Разговор на А. Сигутин с монахиня София (Ищенко), председател на Международния сретенски православен кинофестивал „Среща“.
Майко София, какво според Вас е православната духовност?
Духовността произлиза от думата „дух“, а Духът, както е известно, „духа, където иска“. Духът на Православието е Духът Божий, Който ни съединява с Господ в Пресветата Троица. Това е Светият Дух, Който ни помага да се придържаме към Христовата вяра – истинска и истинна – да прославяме вярно Бога. Той ни дава сила, разум, а също възможност, като се прилепим към Истината, да не се отдалечим от нея.
Много вярващи съумяват да различат православния дух от духа на католицизма и другите конфесии, отклонили се от истинната вяра. Има и интересен израз: „С духа си го усещам“. Случва се понякога така: общуваш с някого за първи път, а в себе си усещаш, че искаш да приключиш разговора, колкото се може по-бързо и повече да не се срещаш с подобен събеседник. Народът казва: „Не го понасям с духа си“… Тоест нашият дух може да различи духа на този, с когото общуваме. Макар че всичко това се случва на едно невидимо ниво, подобно на радиоактивно излъчване. Православните, срещайки хора от други конфесии, често могат да бъдат мили с тях в един светски разговор, но когато разговорът се насочи към въпроси на вероучението, светогледа, веднага възниква напрежение в отношенията и отдалечаване, отблъскване на духовно ниво.
Майко София, как хората в съвременния свят да встъпят на пътя на духовността?
Искам да отбележа, че духовността не се постига веднага. Както е казал един богослов, преди да се обожим, трябва да се очовечим. Апостол Павел казва следното: „Сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно“… Но първом не иде духовното, а душевното, и после духовното.“ (1 Кор. 15:44-45). През съветския период хората погрешно приемаха за духовно посещението на изложби, кино, четенето на книги, светски поети и художници. В крайна сметка изкуството е средство за това да се достигне до осъзнаване на трисъставността на човешкото същество: дух, душа и тяло. Чрез класическата музика или църковните песнопения ние можем да възприемем душевния състав на нашия живот. Съзерцаването на икона или четенето на стойностна литература развива прекрасно чувство в нас… Неслучайно Н. В. Гогол учи: „Показването на прекрасното… възвишава душата на читателя и силата му до разбиране на всичко прекрасно“.
Аналогично говори и А. Солженицин: „Целта на „показването на прекрасното“ е да го издигнеш до читателя, за да го забележи и да изявиш това, което може да е най-полезно за неговата душа…“. От това следва, че желаещият да поеме по пътя на духовността не просто чете нравствени книги и слуша църковна музика, но ги използва като средство, за да намери себе си, да познае собственото си несъвършенство и да се доближи до идеята за спасението. Както е известно класическата руска литература вижда своята задача в запалването на духовния огън в човешките сърца; тя е била, ако използваме гоголевския израз „незримо стъпало“ към Христос… За съжаление, не всички могат да четат творенията на светите отци без подготовка. Нивото им е високо и за да го достигне, човек трябва да израсне. Но това става възможно с четенето на добра класическа литература: Пушкин, Лермонтов, Достоевски и др.
Естествено, това е само първоначалното стъпало, но и вече стъпка към небето. Класиците ни призовават да възлюбим човека, а светите отци – Бога. И без първото, второто е невъзможно. Затова изкуството трябва да се възприема като подготвителен етап за придобиване на духовността. Но ако застинем на това ниво, ще останем душевни хора. Трябва да се придвижваме нагоре. И този път започва с изучаване на Евангелието и решимостта да живеем по Божието слово.
В пети том от събраните съчинения на св. Игнатий Брянчанинов се казва, че на духовния човек не му е нужна нито музика, нито живопис, нито песен: той не се нуждае от това. Когато го прочетох преди години, бях възмутена: „Как така!.. Произведенията на Бах, Бетовен, Моцарт, на които толкова се възхищаваме… Не са ни нужни?!“. Тогава още не разбирах, че това е казано за вече достигналия съвършенство духовен човек.
Неотдавна разговарях с народната артистка на Русия Екатерина Василева и я поканих в нашия родителски клуб. Обсъждахме темата на предстоящата беседа и аз предложих: „Вие сте човек на изкуството, разкажете как то влияе върху човека, върху формирането на личността, на детето“. А Екатерина Сергеевна каза: „Майко, това съвсем не е моята тема. Аз отдавна не ходя на театър, не чета светски книги, не слушам музика, не гледам кино. Да, снимам се в киното (с благословението на духовника ми), но това е само работата ми“.
Тогава й възразих: „Екатерина Сергеевна, Вие вече сте преминали тази степен. Но има много други хора, които даже не са поели към нея… Ако Вие сте духовен човек, това не означава, че трябва да отхвърлим изкуството“. „Аз не го отхвърлям – отговори известната актриса – но не мога да обясня на хората, защо трябва да се занимават с това. За мен изкуството изгуби своята значимост“… Съществуват степени на духовността, на една от тях са ни необходими произведенията, които дават пример и помагат да бъде обикнат човека. Когато се изкачваме по духовната стълбица, тогава стават необходими други учители, тези, които се намират на по-високо стъпало.
В психологията се използва следния термин – „концептуален период“. Това е периодът на най-голяма възприемчивост на човека, в зависимост от възрастта. Затова на всеки етап от живота си човек трябва да получава информация съответна на духовното му състояние, за да има възможност да израсне и постепенно да се формира като личност. В последствие осъзнато да избере своя път към Бога. През периода на перестройката, когато разрешиха да се открият православни гимназии, възникнаха проблеми, идващи от родители неофити, които не позволяваха на децата си да изучават произведения на Пушкин, Лермонтов и въобще руската класика. Те смятаха, че това не е необходимо на децата и ги принуждаваха да четат основно творенията на светите отци… Но как може да изискваш от деветгодишно дете да чете само светоотеческа литература?…
За това е необходим житейски опит и същият този Пушкин, за да достигнеш до осъзната потребност от духовна литература. Ако от ранна възраст родителите започнат да „тъпчат“ детето си с трудовете на светите отци, то те по-скоро ще възпитат добре формиран, упорит атеист. Много пагубен за детските съдби беше този период.
„Добродетелта трябва да е осъзната“ – увещава авва Доротей. Всичко трябва да е дозирано, компетентно. Както учи апостол Павел (в 1 Кор. 3:1-2) на духовния младенец – да се дава чисто словесно мляко. А на този, който има вече зъби – твърда храна. Не се става духовен човек за една нощ. Много е важно да го помним. И нека девиз за човека, който желае да поеме по пътя на духовността, да станат думите на Спасителя: „Искайте първо Царството Божие и Неговата правда…“ .
Превод от руски: Мария Иванова
www.hramnagore.ru
