Menu

пътешествия∙изкуство∙култура∙история∙вяра

Не убивай, не кради, не ходи бос… Как и кога да казваме „не“ на детето си

в Брой 7/2017 - ерес ли е човекопоклонничеството/Общество/Полемично от

Наскоро разговарях с една позната за това в кои случаи следва да кажем на детето си „не“. Мнението й ме озадачи и ме накара да се замисля за проблема в по-голяма дълбочина.

Как решаваме дали да отстъпим или да сме твърди пред детето си? Какво ни кара да отказваме на повторни молби или, напротив, да се хвърлим да утешаваме разстроената си рожба на всяка цена? Как да помогнем на въпросната рожба да се разстройва по-рядко, като същевременно защитаваме позицията си?

Много родители се сблъскват с подобни въпроси. Най-често това се случва, докато децата им плачат в ухото.
– Мамо, може ли едно шоколадче?
– Не, сега не може. После.
– Кога после?
– След обяд.
– Но ние току-що закусихме!
– Не спори. Казах „не“.
– Мамо, а сладолед?
– Не може.
– Защо?
– Вчера яде сладолед. Престани вече.
– Ама аз искам днес! Вчера ядох ванилов, днес искам шоколадов! Мамо!
– Спри да се молиш, не мога да се показвам пред хора с теб. Постоянно хленчиш!
– Мамо, моля те! Само едно малко шоколадче, ето това! Мъничко!
– Не.

Детето ридае, хвърля се на земята, рита и крещи. Въпросът за „малкото шоколадче“ прераства в голям скандал. И родителят гневно пляска с ръце:

– Невъзможен си! Не-въз-мо-жен! Млъкни веднага! Казах да млъкнеш, срам ме е от теб, какво си позволяваш? Ти си невъзпитан, непоносим, престани моментално!

Детето, казва моята събеседничка, трябва редовно да чува думата „не“ – за свое добро. Та нали хората и обстоятелствата невинаги ще му съдействат? Има много неща в живота, от които човек е принуден да се отказва ежедневно. Затова от ранна детска възраст е необходимо да разберем, че ограниченията и забраните са нещо нормално. Без такъв урок порасналото дете ще живее доста трудно.

Това безспорно е така. Човек, неспособен да се примири с неизпълнението поне на част от желанията си, е принуден да страда всяка секунда. Думата „не“ е не просто често срещана  – тя е навсякъде около нас. Крие се в сутрешния звън на будилника (защо трябва да ставам толкова рано?), показва се от заглавията по вестниците („Пониженото качество на живот в развитите градове застрашава безопасността на населението“), намигва ни от всяко място в автобуса, което не сме успели да заемем („Пак ли ще стоя прав през целия път?“) и от всяка пътна лента („В колко трябва да излезе човек, за да не попадне в задръстване?”)… С думата „не“ са напоени рафтовете в магазините, банковите разписки, прогнозите за времето, менютата в ресторантите, телевизионните програми… Различните хора реагират по различен начин на постоянно изникващите неприятни моменти, но всички в крайна сметка са принудени да се примирят с тях. И разбира се, ако всяко малко „облаче“, закрило слънцето, ни кара да се търкаляме по земята с писъци, би ни се наложило да прекараме целия си живот в истерия.

Освен това, всеки родител се е замислял над това доколко детето му ще е привлекателно за околните. Всички искаме хората да подкрепят, обичат и ценят порасналата ни рожба. А кой би искал да си има работа с човек, който не приема откази? Той ви казва: „Дай ми сто долара назаем“, вие отговаряте: „Извинявай, но не мога“, а той ляга на земята и започва да се мята на всички страни. Или се обижда завинаги и си тръгва. Такъв човек не би могъл да има приятели, никой не би искал да се занимава с него. Родителите, в стремежа си да предпазят детето от подобно бъдеще, се стараят да го научат от малко, че прищявките му не са единственото важно нещо в живота. Има и обективни обстоятелства – желания, характери, настроения и възможности на други хора. Посланието е просто и вярно: „обърни внимание на това, че не си сам на този свят“.

Остава основният въпрос: как да научим детето си да разбере? Та нали за родителя е по-важно не да спечели конкретния спор за шоколадчето, а да превърне думата „не” в нормална, а не в екстремна част от възпитанието.
– Колкото по-често забранявам нещо на детето си, толкова по-добре ще осъзнае то, че забраната и отказът са също толкова нормални, колкото и съгласието. Така ще му бъде по-лесно да възприема отказите и забраните на учители, началници и т.н.
Това е едната родителска позиция. Ето другата:

– Колкото повече позволявам на детето си, колкото по-често му казвам „да”, колкото по-малко го ограничавам, толкова повече се „засища” то. Кога да глезим децата, ако не докато са малки? Нека сега има всичко, за да порасне уверено и спокойно; така за в бъдеще ще му бъде по-лесно да възприема трудностите.

Разбира се, това са крайни позиции – и двете са проблематични. Когато на детето постоянно се отказва, то се превръща в скандалджия, който непрестанно спори за нещо, само за да го получи. Или обратното – в меланхолик, който не рискува да поиска нищо, защото е убеден, че „нищо не му се полага“. А родителите, които дават на детето си всичко и на всяка цена, в крайна сметка си имат работа с обаятелни тирани, неспособни да се вслушват в чуждите желания и да си поставят граници.
Но и извън крайностите често не е ясно къде точно е добре да се поставят въпросните граници. В кои случаи „не” е родителска диктатура и в кои – необходимост за детето? И как все пак да постигнем адекватна реакция в невръстното дете, на което са отказали нещо желано?

Отговорът на този въпрос може да се раздели на две части: в кои случаи все пак си струва да откажем на детето си и как да се държим, след като вече сме го направили.

В кои случаи следва да откажем на детето

Не вярвам във възпитанието като самоцел и в забраната заради самата забрана. Според мен възпитанието се случва в процеса на взаимодействие между детето и реалните събития и ситуации, а забраните имат смисъл само, когато в тях има конкретни мотиви: всяко родителско „не” трябва да е с причина. Конкретна, разбираема и такава, която самият родител би приел за валидна. „Така не се прави”, „не е прието”, „още баба ми забраняваше това” и най-вече „защото така съм казал” – това не са причини. Те са размити, абстрактни и в повечето случаи не се основават на нищо друго, освен собственото ни желание да ощетим детето по начина, по който са ощетявали нас като малки. Това желание е разбираемо, но рядко довежда до добри резултати.

В живота на детето има много ограничения, макар да не сме склонни да ги забелязваме. То не може да подрежда деня си сам¿, не избира какво да закусва (всеки знае трика „какво ти се закусва, каша или корнфлейкс?”, но не всеки се е замислял, че реален избор рядко е предоставен), понякога не иска да ходи на детска градина, още по-малко – да става рано заради нея. Някои мразят да си лягат вечерта, други не искат да спят сами в стаята или пък не им е приятно да живеят в едно помещение с още три деца. Никой не пита детето дали иска да му се родят братчета, времето навън и сезоните не се съветват с него, от него не зависи разводът на родителите му, нито пък това дали ще замине при баба си, както и нейният характер; няма значение какво мисли за пътуването с кола или автобус, дали коланът му убива; не може да контролира факта, че му става лошо на път, нито количеството пясъчници около къщата, това кой си играе на площадката, принципите на учителките в детската градина, избора на училище… Да, някои от тези неща се планират, като се вземат предвид детските интереси и потребности, но за детето тези теоретични „интереси и потребности” са далеч по-малко очевидни от конкретния враг – тригодишния Жора, който току-що е отказал да му даде камиончето си за малко. Животът на детето е пълен с ограничения и в това няма нищо страшно – така се формират хората.

Но в момента, в който кажем, че на детето трябва да се отказва, за да се научи, че не винаги нещата стават както ги искаме, добре е да помним, че в живота му така или иначе много неща се случват не така както ги е искало. То се учи да приема ограниченията в реалния живот всяка минута, всеки ден. И онова „не”, което му казваме ние, е само малка част от цялата картина. Затова ако няма причина да откажем, е добре да се съгласим.

Опитът от възприемането на думата „да” е не по-малко, ако не и по-важен за развитието на човека. През нашето съгласие и готовност да съдействаме детето се учи да обича, получава усещане за подкрепа, разбиране и топлота. Няма нужда от причина за съгласие – то е естествено и нормално, на него се строят човешките отношения.

А за думата „не” е задължително да има основание. Иначе детето няма да разбере какво се случва, тоест няма да извлече никаква поука. Та нали искаме да го научим на разбиране, а не просто на подчинение? Може да се разбере само това, което има смисъл, при това достъпен именно на онзи, когото искаме да научим на нещо…

Да се върнем към ситуацията с шоколада. Какви могат да са причините, поради които детето няма да го получи?

– Нямам пари, или имам, но са малко. Причината е безусловна и не подлежи на обсъждане. Няма да крадем шоколада.

– Имам пари, но ми трябват за друго: зеленчуци за обяд, мляко за по-малкия ти брат, гривна за рождения ден на приятелка. Обяснението е малко скалъпено, защото изисква определена подредба на приоритети, но като цяло е оправдано.

– Медицински ограничения: алергия към шоколад, болно гърло, стомашно разстройство, развалени зъби. Неприятно е за детското възприятие, но отново не подлежи на обсъждане. Изисква някакво съчувствие от страна на родителя – за това ще поговорим допълнително.

– Неудобство за купувача: магазинът е далеч, навън е горещо, мама няма сили да излезе навън, чантите й тежат (ако, например, става дума за диня, а не за шоколад), мама е заета с друго. Всичко това се вписва идеално в концепцията „обърни внимание на това, че не си сам на този свят”.

– Ограничения, свързани със здравия разум: това ти е третият (осмият, сто и вторият) шоколад за днес. Аргументите „достатъчно”, „колко още”, „много ти е” не са разбираеми за детето, те навяват усещане за небрежност от страна на родителя – ако се объркаш, става страшно. Затова обясненията в подобни ситуации трябва да бъдат конкретни, точни и изчерпателни – от гледна точка на детето, не на възрастния. И те като цяло се свеждат до гореспоменатите неща – здраве, пари, време, сили.

– Наказание за предишни провинения: „преди малко ме ритна, до довечера няма да получиш шоколад”. Отново – логично и разумно, при условие, че детето разбира в какво се състои грехът му. „Удари брат си”, „мъчеше котето”, „не си написа домашното” – това са разбираеми и конкретни действия, след които логично следва наказание. А „държа се зле”, „като цяло си чудовище”, „постоянно искаш нещо”, „след всичко, което получи, искаш още” – това са неразбираеми и, следователно, безсмислени обяснения. Можем да използваме думата „не” в качеството й на наказание, но причината трябва да е също толкова конкретна, колкото е конкретно шоколадчето. Иначе се получава неравностойност: детето се лишава от нещо материално заради нещо абстрактно. И остава не с усещането, че е наказано справедливо и че не трябва да постъпва по определен начин, а с раздразнение – „не стига, че никой не ме разбира, но и шоколад не ми дават”.

Даже обикновената реплика от страна на майката „не искам да ходя никъде в момента” е достатъчна причина да се откаже на детето. Но само ако майката наистина не иска да излиза, а не се опитва по този начин да накара детето си да научи думата „не”. Всеки отказ е оправдан, ако причината е реална в очите на самия родител. И несправедлив, ако целта му е възпитание. Децата усещат лъжата от километри и мигновено реагират на нея.

Да вземем например недостига на пари. Това е желязна причина, няма как да се заобиколи – при условие, че наистина няма пари. Може в портмонето да има дори повече от желаната сума, но в момента шоколадът не се вписва в бюджета. Да кажем, че на детето му трябват нови зимни ботуши, или заплатата този месец е по-малка, а може и по принцип да не е голяма. Всичко се случва. Но ако семейството има пари и шоколадът няма по никакъв начин да се отрази на бюджета, отказът с такава мотивация е лъжа. Самият родител знае прекрасно, че има пари и че работата изобщо не е в тях, а детето подозира това. И започва да се мята и да се сражава за своя шоколад, чувствайки слабостта на възрастния. Та ако крещя МНОГО, ще се намерят пари, нали? Значи си струва да покрещя. Може да не помогне, но ако помогне? И причината за конфликта няма да е в това, че детето не приема „не” за отговор, а в това, че родителят е излъгал. Той е дал напълно невярно обяснение на отказа си и то мигновено е било отхвърлено като несправедливо. Едно на едно.

Скандалите и истериите възникват рядко, когато родителят няма вътрешни колебания. Аз не съм виждала дете, което с вой и търкаляне по земята умолява възрастните да му разрешат да се полива с вряла вода, да си пъха главата в камината или да бяга по оживена улица. Има деца, които по собствена инициатива опит­ват да го правят, но никое от тях няма с вопли да иска съгласие за подобни действия. И това не е защото разбират теоретичната опасност (опасността от нещо, което още не се е случило, е трудна за възприемане дори от възрастните), а защото в родителите им има желязно убеждение: никога, при никакви условия не може да се поливаш с вряла вода, да си пъхаш главата в камина и да тичаш по шосето. Няма обсъждане. Точка. Дали детето ще плаче или не – няма значение; никой няма да му позволи да изгори живо. Затова то няма да плаче твърде дълго.

Децата започват да спорят и да „търсят правата си”, когато усещат разминаване между казаното „не” и родителската твърдост. Близките хора са в известен смисъл телепати – чуват думи, които не са били произнесени. Детето „долавя” родителското състояние изцяло – не само частта, която е чуло. Мама казва: „Няма да ти купя шоколад, защото магазинът е далеч”, а детето чува: „Магазинът е далечко, но ако покрещиш достатъчно, ще отида, само за да млъкнеш”. Татко твърди: „Няма да получиш сладолед, защото викаше и събуди братчето си”, но между редовете се чете: „Ако хубавичко потропаш с крака, все пак ще имаш сладолед, защото бебето пак заспа и за мен е по-важно да не го будиш отново”. Тоест вместо думата „не” детето чува на практика покана за крясъци и тропане с крака. Кой би се отказал от подобна гимнастика, още повече ако поощрителната награда е шоколад?

Най-добрият начин да научим детето си на думата „не” е с честност. Ако искрената позиция на родителя е „не искам да ти купя шоколад, но ако крещиш, ще ти купя”, по-добре е направо да го купи и да си спести време и усилия. Но ако се опитва да възпита в детето си умението да се съгласява с отказ, той трябва първо да изкорени не само безпричинните забрани, но и онези, които в крайна сметка водят до шоколад. Резултатът ще е същият – минус истериите и изхабените нерви и от двете страни.

А когато родителят е дълбоко убеден, че няма да излезе от вкъщи, за да купи шоколад, че няма пари и че осмият шоколад не е полезен за детето, той с чиста съвест поставя граница, казва своето „не” и е готов за всякакви реакции. Детето може и да не се съгласи веднага; не е необходимо да очакваме от него да разбере доводите ни или да възпита в себе си търпение точно в този момент. Ние сме свободни да откажем и то е свободно да приеме това „не” в рамките на собствените си възможности. И тук започва втората част от разговора.

Как да се държим, когато вече сме казали думата „не”?

– Танечка, зайче, разбери, че не може повече тортичка, имаш диатеза. Ще се обринеш, ако изядеш това парче, сега ще го сложа по-далеч, защото от него ще боледуваш много…

– Искам торта! Мамо! Искам още торта! Бързо искам торта, моля те, мамо, моля!

– Миличка моя, как не разбираш – не може тортичка, ще се обринеш, ще се зачервиш, ще вдигнеш температура…

– Торта! А-а-а! На всички им дават, а аз не мога! И аз искам!

– Всички нямат диатеза, слънчице, а и не на всички дават – ето, на Вася също не дават. Виждаш ли, като Вася си, успокой се, миличка…

– Не искам да съм като Вася! Искам торта! Сега! У-у-у!

– Танечка, нали ти обясних, колко пъти да повтарям: не може, имаш диатеза. Какво да направя? Как да ти обясня? Дълго ли ще ме мъчиш, невъзможно дете?

Основният ни проблем след като сме казали „не” е огромното желание да получим съгласие. Искаме детето ни като разумен човек да приеме отказа ни, да разбере мотивите, да кимне с глава и да спре да крещи. Защото наистина – алергия, какво да се прави, честна дума…

А това всъщност е смесване на две различни неща: забраната за торта и детското съгласие със справедливостта, която се съдържа в тази забрана. Като не дава торта на Танечка, майката всъщност преследва конкретна цел – да предотврати натравяне. Тази цел се постига по блестящ начин – тортата отива в хладилника, няма повече торта, Танечка е спасена. И няма значение колко силно ще вика нашата Танечка – въпросът с диатезата е окончателно закрит. Но остава въпросът с емоциите на Танечка. Това, че най-вкусното нещо на света те алергизира, не те отказва от най-вкусното нещо на света. Танечка плаче не защото не е съгласна с концепцията за диатеза, а защото иска торта, а не й дават (та наистина е така – иска, но не може). Обясненията за обрива и Вася по никакъв начин не помагат на нейната мъка. Всъщност нищо не може да й помогне в този момент; тази ситуация може само да се преживее. И задачата на майката е не да запуши емоционалния „фонтан” на детето си, а да му помогне да преживее случката. В живота на момиченцето са се сблъскали огромно желание и острата невъзможност то да се сбъдне. Това не е лесно за никого – просто през годините тортичките се променят. Но преживяванията по повод тяхната недостижимост са неизбежни и за възрастните…

Няма смисъл да спорим с дете, разстроено от невъзможността да се изпълни желанието му. В този спор Танечка чува единствено опитите на майка си да я убеди в това, че не й трябва торта – как да не й трябва, трябва й и още как! Не си струва отново и отново да повтаряме причините да откажем; всичко вече е било обяснено в момента, в който сме казали „не”. Към това не можем да добавим нищо. Няма смисъл да се мъчим да „придърпаме” Танечка на своя страна с логични аргументи: това е нашата „възрастна” логика. Детето си има своя. И в момента, в който то ридае, тази логика се изчерпва със страст по недостъпната торта. Още повече – не трябва да уверяваме детето, че причината за неговата драма е нещо маловажно. Това само му доказва, че не го разбираме.

С дете, разстроено от нашия отказ, има смисъл само един разговор: съчувствено отразяване на неговите емоции. Да обсъдим не собствените си чувства, както правим често („вече нямам сили да търпя този плач“, „повече не мога да те слушам”, „късаш ми нервите”), а детските. Това е единственият начин да помогнем на детето да разбере себе си, като едновременно с това му дадем усещане за споделеност. А от нас не се изисква нищо повече в подобна ситуация.

– Искам торта! Мамо! Искам още торта! Моля те, много те моля, мамо, моля те!
– Ти много искаш торта, разбирам. И е много тъжно, че имаш диатеза. Прибрах тортата в хладилника, защото ще ти стане лошо от още едно парче. Но сега също ти е лошо, нали? Защото не ти давам торта, а ти много искаш?
– Да-а-а… Искам то-о-орта… Още едно парченце…

– (Прегръща го.) Това е много противно, разбирам те. Никой не е умрял от липса на торта, но когато толкова ти се иска, а не може, ти става тъжно. Аз самата се натъжавам, когато не може нещо, а аз го искам. И при теб е така, нали?

– Да-а-а… А на Вася дават…

– (Продължава да го прегръща.) Разбирам, миличко. Ти искаш торта, а не може. И това е много, много обидно. Хайде утре, когато пак ще може, да ти дадем най-хубавото парче. С розичка. Нали повече обичаш от онези парченца, с розичките? Или предпочиташ тези с крема?

– С розичките… Червените…

– Утре за обяд ще хапнеш парченце с червена розичка. Специално ще помоля татко ти да не яде розичката, ще му кажа: „Тя е на Таня”. Разбрахме ли се? Да му кажа ли?

– Кажи му… А кога ще му кажеш, сега по телефона или довечера, като се прибере?

И разговорът отива в съвсем друга посока. Танечка излиза от задънената улица с тортата, след като е изстрадала загубата, била е разбрана и е получила съчувствие… Какво повече? Та нали от обективна гледна точка трагедията със сладкиша не е огромна, дори и през погледа на тригодишната Танечка. Просто трябва да оставим героинята да преживее въпросната трагедия спокойно и в топла прегръдка. Да я преживее, а не да я прекъсне, отмени или заглуши.

Озвучаването на емоциите изисква от родителя да се фокусира САМО върху детето си за известно време. Не върху опасността от диатезата, не върху собствените си преживявания, не върху обективната реалност, не върху съседа Вася, който не плаче… А само върху малката Таня, чиято реалност не включва мечтаната торта. И за момиченцето е важно САМО това. „Много ти е мъчно”, „разбирам, че това е тъжно”, „и аз бих страдала на твое място”, „тази алергия е много гадна”, „горкото ми зайче” и т.н. Няма нужда от доводи, доказателства в подкрепа на майката; не са нужни и примери с други деца, опити да се смекчи картината или да се оправдае родителят… Мъчно ти е – утешавам те. Плачеш – прегръщам те. Където и да си, аз съм с теб. Това е.

Добре е в такива разговори причината за конфликта да се споменава по безличен начин – „не може торта”, „няма как да се купи сладолед”, а не „не разрешавам” или „баща ти не дава”. Родителят и неговата забрана не са едно цяло. За забраната съществуват обективни причини (ето още един аргумент в полза на твърдението, че трябва да ги има), които зависят не от злите родители или от тяхното нежелание да помогнат, а от реалността, която, уви, невинаги ни устройва. Няма пари, няма сили, няма време, няма възможност – това са истински причини, и родителят, както и самото дете, е принуден да ги взема предвид. Той би се радвал да разреши на детето още едно парче торта, да му купи осми сладолед, цял ден да танцува и пее – но обективната реалност не позволява това. И както детето, така и родителят, могат само да се прегърнат и стоически да преживеят случилото се.

Тук е важна искреността. Няма смисъл да казваме на събеседника си „много ми е жал за теб”, ако това не е вярно. Но докато не успеем да попием чувствата на детето си, неговата мъка и (в тази конкретна секунда) нейните вселенски мащаби, няма да се доближим до мечтаната тишина. Защото за ридаещото детенце е по-важно да бъде разбрано и съжалено, отколкото да получи тортата си. Та съжалението невинаги води до разрешаване на проблема. Но винаги кара родителя да почувства детската тъга и по този начин да поеме част от нея. А след това детето вече може да се справи и сам¿, заровило глава в родителското рамо.

Показаната схема може да изглежда сложна, защото означава, че всеки път трябва да се замисляме. Да се съобразяваме с това какво се случва в душичката на детето, да формулираме чувствата му и да му ги преразказваме; да очакваме отговор, да реагираме спокойно, да утешаваме… И да не повтаряме думите си, да сме искрени, като на всичкото отгоре преживяваме нещата истински… Не е ли по-лесно просто да притиснем детето по-силно, да го накараме в крайна сметка да признае правотата ни?

В краткосрочен план може би така е по-лесно. Но всеки спор, спечелен по този начин, ни приближава до нови скандали. Натискът поражда обратен натиск, детето започва да вижда в това метод за разрешаване на конфликт; в крайна сметка детската истерия се превръща в привична реакция на всяка забрана. Затова е по-добре за десет минути да се абстрахираме от собственото си раздразнение и да съжалим ридаещото дете, отколкото един час да крещим в хор с него, през втория да слушаме хлиповете от съседната стая, а през третия да пием валериан. Та за всеки скандал ние хабим сили и време – тоест, това никак не е лесен път за достигане на спокойствие.

И най-важното.

За да не се превърне думата „не” в команда „дръж”, за да може озвучаването на емоциите наистина да успокоява, а забраните да се възприемат поне от третия, а не от десетия път, думата „не” трябва да присъства рядко в общуването. Доста по-рядко от думата „да”.

Както вече казахме в началото, в живота на детето така или иначе има много ограничения; затова силната реакция на родителските откази може да се окаже и просто показател за това, че те са прекалено многобройни. Ако родителят се бори с детските изблици по десет пъти на ден, най-напред следва да намали количеството на забраните. Поне тройно. Просто да спре да забранява всичко онова, което така или иначе (дори като пренебрегне собствените си принципи на възпитание) би могъл да разреши. И чак след това да задейства схемата, за която говорихме по-рано. Ако тя изобщо му потрябва – защото след като премахнат две трети от забраните, възрастните често забелязват с изненада, че детето е започнало да приема останалите ограничения напълно спокойно.

Това всъщност е просто природен закон. Дори кучето, на което твърде често казват „Не!”, престава да слуша и започва да ръмжи и да се зъби. И за да върнем на кучето способността да чува и изпълнява команди, трябва да намалим не само количеството на думата „не”, но и количеството различни ситуации, при които възниква тя. А детето все пак не е куче – то е принудено да филтрира доста повече разнообразни процеси, дразнители и импулси. Със спада на общия брой ограничения отпочиналият обект си връща способността да чува всяка конкретна забрана.

„Да я чува”, разбира се, не означава „да се вслушва в нея”. Но за да се достигне второто, можем да използваме именно онази схема, за която говорихме. А за починалия от конфликти дресьор, пардон, родител, може да се окаже доста по-лесно да строи по нея своето поведение, вместо да се впусне в до болка познатата битка за шоколад.

Превод от руски: Павла Сивова

Виктория Райхер

Виктория Райхер

Виктория Райхер е психолог и писател
Виктория Райхер

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*

Последни от Брой 7/2017 - ерес ли е човекопоклонничеството

Матилда

Продьлжава скандалът с предстоящата премиера на филма „Матилда“, за живота на св.
Отиди горе