Пандемията на атеизма. Записки на един катехизатор

в Брой 6/2020 - Кой е Христос в Литургията/Полемично

Катехизаторът “антитеист

През пролетта на тази година се случи едно знаково събитие, минало покрай вниманието на широката общественост (или по-точно получило широк отзвук в тесни кръгове). На 15 април в сп. “Сноб” се появи монологът на бившия протойерей и ръководител на мисионерския отдел на Ростовската митрополия Александър Усатов, който освен мисионерската си дейност се занимаваше активно с катехизация. При това той го правеше на общонационално ниво, работеше със синодалния Отдел за религиозно образование и катехизация, редовно се изказваше на Рождественските четения, обичаше да поразсъждава за методите на катехизацията. Нещо повече, именно неговите методически разработки и препоръки се разпространяваха по всички епархии на Руската православна църква в помощ на катехизаторите и мисионерите.

И ето ти гръм от ясно небе: в статията си бившият протойерей не само заявява, че хвърля расото, но и изповядва, че е изгубил вяра в Бога, определяйки се (да плачеш ли, да се смееш ли?) като “агностик от атеистичен тип” и “антитеист”.

Цел на настоящата статия не е изобличаването на новия отстъпник, още повече, че с тази задача прекрасно са се справили други православни автори: например, протойерей Александър Абрамов[1] и проф. Александър Дворкин [2]. Бих искал само да отбележа няколко характерни момента и да се опитам да осмисля причините за явленията от този род.

Аргументите на неверието

Преди всичко прави впечатление, че аргументите на Александър Усатов, насочени срещу самата идея за съществуването на Бога и срещу Църквата, имат някакъв… детински характер.

В частност, когато той описва картината на църковния живот и се оплаква, че сред вярващите са разпространени всякакви суеверия и фобии като ИНН, чипове, кодове и т.н., възниква въпросът: че какво ново има във всичко това и как се стига оттук до отрицание на Бога?

Съпротивата, която свещениците оказват на катехизацията, лъжливата отчетност също не са тайна, но как от всички тези факти следва, че Бог не съществува – също не става ясно.

По същия начин и позоваването на някои западни критици на Светото Писание по-скоро предизвиква недоумение, отколкото обяснява тази толкова неочаквана метаморфоза — превръщането на християнския благовестник в краен атеист.

Самият Усатов разбира, че аргументите му не изглеждат убедително, и на едно място в своя монолог признава:

“Загубата на вярата при мен е свързана не толкова с науката, колкото с моята неспособност да “оправдая Бога” за страданията на този свят: “Аз създавам светлината и творя тъмнината, правя мир и причинявам бедствие. Аз, Господ, върша всичко това” (Ис. 45:7)”.

Този въпрос е сериозен, разбира се, но когато го задава автор на многобройни помагала по катехизация, дълги години призовавал хората в Църквата, то естествено се появява въпросът: а доколко искрен е този човек? Щом той толкова време се е опитвал да проповядва вярата Христова, бидейки неориентиран във фундаменталните въпроси на тази вяра, то доколко искрен е и неговият атеизъм? Не е ли избързал с изводите и този път, не е ли неговият атеизъм просто поредната дреха, която на този етап от жизнения му път му се е сторила по-удобна?

Възможно е да се налага дълбинните причини на въпросната метаморфоза да се търсят в друга, не идейна сфера. Например, може да става дума за неприятности в личния живот или обиди в сферата на професионалната дейност.

Така или иначе, виждаме, че катастрофи, подобни на случилата се с Александър Усатов, в последно време се случват все по-често и изискват сериозно осмисляне.

Има ли гаранции за вярата?

Колкото за отречението на Александър Усатов, то тук най-голямата загадка си остава следният въпрос: какво е държало този човек 30 години в Църквата, 15 от които като  свещеник? Та нали църковният живот не се ограничава с участието в богослуженията, редовното прочитане на молитвеното правило, запознанството със Светото Писание, наизустяването на катехизиса и доказателствата за Божието битие. Гръбнакът на църковния живот, неговата душа са личните отношения с Бога, без които всичко се превръща в безсмислено участие във формални обреди и интелектуални игри. Напротив, за човек, който е свикнал да възприема Бога не като отвлечен принцип, а като жива Личност, като Бог Авраамов, Исааков и Яковов, целият му живот и целият заобикалящ го свят се превръщат в огледало, отразяващо Божествения лик и Божествените действия. Да, и при тези хора се случват изкушения и съмнения във вярата, но те се преодоляват преди всичко чрез опита на личното богообщение, достъпно и необходимо за всеки вярващ човек. Животът на вярващия е сякаш изтъкан от малки чудеса, малки богооткровения, които му се дават под формата на житейска случка, «случайна» среща, някоя дума, фраза, евангелски цитат, разкриват му се чрез грандиозната гледка на живата природа или чрез някоя битова дреболия, мисъл, звук, образ, чрез явните за немощното, но все пак вярващо сърце съобщения, че молитвата ти е чута, че Бог те вижда и не те е забравил, в каквато и ситуация да се намираш.

Именно този жив усет за Божественото присъствие е в основата на живота на вярващия човек и пак той прави невъзможно отричането от вярата в Бога, защото не можеш да отричаш онова, което е основа на твоя живот. Той не може да каже за Бога: “не Го познавам”, защото в такъв случай ще бъде “лъжец” (срв. Йоан. 8:55).

Следователно, би могло да се предположи, че бившият протойерей… не е имал опит на лично общение с Бога. Затова и отричането от вярата в Бога е за него не толкова отричане, колкото признание, констатация на факт. Защо тогава е трябвало да се преструва толкова години?

През 1959 г. е имало подобен случай с професора в Ленинградската духовна академия Александър Осипов, също бивш протойерей, също отрекъл се не само от Църквата, но и от Бога. Ето какво пише за това игумен Никон (Воробьов):

“Нещастният Александър с думите си за молитвата показва, че никога, нито дори веднъж, не се е молил, а следователно никога не е и вярвал в Бога. Той се отрича не от Бога, не от християнството, а от онази представа за религията, която има” [3].

Впрочем, ще дръзнем да предположим, че опит на лично общение с Бога Александър Усатов е имал, но нещо го е накарало да пренебрегне този опит, да окачестви “станалото като нестанало”, да представи този опит като набор от съвпадения, да го обясни с мнителност и самовнушение.

Печалният пример на един от водещите свещеници катехизатори на Руската православна църква показва, че религията не е някаква “неотчуждаема собственост” и че нито санът, нито длъжността не ни гарантират непоклатимо пребъдване във вярата. Както се казва: “Може да се случи всекиму”. Нека да се опитаме тогава да се ориентираме в това какво всъщност е неверието и как можем да избегнем падението в бездната на атеизма.

Атеизмът като болест

От гледна точка на вярващия човек атеизмът е… болест. Болест не физическа, а душевна, разбира се, но от това не по-малко опасна. Дори напротив. Ако трябва да избираме между тези две неща: недъг душевен или недъг телесен, то малцина биха предпочели психическото заболяване. И това е съвсем естествено. При физическата болест ние поне запазваме нашето самосъзнание, нашето „аз“, а в случай на психическо заболяване то се помрачава или изчезва напълно. Затова мнозина с пълно право възприемат лудостта като едно от най-ужасните нещастия, които могат да сполетят човека.

Повечето наши съвременници не смятат безбожието за душевен недъг. Напразно! Мнозина активни атеисти са завършили живота си с полудяване.

Ярък пример е прочутият богоборец и христоборец Фридрих Ницше, прекарал последните години от живота си в лудница. След полудяването си вдъхновеният певец на “свръхчовека” и защитник на твърдението, че “Бог е мъртъв” свирел на пиано с лакът, пеел, крещял[4] и писал на приятелите си писма от името на… Бога:

      “Светът е преобразен. Бог отново е на Земята. Не виждате ли как се радват небесата?”

      “В края на краищата много повече би ме устройвало да бъда честит базелски професор, отколкото Бог; но аз не се осмелих да стигна в личния си егоизъм толкова далеч, че заради него да се откажа от сътворението на света[5].

Примерът на Ницше не е изключение. Нерядко богоборците завършват живота си ако не в лудница, то с явни психически отклонения.

Впрочем, дори ако невярващият човек не проявява признаци на психична болест, самото неверие в съществуването на Бога е наречено в Библията безумие:

Рече безумец в сърцето си: няма Бог” (Пс. 13:1).

Богословски това твърдение е лесно обяснимо. Човекът няма автономно битие нито като произход, нито като съществуване в този свят, нито дори като личностно същество. Бог е оригиналът, според който е създадено човешкото същество, и пак Бог поддържа жизнената енергия на човека, храни го, води го, дава му възможност и сили да съществува. Атеизмът е форма на отсрочено самоубийство, защото невярващият човек се откъсва от извора на живота, което рано или късно го довежда до гибел.

Човекът, който отрича Бога, е също толкова абсурден, колкото онова дете, зависещо изцяло от грижите на родителите си, което е уверявало околните, че то само, със собствени усилия осигурява себе си и се грижи за себе си, че никакви родители то няма, пък и изобщо не съществува такова нещо като “родители”. Измислили са ги глупавите страхливи деца от страх пред живота.

Без съмнение, всеки би признал едно такова дете за глупаво и напълно неспособно за адекватно възприемане на реалността същество.

Атеизмът като сляпа вяра

Колкото и странно да звучи, безбожието също е вид вяра. Атеистът вярва, без всякакви основания и доказателства, че Бог не съществува и че светът с всичките си безбройни красоти и чудеса се е появил и съществува случайно. Той не разбира, че една такава вяра е безкрайно по-сляпа и неразумна, отколкото вярата в съществуването на Създателя.

Ето един пример. Вероятността за случайната поява на една белтъчна молекула се оценява от учените като 10-120. Вероятността за случайното образуване на един ген е равна на 10-600[6]. И вероятността за случайно настъпване на всеки един етап от появата на всичките изумителни форми на хармония и многообразие на нашия свят се изразява в още по-фантастични и нереални минусови степени, които при това трябва да се умножават помежду си. А ако отчетем и това, че запазването на Вселената във всеки нов миг увеличава многократно тези фантастични степени на (не)вероятността, ще бъдем принудени да признаем, че вероятността за случайната поява и запазване на нашия свят е толкова близка до нулата, че всъщност е тъждествена с нея.

Небесата проповядват славата на Бога и за делата на ръцете Му възвестява твърдта” (Пс. 18:2). Цялата Вселена прославя Божественото величие: “За Теб пее слънцето, Теб слави луната[7]. Целият макро- и микрокосмос — планетите, звездите, галактиките, съзвездията, черните дупки, молекулите, атомите, вълните, квантите, всички стихии: водата, огънят, земята и въздухът, всичко ни насочва към всемогъщия Творец, всичко ни напомня за Него.

Целият животински и растителен свят, от лишея до баобаба, от гъсеницата до антилопата, от мушицата до слона, от рибата до орела, сякаш се слива в един незамлъкващ хор, прославящ премъдрия Промислител.

И най-сетне самият човек, този венец на творението, с неговата способност да мисли, чувства и желае, с неговия копнеж по прекрасното и справедливото, с неговата дарба да се самоопределя свободно (понякога и в противоположна посока на онова, което е полезно за него), да твори нови неща и при това да се измъчва от неосъществим копнеж по идеала и от невъзможността да бъде задоволен напълно от нищо на този свят: нима той сам не разбулва с всичко това тайната на своя произход? Нима той не е огледало, често пъти криво наистина, но все пак огледало, в което можем да съзрем чертите на един обичащ и грижовен Бог и Спасител?

Но всички тези аргументи не убеждават слепия фанатик на безбожието. Атеистът именно вярва, вярва фанатично, че Бог не съществува. И тази вяра е сляпа във всички отношения — и като пълна недоказаност и неоснователност, и като помраченост на възприятието на света. Ето защо атеизмът не е нищо друго освен форма на глупост и безумие, която някои се опитват да оправдаят с видимостта на научност.

Разбира се, тук не минава и без влияние на тъмните духове:

Ако пък е и закрито нашето благовестие, то е закрито за погиващите: на невярващите от тях богът на тоя век е заслепил умовете, за да ги не озари светлината на благовестието за славата на Христа, Който е образ на невидимия Бог” (2 Кор. 4:3-4).

Гордостта като основа на безбожието

Главният мотор на мисълта на атеиста не е разсъдъкът, а страстта. “Похотта, заселила се в ума му, е помрачила очите му[8], казва преп. Ефрем Сириец за човека, ръководен от своите страсти. Тези думи се отнасят пряко за атеиста. Защо атеистът не вярва в Бога? Защото така му е по-удобно, повече отговаря на страстите и желанията му. Всичките му разумни сили и способности са поставени на служба на страстта и слугуват на желанието да докаже на всяка цена безумното твърдение за несъществуването на Битието.

И причините за това са напълно прозрачни. Ако Бог съществува, значи трябва да съобразяваме живота си с Неговата воля, да признаем подчиненото си положение и да живеем не така, както ни се иска, а както повелява Той. За гордото сърце това е смърт.

Затова и най-неоспоримите доказателства за Божието битие се отхвърлят от атеиста с невероятно детинско лекомислие и самонадеяност. Още Лайбниц отбелязва неоспоримата истина:

“Ако геометрията противоречеше на нашите страсти и користни интереси толкова, колкото и моралът, ние щяхме не с по-малка сила да я оборваме и да я отхвърляме въпреки всички доказателства на Евклид и Архимед[9].

Човекът, свикнал да смята себе си, своите похоти и желания за последна инстанция, за “мяра на всички неща”, поставя себе си на мястото на Бога и не иска и да чуе дори тихия, но настойчив глас на истината.

Вярата също изисква грижи

Като всичко добро в човека и света, и вярата изисква от нас усилия и грижи. Тя не е постоянна величина, някаква даденост или вещ, която притежаваме по наследство. Според апостола вярата може да възраства (2 Сол. 1:3) и да намалява; възможно е “корабокрушение във вярата” (1 Тим. 1:19). Наченки, семена на вярата има във всеки човек, но за израстването им са нужни човешки усилия и Божествено съдействие.

От човешка страна е нужно изпълнение на Божиите заповеди, без които вярата умира, защото “вяра без дела е мъртва” (Иак. 2:19). Но и това не е достатъчно, ако човек не получи помощ свише. Апостолите молят Господа да умножи вярата им (Лук. 17:5). Бащата на обладаното момче, разбирайки своята немощ, моли Христос: “Вярвам, Господи! Помогни на моето неверие” (Марк. 9:24).

Ето какво пише за това преподобният Йоан Касиан Римлянин:

“Чувствайки, че вярата му се размива от вълните на неверието, заплашващи да разбият кораба му в скалите, той моли от цялата си душа Господа да помогне на вярата му: “Вярвам, Господи! Помогни на моето неверие!” По същия начин и всички евангелски и апостолски мъже са разбирали, че всички блага стават съвършени само с Божията помощ, и не разчитайки на това, че ще запазят вярата си със собствени сили или със собствената свободна воля, са молели Господа за помощ или даряване на вярата[10].

Разбира се, помислите на неверието се внедряват в човека с действие на нечистите духове, но и това пагубно въздействие се преодолява чрез молитвено обръщане към  Бога:

“Казваш, че дяволът и против волята ти възбужда в теб неверие в Бога. Но ти не се страхувай от неверието, влагано със зла умисъл; напротив, смело се изповядай на великия Лекар Христос, викайки към Него: “вярвам, Владико, помогни на моето неверие”, и ще получиш изцеление” [11].

В крайна сметка всичко е много просто: спазвай заповедите и се моли на Бога! Не е нужно да измисляме нищо ново, всичко вече е казано в Писанието и от светите отци, както са живели и живеят и днес милиони вярващи християни.

“На човечеството не му се вярва

Днес човечеството все повече обръща гръб на вярата и всичко това ще завърши с крайно оскъдняване на вярата преди Второто пришествие Христово:

Но Син Човечески, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лук. 18:8).

Неверието като заразна болест се разпространява по тялото на стареещото човечество:

“Каква полза да казваш на стар човек, страдащ от безсъние: “Спете, полезно е да се спи!”

— Знам, че е полезно, и спах, когато бях млад, а сега вече не ми се спи — отговаря той. Какво да правим с този отговор? Да му изпишем приспивателно? Изписват му го, но и приспивателното не действа: “Не ми се спи”. “Стар съм и вече не ми се прави нищо: нито ми се яде, нито ми се пие, нито ми се спи…”

“Прекрасно е да вярваш”, но… не ми се вярва.

И с това не може да се направи нищо. На цялото човечество не му се вярва” [12].

Хората, които са в Църквата, разбират защо на човечеството “не му се вярва”. Загърбването на Божиите заповеди и молитвата — това са основните причини за масовото разпространение на неверието. А без тези неща, разбира се, “не може да се направи нищо”.

Неволно се създава впечатлението, че нечия невидима ръка е натиснала някакъв тайнствен прекъсвач и в енергията на вярата е паднала в човешките маси до краен предел: “не ни се вярва”. При това всичко останало ни е наред: “спи ни се”, “пие ни се”, “яде ни се”. Само “не ни се вярва”. Няма и потребност от вяра. От този образ на Дурилин може да се направи изводът за едно старческо изчерпване на човечеството, за неговото приближаване към смъртта.

Както за продължаването на живота на човешкия организъм са необходими желание и способност за ядене, спане и пиене, така и за продължаването на живота на човечеството са необходими желание и способност за вяра, надежда и любов. Ето защо изчерпването на вярата не е нищо друго освен признак за старческо угасване, умиране на човечеството, и всички опити това умиране да се представи за прогрес, за изкачване на ново стъпало, са наивни. Да, това е ново стъпало, но не на прогреса, а на очевидната деградация.

Атеизмът се разпространява като заразна болест, като масов вирус, който може да бъде победен само от човек с много добър имунитет. Толерантността, тоест неспособността на човечеството да се бори с вируса на атеизма, води дотам, че смъртоносната болест се разпространява почти безпрепятствено.

Вярно е, че в днешно време за опазването на вярата се изискват особени усилия, и борбата на всеки християнин за неговата вяра е толкова по-тежка, колкото по-силна е всеобщата апостасия. Но, първо, друг изход нямаме, и, второ, Божията помощ при тези обстоятелства се засилва: “Дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие” (Рим. 5:20).

Заедно с това трябва да сме наясно, че в наше време отричането от вярата, от Църквата, отказът от монашеските обети или от свещения сан, стават за съжаление нещо обичайно. Донякъде така е било винаги:

“Един от отците дойде при авва Теодор и му каза: “Отче, еди-кой си брат се завърна обратно в света!” — “Не се чуди на това — каза му в отговор авва Теодор, — но бъди по-учуден, ако чуеш за някого, че той е успял да избяга от врага” [13].

В наши дни особено актуално звучи апостолското предупреждение:

Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне” (1 Петр. 5:8).

При това е полезно да се помни, че отказът от вяра в Христа и основаната от Него Църква е и ще остане винаги синоним на измяна и предателство. И в този смисъл е показателна датата на публикацията на монолога на Александър Усатов, в който той се отрича от Христа. 15 април 2020 г. — Велика сряда, денят, когато Православната Църква споменава в своето богослужение предателството на един от най-близките  ученици на Спасителя — Юда, бившия апостол.

Превод от руски (със съкращения): Андрей Романов

Източник: Pravoslavie.ru

Бележки:

[1] https://snob.ru/entry/192298/

[2] https://snob.ru/entry/192485/

[3] Никон (Воробьев), игумен. Письма духовным детям. Св.-Троицкая Сергиева Лавра, 2007. С. 92-93.

[4] Галеви Даниэль. Жизнь Фридриха Ницше.

[5] Патрушев А.И. Жизнь и драма Фридриха Ницше.

[6] Цыпин, Леонид, прот. Вселенная, Космос, Жизнь — три Дня Творения. К.: Пролог, 2008. С. 504.

[7] Думи от последованието на великия водосвет.

[8] Ефрем Сирин, св. Творения в 8 т. М., 1993. Т. 2. С. 141.

[9] Цит. по: Иларион (Троицкий), сщмч. Священное Писание и Церковь.

[10] Тълкувания върху Марк. 9:24 // http://bible.optina.ru/new:mk:09:24

[11] Пак там.

[12] Дурылин С.Н. В своем углу: Из старых тетрадей. М., 1991. С. 257–258.

[13] Древният патерик. Глава 10: За разсъдливостта.

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 6/2020 - Кой е Христос в Литургията

Тази дума

Един от участниците в телевизионен блок за култура се включи от дома

За ревността не по разум

Прекаленото външно благочестие, фалшивото смирение, одумването и разискването на „горещите въпроси” на
Отиди горе