Обичаят „Писана булка“ при помаците

в Брой 4/2016 - Помаците и корабът, който не стига до брега/Дрескод "Шарено"

Маргарита Друмева, Владимир Добрев

Помаците (българи-мюсюлмани или българи-мохамедани), са население, чийто майчин език е българският, но изповядват мюсюлманската религия. Живеят на Балканския полуостров – в България, Турция, Гърция, Република Македония, Албания и Косово. Помаците имат българско, помашко, турско, македонско и албанско самосъзнание. Те не представляват единна общност и нямат общо самоназвание, не говорят единен диалект, а използват различни локални говори, вариращи според района на местоживеене. В различните балкански държави и в различните области се използват и различни локални външни обозначения – ахряни, аповци, бабечани, боганци, гаджели, горани, дилсъзи, жупани или жупци, мърваци, поганци, потурнаци, рупци, торбеши, чеченци или чечлии и др.

В България българоговорящите мюсюлмани се срещат в Родопите – в областите Смолян, Кърджали, Благоевград, Хасково, предимно в Пазарджишко, в община Златоград. Преселници от община Смолян, Златоград, Мадан и Рудозем има и в Бургаска и Разградска област. Общият брой на мюсюлманите в България, които са се определили като българи при преброяването от 2001 година е 131 531. [1]

Въпреки че помаците живеят във всички балкански държави, съществуват редица сходства в традиционните обичаи и празници при всички групи. Едно от тях се отнася за помашката сватба, която е много характерна и се отнася само за тях. В редица помашки селища традицията в сватбения ритуал се е запазила непокътната, например в родопското село Рибново. С малки разлики, същото можем да отчетем и за населението в Тетевенските помашки села. Обичаят да се пише, рисува булката се спазва и днес навсякъде по Балканския полуостров, макар все по-често сватбите да се провеждат модерно. На места той все още е жизнен и успява да битува наред с модерния свят. По време на така наречения „съвременен период“ или „най-ново време“ традициите се разпадат, старият сватбен ритуал все още го има, макар вече не така масово.

 

Традиционната сватба при помаците в село Рибново

02 РибновоРибново е село в Родопите, където днес може да се види сватбения ритуал „Гелина”. Той е запазен въпреки превратностите на времето и бедността на жителите му, които са принудени често да отиват на гурбет. В селото младите момичета се възпитават изключително строго. Преди да се оженят, родителите им позволяват да се виждат с момчета единствено от 17:00 до 18:30 ч. и то в центъра на селото. Момичетата се разхождат по главната улица, докато момчетата ги наблюдават отстрани. Тази сгледа местните наричат „движението“ и точно там стават уговорките за браковете.

Сватбата е един от най-значителните родопски обичаи. Преди да се оженят, двамата млади имат „скрита любов“, но не се доближават до деня на годежа. Годежът се прави само в събота вечер. Близките на младоженеца вземат подаръци – пендери, кърпи, ракия, бонбони и отиват в къщата на момата. На гостите подаряват кърпи за глава, престилки, агалъци и др. Тази вечер се определя деня на сватбата. Годежът се прави много тържествено и трудно се разваля. Пеят се песни като „Заспал юнак“; „Барем се майко находи“; „Бре Иване“ и др. Играят се хора и весели игри. През годежничеството момъкът няма право да ходи без годеницата си нито на седянки, нито на хора. До деня на сватбата годеникът ходи на гости у годеницата си, но при тях винаги има възрастен човек от къщата.

В четвъртък, преди деня на сватбата, най-близките роднини на момъка отиват да вземат „деверските“ торби от момината къща, което е символ на съгласие да се състои сватбата. На деверите се дава „аглак“ – голям пешкир отличителен белег на родопските девери.

В неделя сутрин в дома на момата и момъка се събират роднини и гости, черпят се и играят хоро за настроение. Най-много се играят хората: „Радо мари Радо, бяла Радо“; „Молих, ке майчу, измолих“; „Рипланицата“; „Ръченица по саме“. Към 10 часа сватовете от страна на годеника потеглят към къщата на годеницата. Там разменят подаръци със сватовете: специални баници, хляб и др. В момината къща момата е затворена всред даровете и чеиза, а около нея са моминските й дружки, които правят „кожела“ – боядисана хурка, където вместо къделя се завързва букет от пъстри цветя и розноцветни панделки, която се откупва от деверите и остава у тях до края на сватбата.

Чеизът на момата също се откупва и с него шествието отива в къщата на момата. След венчавката всички се връщат отново в къщата на младоженека, като кумът и кумата водят булката. Там свекървата поднася на снахата хляб и вино, а след това мъжко дете на ръце, за да бъде първата рожба момче. Веселието продължава до късно през нощта. [2] Пеят се песни, играят се хора, като „Зайчата“; „Мечата“ и други игри за настроение.

Scan 15Облеклото на родопската жена спада към сукманената носия. Върху ризата се облича „вълненик“ – дреха от типа на сукманите от черен или тъмно син шаяк, богато извезан със сърма и гайтани. Върху вълненика обличат „мерсжан“ – елече с ръкави. Предницата и ръкавите на елечето са извезани със сърма, а наоколо са обшити с черни или кафяви кожени ивици. Вълненикът се препасва през кръста с цветен пояс, широк 15-20 см., в който преобладава червеният цвят и хармонира на кърпата и престилката. Престилката се препасва върху пояса, така че възелът да остане отпред и от ляво. Тя е по-дълга от вълненика с 4-5 см. Десенът на родопските престилки е еднакъв почти навсякъде, в тях преобладават жълтия, оранжевия и керемиденочервения цвят, втакани в квадрати. Към вълненика правят нагръдник от бяло платно, а в по-долния му край от вътрешната страна зашиват бяла ивица със ситна дантела. Ризата е от бяло платно и изцяло се покрива от вълненика. На главата си носят винено-червена кърпа, която забраждат така, че половината от челото и почти цялата коса са покрити. Обуват шарени вълнени чорапи, шаячни терлици, извезани със сърма и кожени кондури.

„Сезонът на сватбите” обикновено е през зимата – от декември до март, когато в миналото мъжете не са били със стадата, а днес не са на гурбет в чужбина. Сватбата протича от незапомнени времена според традиционен за помаците ритуал, при който лицето на момичето се боядисва в бяло, а върху него се лепят пайети. Най-запомнящият се момент от церемонията е изрисуването на лицето на булката. То се случва на втория ден. Това е дълбоко личен ритуал и на него присъстват само жените роднини. Лицето на булката се покрива с плътен слой бяла боя и после се декорира с цветни пайети. Дълго червено було покрива косата º главата º се обгръща с гирлянди, а лицето й се забулва от сребристи нишки.

Съществува легенда, която обяснява произхода на този ритуал. В стари времена момчетата от селото отрано ставали овчари и тръгвали с бащите си в планината, и не виждали млади момичета до деня на собствената си сватба. Заради неопитността на момчетата, покривали лицата на невестите им с пайети. Така, докато ги сваляли една по една, младите мъже трябвало да се научат на нежност. Други свързват ритуала още с времето на езичеството.

Впечатляващо е, че в Рибново сватбите са масови – присъства и участва почти цялото село, а и съвсем не са еднодневни. Из стръмните улици се веят шарени шалвари, устремени към първото зрелище – чеиза. Изваден е на показ на огромни дървени конструкции, изправени вертикално до оградата на къщата на булката. Подреждан е с дни. Младоженците са осигурени за дълъг живот – такова невъобразимо количество одеяла, покривки, чаршафи, килими, забрадки, престилки, чорапи и какво ли не са подготвили родителите. Виолетово, червено, жълто, зелено. Всички цветове. Встрани, направо на улицата, импровизирано са подредени гостната, спалнята и кухнята с чисто нови пералня, печка, телевизор, диван, фотьойли, легло, аудиотехника и всичко останало, което трябва да присъства в един дом. Изобилието е задължително. Една неизбежна церемония за честта на името. После на площада се извива пищно многопластово хоро под неистовия звук на зурни и тъпани, докато се появи булката в белосано лице, налепено с пайети, и със затворени очи. Маска, зад която трябва да стои човек. Не поглежда, за да не я урочасат. Стоят с младоженеца, хванати за ръка, и не мърдат. Пред тях стои селото и ги гледа…

Външните влияния трудно достигат до Рибново и младите хора рядко се женят за човек извън общността. Приетата възраст, до която момичетата трябва да се омъжат, е 22 години. Жените от Рибново не бързат да се еманципират.

През 60-те комунистическата власт забранява мюсюлманската музика по сватбите, не разрешава на помаците да носят и традиционните си дрехи, а през 80-те целият помашки сватбен ритуал е забранен. След падането на комунизма през 1989 г., старите ритуали възкръсват с огромна сила сред помаците.

 

Сватба у българите мюсюлмани в Тетевенско

03 ТетевенскоОбредно-празничният календар на българите мюсюлмани в Тетевенския Балкан (селата Глогово, Градешница, Галата, Бабинци и част от Кирчево) се отличава със специфични черти, които се дължат на наслагването и смесването на различни времеви и културни пластове – предхристиянски, християнски, мюсюлмански. Днес част от календарната обредност не е действаща и присъства само в спомените на информаторите, докато сватбата като дял от семейната обредност е все още жив ритуал, макар и непрекъснато променящ се.[3]

Сватбата в селата на българите-мюсюлмани започва с годеж, който се обявява не по-късно от година преди сватбата. Състои се „сговор” между родителите на бъдещите младоженци и ритуално „плащане”, т.е. „купуване” на булката. При положителен отговор в Тетевенско се гърми с пушка и се прави трапеза. Гостите са дарявани – „наш обичай – на жените – учкуре, чорапе, на мъжете – риза, кръпа, пак чорапе.” Момата целува ръка на всички гости и „те й дават пари, кой какво обича”.[3]

В деня преди сватбата в дома на булката се прави „писането” й от специална жена – „писачка”. Освен черната къна, с която се „буйдосва” косата и веждите на булката, с къна се рисуват и ръцете й, а лицето й се украсява с лоторки (пулета), които се „налепят” в точно определена форма. Тази традиция у българите-мюсюлмани е устойчива до края на 80-те години на ХХ в., от когато „писането” вече не се прави. В края на ХIХ в. Л. Милетич съобщава за тази ритуална практика: „Въф вторник я исписват булката със фарак и с пулове – по образа я исписват. Веждите ги исписват с черно от шикалка”.

За българите мюсюлмани от с. Церово, Благоевградско, в миналото сватбата е започвала от понеделник вечерта със слагането на „боя” на косата и къна на ръцете. Приобщаването на останалите жени от селото към сватбения обред се изразява в къносването им, като за различните възрастови и социални групи цветът на къната е различен – за омъжените жени например цветът е черен.

Черният цвят, с който се къносва косата на булката в Тетевенско, има социализиращо значение – той е знак за промяната в социалния статус на момата в омъжена жена (за момите отличителният цвят е червеният). [3] Тази черна коса тя трябва да поддържа до края на живота си, а черният цвят показва, че жената е невеста, но заедно с това той я пази от „чужди очи“.

Освен къносването на косите, вечерта преди сватбата се прави къносване и на ръцете на булката с „турскъ кънъ, донасват я и от Турция”, като тя преспива с тази къна „за да хване” по-добре. [7] Къносват се ръцете и на всички присъстващи жени – това се прави при по-богати семейства, които са имали възможност да купуват повече къна. За турското население в България „къна гиджеси” – нощ на къносването – поставя началото на същинската сватба.

Вечерта на къносването се прави и „плетенето” на булката. В миналото и младите момичета, и женените жени носят косата си сплетена „на плетушки” – тънки дълги плитчици, от седем до дванадесет на брой, които се спускат до кръста. До 60-те години на ХХ в. при подготвянето на булката за сватбата косата й е била оформяна на „рязани пашкули“ – разплита се по една плитка от двете страни на лицето, косата се отрязва до ушите и се слага зад ухото спусната. [3]

Самото „писане” на булката се извършва в сватбения ден, но специалната жена „писачка” подготвя лицето на булката още от предната вечер (т. нар. „акдосване”) – „вечерта преди сватбата лицето на булката трябва да се подготви, като се почисти със специално приготвена за целта смес (акдъ) от белтък, разбит на пяна, и захар. След като изстине и се сгъсти („да стане като маджун”), сместа се стяга и залепва на лицето. После втвърдената консистенция се отделя от бузите, челото и брадата. Лицето се измива със солена вода. В рамките на селската общност писачките са известни, т.е. това са определени жени, които притежават знанието и могат да практикуват „писането”. Това е умение, което се предава от майка на дъщеря, но е възможно и някоя жена да се научи от практиката.

04 ТетевенскоВ деня на сватбата почистеното лице на булката се намазва с крем, а върху него се поставя пудра, след което върху тази „основа” се „лепят” „пулетата” (лоторки, пайети). [7] След изписването на лицето се поставят кърпите („тури”) и украсата на главата. Бялата „основа”, която се постига с крем е важна, тъй като „иначе не е убаво писането като не е бяло”. Залепянето на пайетите става с жълтък на яйце, някои използват белтък.

Както се оказа, съществува повече от един модел за „писането” на булката, тъй като самият сватбен ритуал е протичал в два поредни дни (сватбата първият ден се е правела у родителите на момичето, а вторият – у родителите на момчето) – така „писането” не се е повтаряло. Някои писачки през първия ден пишат булката с „перо“, вторият – на „колелета“. И в двете вечери булката сваля пайетите, но по-важна е втората вечер, в която за първата брачна нощ тя влиза при своя съпруг с „чисто, познато лице”. Според традиционните представи „отлепването” на „пулетата” е добре да стане над печката: с пожеланията за възпроизвеждане на рода и благополучие.

Задължителен елемент в сватбените атрибути на булката в Тетевенско е огледалото като обреден предмет – то е „прещилено” с липа и е покрито с бяла кърпа. Булката го носи със себе си през целия сватбен ден. В Северозападна България младоженците се гледат в огледало, за да бъдат винаги заедно. Двамата минават по бяло платно, символ на водата. Бяло платно има и при влизане на невестата в новия й дом.

Чрез тази своеобразна „маска” лицето на булката губи индивидуалния си облик, скрива се възрастта и пола й, за да се осигури успешното преминаване на преходното състояние, каквото е сватбата. Младоженката придобива привидно страшен вид и е невъзможно да бъде разпозната. Тя става невидима за околния свят. Вероятно това е причината за изместване на истинското було от функцията му да прикрива лицето. Подобно е значението и на червените недоушити шалвари, метнати през раменете на булката. [3] Парчето червен плат от своя страна го доближава до първоначалните функции на було, наричано и покривало. Атрактивната маска „пок­рива” лицето до степен булото да е ненужно – по-възрастните хора нямат спомен „писаните” булки някога да са били забулвани.

И още един възможен аспект – сватбата като обред на преход представлява символично умиране (т. е. попадане в отвъдното) и раждане на човека в новото му социално състояние. Вероятно практиката за „писане” на булки сред българите-мюсюлмани има връзка с архаичната представа за временното им попадане в света на мъртвите. [3] В този смисъл трябва да се спомене и забраната булката да говори и да се храни. Докато не мине сватбата, тя не се храни, не пие вода и говее. Чак вечерта приказва и се храни.

От началото на 70-те години датира постепенното отмиране на традицията за „писане на булки”. Първата булка с бяла рокля в с. Галата е местната акушерка, чиято сватба е през 1975 г. Все по-честата употреба на белите сватбени рокли датира от 15-20 години насам, става масова след 1985-1986 г., когато местното женско население е принудено насила от властите да не използва шалварите като основно всекидневно и празнично облекло. Оттогава не се правят и „писани булки“.  През 1989 г. след близо 15-годишно прекъсване отново е направена „писана” булка. [3]

 

Торбешите в Косово

05 Торбеши - КосовоПодобен обичай има и в косовското село Долно Любине, разположено в планината Шар. Там в същата уникална сватбена традиция жените обличат пищни носии, а лицето на булката се рисува в бяло, синьо, червено и златно. Някои наричат местните жители косовски босненци, както и „торбеши“, а езикът им е  смесица от сръбски и македонски, с турски думи. В региона обаче живее и общност на български мюсюлмани с подобни обичаи.

Гораните или горанците (друго самоназвание – нашинци или нашенци) са малка помашка общност, живееща в планинския район Гора, по северните склонове на Шар планина от двете страни на границата между Албания и Косово, на юг от Кукъс и Призрен. Албанците наричат населението на Горагоран (goranë), торбеш (torbeshë) или ги характеризират като потур (poturë).

Традиционно горанската сватба продължава три дни, със зурни и тъпани и красиви сватбени „ношни”. Гораните държат да се женят вътре в общността. През юли и август горанските села в Косово са огласят от думкането на тъпаните и пищенето на зурните, а всеки ден стават по няколко сватби.

Младоженецът и неговите приятели няколко часа обикалят из Драгаш, изпадайки в екстаз от думкането на тъпаните и пищенето на зурните. Край къщата на младоженеца се извива хоро, на което невястата е с бяла „ношна”, всички жени са кокетно накипрени в горански носии и гримирани. На сутринта след първата брачна нощ невястата ходи за вода с две стомни, полива с вода да се умият свекъра, свекървата и най-близки роднини. Ритуалът на чешмата отбелязва смяната на социалния статут на булката и първата брачна нощ. Облечена е в две ношни една под друга. Край чешмата се играе женско хоро, после сватбарите отиват в къщата на младоженците, където невястата съблича черния терлик и остава с красива червена ношна, целува ръка на свекъра и свекървата, които й дават пари. Невястата целува ръка и на другите близки роднини и комшии.

Днес често се срещат смесени бракове, не както в близкото минало, когато гораните са се женели единствено в собственото си село. Много млади момичета учат в университети, където живеят според съвременните градски стандарти. Но когато се завръщат в родното село, изваждат шамия „терлик“ и чак тогава влизат в селото. В Косово всички жени носят шамии и носии.

Рестелица е най-голямото село в Призренска Гора, разположено високо в Шар планина. Там хората не са образовани и местните младежи се женят на 15 – 16 години. В село Зли поток има уникален обичай, Джамбала, – ден, в който мъжете се обличат в женски дрехи. Ергени, които имат девойки, обличат женски дрехи и това е маркер, че имат вече „севда”. На центъра свирят зурни. По-рано се е организирал обяд за цялото село.

При мюсюлманите не е позволен контакта между девойките и ергените, има правила и затова те разговарят нощно време – момъкът стои под балкона на девойката – Шекспир в балкански вариант. Момъкът иска нещо интимно от девойката – част от облеклото, шамия, скутач, пояс… Ако девойката изпрати някоя своя дреха, това е знак, че тя отговаря положително. Този знак не се е променил с годините – така хората ще видят, че момъкът е зает, че има вече девойка. През нощта той ходи из селото с тъпани, за да дари „бакшиш” (дарове) в масло и шекер. Купува се вол или овен, които се готвят в състезанията, където момците се състезават да хвърлят камък, бягане, скок на дължина. Идвали са момци от други села да се състезават и на безплатен обяд – чорба, фасул, яхния, грис халва. Сега е изгубен този стар обичай.

Обядът по време на сватбата завършва с обща молитва за берекет. На втория кат е грижливо нареден чеизът. Булката няма налепени пайети по лицето, жените обясняват, че този вид грим го е имало на сватбите в по-старо време. Сегашните сватби са „като „джамбала”, няма ред, всичко е променено. Едно време специална жена гримирала невестите на сватбите, украсявала лицата им с мъниста и пайети, но сега тази естетика е отпаднала и може да се види само на стари снимки: горанските невести имат красива украса на главата, която е като корона, лицата им са украсени с пайети, гримът е като маска.

 

Торбешките села в Македония

08 Торбешките села в МакедонияВ торбешкото македонско село Жировница и Долно маало сватбите са предимно модерни. Мюсюлманките тук ходят без шамии. От торбешката „ношна”, носена във всекидневието и на сватбите, са останали най-малко традиционни елементи в сравнение с останалите торбешки села. В кафенетата на селото ходят и момичета – нещо, невиждано в околните торбешки селища.

При модерните сватби булките са облечени в бели дълги рокли и са забулени с було. На площада обикновено свири оркестър, невястата води хорото. Няма зурни и тъпани, нито една жена не е с традиционна „ношна”, дрехите на всички жени и момичета са ушити, сякаш от един шивач – еднакво „бовчаловче” без украшения („бовчалок”, женска престилка). Ръчно изработеното „бовчаловче” вече е стилизирано и прилича на униформа – всички престилки са от един и същи прозрачен бял плат, като платно. Само в Жировница „бовчаловчето” е до коляното. „Димиите” (панталони, от турски), които още по-изворно се наричат „пантули”, също са до коляното и излагат на показ краката. Впечатлението за униформа се подсилва и от женския елек и кошула, които също са еднакви.

Днешните сватби в Жировница са отдалечени от торбешките традиции, модернизацията е погълнала много от елементите на носията. Обичаят да развеждат невестата със стара „ношна” на кон се смята за отживелица, прави се колкото за адета. Във всекидневието жените ходят в селото с модерни дрехи. На сватбите носят стилизирани варианти на някогашните торбешки ношни. „Пантулите” и „бофчалото” са селска манифактура, старите „ношни” се купуват на цена около 400 евро (кошула за 50 евро, „бофча” за 50 евро и т.н.).

Сватбата трае три дни и не е като едно време. Невестите вече не се гримират със специален грим, на лицето не се лепят „пулове” (пайети). Запазена е традицията на сватбеното угощение на обща трапеза, където се сервира пилаф или чорба, също и халва.

Има доста случаи на момичета, пристанали на възлюбения си против волята на родителите си. Тогава сватбата е само един ден. Бракът не е затворен вътре в селото, омешват се със съседните села – Требища, Ростуша. Има и смесени бракове с албанци. Ислямизираните македонци се срещат и като „торбеши”, „помаци”, „горани”, „реканци”, „дримколци”, „бабуши”, „курки” и т.н.

 

Нашенци в Албания

Горанско момиче играе горо на сватба в село Драгаш, КосовоВ Кукъска Гора, Албания, има девет села, в които живеят 7500 горани, нашeнци. Гораните не искат да се наричат торбеши, албанците ги наричат така. [5] За официалната статистика в Албания нашенци просто не съществуват като отделно малцинство. Районът на Кукъска Гора е труднодостъпен особено през зимата, когато по 3 месеца цели високопланински села живеят откъснати от хората в равнината. [6]

Практиката за „шарене” на булки сред гораните се е практикувала до 60-70-те години на ХХ в., но вече е прекратена. [7]

Годежът тук се нарича „свършеница“, той се прави по стари правила и няма връщане назад. В село Шищейец младите се женят помежду си, макар че повечето работят в чужбина, като се върнат юли- август при родителите си по родните села, се бендисват (харесват). Почти 700 души от селото – млади и стари, работят в Англия. Сватбите са традиционни, със свирли и тупани, траят по 5 дни, истински спектакъл и радост за цялото село. На семейството на момичето се плаща мито, обикновено към 2000 евро. Невястата носи традиционно ръчно ушита носия (халище), шари се с къна, боядисват лицето й, украсяват го с брокат, на главата си носи малък фес със златни дукати, предавани от поколение на поколение. Повелята е булката да бъде на кон.

 

Врит помаци в Гърция

09 Врит помаци в ГърцияПомаците в Еврос, нашенците в гръцките Родопи, се женят по любов и бракът не е затворен в общността. Женят се и за турци. Често девойките пристават на любимия си – ако „чилякът е убав, да избяга“ с него. Важен критерий за избор на добър мъж е да е работлив и най-вече да не играе комар. „Не мой да игра комар, как ша варти таз каща! Комар ако играй, пари нема, леб нема. Комар ко играй, заколи го!” – казват жените за такъв мъж.

Край село Руса (Рушанлар) се намира бекташийско текке, а околните села са населени с българскоговорящи помаци. Бекташите, къзълбашите (алеви) изповядват мистичен ислям, който е смес от шиитски и пантеистични вярвания. В научната литература е описван като неортодоксален и хетеродоксен вид ислям, чиито ислямски доктрини се отклоняват от сунизма и се характеризират със синкретизъм в практиката и начина на живот. Бекташите нямат джамии с минаре, пият вино, палят свещи, приемат жените за равноправни. Принадлежат към суфизма, аскетично-мистично течение в исляма, развиващо идеята, че е възможно непосредствено лично общуване на вярващия с Бога и сливането с него в резултат на вътрешен мистичен опит, екстаз.

Планинската област Родопи в Западна Тракия е населена компактно с помаци. Около 30 села са пръснати в Южните Родопи, на около 5 км от българо-гръцката граница. В община Органи живеят около 3 хиляди души. В селата в района на Органи помаците правят модерни сватби от 10-20 години. В Ксанти пеят помашки, в Органи – турски песни, в съпровод на тъпани и зурни. Сватбите обикновено продължават един ден.

„Това население прилича на ябълка, разделена на две, всяко село тук, в Гърция, има село близнак в България. Ние се различаваме от селата в Гърция, приличаме повече на селата в България по езика, обичаите. Тук има път през планината към България“ – казва кметът на Органи.

В село Ясмос (Ясю кьой), близо до Комотини, където живеят около 5 000 души помаци и гърци, сватбите се правят с даули и зурни, които свирят турска музика. Местните булки са с фередже. Често браковете са смесени – помаци и турци, помаци и гърци. Както и в България, нашенци отиват на гурбет в Западна Европа, а като се върнат, строят къщи. Преди няколко десетилетия много популярна е била българската народна песен „Бела съм, бела, юначе“, пята от гръцките помаци. Българоезичните мюсюлмани в Западна Тракия са живели много изолирано и далече от модернизацията. В Комотини има туркини, които ходят с шамии.

Сватбите на помаците стават само през юли и август, когато се завръщат гурбетчиите. По сватбите се пее само на гръцки и турски. Стари сватби със стари носии се правят в Мустафчово.

 

През последните години модерното време нахлува и в дома на помаците – население, пръснато в много села на Балканския полуостров. Прави впечатление, че социалистическият период в България не успява да изтръгне помашката сватбена традиция и тя се възражда отново с голяма сила след промените през 1989 г. в родопското село Рибново. В по-малка степен това се случва и в тетевенско, и в други помашки селища. Но като цяло традициите губят позиции и бавно отмират.

 

Библиография:

1 Comment

  1. Ми като сме „българи“ ,защо този обичай го няма в нито едно българско село ????
    А го има само при помаците, включително и Тетевенските !!!!

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 4/2016 - Помаците и корабът, който не стига до брега

Отиди горе