НУЖНИ СА ХОРА С ЖЕРТВЕН ЕТОС

в Брой 6/2017 - създай ми НОВО МИНАЛО/Думи за прочит/Общество от

Лични впечатления от конференция за възпитанието на младите

Ако искаме да помогнем на съвременните млади хора, несъмнено трябва да имаме правилни насоки и да поставим усилията си в правилни рамки. Не е достатъчна добрата нагласа, нито емоционалното и ревностно намерение, а е необходимо сериозно отношение и отговорност.
Първо. Необходим е духовник, който да удовлетвори търсенето на духовно наставничество от страна на съвременните млади хора, страдащи от духовно и психологическо сиротство.

Днешните младежи са разочаровани на много равнища и затова са нужни хора с жертвен етос, с кръстно разположение.

Никой не може да изрази своята любов, ако служението му не е кръстно. Днес не е достатъчна само психологическа подкрепа и утеха. Нуждаем се от нещо по-дълбоко и по-съществено.
Второ. Носителите на църковното възпитание трябва на всяка цена да имат православен етос и преди всичко църковно съзнание. С други думи, не можем да помогнем на съвременните млади хора, когато, от една страна, им даваме психологически подкрепа, но им вдъхваме тревога и неувереност по отношение на църковния живот и пастирите на Църквата.

Ако практикуваме възпитание без църковно съзнание, ние ги нараняваме дълбоко и ги отравяме дългосрочно.

Навярно им даваме временно облекчение, но развиваме в тях интензивни проблеми и бъдещи разочарования.
Трето. Трябва да отдадем голямо значение на евхаристийната общност. По този начин избягваме да преподаваме обикновено религиозно възпитание, което в своята основа е анемично и навярно е психонаркотик, след като религиозно възпитание могат да упражняват и религиите, които идват при нас от Изток. Развиването на енорията и преживяването на църковната общност може да реши много проблеми. Разбира се, това възпитание в енорията трябва да се включи във всички традиционни рамки на живот. Следователно енорията трябва да се организира като литургична терапевтична общност. Всички други неща, развлекателни или други дейности на енорията, трябва да се включат в тези рамки.

Това, което бе казано на конференцията, ни насочва към съществената и сериозна тема за съдържанието и целта на целия този труд, насочен към младите.
Със сигурност духовният отец, който ще бъде и православен терапевт, който познава добре както начина, така и целта на църковното възпитание, може да използва многобройни съвременни начини за възпитанието на младите. Още повече, че днес са налични много и разнообразни начини за развлечение, както и други дейности и прояви по отношение на младите, от които можем да се възползваме.
Не трябва обаче да се затворим в една хуманистична и секуларна проблематика. Казвам това, защото се наблюдава склонност мнозина от нас да прилагат схеми и начини, използвани от други социални и партийни общности, от които на практика са се отказали дори онези, които са ги измислили. Така ние ползваме схеми и форми на възпитание, преодолени дори от тези антропоцентрични организации.
Сигурно е, че основните проблеми на нашата младеж са екзистенциални. Ако обърнем внимание, ще установим, че и проблемите, свързвани с наркотиците и СПИН, имат връзка с екзистенциалните проблеми на живота и смъртта. Оттук можем да използваме съвременните начини на комуникация с младите, но не трябва да забравяме техните екзистенциални проблеми, и естествено, тях също трябва да решаваме богословски.
Сигурно е, колкото и „теоретично“ да изглежда казаното, че най-радикалният и същностен подход към съвременните проблеми, включително и на нашата съвременна младеж, е православният богословски подход. Естествено, когато говоря за богословски подход, нямам предвид богословски умозрения, а богословския метод, който има нашата Църква и чрез който човекът може да изцели своите страсти, да реши своите вътрешни проблеми и да превъзмогне смъртта, която го измъчва.

Днес най-големият проблем, който младите имат, е обезличаването.

Затова и всичко, което правят, съдържа елемента на личен свободен избор извън задушаващия обръч на обезличеното общество. Православното богословие е единственото, което може да помогне за това освобождение, и най-вече в посоката на развитие и преживяване на личността. Това, естествено, предполага наличие на православен терапевт, който да познава дълбоко Православното Предание.
На конференцията много пъти бе формулирано предложението за съставянето на различни комисии за преодоляване на проблемите на младите хора. Отправена бе критика и към бездействието на определени административни органи.
Нямам нищо против да се създадат различни консултативни центрове, да се изпращат окръжни послания и често да се организират конференции, посветени на проблемите, които вълнуват нашата младеж. Всичко това ще помогне ефективно. Но паралелно със създаването на такива центрове и т.н. мисля, че трябва да обърнем особено внимание на следните неща.
Първо. Много пъти обвиняваме другите за нашето собствено бездействие и нежелание за работа. Мислим, че за всички проблеми е виновна липсата на специална комисия, конференции, окръжни послания, бездействието на отговорните лица и т.н. В даден момент това трябва да престане. Въпреки ползата от окръжните послания, конференциите и консултативните центрове трябва да отдадем приоритет на нашето лично желание за работа.

Най-великите дела на Църквата стават сред мълчание, незабележимост и жертвена любов.

Не можем постоянно да прикриваме нашето духовно бездействие, като се оправдаваме с други причини. Има много клирици, които се трудят и техният труд дава плодове без окръжни послания и конференции, и навярно с много трудности. В крайна сметка да чакаме всичко от управлението на Църквата е израз на законническо разбиране и папистко мислене.
Второ. Ако се вземе решение за създаването на консултативен център, който да изследва в дълбочина проблемите на нашата младеж, това трябва да стане внимателно и със сериозно отношение. Впрочем създава се впечатлението, че консултативният център ще е съставен от психиатри, и то клирици психиатри, от социолози и т.н. Не поставям под съмнение присъствието на такива хора. Но смятам, че е задължителна богословската основа на цялото дело, наличието на хора, които изразяват традицията на нашата страна, както и дефинирането на целите и методите на катехизаторската дейност. Трябва да се обърнем към исихасткото богословие на Църквата, което може да допринесе много в тази сфера. Ако това не стане, тогава ще се създаде още една комисия като тези, които имат римокатолиците и протестантите, които се опитват да решат психологическите проблеми на младите, но по секуларни начини.

Жалко е да имаме такава жива традиция в нашата страна, а да подражаваме на чужди образци, които водят до дълбоко разочарование там, където са били създадени.

Трето. Без да отричам човешкото усилие, трябва да даваме приоритет на Божията благодат и на хората, които преживяват тази обожаваща Божия енергия. Пастирският опит доказва, че връзката на децата с аналоя и олтара в храма, посещенията в местата на аскезата, каквито са Света Гора и Метеора, където ще срещнат хора, които живеят това, което Евангелието учи, ще изиграят голяма роля във възпитанието им. Това е най-добрият консултативен център. Защото реално

имаме нужда не толкова от съвети и формално спазване на предписания, а от съприкосновение с живи хора.

Разбира се, в Църквата детето може да види и грехове, вършени от църковни хора. Но това няма да играе толкова отрицателна роля във възпитанието, защото
в Църквата е възможно човек да види грешки, но и да докосне живота.

Църквата е общност, семейство. Във всяко семейство стават грешки и се проявяват страсти, но ако съществува любов, не се получават рани. Не говоря за големи проблеми и големи грешки. Но знаем, че никой не е съвършен. Това, което има стойност обаче, е животът сам по себе си. Затова смятам, че младият човек може и да види грешки в Църквата, но наличието на осветени хора, откриването на истинския живот, което означава преодоляване на смъртта, може да помогне много. Характерно е, че Пападиамантис описва и светостта, но и грешките на клириците, без да ги коментира и да ги осъжда и така изразява своя църковен етос.

Голяма грешка е да практикуваме християнско възпитание върху децата и в същото време да „бичуваме“ греховете на клириците. Така нараняваме дълбоко детските души с разтърсващи последици за тяхното развитие в бъдеще.

За възпълването на възпитанието на децата непременно трябва да имаме предвид учението на св. Исаак Сириец за трите вида знание. Човек може да си помисли, че св. Исаак Сириец е наш съвременник. Той учи, че има три знания и въз основа на тези знания трябва да помагаме на хората.

Първото знание е телесно, чиито характерни елементи са алчността, богатството, покоят на тялото, изучаването на рационалната, логическата мъдрост, която е необходима за управлението на този свят и на която се дължи развитието на изкуствата и на науките. Ако това знание не е съпътствано от другите знания, то създава несигурност, тревога, страх пред смъртта.

Второто знание е душевното, което е свързано с борбата за изцелението от страстите, избавянето на вътрешни помисли, които измъчват човека, култивирането на добродетел, четенето на божествените Писания и т.н. Това знание стопля душата и осмисля дълбоко целта на човешкото съществуване.

Третото знание, което се нарича исихия или покой, е духовното, което е свързано с виждането на Бога, с общението с Бога. Тогава човек намира вътрешен покой, развиват се вътрешните духовни сетива, душата му възкръсва, преживява бъдещото възкресение на хората и по този начин преодолява смъртта.

 

Ако човек ограничи себе си в първото знание, в телесното знание и не напредне към следващите, той ще търпи неуспехи във всички равнища на живота. Затова образованието, което не е свързано с тези три вида знание, а се изчерпва само с телесното, създава тревога, меланхолия и увеличава всички проблеми, които измъчват съвременните хора, особено младите, търсещи нещо по-дълбоко и съществено.

 

Много пъти делим децата на „наши“ и „чужди“, на православна и неправославна младеж. Тези схеми са чужди на православната традиция.

 

Защото някой, който стои цял ден в Църквата, може да не разбира нищо от Бога и от православната традиция, а друг, който се намира извън Църквата, дори да е атеист, всъщност да иска да намери Бога чрез всички свои действия. И вторият може да е повече „наше“ дете, отколкото първият. Във всеки случай този проблем не се вмества в „калъпи“ и логически или емоционални схеми.

Също така

правим грешката да преследваме рационални, логически решения на различни проблеми и да търсим предписания и норми. Животът не може да се затвори в схеми и ограничения.
Схемите може да посочват и откриват нещо, но животът не може да се ограничи в тях.

Трябва да разберем, че хората – включително и младите – имат различна духовна възраст.
Затова трябва да им дадем подходящо възпитание, стига само носителят на това възпитание да не е младенец в духовен аспект, а зрял човек, който знае как да дава неподправено мляко на човека в начална духовна възраст и твърда храна на този в по-зряла духовна възраст. Защото, ако човек дава изобилно твърда храна на младенци, ще ги задави, а ако дава само по мъничко мляко на големи, ще ги доведе до гладна смърт.
Така решението на проблема с църковното възпитание зависи от зрелия духовен отец, който ще упражнява църковно възпитание с помощта на учението на св. Исаак Сириец за образованието, което, естествено, е учение на нашата Църква.
В трудните условия, в които живеем, смятам, че е голяма грешка да не познаваме ниптичната (на трезвението) традиция на нашата Църква и да се ограничаваме в секуларни схеми, които са били приложени на други места, но са се провалили. Ако правим това, тогава убиваме и последната надежда за живот.

Април 1992 г.

Избрано от книгата „Духовни ориентири за съвременното общество“, изд. Омофор, 2017 г.

Митрополит Йеротей Влахос

Митрополит Йеротей Влахос

Навпактски митрополит, патролог и изследовател на православната духовност
Митрополит Йеротей Влахос

Latest posts by Митрополит Йеротей Влахос (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*