Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно, и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца.
Фил. 2:5–11
Нашето мислене трябва да бъде като това на Христос. Апостолът обяснява какво означава това. В свободен превод бихме казали, че макар да е Бог по същност – образът в античността е видът, същността на човека, – Христос не счел това, че е равен с Бога, за причина за хвалба, не го счел за Своя гордост, а принизил Себе си, приемайки образ на раб, и станал подобен на нас.
Ето го всеобхватния път, който Христос, Словото, следва. Казва се, че Той е равен на Бога, и то предвечно, но Той разглежда това като причина за смирение.
Ако преди да се въплъти, Бог Слово не беше смирен, Той не би се въплътил.
Той не е станал смирен, когато е станал Човек, а предварително е бил смирен, т.е. имал е Своето равенство с Отца по един смирен начин. Той не счел това за причина за гордост; това не е нещо, което Той е заграбил от Отца, както ние заграбваме равенството един от друг. Заграбваме го и днес! Тук може да се направи подробен коментар…
И така, Бог изначално е смирен и именно поради това става Човек.
Той не се срамува, не се колебае да се смири още повече и приема образа на Човек. Той обаче не спира дотук, а когато станал Човек, когато станал Христос, т.е. въплътен Логос, Той се смирил още и още, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Не само не се възгордял като Бог Логос, а и смирил Себе си и станал Човек; не само не се гордеел като Човек и не казал: „Достатъчно вече! бях Бог, станах Човек – дотук със смирението!“, а станал послушен, и то послушен дори до смърт. И дори това като че ли не било достатъчно, а приел най-безчестната и лоша смърт – кръстната. Говорим за снизхождане, което няма край, за едно доброволно движение на Логоса надолу от смирение в смирение, което стига все по-ниско и по-ниско и накрая – до кръстна смърт.
Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно…
Той не просто Го е въздигнал, а Го е въздигнал високо. Дяволът и смъртта са победени, всичко Му се подчинява. Защо обаче? Не защото ги е завладял, а защото се е смирил. Той се смирил изключително много, бидейки послушен, смирил се заради любовта, смирил се напълно и завладял всичко, но не като го подчинил със сила, а като се смирил.
…и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца.
Искат или не, всички „езици“ (народи), всички хора, всички твари ще изповядат, че Иисус Христос е Господ, че Този Иисус Христос – смирен, измъчен, разпънат – е Господ.
Не зная дали можем да разберем това съчетаване на триадологията (учението за Светата Троица – бел. ред.) и христологията (учението за Богочовека Иисус Христос – бел. ред.). Какъв чудесен текст! В няколко изречения ни се открива цял един свят и цяла една сотириология (учението за спасението – бел. ред.).
Накрая всички ще изповядат, че Христос е имал право. Това е страшно. Това именно е последният съд. В това изповядване няма да има принуда. Никъде не виждаме, че на Страшния съд ще бъдем принудени да изповядаме нещо, което не искаме или не можем. Не, ние сами ще изповядаме и ще кажем, че тропосът[1] на Христос е бил тропосът на живота. Следователно това не е нещо, което Христос решава и ни налага насила. „Гладен бях, и не Ми дадохте да ям, жаден бях, и не Ме напоихте…“ И никой няма да каже: „Чакай! Не е правилно това, което казваш!“, тоест няма да можем да претендираме, че спасението не е трябвало да стане по този, а по някакъв друг начин. Не, всички ще кажем, че този е бил спасителният път. Това означава, че всеки език ще изповяда, искат или не, всички ще изповядат – едните с щастие и наслада, а другите, бидейки принудени от истината за нещата, – че Иисус Христос е Господ, че именно така е трябвало да стане всичко, което е станало; че това е бил пътят, че Бог е направил, каквото е направил и го е направил по правилния начин.
Това е така, защото спасението би могло да стане по друг начин и да имаме много възражения. Вземете например Ленин, Сталин – те приложили определен начин на спасение върху народите. Но както всички знаем, този начин на спасение бил следният: те приложили своята метафизична схема на практика в историята и който не бил съгласен, отивал в ГУЛАГ или изчезвал. Който бил съгласен, можело и да отиде в ГУЛАГ, но можело и да не отиде и в крайна сметка да оцелее, като във всеки случай единственият закон бил да важи единственото „правилно“ мнение. Но вижте в историята – след 20–30 години се появили инакомислещи, те се превърнали в жертва и накрая един от тях стана президент на Съветския съюз и го разруши.
Злото винаги създава възражения, които биват потискани от него, защото злото не търпи възражения.
Понеже Христос е Благото, Той не потиска никого. „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си“. Дори ни се казва честно, че е трудно, но: ако някой иска. Не казва: „Внимавай! Трябва да правиш това, което ти казвам!“
Благото допуска опозицията – може да хулим Христос, да Го презираме, да Го поставяме в ъгъла. Това прави съвременният човек на Запад, а и на Изток, защото Изтокът вече се превърна в Запад или твърде много иска да стане. Проблемът на западния човек днес е, че макар да изповядва Христос, макар да Го признава, той не Го иска, не Го поставя в центъра на живота си, а далеч встрани, или пък Го използва като алиби – за да можем да бомбардираме сърбите например – или като място за покаяние, в случай, че угризенията станат нетърпими, т.е. за да култивираме своята колективна вина.
Христос казва: „Не дойдох да съдя света, а да спася света“.
И на друго място: „Любовта ще съди света“, т.е. ще ни съди това, което Той ни казва, ще ни съдят самите Му думи, ще ни съди истината, ще се съдим самите ние и накрая ще се самоосъдим. Дори св. Никодим Светогорец стига дотам да каже, че в ада може би ще има някакво щастие, защото всички ще знаят, че страдат справедливо. Разбира се, не е важно това щастие, не трябва да си го пожелаваме, но то не е нещо, за което Бог решава. Затова отците казват, че не Бог създава ада – защото не е необходимо Той да те наказва. Каква нужда има Той да го прави? Ти сам се наказваш, защото го избираш. Казва го св. Максим Изповедник: „Везните на всеки живот са везните на произволението“. Твоето произволение, свободната ти воля преценява. Бог ти дава възможности и удобни случаи това произволение да се прояви и да се види накъде клони.
Тук не става въпрос нито за пиетизъм, нито за морализъм. Нещата не са външни. Колко хубаво би било, ако бяха външни! Всички бихме питали духовника си: „Кажи ми какво да правя?“, и той би ни казвал. Както при автомобила – поврежда се клапанът, слагаш клапан, поврежда се съединителят – слагаш съединител. Проста работа.
И тук виждаме един съвършен, прекрасен човек. Една девица, но неразумна. Или пък фарисеят, който разпъва Христос (Горко вам!), но по правдата на закона – непорочен; това означава „фарисей“ – по закон непорочен, чист.
„Всички заповеди съм опазил от младини“ – казва юношата. Напред тогава, продай имота си! Но той не продължава напред.
Непорочен? Евангелието е пълно с непорочни, които директно отиват в ада. В него е пълно и с всякакъв вид сквернота – митари, блудници и всички онези, които не поглеждаме, но които обаче…
Днес се чества св. Фотина – „петима мъже си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж“, т.е. омъжила се е пет пъти. Тази жена обаче имала удивително произволение! Ето ви нещо любопитно:
има хора, които влагат силата на своята природа в злото, защото не познават доброто.
Но когато видят доброто, те оставят всичките си дела, както например разбойникът от Евангелието.
Апостолите рибари сигурно не са били нещо особено. Отидете в някое рибарско село и съберете дванадесет рибари, какви дела биха могли да ви покажат? Най-много да са продавали рибата честно; добре, отправяли са по някоя молитва, и какво? Тяхното произволение обаче било много мощно.
И тук е въпросът: откъде започва всичко? Виждате, че Бог ни обича и гледа нашето произволение, а не делата ни. Той гледа на делата като на плодове от произволението – дали ги вършим доброволно, дали произволението присъства в нашите дела. Крадеш, но крадеш, за да се нахраниш – произволението ти не е в кражбата, не искаш да крадеш, но си гладен. Какво да правиш, като гладуваш? Някога гладували ли сте? Ако гладуваш, рано или късно ще поискаш да откраднеш. Това не означава, че по произволение си крадец. Законът забранява единият да краде от другия. Някой казва: „Ще открадна тази кола, защото ми харесва да карам такава кола!“ Такава кражба е нещо друго. Това произволение вече е в кражбата, такъв човек се е превърнал в злото, което върши.
Днес има много хора, които вършат зло и живеят в него, в покварата, защото не познават доброто. Никой не отива да им го представи по убедителен начин, да им говори и да спечели произволението им. Голяма вина за това имаме и ние, клириците на Църквата, и вие – миряните християни, защото, когато съседът вижда, че другият, който е християнин, живее като него, че и по-лошо, и гледа собствения си интерес – случайно да не загуби половин метър, половин евро и дори да спечели, и смята това за Божие благословение и хитрост, тогава горко ни!
Христос е най-големият „губещ“, а ние – най-големите „печеливши“. Той казва на св. апостол Петър, че може да доведе повече от дванайсет легиона Ангели – и въпреки всичко се съгласява да е губещ.
Начинът, който Той избра, за да извърши Домостроителството, е най-мъчителният. Никога не бихме Го посъветвали да извърши подобно Домостроителство, подобно спасение.
Дали някога бихме Му казали такова нещо? Не! Свети апостол Петър казва: „Не говори така! Какво говориш сега? Отиваш да се разпнеш? Такъв Бог, Какъвто си? Ти трябва с мощта, с това, което си, да спечелиш всички!“ Нима не казваме така и ние? А Той казва: „Не! Отивам да се разпна!“
Това са непонятни неща. И трябва да признаем, че са непонятни, за да започнем да ги разбираме. Докато твърдим, че ги разбираме, ние нито ги разбираме, нито ги проявяваме много-много в живота си. Когато хората виждат, че сме се настанили удобно в своето служение и търсим власт, почести, комфорт и нищо друго (това „нищо друго“ има значение, защото някой може да има почести и комфорт, но тайно да страда), когато останем само дотам, как този човек, който е в злото и в разтлението, но не със своето произволение, ще може да излезе оттам, да види нещо добро и да си каже: „Чакай, има и по-добър живот, не мога повече да живея така, не искам!“ Резултатът е, че хиляди се погубват заради нас и е добре да мислим за това всеки път, когато се правим на съдници и съдим хората около себе си. Всеки път, когато съдим, трябва да си припомняме думите на св. Йоан Златоуст: „Ако ние бяхме християни, нямаше да има езичници“.
Днес има идолопоклонници, не атеисти. Досега не съм видял истински атеисти, не знам за вас. Идолопоклонници обаче има много и те научават идолопоклонството си от нас, виждайки, че и ние имаме идоли, каквито и да са те. Има обаче и хора с благородство, които имат звания, имоти, но не се интересуват от тях, имат харизми, велики неща, но смятат себе си за дрипа.
Някога старецът Паисий ни казваше, че по време на окупацията една жена имала само една златна лира, но била вложила голяма страст в нея, докато други, които имали десетки хиляди, нямали такава страст. Разбираме колко страшно нещо е произволението на човека, какво желае той дълбоко в себе си. Ако дълбоко в себе си искаш да измамиш Бога и да си прекарваш добре, където и да се окажеш, и патриарх да си, ще мамиш Бога и хората.
А Бог няма да ти отнеме произволението, ако ти сам не Му го принесеш. Има хора, които са в злото, потопени са в злото, в крайно лоши условия, и въпреки всичко търсят Бога. С други думи, Бог няма моралистични критерии. Той може да ти се яви и в мрака, т.е. да ти даде възможност да разбереш.
В тази връзка си спомням за един пример от Патерика. Един човек искал да разбере Божия промисъл и Ангел Господен го взел и го отвел на пристанището точно когато там пристигал кораб с роби. Сред робите имало едни две-три годишни момиченца, сестрички. Едното го откупила игуменката на известен в областта манастир, за да живее в манастира, а другото го откупила за същата цена жена, която държала публичен дом. Нито едното е виновно – защото то не е можело да избира съдбата си, нито другото. „Помисли сега, му казал Ангелът, колко различни критерии Бог има за тези две създания!“ Както казваше старецът Паисий, ако някой, предвид обстоятелствата в живота иска да извърши сто убийства и се бори и извърши десет, за Бога той е свят. Докато друг, който има възможност да извърши сто чудеса, а извърши само десет, ще бъде осъден от Бога. Зрителното поле на Бога е много по-различно от нашето. За този, който прави десет чудеса, ние казваме: „Какъв светец!“, а за другия, който извършва десет убийства и отива в затвора, казваме: „Изверг!“, но за Бога може да е точно обратното. Затова се казва да не съдим, за да не бъдем осъдени – защото не знаем какво става в човека, докато го съдим изключително лесно – и естествено, външно.
…и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца.
Накрая всички ще Го изповядат. За мен това има голямо значение. Ако Бог не беше направил най-трудното, нямаше да има право да ме съди. Нямаше да приема да ме съди: „Като Бог, Той е направил определени неща и аз трябва да Го почитам за това? Добре, зачитам Го, но то не ме засяга лично“. Разбирате ли, ако Бог не беше извършил това страшно снизхождане, това страшно понизяване, по-надолу от което няма къде да се слезе; ако не беше извършил това Домостроителство именно по този начин, то нямаше да Му подобава да възкръсне. Това се казва тук: „Затова и Бог Го високо въздигна“.
Най-значимото е, че Той бива оправдан в това, което е станало, и никой няма право да каже каквото и да било. Той бива онеправдан докрай, оставя Се да бъде онеправдан докрай – и затова Бог вече има право да се намеси и Възкресението да се случи.
Някои казват: „Но защо не възкръсвам, къде е личното ми възкресение? Толкова години съм в този път, защо не му виждам края, защо не възкръсвам?“ Защото отказвам да се възкача на Кръста, защото отхвърлям слизането – и то с всичка сила.
Съпротивата на човека е страшна. Виждаш хора, които са разбрали, научили са нещо, но въпреки това в душата си се съпротивляват срещу това слизане. Слизането обаче е победа.
Всеки път, когато побеждаваме някого, всъщност победените сме ние,
но ако човек предпочете смирението и го увеличи, ще види, че Бог ще проговори. Така е било и с Христос. Той нищо не казал, смирил се, бил е разпнат – и Бог проговорил – случило се Възкресението, Господ основал Църквата и Царството, защото вече имал право да говори. В противен случай дяволът би Му казал: „Ти защо говориш? Аз воювам, остави ме да воювам“.
Ние правим това, което прави дяволът. Дяволът бори един, ние борим друг, дяволът подбужда: „Сега ти имаш право!“, „Не, аз имам право!“ Бам по главата! Рядко ще намериш човек, който да каже: „Стига, спирам абсурда на това противоборство, предпочитам да загубя!“ Не говоря за финансова загуба, а за загуба на равнището на отношението, това в случая има значение.
Старецът Порфирий ни разказваше за един свой познат, който заедно с братята си наследил ниви в Атика[2]. Братята му решили да го изиграят и казали:
– Ние ще вземем това, а на него ще дадем нещо друго. Ще настояваме, къде ще ходи?
Онзи бил малко по-мекушав. В началото казвал:
– Защо ме изиграхте така?
– Ще вземеш онова! Край! В противен случай ще вземем и това, защото сме двама! Какво ще правиш?
– Да бъде благословено!
От инат казал така. И старецът Порфирий разказва, че след няколко години една компания решила да строи точно там хотел и закупила неговия дял. Другите двама още мерят имотеца си с метъра, а той станал мултимилионер. Очевидно е, че чрез това говори Бог, т.е. Той поставя дилема: „Ще воюваш или ще се смириш?“ Човекът отговаря: „Заради Христовата любов ще се смиря!“ И идва онзи миг и Бог проговаря, но ние нямаме търпение. Казвам: „Аз ще говоря, Бог също ще говори, но нека аз говоря, докато мога“ – и така до края, който победи.
Това е нашият всекидневен живот, виждаме това във всички нас. Ако се замислим каква свобода ни е дал Бог, ще се ужасим, защото всъщност ние сами решаваме нашето спасение или противоположното на него.
Тук е големият проблем. Виждаш един Бог, Който изобщо не ни се налага, а само ни дава примери и си тръгва. Апостол Павел казва: „Вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос“. Това трябва да правиш – и за да го направиш, трябва да минеш през мост, тесен като косъм. Той ще ти каже: „Мини!“, а ти ще кажеш: „Не мога да мина, безсилен съм, изключено е да мина оттук!“
Целият нарцисизъм и цялото падение на човека се събира, за да каже своето голямо „Не!“
И ако все пак реши да мине, започва колебанието, но по парадоксален начин, както виждаме от житията на светците, всички минават от другата страна. И косъмът става широк и здрав мост, защото съществува Светият Дух. Ако не съществуваше Светият Дух и Света Троица беше двоица, горко ни! Светият Дух прави именно това, казват отците – Той улеснява пътя на Христос, делото на Христос, и го прави възможен и за нас. Той облекчава Кръста.
Христос казва: „Бремето Ми е леко“. Какво ти леко! Много е тежко. Но идва Светият Дух и облекчава това бреме. Трудното решение обаче е твое. Винаги ще е трудно; в онзи момент Бог сякаш не помага на човека, в момента, в който взимаш решение да влезеш в пустинята. В онзи миг решението е твое. Ако не беше така, след това нямаше да има причина Бог да ти каже за това „Браво!“
Оттам нататък е лесно, но е страшно решението да се изкачиш на върха и да кажеш: „Сега ще падна!“ В онзи миг цялото ти себелюбие заговаря в тебе: „Не го прави, човече! Съществуват и други пътища!“
Обаче друг път не съществува. Страшно е, но не съществува друг път – независимо дали човек става монах, или мирянин, свещеник или мисионер, пътят е един, и пътят е този.
Мнозина намират начин да седнат удобно върху Кръста.
Разбира се, Бог не поставя всички ни в една и съща категория, не търси едно и също от всички. Казахме вече, че предпоставките при всеки са различни – как е израснал, как е бил отгледан и т.н.
Веднъж отидохме при стареца Паисий (днес често го споменавам) и му казахме:
– Какво ще правим, отче? Да се оженим ли, или да станем монаси? Какво да правим?
Той слуша веднъж, слуша втори път и накрая ни каза:
– Хайде вземайте по един Кръст на рамо и тръгвайте! Стига вече!
Не можеш да се отървеш. Не можеш да кажеш: „Ще стана монах, за да си прекарам уютно!“ Няма такова нещо. „Ще се оженя, за да си прекарам добре!“ И да си прекарваш добре, и да намериш добър спътник, дяволът ще бъде между вас. Той какво ще прави, ще седи ли? Може единият да е най-добрият и другият да е най-добрият, а дяволът ще завижда. В Патерика се казва, че на един той се явява като врана, а на друг – като гълъб, и единият казва: „Ето гълъб“, а другият: „Не, врана е!“ Те са осъдени да се изправят един срещу друг, дори да нямат страсти и да са чисти. Не се избавяме от тази борба, така мисля, не знам. Затова и Христос дава тайнствата в Църквата – изповедта, светото Причастие, което да приемаме достойно, за да може тази борба да става с утеха, да става по утешителен начин и в крайна сметка това е смисълът на нашия живот.
Накрая всеки език ще изповяда, че Иисус Христос е Господ, че този Път е бил пътят, който не знаехме и не сме искали. Мисля, че по някакъв начин това ще е съд на всички нас, т.е. сами ще вземем решение, че не сме Го приели, че не сме искали да Го видим.
* * *
Гномичната воля, т.е. начинът, по който човек използва природната воля, е нещо, което не узрява веднага. Малкото дете има различни склонности, в повечето случаи наследствени. Неговата свобода се утвърждава постепенно и то започва да иска едно, да иска друго; и това е дълбоката воля, голямото и дълбоко желание на човека, което е схванала и психоанализата, т.е. изобщо понятието желание. Това е различно от искането. Всички искания имат символичен характер, докато в действителност човек желае нещо друго; нещо, което конкретното искане не може напълно да символизира. Произволението е скрито в най-дълбокото желание. Външно изглежда, че човек желае просто някаква позиция, професия, брак. Но дълбоко в себе си той винаги желае нещо много по-дълбоко. Бог гледа именно това много дълбоко. Както казва св. Максим Изповедник, за всяко нещо, което правим, Бог гледа неговата цел – защо го правим – и според нея ни съди. Някой може да направи и грешка, но целта му да е добра.
Ако цял живот човек живее грешно?
Мисля, че когато целта още не е правилна, но произволението е добро, там Божията любов се намесва и помага – и това постепенно ще доведе до нормализиране, до промяна на човека. Апостол Павел, който бил голям гонител на християните, е най-големият пример за това. Той гонел християните от добро произволение – което е любопитно – и много от тези, които убивали мъчениците, сигурно също са имали добро произволение. Христос казва на апостол Павел: „Аз съм Този, Когото гониш“. И го спечелва, защото това, което апостол Павел желае дълбоко в себе си, е именно Христос, Него е желаел. Това е произволението на човека.
Накрая, в съответствие с произволението, всеки ще поеме по пътя и ще участва в Божията любов. Или ще има само съзнание, но не и участие в нея, което е всъщност адът.
Разбира се, не знаем как ще стане всичко това, но със сигурност ни очакват изненади.
Превод от гръцки Константин Константинов
[1] Тропос (гр.) – посока на движение, образ, начин на съществуване – бел. ред.
[2] Област в Гърция с център Атина – бел. пр.
