Отец Александър Мен: въпроси и отговори

в Брой 4/2022 - Тайната на Рождеството/Думи за прочит

В какво се състои тайната? Защо човечеството се привлича като магнит от личността на Иисус Христос, макар че Той е дошъл в света унизен, и в Него нямало нито мистериозността на индийските мъдреци, нито поетическата екзотика на източната философия?

Всичко, което казвал Той, било просто и ясно. И даже примерите в Неговите притчи са взети от обикновения живот. Тази тайна, която Той открива с кратки думи, чуваме в Евангелието според Иоан. Филип казва: „Покажи ни Отца“. А Иисус отговаря така, както не е отговарял нито един философ на земята: „Толкова време съм с вас и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца“ (срв. Иоан 14: 9-10).

Такива думи Той изричал неведнъж; и мнозина му обръщали гръб и с негодувание си тръгвали, защото това винаги било призив – да се разбере тази особена тайна. Христос никога не я формулира направо. Той само пита хората:

„За кого Ме мислят човеците?“

„За пророк, за възкръсналия Йоан Кръстител…“

„А вие?“

„Ти си и Помазаник, Цар, Месия, Син на живия Бог“.

Вътрешният опит им открива това. И Христос пита за него досега, и пита всекиго, защото Сам Бог съобщава тази тайна чрез човешките уста.

Иисус Христос – това е човешкият лик на Безкрайното, Неизяснимото, Необятното и Безименното. Лао Дзъ е бил прав, когато казал, че име, което може да се назове, не е вечно име. Да – Безименен и Непостижим. А тук Той става не само назовим, но даже назовим по име; даже назовим с човешки имена става Този, Който носи с нас тежестите на живота… Ето кое е центърът и оста на християнството.

Какво е грехопадението?

Мисля, че това не е плътският грях на Адам. Грехопадението е стремежът на човека да постави своята воля по-високо от волята на Твореца. И то живее в нас. Това не е просто древна история; то е тук и живее в човека.

Как да се отнасяме към носителите на злото и как да помогнем на тези хора да се спасят от гибел?

Въпросът е поставен абстрактно. Във всеки човек стълкновението със злото се случва по различен начин. Първото зло, за което можем да говорим, е вътре в нас. В нас се раждат ревност, завист, недоброжелателство, раздразнителност, гняв – всичко това живее в нас. И когато се издигаме над него, ние изпълняваме завета на апостол Павел, който казва: „Не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро.“

Това, разбира се, е трудно, защото твоето добро трябва да има такава сила, че да сломи злото.

А сломяването може да стане по различен начин. Спомням си филма „Живот на грешната земя“. Там един човек оклеветява друг така, че го пращат в лагер. После човекът се връща реабилитиран и прощава на клеветника. И до такава степен му прощава, че онзи се удавя, защото не може да понесе тази прошка. Ето каква е ситуацията: тя показва, че и доброто има своя сила. Има. Съвсем не е задължително тя да води до удавяне, да махнем този край… но има, има сила.

Защо Евангелието разказва за изкушенията на Христос в пустинята?

Може би сте обърнали внимание, че Христос обикновено не разказва за Себе Си нищо лично; съвсем редки изключения намираме в Евангелието и ето – такова изключение е разказът за изкушенията в пустинята. Това е вътрешният свят на Христос, кой може да разкаже за него… А и нали Той бил там сам; сам, и само пустинни зверове, чакали и хищници имало наоколо. Бил е – казва евангелист Марк – в пустинята със зверовете.

Ако трима евангелисти разказват за това събитие, значи те са имали някакъв източник. Какъв е този източник? Мисля, че няма да сгреша, ако предположа, че това е бил разказът на Самия Христос. Защо мисля така? Защото в продължение на много години, докато не излязъл и започнал да проповядва сред хората, Той живеел скрито, в малко селце. Евангелистите, които нямали информация за тези години, мълчат за Неговия живот тогава, целомъдрено и бих казал исторически достоверно мълчат. Те не измислят тези приказки, басни, легенди, които намираме в апокрифите. Някои апокрифи например разказват, че Христос пътешествал в Индия и там се учил от йогите. Но в думите на Христа няма и най-малкият намек за това, няма и най-малкият оттенък на класическите индийски идеи и образи. Евангелистите нищо не са казвали за този скрит период на неговия живот.

А ето че за четиридесетте дни в пустинята те разказват (Четиридесет дни – това е условен период, той означава време на изпитания: четиридесет дни били древните израилтяни в пустинята, четиридесет дни Мойсей пребивавал на планината Синай.). За някакво време на Него Му било необходимо уединение, бих казал даже по човешки – пълна самота. И тогава нещо се случило с Него. Нещо тайнствено и дотолкова важно за цялото Му служение, че счел за необходимо някак косвено да го разкаже на учениците Си. И те ни го предават по много сходен начин в трите разказа на Матей, Марк и Лука.

Старинни картини и известни гравюри често изобразяват изкушенията на Христос в пустинята като диспут с дявола, представен в образа на някакво чудовище или мрачен човек. Неотдавна по телевизията показваха филма на Пазолини „Евангелие от Матея“. Там изкусителят е представен във вид на пътник с мрачно лице, облечен в дрехи на бедуин, който говори на Христос изкушаващи думи. Но това е само външният образ, който можем да видим. Истински важното става в тайнствената дълбина на Неговия дух. Ние не можем да си представим това съзнание, нашето съзнание е далеч по-ограничено.  И все пак Той е имал причина да ни го разкаже. Ако тези изкушения се отнасяли само до Месията, само до Богочовека и до Неговата тайна, Той никога нищо нямаше да ни разкаже за тях. В Евангелието няма нищо излишно! Няма нищо такова, което е дадено само за да удовлетвори нашето любопитство и простата ни любознателност.

Първото изкушение е запечатано на картината на Крамской „Христос в пустинята“. Крамской сам признава, че искал да представи на тази картина човек на кръстопът. Но както често става при големите майстори, неговото произведение излязло извън рамките на това, което първоначално бил замислил. Както Сервантес първоначално замислял сатира на рицарските романи, а се получил печалният, велик и смешен Дон Кихот, така и Крамской, желаейки в началото просто да изобрази някакъв кръстопът в човешкия живот, някакъв размисъл за съдбата, направил нещо много по-голямо. Много от вас сигурно помнят тази картина. И ето го най-важното послание: всичко това се отнася не само за Иисус Христос, но и за нас.

Иван Крамской, „Христос в пустинята”, 1872

Христос отказва да привлича към себе си хората с материални блага. Той казва: „Не само с хляб ще живее човек.“ („…а с всяко слово, което излиза от Божиите уста“ – бел. прев.). Удивително е, че живеейки сред бедни хора, чието материално равнище не превишавало средното, Той по някаква причина често говори за богатство. Очевидно защото няма предвид някакъв свръхестествен разкош, а нещо, което може да бъде свойствено на човека на всяко равнище на неговото имотно благополучие – има предвид земното плътско съзнание, приковано само към материалното. Забележете, че движението на проповедниците на бедността и материалната нищета е възникнало в средните векове сред бедните. Не сред богатите са се появили свети Франциск Асизки, Доминик и другите като тях. Какво са имали предвид? Свободата! Свободата на човека от робството на вещите. Това робство може да завладее всеки човек във всяко положение, независимо дали е богат или беден според общите стандарти.

И още нещо: в обещанията за материално благополучие се съдържа елемент на пропаганда, на игра с човешките чувства. Христос не иска да приемаме Неговата истина от прагматични съображения, заради нещо. Днес често чувам такива думи: „Да, вярата е необходима, за да обуздаваме нравите; вярата е нужна заради еди-какво си и еди-що си“. Това е користно разсъждение. Ако вярата е само някакво средство, нещо като лекарство или верига, с която да свържем човека, за да не безобразничи, тогава тя никога няма да бъде истинска, жива вяра. Не трябва да поставяме като крайъгълен камък нашите потребности и искания. Тук всичко е далеч по-дълбоко и важно, защото в основата му лежи нашето човешко призвание. Човекът е призван да живее не само животински, родов, битов живот. Човекът е преди всичко духовно същество. Той е щастлив, когато разперва криле, невидими криле. И когато неговата привързаност към земното подгъва тези криле, тогава човекът действително е дълбоко нещастен.

Второто изкушение е изкушението на чудесата. Като се срещам с различни хора и беседвам с тях, много често чувам въпроси за теософията, окултизма, различни паранормални явления. Тук има и здрав интерес, любознателност – необикновените феномени действително ни поразяват понякога. Но има още нещо. Има стремеж да се открие някакво ефективно, неопровержимо знамение, което би ни заставило да признаем духовната реалност. Само че Бог не иска така – защото принудителната вяра, вярата, която като че ли се предава пред неизбежните, тежки като парен чук аргументи или доказателства на чудесата, губи своята свобода.

Забележете, че Христос не се е явил нито на Пилат, нито на Каиафа, нито на някого от Своите врагове. Защото ако това беше се случило, те биха се разкаяли, биха Го признали за посланик на Небето. Но именно от страх, а не защото в душите им е станал обрат. Само от страх. Такава вяра нищо не струва. Такава вяра е принудителна, измъчена, родена под натиска на обстоятелствата. Затова когато сатаната казва на Иисус: „Хвърли се от покрива на храма и ще останеш цял“… и всички ще тръгнат след Теб, Той отговаря с думите на Библията от Стария Завет: „Няма да изкусиш Господа, Бога твоего“.

И накрая третото изкушение – изкушението на властта. Но не на обикновената власт, а на властта, построена с жестокост, угнетяване и унижаване на човешката личност; власт, изградена чрез триумфа на злото. Сатаната за едно мигване на окото показва на Христос целия свят, всички царства на този свят, и Му казва гордо. „Поклони ми се! Всичко това ми принадлежи.“ („Всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш“ – Мат. 4:9 – бел. прев.). И до голяма степен той е прав. Христос по-нататък ще го нарече княз на този свят и на този век. Той властва, и ако Христос бе приел тази власт, това значи да приеме насаждането на истината с огън и меч. Антихристовият път към истината е именно такъв – изглежда свят, а е враждебен на Христовия Дух. Христос отхвърля това изкушение и казва: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш“.

И побеждавайки изкусителя „до някое време“, както казва евангелистът (Лука – бел. прев.), Христос се спуска към долината. Разказът за това е запазен в Евангелието, защото всички ние минаваме през такива проблеми. Да се смириш пред злото, да признаеш неговата сила, да направиш компромис с него и да мислиш, че в това се състои християнското непротивене и смирение? Нищо подобно. Нищо подобно. Именно Евангелието отправя предизвикателство към злото.

И още нещо за чудесата. Познавах хора, които под въздействието на необичайни и мистични явления направиха първа крачка към по-дълбоко разбиране за света. Но само първа крачка, не по-нататък; защото в противен случай за нас ще бъде винаги актуална необходимостта от доказателства: яви ни, покажи ни, застави ни… А Евангелието е дух на свободата.

Какво е свободата? Със сигурност не анархия или хаос, а възможност за максимално разкриване на човешките дарове, заложени изначално в нас. Свободата – това е отговорността на човека пред Твореца. При вяра, която е лишена от възможност да избира, изчезва отговорността; изчезва практически всичко.

От книгата „Отец Александър Мен отговаря на въпроси“, Анастасия Андреева, съставител, 1999

Превод: Илиана Александрова

Дарение за сайта

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 4/2022 - Тайната на Рождеството

Отиди горе