил (тогава Пловдивски митрополит) прекарва месеци в затвора, без към него да бъде отправено каквото и да е обвинение, без да бъде произнесена каквато и да е присъда.

Не личността на патриарха, а времето и историческите обстоятелства, политиката на „народната власт· и в частност Българската комунистическа партия са главните виновници за положението на Църквата по време на режима. Чрез преследване, донесения, шпионирания, чрез пълен контрол на всичко, което се случва в държавата, чрез цензурата, упражнявана върху медии, печатни издания, чрез репресиите над отделни граждани, външно проявили своята религиозност, се ограничаваха религиозните свободи в България и не само тук. Паметни са думите на покойния патриарх Максим, който в едно свое интервю заяви, че по-лесно беше в това време да умреш, по-трудното беше да живееш! Който и да беше предстоятел на Църквата ни в това време не би могъл да противостои на всичките нападения над нея. Затова и ролята на патриарха беше да намери език с властта, чрез който максимално за запази позициите на Църквата в обществото и сред вярващите. Трудна задача за изпълнение, но лесна и удобна за критикуване.

Вторият важен факт е, че Българската православна църква не се ръководи еднолично от нейния предстоятел, а от св. Синод, в който участие взимат всички епархийски архиереи. Св. Синод взима решения и в намален състав. Ако обърнем внимание кои са архиереите, приближени до патриарх Кирил, съставляващи намаления състав на св. Синод, то ще видим, че там влизат основно онези митрополити, които днес историците определят като реакционно крило в Църквата, т.е. онези, които със своите действия най-силно се противопоставят на тоталитарната власт (митр. Йосиф Варненски, митр. Паисий Врачански, митр. Никодим Сливенски и др.). Още един мит явно се срива, оставяйки след себе си следите на съмнението.

fpsbe.mitr.KirilИсториците и критиците на патр. Кирил бегло отбелязват ролята му във възстановяването на патриаршеския статут на Българската църква. Пропускат усилията му в подкрепа на осъвременяването на богослужението. По време на управлението на патр. Кирил към св. Синод започва работа библейска комисия, която изготвя нов превод на Библията. Въпреки всички действия от страна на тоталитарната власт, св. Синод не престава да издава книги и въпреки ограничените тиражи не пропуска възможността да издаде и разпространи в оптимални количества позволените от държавата тиражи.

Членството на патриарх Кирил в БАН, което свещ. Янко Димов определя като противоцърковно (според устава на БАН организацията цели утвърждаване на държавната власт, която е атеистична) показва желанието на патриарха да запази позициите на Църквата, доколкото това е възможно и в научните организации. След установяването на атеистичната власт Богословският факултет е отделен от Софийския университет, т.е. изключен от държавната образователна система. На религиозното образование се гледа с недоверие, а в църковните училища са внедрени кадри на Държавна сигурност.

Има още много неща, които ще останат в забвение за личността на патриарх Кирил. Други ще се предават от уста на уста така, както историята за акцията по спасяването на евреите в Пловдив, която вдъхнови и кинорежисьорите. По-важното днес е да се изчисти паметта на патриарх Кирил от всички тенденциозни наслоения, които преднамерено са изфабрикувани с цел уронване на авторитета на предстоятеля на Българската православна църква, а оттам и на самата Църква. Историческата наука трябва обективно да се произнесе за обстоятелствата, времето, дейността, пасивите и активите на патриарх Кирил, без непременно да се стига до неговото тотално отричане или поставянето на ореол на неговия образ.

Четейки обаче някои от критиците на патриарх Кирил, силно свързани с атеистичната власт, техен продукт или опит за изкуствен антипод, не трябва да забравяме времето с неговата специфика. Лично аз, докато преглеждах „Кирил – „патриарх български„· си спомних, за романа на Джордж Оруел „1984“ и недвусмисленото му послание: „Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото.“. Написах тази статия, защото смятам, че християните не трябва да бъдат заложници на историческия субективизъм, на изкуственото минало, на фабриката за лъжи, колкото и авторитетна да се опитва да бъде тя, но и с надеждата, че историците ще дадат своята обективна оценка за Кирил „патриарх български“ и „праведник на народите“.

Дарение за сайта

Пламен Иванов

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*