„Палимика“ на Георгиос Мандзаридис

в Брой 4/2016 - Помаците и корабът, който не стига до брега/Думи за прочит

cover-palamika.inddЛичността и учението на св. Григорий Паламà, архиепископ на град Солун, през последните години привлякоха особения интерес не само на православните богослови, но и на неправославните. Бяха издадени негови неиздавани текстове и видяха свят преводи на негови съчинения на чужди езици. Освен това излязоха от печат и множество изследвания и статии върху неговото учение. Убедени сме, че бъдещето на православното богословие, поне близкото, ще се определя във висока степен от паламитската традиция.
Настоящата книга, озаглавена „Паламика“, обхваща трудове, посветени на личността и учението на св. Григорий Палама. Те са публикувани през последното десетилетие на ХХ в. било като отделни издания, било като статии в периодика, понякога и в сборници. Всички те обаче в последно време се изчерпаха и не са лесно достъпни за онези, които се интересуват от тях.
В настоящото преиздаване на тези текстове не предприехме преразглеждане на материала, нито осъвременяване на данните в отделните изследвания, а се ограничихме до определени поправки на грешки и до съвсем малки добавки. Бележките и коментарите са запазени в първоначалния им вид и са поставени в края на всяко изследване. В края на книгата е поместена обширна библиография, която е базирана на библиографията, приложена към монографията „Учението на св. Григорий Палама за обожението на човека“; добавени са обаче и някои по-нови съчинения, които са свързани и с останалите текстове в сборника.
При съставянето на сборника бяха взети под внимание методологически критерии, а не хронологически. Определени повторения, които ще забележи читателят на тази книга, се дължат на факта, че първоначално всеки един от тези текстове представляваше независимо изследване, публикувано самостоятелно.
Г. Мандзаридис, Предговор на книгата

 

Смисълът на историята до въчовечаването

Грехопадението на човека поставя началото на трагичен период за него. Поначало извор на живота на човека е Бог. Посредством грехопадението обаче човек се откъсва от Бога и остава като тънко тръстиково стъбло, отрязано от своя чин и имащо като мяра за своето съществувание вместо вечността на Бога, самата си скъсена дължина. Целият живот на човека на земята представлява по същността си смърт или поредица от предаваеми смърти до края, който ще доведе до свършек на неговото присъствие на земята[1].

Това ново състояние, в което човек навлиза, не произхожда от Бога, а от човешката злоупотреба със свободната воля. Тлението и смъртта като елементи на настоящия живот не са наказания на Божия гняв, а всъщност представляват следствие от отдалечаването на човека от неговия Творец. Бог, според учението на Палама и на източните отци, не е наказващ Бог, Който въздава на човека, защото е накърнил Неговото величие, а любящ Отец, Който търси погиналото Си чедо и непрекъснато протяга към него Своята помагаща ръка. Присъствието на злото в живота на човека се дължи на самовластното му отдалечаване от Бога и подчинението му на дявола. Последният е дух мъртъв, който предава мъртвостта си на онези, които го доближават. Той обаче не притежава по същност мъртвостта, „защото не е същност на смъртност“, а я притежава „събразно отхвърлянето на действителния живот“ (κατ’ ἀποβολὴν τῆς ὄντως ζωῆς). Бог е живот, а не е отношение със смърт-та. Смъртта е липса на живот, т.е. отсъствие на Бога.

Пръв се е отдалечил от Бога дяволът. Впоследствие, по съвета на дявола, и човекът се отдалечава от Бога и пристъпва към смъртта. „Колкото отстъпва от живота, толкова повече се приближава към смъртта“, казва за човека св. Василий Велики[2]. В тази светоотеческа линия стои и св. Григорий Палама. Той казва следното: „Бог не създаде смърт нито за душата, нито за тялото. Нито пък предварително е заповядал умрете, в който ден ядете, а е казал ще умрете, в който ден ядете. И нито е рекъл в земята се върни, а ще се върнеш, като по този начин е предрекъл и оставил на свобода, като не е възпрепятствал това, което ще се случи“[3].

Този основополагащ принцип на Палама и източните отци придава особен тон и на отношението Бог – история. Значението на Божията отсъда в историята – която Адолф фон Харнак търси и твърди, че не намира в светоотеческото учение, не обаче и в народното благочестие след Ориген[4], – се превръща в прокрустово ложе. Доколкото разположението на Бога към падналия човек не е разположение на гняв, както го възприема Августин Ипонски и традицията на Запада, следваща неговото богословие, а е разположение за спасение, защо и историята на човека да се разполага под отсъдата на светостта, а не под милостта на Божията любов?

Онова, от което човек трябва да се бои, според учението на източните отци, не е изблик на Божия гняв, а отпадането на предлаганата от Него благодат. Надвисналите наказания за престъпниците на божествената воля имат педагогична цел и подпомагат духовно неразвития човек да избере доброто. „Сега се намираме в толкова жалко състояние, отбелязва св. Йоан Златоуст, че ако не съществуваше страхът от геената, не бихме избирали да вършим бързо добро.“ И добавя следното: „Ако поне обичахме Христа, както трябваше да Го обичаме, бихме разбрали, че по-тежко от геената е да наскърбиш обичния. Тъй като обаче не Го обичаме, ние не познаваме величината на това наказание. И това е, за което най-вече скърбя и оплаквам. И какво не е сътворил Бог, че да не Го обичаме?“[5]

Смисълът на отсъдата за света и според четвъртото Евангелие е, че „светлината дойде в света и човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината“ (Йоан 3:19). Човек не бива наказван от Бога, когато се покорява на Неговата воля, но се саморазрушава, когато не усвоява Неговия дар. Бог не направлява историята като съдник, а като спасител, Който предлага обновление на човеците. Нищо в този свят не е следствие от Божия гняв, а е плод или дар от Неговата любов.

Падналият човек, като прилага в своя контекст условните си критерии за различаването на добро от зло, се затруднява да разпознае като проявления на благо-творното Божие провидение определени неща, които го притесняват. За св. Григорий Палама и за източните отци обаче не съществуват неща, които да са зли по същност. Зло е противното на Бога действие на съществуващите самовластни неща. „Освен греха нищо в този живот не е наистина зло, въпреки че е причинител на зло, не е по същността си зло дори смъртта.“ Напротив, такива злини подпомагат вярващите „да вървят към изправяне на греховете, към упражнение, към изпитание, към справяне с тегобите на този живот, към поощрение за разпален стремеж и постоянно преследване на онова оправдаващо осиновление и изкупление, към действително нов живот и блаженство“[6]. Иначе цел на земния човешки живот след грехопадението е покаянието и възвръщането при Бога.

В действителност дългогодишният живот на Адам след грехопадението, както и времето, „което всеки от нас изживява“, е степен на покаяние, предоставена от Бога, Който Сам не желае смъртта на грешника[7]. Бог от любов към човека не го е оставил да погине дори и телесно веднага след грехопадението, а е дал този временен живот, „предоставяйки място за покаяние“[8]. Разбира се, св. Григорий Палама, както и цялото светоотеческо предание, не храни илюзии за най-дълбоките разположения и възможности за изправление на човека. Доколкото той остава далеч от Бога, не е възможно да действа Благото, каквато и да е външната форма на неговите действия. И формално достойните действия на падналия човек имат за своя реализация само неговото „его“. Поради това какъвто и да било негов опит би бил безсилен да го възсъедини с Бога. Покаянието, както и богопознанието, което е могъл да достигне човек в епохата преди Христа, е било недостатъчно за неговото обновление. Единствено Бог е могъл да го спаси. Освен това първоначално Бог избра Своя народ, издигна сред него пророци и учители и го води чудно със Своята сила. Впоследствие Бог му даде писан закон, „който подпомага със закон, заложен в разумната ни природа и с учение, идващо от творението“[9] и усъвършенства у него очакването за есхатологичното спасение. Крайната цел в плана на божественото домостроителство е изпращането на Божественото Слово като човек на земята за обновлението и обожението на човешкия род.

Като подчертава синергията на човечеството в движеното от Бога тайнство на спасението, св. Григорий Палама изтъква изрично личността на Богородица. От нея Божието Слово взе човешка природа и влезе в историята на човечеството телесно. Богородица като последният човек на подготвителния период на спасението и първа в Христа нова твар, е, по думите на Григорий Палама, „оправдание на тези преди нея и застъпница на онези след нея“[10]. Тя е всъщност границата между тварната и нетварната природа, и посредието, чрез което бидоха явени на човеците даровете на Бога[11].

Откъс

 

Георгиос Мандзаридис „Паламика“, превод Светослав Риболов,
изд. „Омофор“, С., 2016

 

[1]   Естествени глави, 52. PG 150, 1160A.

[2]   За това, че Бог не е причинител на злото, 7. PG 31, 345A.

[3]   Естествени глави, 51. PG 150, 1157D-1160A.

[4]   Виж A. Harnack, Dogmenegeschichte, Bd. I, 67.

[5]   Омилия 5 върху Римляни, 6. PG 60, 430.

[6]   Омилия 16. PG 151, 213CD.

[7]   Омилия 22. PG 151, 289A.

[8]   До монахиня Ксения. PG 150, 1052D.

[9]   Омилия 3. PG 151, 36C: „Подпомагайки ни със закона, вложен в разумната ни природа и с учение, извиращо от творението“.

[10]  Омилия 53, 52, ἔκδ. Οἰκονόμου, 162.

[11]  Пак там, 23, 159.

 

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*