Не се учим от грешките на родителите (След филма „Нелюбов“ ти се иска веднага да прегърнеш детето си)

в Брой 6/2017 - създай ми НОВО МИНАЛО/Култура/Общество/Срещи от

Маряна Спивак е дъщеря на актьора и режисьор Тимофей Спивак и актрисата Екатерина Василева (Малишева); внучка е на актрисата Жанна Прохоренко и режисьора Евгений Василев. Маряна играе главната роля във филма на Андрей Звягинцев „Нелюбов“. Нейната героиня Женя е готова да прати детето си в интернат, за да потърси своето щастие с нов мъж. Маряна играе много убедително, и нашият разговор за филма, любовта и за това къде да намираме сили, започна с обсъждането на тази роля.

Авторът на нашумелия неотдавна руски филм „Левиатан“ получи признание за новата си работа.  Най-титулованият съвременен руски режисьор Андрей Звягинцев спечели наградата на журито на фестивала в Кан тази година с филма си „Нелюбов“.
В едно интервю на Антон Долин режисьорът казва за филма следното:
„Нашият филм разказва лична история, лишена от политически контекст. Убеден съм, че на нея ще откликне болезнено всеки, но тя се случва вътре в семейството, в човека, на частния фронт. Макал че този личен фронт няма как да не зависи от загубите, които понесохме в духовния климат на страната: колосалното отчуждение, надпреварата в агресията, чудовищната история с Украйна, милитаризацията на съзнанията… В печалната 2012 г. гайките започнаха да се затягат. Започна промяна в парадигмите, жестока и много сериозна. Свободният човек пред очите ни се превърна в изгубен човек. Тогава цензурата стана наш вътрешен демон: как сега вече сами си държим езика зад зъбите. Сериозно се променихме. Нещо изгубихме, нещо много важно.“ (meduza.io)

 

Маряна, как се отнасяте към своята героиня Женя от филма „Нелюбов“? Извинете ме, но всички, с които съм говорила, виждат в нея чудовище. Е, всъщност има някои хора, които я съжаляват.
Това е сложен въпрос. Често ми казват, че Женя е нещастница, която не обича сина си – истински злодей… Но с времето, докато анализирах историята, започнах да си мисля: детето живее в хубав апартамент, има много приятели и стая, пълна с играчки… Разбира се, има и някакъв таен щаб, за който родителите не знаят, но кой от нас не е имал нещо подобно като дете? Да, получава шамар от майка си – какво, на никого ли не се е случвало това? Винаги опитвам да защитя героинята си. Всички актьори са адвокати на ролите си, защото за нас е невъзможно да играем ужасни хора – постоянно им търсим оправдания.
Някога сблъсквали ли сте се със случай на „нелюбов“, подобна на онази, показана във филма?
Струва ми се, че за детето всяка проява на недоволство от страна на възрастен, включително най-обикновена лека плесница по врата, са като апокалипсис – дори ако възрастният няма за цел да бъде разбран така. Когато бях малка и се случваше да направя някаква беля, дори съвсем незначителна (като да счупя чаша), ми се струваше, че майка ми ще ме убие. И си мислех, че наистина – напълно реално – ще ме убие.
Разбира се, никога не са ме били, не са ме наказвали. Но, струва ми се, за детето родителите са такъв безусловен авторитет, че в неговите очи всяка по-строга дума, произнесена от тях, вече е катастрофа. Съдя за това по сина си Гриша – ако кажа нещо с тон, малко по-суров от обикновено, очите му веднага стават квадратни и той започва да се чуди къде е сбъркал. Затова е много важно да не позволяваме на проблемите си и на лошото настроение да се изливат върху децата – те ще го преживеят хиляда пъти по-тежко от нас.

В едно интервю казвате нещо, което силно ме изненада – че според Вас героинята Ви все пак обича сина си.
Да, убедена съм в това.

И казва, че ще прати детето си в интернат само за да ядоса мъжа си.
Да, и в това съм сигурна. Даже думите „Не исках това дете. Искаше ми се да направя аборт. Господи, то изобщо не ми беше нужно“ също са от отчаяние. Уверена съм, че няма как тази жена за 12 години да не обикне сина си.

Не вярвате ли, че има майки, които не обичат децата си?
Вярвам, но не мога да разбера това докрай, защото самата аз безкрайно обичам своето дете. Обичам го всяка секунда от живота си. Затова не съм способна да приема и разбера подобна позиция. Може би затова защитавам Женя, затова се мъча да намеря в нея някаква любов – защото не приемам мисълта, че може да не обича собственото си дете.
Оправдавам я с обидата, която изпитва към мъжа си, с болката, разочарованието от живота. Мисля си за това колко болезнено са я удряли различни социални и житейски „камъни“за нейния поглед към света. Обвинява околните, включително собствения си син, за това, че й е тежко. Иска нов живот, иска да започне отначало. Нима наистина би отпратила детето си? Не, не би го отпратила. Когато в моргата крещи „Никога не бих го дала!“ – това е искрено. Това чувства тя. Поне аз така я изиграх и разтълкувах.

Когато изброявахте причините, поради които героинята Ви се държи така със сина си, не споменахте нейните отношения с майка й, които също са отразени във филма. За тях се разказва доста подробно – те са чудовищни. Според мен именно това е причината Женя да възприеме тази нелюбов“ и да я предаде нататък по веригата. Така ли е?
Това е на повърхността и е напълно естествено. Никой от нас не се учи от грешките на родителите си; всички се превръщаме в родителите си. Когато сме малки, гледаме своите баби, майки, кръвни роднини, гледаме какво говорят и правят, и си мислим: „Когато порасна, никога няма да правя така“. Порастваме и внезапно осъзнаваме, че правим абсолютно същите неща. Не зная дали това може да се избегне.
ЩЕ СИ ЗАМИНА, НЕКА МЕ ТЪРСЯТ“

Доколкото разбрах, във Вашето семейство тази верига на поколенията е напълно различна?
Да. Може би затова оправдавам героинята си. Убедена съм, че в живота на всеки родител има лоши моменти, когато от невнимание казва неща, които попадат право в сърцето на детето. Карат го да страда, да се мъчи, да се обвинява. Разбира се, и аз съм преживявала подобни моменти с мама, а тя – със своята майка; може би е имало дори цели такива периоди. Това сигурно е нормално – така родителите реагират на младежките изблици.
Но връщайки се назад мога да кажа, че в семейството ми, между мен, баба и мама, винаги е царяла любов. Живеехме трите – женско царство, защото родителите ми са се развели, когато съм била много малка. Баща ми идваше често, докато бях дете, но само в почивните дни. Той беше нещо като отпуск от възпитанието на мама и баба – татко-празник.

Успяхте ли да преминете тийнейджърския период, без да се развалят отношенията между Вас, баба Ви и майка Ви?
Да, не сме имали големи скандали, никога не ми се е искало наистина да напусна дома си. Само един път ми се случи нещо подобно – какво беше станало всъщност? Или се бях забавила след училище, или не бях предупредила… Общо взето стана някакво недоразумение. Вече съм почти вкъщи и виждам мама, която излиза да разходи кучето в гората. Щом ме видя, тръшна вратата и каза: „Вече не те и очаквахме!“. Тогава си помислих, че искам да отида в гората и да си остана там…
Струва ми се, че у всички деца се появява такова желание: „Ще си замина, нека ме търсят“. Или „Ще умра, после ще съжалявате“.
Но след пет минути става много страшно и те започват да се надяват, че зад следващото дърво стои майка им, излязла да ги търси. Осъзнават, че без родителите си са за никъде, че сами не са способни да направят нищо… И така нататък.

Какво каза майка Ви за „Нелюбов“? Как възприе ролята на Женя, как оцени работата Ви?
Гледа филма повече от веднъж, много се вълнуваше и дълбоко преживя всичко. Каза, че се гордее, и че такива филми трябва да се правят.

ДЕТСКИТЕ ДОМОВЕ СА СВИДЕТЕЛСТВО ЗА НЕЛЮБОВТА

С една приятелка спорихме много по повод филма, по повод това, че е много тежък. Аз казвах, че изкуството трябва да прави хората по-добри. А тя твърдеше, че изкуството не дължи никому нищо, че само изразява това, което авторът е искал да каже – и нищо повече. Така ли е?
Първо – да, съгласна съм. Второ: срещах се със зрители след прожекцията на филма – имаше организирани срещи, по време на които всеки можеше да ни задава въпроси, да сподели впечатленията си и така нататък. Имаше много хора, които плачеха и казваха: „Много бихме искали да си поговорим, но разбирате ли, вкъщи имаме детенце, и сега искаме да се върнем при него“.
Кълна се – всеки път щом се срещаме със зрители, в залата има няколко човека, които след прожекцията се втурват към домовете си. И за мен това е най-важният „хепи енд“ в „Нелюбов“ – това е резултатът, заради който си е струвало да работим.
Може би в живота на тези хора всичко си е наред и те няма да се променят, но това е прекрасно – че не стават по-лоши, че щом видят такъв друг живот, разбират в каква посока не трябва да се върви.
Има зрители, които се затварят, изваждат бодлите си и казват, че в живота няма такива хора, че историята не е реалистична: „Не познаваме нито един такъв човек. Никой не се отнася така с децата си, никой не е такъв, всички са добри“. И аз веднага започвам да си мисля: „Как така? Та нима детските домове с изоставените деца не са потвърждение за това, че съществуват именно такива хора? Как подминавате тези неща?“…
И макар изкуството да няма за цел да учи или спасява, а само да констатира факти или да покаже някаква гледна точка, все пак смятам, че дори да не сме спасили никого, е много хубаво, че сме снимали този филм – за да предпазим от това слизане надолу в ужаса, в онази нелюбов. И ако след прожекцията някой пожелае да се прибере, за да прегърне детето си и да му поиска прошка, значи сме на прав път.
Андрей Звягинцев разказва как е дал сценария на една актриса по време на кастингите, тя го е занесла вкъщи, прочела го е през нощта и веднага се е втурнала в стаята на двегодишната си дъщеричка, започнала да я прегръща и целува, да й иска прошка. Звягинцев тогава си помислил: „За какво е искала прошка – едва ли е успяла толкова да се провини пред детето за две години…“ И после разбрал, че жената е искала прошка предварително – защото най-вероятно в живота си тя ще има много провинения като родител.
Този филм попада в душите на хората, на родителите, на майките –  затова смятам, че той трябва да съществува и да се гледа.

КЪДЕ ДА ТЪРСИМ ЛЮБОВТА?

За мен много тежък момент от филма беше пълната разпознаваемост на средата – улиците, времето, телевизорът, колите, къщите… Очевидно е, че Звягинцев е създал композицията така, че да подчертава липсата на любов. Дори ако в живота ни всичко е наред, как можем да обичаме в тези сиви къщи, в отвратителното време, в климат с постоянно сиво небе; как можем да обичаме тези хора, откъде да намерим ресурси за любов? Къде ги намирате Вие?
Наистина, небето е сиво, по телевизора дават помия (затова хората все по-често се отказват от него и вече на практика не гледаме телевизия). Искаме постоянно да отидем някъде на слънце, за да се нахраним поне малко от слънчевата енергия, защото климатът тук, особено напоследък, предразполага да сме тъжни постоянно.
В „Три сестри“ на Чехов Маша казва: „Живеем в такъв климат; всеки момент ще завали сняг“. Маша също е в една вечна депресия, защото и без това животът й е тежък, та на всичкото отгоре и  времето е потискащо. В Русия на всички винаги им е зле. Винаги е било така. Ако почетем руска класика, ще видим, че и там всички се мъчат. Къде да търсим любовта? Само в другите; трябва да се топлим от ближните си.

Къде търсите любов?
В детето си. В мъжа си. Слънцето и морето, изкуството, театърът и много други неща ми дават енергия. А хората са любов. Винаги съм искала да имам дете. Вярвах, че ще имам семейство, че задължително ще имам и деца, които ще обичам много. Не искам да спирам дотук – искам да обичам така още някого, освен сина си.
Любовта – това е Бог, това е продължение – не само на себе си. Ето, моето продължение е в сина ми. Това е продължение на любимия човек; ти го обичаш и искаш да сте нещо повече.

Казахте, че любовта – това е Бог. Можете ли да формулирате отношенията си с Бога? Съществува ли в живота Ви този ресурс – вярата, която също да Ви дава сили?
Разбира се. Аз съм вярваща, но, може би, не достатъчно въведена в църквата. Не съблюдавам строго постите и не следя празниците, но има моменти, в които „камъните“ на живота ме раняват жестоко; тогава ми се иска да отида на църква, да се освободя от болката. Вслушвам се в себе си и когато го пожелая, отивам. Преживявала съм много лични моменти, свързани с това, че съм се оказвала в храма някак навреме. Но не в църквата, която поучава, а в онази, която спасява, разбира; църква, в която не дължиш никому нищо, просто можеш да получиш подкрепа и да се пречистиш.

ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НЕ Е ПОСТРАДАЛО НИТО ЕДНО ДЕТЕ

Маряна Спивак със съпруга и сина си.

Когато четох за Вашето семейство, ме порази фактът, че сте дъщеря на Альона от филма „Не сте и сънували“, на актрисата Екатерина Василева (Малишева). Второто обстоятелство, което ме порази, бе, че сега майка Ви работи като звънар. Разкажете ни.
Тя е актриса, никога не е изоставяла професията си, както пишеха в жълтата преса, щом разбраха, че работи като звънар. Това е вярно. Тя живее извън града, в къщата на баща си. Там строяха църква. Веднъж тя минавала покрай нея и видяла, че са докарали камбани. Попитала: „Кой ще ги бие?“, и тогавашният отец казал: „Искаш ли ти да го правиш?“. Майка ми отговорила, че иска. Още от малка тя има прекрасен музикален слух. Така започнала да ходи на курс за звънари в храма „Христос Спасител“, изкарала практиката, била камбаните там и станала звънар. Сега освен че бие камбаните, пее и в църковния хор – вече в своя храм.

Излиза, че майка Ви е постоянно обвързана с този храм?
Разбира се, има почивки. Но тя определено не се занимава с това за пари, и много време биеше камбаните просто така, както се казва, за себе си. После за това започнаха да й дават буквално стотинки. Сега, тъй като няма постоянна работа, тя пее в храма и преподава актьорско майсторство и киноизкуство в местен детски клуб. Снимат малки етюди. Но никога не се е оттегляла от актьорската професия и винаги е отворена за предложения.

Снимали ли сте се заедно?
Да, снимахме се в една приказка на баща ми – тя играеше епизодична роля, аз бях Василиса, а баща ми бе режисьор. Но всъщност за първи път сме се снимали заедно, когато тя е била бременна с мен. А веднъж сме се снимали и с баба – в сериал на Ройзман. При това баба играеше бабата, мама – майката, а аз – внучката.

Синът Ви също отрано е започнал да се снима – играе двегодишното момченце в „Нелюбов“. Той как преживя този момент?
Това стана съвсем случайно. Не съм и предполагала, че ще го снимат – просто в последния момент кастинг режисьорът ми каза: „Доведи си го, утре ще прослушваме деца“. Аз казах: „Ще го доведа“. Те вече имаха готова площадка, дълбоко в шкафа бяха скрили камера, за да не разсейва децата. Едното вече не се справяше и се бе отказало; тъкмо изнасяха второ, изморено и прослушано. И пуснаха нашия. Той се вписа толкова естествено и органично, че веднага казаха: „Освобождаваме всички, този ще снимаме“.
И започнаха да го снимат. Насочвах го по малко, но като цяло той се чувстваше прекрасно, просто си играеше. Не беше нужно да му се обяснява нищо, не го карахме да прави нищо – детето си седеше и играеше. Имаше момент, в който се разплака, но това беше миг на нормална детска реакция – искаше да си играе, а не му дадоха.

Нарочно ли го направиха? Тоест, трябваше ли да заплаче?
Никой нищо не беше предвидил – да, желателно бе да заплаче, и се получи. При това в момента, в който казваха „стоп“, синът ми спираше да плаче и отиваше да си играе. Естествено, върху него не е упражняван никакъв натиск, иначе щях да съм ги убила всичките. Сцената само изглежда страшно, а всъщност никой не е мъчил детето.
Още повече: Матвей Новиков, момчето, което играе 12-годишния син на героинята ми, не присъстваше на сцената, в която родителите обсъждаха как ще пратят детето си в интернат. Във филма той стои зад вратата и подслушва, но в действителност момчето не беше чувало този диалог. Просто му бе поставена актьорска задача: сега ще се отвори вратата и ти трябва да си разплакан. Не знаем какво си е мислел в този момент, но той е артист, който може да заплаче по команда. Дори не е гледал филма, защото е забранен за деца под 18-годишна възраст. Тъй че по време на снимките не е пострадало нито едно дете.

СЛЕД ФИЛМА ХОРАТА СЕ ВКЛЮЧВАТ В ИЗДИРВАНИЯ

Във филма има събирателен образ – издирвателно-спасителният отряд. Андрей Звягинцев казва, че актьорите, играещи главните роли, са се включвали в издирвания. Така ли е?
Аз не съм ходила, а Алексей Розин, Валя Шмикова и други актьори анонимно участваха в издирванията на „Лиза Алерт“, без да обявяват, че го правят заради филма, с цел да разберат как изглеждат нещата отвътре. И аз задължително ще се включа някой ден. Имам свалени приложения „Лиза Алерт“, които ме известяват за текущите издирвания; чакам да ми се отвори възможност.

Маряна, има ли социална сфера, която Ви е особено близка?
Не мога да подминавам равнодушно обявите за болни деца, които имат нужда от пари за лечение. Знам, че има много мошеници, но не мога да гледам тези лица, тези очи… Пробождат сърцето ми като със сърп; всеки път изпращам пари.

Имате ли усещането, че като сте се снимали в „Нелюбов“, сте направили нещо много важно и правилно, че може би това едно от най-важните постижения в живота Ви (без да броим Гриша, разбира се)?
За мен това безусловно е много голяма стъпка – и в професията, и, може би, в живота. Много съм благодарна на съдбата за това, че ме потопи в тази история, защото дотогава дори не бях чувала за отряда „Лиза Алерт“. Надявам се, че след нашия филм много зрители, които също като мен не са знаели за отряда, ще се поинтересуват и поне ще разберат, че съществува такова нещо; ще знаят къде да отидат при нужда. Надявам се и да се присъединят.
Между другото, пишат ми представители на „Лиза Алерт“ от различни градове и казват, че наистина много хора са започнали да участват по-активно в дейността на отряда. Струва ми се, че това е една от целите на филма. Затова от много градове ни благодарят за „Нелюбов“ и за това, че там всичко е показано честно и точно. Това значи, че филмът ни работи.

Интервю на Ксения Корре Дмитриева

Превод от руски: Павла Сивова

Източник: Pravmir.ru

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*