От птичи поглед. Пловдивските икони на Цанко Лавренов

в Брой 2/2018 - Най-тежкото домашно насилие/Български вдъхновения/Култура
„Селски панаир в Пловдив“

През детските, юношеските и младежките години мои любими зрелища бяха Великденските събори, които ставаха в Пловдив на мегдана пред църквата „Света Петка“. И оттогава – от тези ранни години на моя живот – мислено си съчетавах картини, в които бяха преплетени панаирни сцени: палатки за циркови и други атракционни зрелища, разнородни люлки, глъч от свирни на кеманета, кларинети, тъпани, зурли и латерни, раздвижени хора от селяни и селянки от Средна гора до Родопите – една драстична смесица от граждани и селяни, от деца и възрастни, един раздвижен човековъртеж, всред който се чуваха подканящите викове на продавачи на малебита, лимонади, сладоледи, „дундурма каймак“, на всевъзможни „сергиджии“, продавачи на бонбони, на малки книжни топки, изпълнени с трици и завързани за ластик, „шикерени петлета“ и какво ли не още! През младите ми години, когато помислех, че ще мога да се справя с този многолюден динамичен сюжет, реших да нарисувам композицията „Селски панаир в Пловдив“. И през зимата и пролетта на 1931 г. нарисувах първата си картина на тази тема, която изложих същата година на традиционната Великденска изложба на Дружеството на южнобългарските художници, на което дружество членувах от 1923 г.
Из спомените на Цанко Лавренов.
Изложба „Между модерното и канона“, 2016 г.

 

Старият Пловдив, 1930, НХГ

По стръмната калдъръмена улица, която се спуска от Небет-тепе в стария Пловдив, пред къщата на Никола Недкович е спрял човек с червен кон. До него е съпругата му, облечена в пищни дрехи. Пред отворената дървена порта под извития като кобилица зид са спрели мъж, жена и дете, вероятно собственици на изящната възрожденска къща зад каменната ограда, където от птичи поглед виждаме наситения с екзотични цветя и дървета двор. Малко по-нагоре по улицата фенерджията, качен на дървена стълба, запалва градското светило и напомня, че настъпва вечерта, най-хубавото време за разходки. Наблизо вървят две богато облечени жени, още един мъж и една жена, хванати под ръка, и трима православни свещеници, които слизат към новия град. Крепостната порта Хисар Капия, храмът „Св. св. Константин и Елена“ и най-голямата възрожденска къща на върха – домът на богатия търговец Аргир Куюмджиоглу, като стражи пазят усещането за мир и радост – най-съвършеното състояние на душата, когато обичаш целия свят с чувство за ненарушим покой. Днес тази улица носи името на художника, който завинаги опоетизира в образи и цветове уникалната атмосфера на Стария град в Пловдив – маестро Цанко Лавренов, а на мястото на градския фенер днес е монтиран барелеф с неговия лик.

Името на Цанко Лавренов се нарежда до най-големите имена в българското изобразително изкуство за всички времена. Без да притежава диплома за завършено академично образование, в продължение на дълги години той следва любовта си към изобразителното изкуство и шлайфа самородния си талант, учейки се от големите образци на българската възрожденска живопис и модерното европейско мислене. Негово вдъхновение са героичните епохи от българската история и емблематичните личности на родината – цар Симеон, столицата Търново през Второто българско царство, старото Габрово и народните първенци, църковната и възрожденската архитектура – Бачковския и Рилския манастир, св. Иван Рилски, Атон, но най-близко до сърцето му е родният Пловдив с цялото великолепие на старини, уникални къщи с будни хора и приказна атмосфера.

Рожденото име на художника е Александър-Стефан Лавренов, но с него художникът се подписва само в най-ранните си творби. Като че ли още от самото начало то е било знак за аристократичния характер на неговия вътрешен човек. В рода му няма зографи, но безспорно има много талантливи хора. Дядо му е свирел на кларинет и флейта, което ще да е определило и първите наклонности на децата вкъщи – братът на Цанко, Ради, става музикант и по-късно заминава за Виена да учи музика.

Далеч назад във времето вероизповеданието на рода първоначално е било павликянско, но през XVII в. приемат католицизма. Дядо му Лаврентий е бил книжовник, преписвач на католически ръкописи. Преписал е католическата преработка на Паисиевата история.

Майка му Силвина е учена и ерудирана жена, завършила Френския колеж в Одрин. Неслучайно е наета за преводач на руския генерал Дандевил, участвал в освобождението на Пловдив по време на Руско-турската война, отседнал в тяхната къща. Дъщеря на богат търговец, родителите й искат да я оженят за висш чиновник – чужденец от барон Хиршовата железница. Само че тя харесва слугата на дядо си и не отстъпва пред техните настоявания. На сватбата майка й е облечена в черно, а роднините се държат така, сякаш са на погребение.

Неговата баба му казва на галено Цанко, вместо дългото Александър-Стефан, и така бъдещият художник ще остане в българската история като Цанко Лавренов. В началото на XX век и по време на войните той получава стабилно образование във Френския колеж „Св. Августин“ в Пловдив, където участва в много концерти с духовия ученически оркестър. При един концерт в Одрин момчетата се изкачват на най-високото минаре на джамията „Султан Селим“ и запяват с пълен глас българския национален химн „Шуми Марица“. До дипломатически скандал не се стига, за радост на католическите отци, а българският консул ги насърчава с думите: „Учете се добре, за да служите достойно на отечеството ни!“

Детските му спомени са свързани с „пъстробагрените коне с шейни“ през зимата в Пловдив, с възхищението му от българските носии и народното творчество. Завинаги в съзнанието му ще останат „малебиджийницата на Джумаята, бакърджийската чаршия, Капана, арменския квартал, рибния пазар и стария Пловдив“ – всички тях ще видим по-късно в неговите знаменити картини.


„В годините на моето детство и юношество покъщнината на всяка българска къща представляваше сбирка от художествени изделия, достойни да бъдат изложени в етнографски музей. Ние тогава живеехме в стая с миндери, юклюци, янове, тъкани възглавници, бохчи, бакърлъци, черги и пр. – всичко това беше плод на ръчен труд и добър рафиниран вкус. Дядо Радевата къща пък беше типичен пловдивски чорбаджийски дом с еркери, изписани колонки и орнаменти по стените. И дворовете на къщата в подредбата си имаха местен национален характер – постлани бяха с плочи, всред които, обкръжени от чемшир, пъстрееха лехи от цветя: зюмбюли, коконки, обици, молохи, димитровчета, латинки и др. Овощни дръвчета и асмин, издигнати нависоко, хвърляха прошарена, игрива сянка по плочника на двора. Стилните къщи, които обгръщаха Джамбаз-тепе, Небет-тепе и Таксим-тепе от подножието до платформените им върхове, придаваха на моя роден град специфична красота, каквато друг град няма“.
Из спомените на Цанко Лавренов. Изложба „Между модерното и канона“, 2016 г.

Търново по време на Второто българско царство

Известна е детската мечта на Цанко да стане музикант, писането също му е интересно и по-късно той няма да се откаже от това свое занимание. Но в колежа започва да рисува. Отначало прави интересни карикатури и неусетно всички започват да го наричат Художника. Рисуването все повече го привлича с необичайна сила. Рисува илюстрациите за малък ученически вестник, писан на ръка и издаван в няколко бройки. Печата политически карикатури, свързани с войните, в сп. „Балан“, в „Художествена седмица“, „Панорама из целия свят“ и „Българан“ с псевдонима „Лоранъ“. Една от малкото запазени рисунки с туш носи името „Кошмар“, отнасящ се до преживяното на фронта по време на Междусъюзническата война, когато едва оцелява от испанска треска.

Плановете на баща му обаче твърде много се различават от неговите мечти – Цанко трябва да работи в манифактурния магазин на фамилията заедно със сестрите си. По време на Първата световна война завършва школата за запасни офицери в Княжево, според както е било модерно в царска България там да учат момчетата от богатите родове.

Въпреки колебанията, дълбоко в него е силна надеждата да стане художник. Животът в света на привиднос­тите върви в познатото си русло. Известно е, че регистрира фирма за тютюнопроизводство, плодни продукти (мармалад), бостанджийство (пъпеши и дини), лозе, люцерна и земеделие. През лятото живее на чардак в полето, през зимата рисува и пише художествено-критически статии, които публикува в местната преса. Много време прекарва в градската библиотека, където изучава изкуството на Западна Европа и в творбите си прилага почти механично модерния тогава сецесион, символизъм и диаболизъм. Пред него се открива света на евангелията и дамаскините, богато украсени с църковнославянска калиграфия.

През есента на 1920 г. той заминава заедно с брат си за Виена и записва частното рисувално училище „Св. Ана“, посещава и Вечерен акт в Академията за приложни изкуства с идеята да се подготви за изпити във Виенската художествена академия. По повод тяхното решение да се занимават с изкуство, баща им възкликва:
„Mоите синове нямат ищах за търговия – единият е чалгаджия (Ради), а другият (Цанко) – ще става бояджия. Всеки с дарбата си. Лош занаят няма.“

Рисунка от престоя на художника във Виена, в която ясно личи влиянието на Климт

Негов преподавател по живопис във Виена е проф. Бертхол Льофлер, който преди войните е обикалял България по църкви и манастири, изучавайки българските икони. Младежът цял живот следва неговия съвет:

„Като Ви гледам, млади момко, който идете от страна с такива художествени богатства, чудя се на решението Ви да учите изкуство у нас! Та ние, модерните западни художници, се учим от вашите икони! На Ваше място не бих напуснал отечеството си. Бих учил там, на самото място, за да пия направо от извора. Вгледайте се задълбочено във вашето народно творчество. От него ще научите много повече, отколкото това, което ние можем да ви дадем“.

Поради икономическата криза, студентите-чужденци са освободени без да завършат образованието си. Цанко Лавренов се връща в родния си град и отново се захваща със земеделие и отглеждане на тютюн. Едновременно с това рисува и участва за пръв път в изложба на южнобългарските художници.

Редно е да кажем, че след Първата световна война и катастрофалния й изход за България стремежът на българското изкуство и хората, които го създават, е с подчертан акцент върху издигане на националното, за да може българинът по-лесно да преодолее депресията и да повярва отново в себе си. Интерпретираните сюжети се заимстват от героичните епохи в историята ни, подема на българския дух през Възраждането, фолклора и емблематичните за страната ни личности. Създава се дружество „Родно изкуство“ веднага след войната – „да се стреми и да даде народен характер на нашето изкуство“ чрез „поход към родното“.

В своя труд: „Цанко Лавренов. Праисторически видения в декоративното му творчество“ (1) проф. Димитър Аврамов отбел

Малка нощна музика в Стария Пловдив, 1967

язва, че големите български имена на това движение през 20-те години на ХХ век творят вън от дружеството и не винаги в столицата, като една от най-силните общности е пловдивската. Значимостта на града като приемник на седем големи цивилизации и съжителството на различни етнически култури, будният живот през Възраждането и присъствието на именитите майстори от прочутата Самоковска иконописна школа определят уникалния колорит на културния живот в Пловдив.

Към това може да се прибави изключителното значение на Пловдивското изложение в края на миналия век, което събира напредничави хора на науката и културата от цял свят. Преподаватели в гимназията по това време са големите български художници Иван Мърквичка и Антон Митов, които непрекъснато организират изложби, включително на софийски художници, и поддържат живеца на кръга от млади художници около тях. Благодарение на това в Пловдив гостуват Владимир Димитров – Майстора, Иван Милев, Харалампи Тачев, Сирак Скитник и др.

През 1922 г. Цанко Лавренов посещава изложбата на Николай Райнов в града на тепетата – едно знаково събитие, за което пловдивчани ще говорят дълго време след нея. Николай Райнов тогава е главен библиотекар в Пловдивската библиотека и председател на новооткрития Дом на изкуствата, който обединява местната интелигенция. Изложбата предизвиква оживени дискусии в пресата за характера и ролята на българското изкуство, с призиви да се изучават българските старини. Цанко Лавренов е особено активен в културния живот на Пловдив тогава, пише статия за изложбата, става настоятел на издаваното от Гео Милев списание „Пламък“. Оттогава е и приятелството му със Златю Бояджиев.

Следвайки съвета на своя професор от Виена, Цанко Лавренов отива „при извора“ – изучава иконите в Бачковския и Рилския манастир, като най-близко до неговото светоусещане са творбите на Захарий Зограф. Същевременно той не просто се възхищава на архитектурата на възрожденските къщи в стария Пловдив, той ги изучава с око на художник, с всичките им детайли и колорит.

„Стенописите на Захарий Зограф в Бачковския манастир бяха истинско откровение за мен. Това беше пътят, който търсех и по който исках да вървя“, споделя сам художникът. Той е впечатлен от вписването на светските портрети на възрожденски българи със специфичното за тяхното време облекло в манастирската среда и иконографския канон“. (2)

През този период предприема пътуване до Италия и посещава Рим, Венеция, Флоренция, Асизи, Падуа, по случай „свещената година“ на католическия свят. Запознава се с монсеньор Ронкали и участва в аудиенция при папа Пий IX. Малко след завръщането си в родината, той създава акварелната рисунка „Иконописец“ в традицията на средновековната миниатюра, в декоративно-стилизаторски маниер, която е откупена от директора на Пловдивския народен музей за Художествената галерия.

Иконописец, 1926, ГХГ – Пловдив

Този факт до голяма степен определя творческия път на Цанко Лавренов и макар да си дава сметка за подражателския характер на творбата, той продължава да търси своя самобитен стил. Междувременно печели конкурс за проектите си за марки на тема „Св. Климент Охридски“ и „Отец Паисий“. Наред с пейзажите на Рилския манастир, които поставят началото на неговия дълъг манастирски цикъл, се появяват и първите опити да нарисува стария възрожденски Пловдив в цветове.

Рилският манастир, 1946 г.

„През 1929 г. бях замислил да изработя картина, в която да разкажа за красотата на стария Пловдив към средата на ХIХ в., по времето, когато е живял Захарий Зограф. Затова битовите сцени, които този зограф беше изобразил, ми допадаха, още повече, че и неговите герои бяха пловдивски чорбаджии и чорбаджийки. Моята картина имаше за сюжет улицата, която минава през римската порта „Хисар капия“, със стилните къщи, които я обграждат. Исках да разкажа за живота на стария Пловдив, за къщата и двора на Недкович, за къщите на Георгиади и Куюмджиоглу, за камбанарията и църквата „Св. св. Константин и Елена“, за римската крепост, за високите декоративни зидове, които обграждат църквата на хълма „Небет-тепе“ и за стария калдъръм, който е една важна компонента към възрожденската архитектура на града. За да мога да разкажа всичко това със средствата на живописта, трябваше да разгъна композицията така, че красивият архитектурен ансамбъл да бъде разтегнат, като че ли е гледан от птичи поглед. Картината работих с въодушевление. Радостен бях, че намерих грунд, който ми позволяваше едновременно да живописвам, да нанасям декоративни подробности, да използвам на места силата на пастьолната маслена боя, а другаде, чрез измиване, да добавям меки акварелни приливи. Така успях да съчетая в една творба красотата на няколко техники: силата на живописта с маслени бои, чистотата на декоративното изкуство, точността на графиката и нежността на акварела. Затова с такава самоувереност по времето, когато работех картината „Старият Пловдив“, казах на брат ми: „Станах художник!“

Оттук нататък „Старият Пловдив“ ще има още много варианти, като една от най-представителната картина от серията е нарисувана през 1938 г. Проф. Д. Аврамов разсъждава за изработвания с години самобитен стил на художника, който може да се определи като „птича перспектива“, шахматно разстлан архитектурен комплекс с улици, къщи и хора в непрекъснато движение и „човековъртеж“, с високо издигнат хоризонт и липса на една убежна точка. Картините са монументални, с величествена панорама и мащабна композиция, изпълнени с важни детайли и събития, които разказват истории. В същата стилистика са нарисувани и другите му картини „Търново през Второто българско царство“, 1947, „Старото Габрово“, 1968, „Куршум хан в Стария Пловдив“, 1943, „Селски панаир в Пловдив“, 1967 и др., както и картините му от Атон.

Хилендарският манастир, 1936, СГХГ

В началото на 30-те години на миналия век, Цанко Лавренов получава поръчка от наследниците на голяма възрожденска фамилия за създаването на репродукции на икони. Той вече е известен художник и към него се обръщат монасите от редица манастири с различни поръчки, поради което става възможно тримесечното му пътуване до Солун, Атина и Атон. Цикълът картини, който създава по време на това пътуване, е безценен за българското изкуство и памет. Рисува Зографския манастир, Хилендар, Ватопед, Ставроникита и Дионисиат с иконографска точност, посещава килии на местни майстори зографи.

Една от най-ценните репродукции е тази на чудотворната икона на Св. Георги Зографския манастир, за която са му позволили да смъкне стъклото на иконата, нещо, което е изключение от правилата. С голяма болка художникът отбелязва, че сред всички тези паметници няма нито дума, с която да се спомене отец Паисий Хилендарски – неговата килия е превърната „в склад за прогнили дюшеци и юргани“. От това пътуване Цанко Лавренов се завръща с много фотографии и пътни бележки, които все още не са изследвани и публикувани.

емблема на Пловдивския панаир

По това време е и участието му в Международната изложба на гравюра върху дърво във Варшава. Името му е свързано и с оформлението на експозициите в Международния панаир, като за целта заедно с Данаил Дечев и Златю Бояджиев създават специално ателие. Печели конкурс за емблемата на Пловдивския панаир и за оформлението на българския павилион на Световното изложение в Париж през 1937 г.

Многостранните интереси на художника го отвеждат и в полето на графиката. Много известни са неговите 12 „пловдивски пощенски карти гравюри“: „Старият Пловдив“, „Хисар капия“, „Ламартиновата къща“, „Кулата на Сахаттепе“, „Джамбазтепе“, „Имарет джамия“, „Новият мост на Марица“ и др.

Художникът не изоставя и перото си, като част от критическата му дейност е свързана с православното изкуство. Като художник той оформя отделни броеве на пловдивското списание „Братско слово“, като същевременно пише в него критически статии, например „Скърбящата Божия майка“, „Източната икона“ и „Хилендар“. Илюстрира и списание „Детски живот“.

В навечерието на Втората световна война той променя местожителството си – преселва се в столицата, а по-късно променя и вероизповеданието си, като се покръства в православен храм с помощта на своя приятел – пловдивския митрополит Кирил. Причината е в тясна връзка с каноните на католическата църква, която не позволява повторни бракове. Първият му брак е кратковременен, но бракоразводното дело дълго се проточва. През 1942 г. художникът се жени за Йорданка, една скромна жена, която умее да шие, и години по-късно, след войната, ще издържа семейството със занаята си.

В разгара на Втората световна война художникът се намира в Македония и рисува в Охрид, Битоля, Скопие, Прилеп и Велес. Участва в представителната пътуваща изложба на българското изкуство в Германия, Австрия и Унгария, а по-късно – и във Венецианското биенале. В Пловдивския конкурс „Куршум хан“ печели първа награда с едноименната си картина.

След войната животът на художника тръгва в обратна посока. Културният живот отстъпва пред новата идеология и новите приоритети на властта, която не приема великолепните му картини на църкви и манастири. От позициите на социалистическия реализъм творчеството му е характеризирано като „реакционен национален романтизъм“, „демонстративно бягство в историята при историческата легенда и старината“. Трябва да минат повече от десет години преди художникът да получи голямо признание първо в Европа и после в родината. Известно време Цанко Лавренов е без препитание и в голяма мизерия се ражда единствената му дъщеря Силва. После работи в Градския музей на СГНС – днес Софийска градска художествена галерия.

Но талантът на Цанко Лавренов има много лица. Без окончателно да изостави четката си, той все по-често държи перото. През този период излизат монографиите му за Златю Бояджиев и Мара Цончева, негови са и сценариите за документални филми, посветени на художниците Станислав Доспевски, Николай Павлович, Христо Станчев, Златю Бояджиев. Негово дело е сценографията на балета „Нестинарка“ от Марин Големинов в Операта, илюстрира и различни издания. Продължава да рисува, опитвайки се да примири естетиката си с новото време, изобразявайки сюжети от „социалистическото строителство“ на язовири, центъра на София и др.

София по време на бомбардировките 1944 г.

В края на 50-те години отново настъпва обрат – двамата с Владимир Димитров-Майстора представят съвместна изложба в редица белгийски градове – Лиеж, Форе, Брюксел, Шарлероа. Признанието идва и в България и художникът отново представя в изложбените зали най-стойностните си творби. Зареждат се самостоятелни изложби в Прага, Будапеща, Варшава, Западен Берлин, Дрезден, Москва. Дори успява да откупи някои свои картини, продадени преди години.

Среща на две епохи, 1968-1969 г

Името на Цанко Лавренов е реабилитирано и той заема своето достолепно място сред големите български художници на ХХ век. Неговата дума тежи и благодарение на него е спечелена битката за спасяване на стария Пловдив – съкровената му любов, там, където като дете е тичал по калдъръмените улици и си е говорил с фенерджията върху дървената стълба, докато пали вечерното светило. Старият Пловдив, в който остава сърцето му, въпреки превратностите на моди и идеологии, където времето е застинало в приказната красота на възрожденските къщи и екзотичните дървета в дворовете, видени от птичия поглед на художника, поглед, щедро споделен с неговите зрители.

 

Бележки
(1) Проф. Димитър Аврамов, „Цанко Лавренов. Праисторически видения в декоративното му творчество“. https://crushus-s6.curd.io/kultura.bg/
(2) Емил Паралингов, „Цанко Лавренов – ученикът на Захарий Зограф“. http://www.pravoslavieto.com/art/shkoli/samokovska/1896-1978_Lavrenov.htm#2

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*

Последни от Брой 2/2018 - Най-тежкото домашно насилие

Отиди горе