НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО БАСЪТ

в Брой 5/2014 - Тайните на семейното щастие/Български вдъхновения

„Старанието, което винаги полагам при провеждане на всяка инициатива в моята артистична дейност, е плод на чистия порив, който ме тласка постоянно към осъществяване на въжделеното от мен да успея в моето изкуство и чрез него да съдействам за издигането на духовния и културен уровен на родна България. И да допринеса дори с малко за постигането на всенародния вечен стремеж „на земли мир, в человеци благоволение”.  Борис Христов

Лондон, 19 април 1979 година. Подготвят се чествания на Борис Христов в английската столица по повод 30-годишната му творческа дейност. Пред „Ковънт Гардън” се появява изненадваща опашка от хора, дошли да си купят билети за концерта с участието на най-големия бас на планетата. Вали, хората разтварят чадъри. Опашката е толкова дълга, че огражда целия външен периметър на огромното здание, после целия квартал. Хората чакат цял ден и цяла нощ, чак до 6 ч. сутринта. Сред тях има модерно облечени млади и възрастни жени и мъже, но има и такива с изтъркани джинси, рошави бради и прически. Социалните различия обаче тук губят значението си – всички искат да чуят дълбокия глас на знаменития българин, който ги привлича не просто поради брилянтността на изпълнението, а заради магнетизма на своята личност и посланията, които събират целия свят и всички хора в едно. След повече от 20 години лондонската разноцветна опашка категорично доказва истинността на написаното в „Ню Йорк Таймс” през 1956 г. по повод участието му в „Борис Годунов”: „Г-н Христов представлява един вулкан от прочувственост. Когато той е на сцената, операта започва да взема неочаквани размери. Тя се превръща в среда и същност на живота”.


Борис Христов е роден в Пловдив на 18 май 1914 г. На този ден в града има военен празник, по улиците маршируват войници в ритъма на военни маршове и оръдейни залпове. „Видиш ли, родила си велик син!” – шегува се с майката щастливият баща.

Борис Христов произхожда от големия род Гоговци в село Мегленско, под връх Каймакчалан, Македония. По време на масовите потурчвания в област­та цялата задруга тръгва с многобройните си стада към Кожух планина и се установява в с. Сович. Когато ги питат откъде са, те отговарят: „От Сович сме”. Оттам идва и името на фамилията – Совичанови. Чичо Гого внимателно подбира такива звънци и чанове за стадото си, та когато се движат овцете, да се чуе музика, сякаш свири оркестър. Никой не може да обърка стадата на Совичанови.

Не минава вечер без да запеят всички край трапезата. Дядото на Борис е избран за псалт в църквата, край която спират и християни, и друговерци да послушат песента му. Той пее дори при вестта за смъртта на някои от децата му, макар това да е песен през сълзи…

Борис Христов, 1940 г.

Когато се ражда Борис, няколко месеца са минали от катастрофалната за страната ни Междусъюзническа война, след която към България се стичат около четвърт милион български бежанци от Македония. Чувството за изгубената родина е добре познато на Кирил Христов Совичанов, бащата на Борис Христов, роден и израснал в Македония. Само преди двадесетина години неговото семейство преживява същото чувство на скръб, напускайки завинаги родния дом, църквата, където е пял баща му,  прогимназията, в която е учил. Заселват се в Кюстендил, където Кирил завършва педагогическото училище с усилено изучаване на френски език. Близо 4 години той учителства в Дедеагач, след което завършва педагогика в Софийския университет (1903 г.) и продължава образованието си в Лион, Франция. Завръща се в България и участва в двете балкански войни. Със съпругата си Райна се установяват в Пловдив, където работи като учител. По стара фамилна традиция Кирил непрекъснато пее – с учениците си, пее и в църквата „Св. Неделя”. Райна се жени за Кирил, понеже харесва гласа и песните му, въпреки несъгласието на родителите си. В нейния род единствен дядо й е музикант, чест гост на софийските тържества с цигулката си.

Малкият Борис расте в атмосфера на революционен дух, черковнославянски песнопения и български народни песни. Чести гости в дома им са Гоце Делчев и членовете на македонската организация, към която принадлежи баща му. Семейството се премества в София, в къща на ул. „Самуил” 43. През 1926 г. Кирил става главен редактор на списанието на македонската емиграция в България „Илюстрация Илинден”. Вкъщи се пее всеки ден и пеят всички, само малкият Борис единствен не се включва в общия хор. Дори започват да си мислят, че „само Борис от целия род няма да пропее”. Докато един ден не научават, че като член на гимназиалния хор той вече си е спечелил име на отличен певец.

Още като ученик Борис Христов проявява завидна музикална памет и лесно, по слух възпроизвежда мелодията от гледания филм с цигулката си. Въпреки тройката в бележника по музика и двойката по история на музиката. Момчето често бяга от училище и се събира с приятели в парка, да си попеят. Не му е интересно в училище. Има си любима пейка на игрище „Славия”, където стои с часове и си мисли за разни неща. През топлите дни заедно с момчетата от „махалата” опъват палатките на Витоша. Само веднъж Борис се опитва да сготви обяд на приятелите си и… е „уволнен”. Прекалено много люти чушки слага в тенджерата и после всички бягат до поточето да угасят огъня. Или пък го изпращат за провизии, а той се връща с вестници и „духовна храница”. Вечер сядат край огъня и пеят. Всички са членове на спортен клуб „Славия” и се носи легендата, че щом двама слависти се съберат, образуват хор.

През 1933 г., едва що завършил гимназия, Борис Христов постъпва в софийския народен хор „Гусла“, където приемът е с конкурс и е толкова тежък, колкото в операта. Забележително явление в столичния музикален живот е хор „Гусла”. Макар да не е професионален, в него се поддържа високо художествено равнище и от него започват творческата си кариера много талантливи певци. В десетилетието преди Втората световна война хорът изнася редица концерти в Италия, Унгария, Австрия, Полша, Германия и др. Много именити български композитори пишат песни специално за хор „Гусла” – Петко Стайнов, Димитър Ненов, Марин Големинов, Добри Христов. Още тогава са били живи идеите за осъвременяване на народните интонации, свързани с чистите извори на народната творческа мъдрост – идеи, които трайно ще положат основата на художественото мислене на Борис Христов.

Открил необикновеното дарование на скромния младеж още по време на конкурса, тогавашният диригент на хор „Гусла” – проф. Асен Димитров, го увещава, че трябва да се отдаде на пеене и да продължи да учи, че трябва да бъде благодарен на небето за дарбата, която ще го отведе до висоти, за гордост на България. „Инак – грях ти на душата!” – завършва професорът. Същите насърчителни топли думи произнася към Борис и Фьодор Шаляпин при гостуването си в София през 1934 г., когато се съгласява да чуе стройния стеснителен млад човек: „Мили мой, Вие трябва да учите! И то непременно в Италия!”… Никой тогава не подозира, че след години музикалният свят ще нарече Борис „втория Шаляпин”.

По настояване на родителите си, Борис Христов записва право в Софийския университет, също като брат си Николай. Предстои му дипломиране през 1938 г., но върху масата с червена покривка в стаята му се трупат ноти, не правни книги, които трябва да прочете за държавния изпит. Изпитва ниско самочувствие по отношение на пеенето си, непрекъснато критикува себе си и в отговор на увещанията, че трябва да учи музика, отговаря: „Посредствен артист не желая да ставам. Или – или!” И още: „Тая работа не е за нас. Нека не се шегуваме. Това е изкуство!”, Изкуство, което поглъща жадно в театрите и в листите с отпечатаните ноти.

През 1940 г. Борис Христов става солист на хор „Гусла”. Според една история от това време именитият певец е много стеснителен и не обича да пее солови партии. По време на една репетиция един от хористите започва смешно да го имитира, което не остава без последствия – „винаги възпитаният, деликатният, етичният Борис му стовари една такава „лапа” по главата, че оня обели очи и подгъна крак”. После изрича пред всички: „Когато пея, не обичам да ми се подиграват. И изобщо не обичам. Не давам повод и не позволявам да ми се подиграват!”.

Борис Христов и Пенка Касабова, 1940 г.

По това време Борис Христов изпява първото си соло в зала „България” пред дипломати и държавници, присъства също и германският посланик Бекерле. Преди да излезе напред за солото си, изпада в паника и другите хористи просто го избутват напред.

На 19 януари 1942 г., Богоявление, хорът с диригент Ангел Попконстантинов участва в традиционната служба пред дворцовия параклис при температура 18 градуса под нулата. По настояване на диригента, Борис изпълнява народната песен за хан Крум. Цар Борис III и царица Йоанна са във възторг от брилянтния глас на младежа. Царят се интересува от ролята, която Борис Христов готви в операта, за да отидат да го слушат пак.

„Ваше Величество, не съм професионален певец. Аз съм съдия в началото на кариерата си” – отговаря младежът.

„Съдиите са важно нещо, но в България са достатъчно. А добрите пев­ци са нещо много рядко. Ако искате да сте полезен на страната ни, трябва да се посветите на пеенето и да оставите съда” – категоричен е царят.

Седмица по-късно Борис Христов получава писмо от Министерството на просветата, в което пише, че му се отпуска стипендия за специализация в Италия. Точно на рождения си ден – 18 май 1942 г., той се качва на влака за Милано. Изпраща го брат му Николай и на изпроводяк му подарява медальон във формата на четирилистна детелина с изображение на Сикстинската мадона от Рафаело.

Борис Христов пристига в Милано и започва да учи при известния италиански баритон Рикардо Страчари. Възрастният маестро се привързва към младия чужденец, у когото вижда починалия няколко месеца преди това свой син. Войната е в разгара си, стипендията не стига за нищо, но Страчари продължава да преподава на Борис безвъзмездно. През пролет­та на 1943 г. става изключително трудно за него да остане в Италия и без знанието на своя учител се връща в София. По пътя спира във Виена и с малкото му останали пари записва арията на Мефистофел в едно студио, покрай което минава случайно. В това време Страчари се свързва с българското посолство в Рим по телефона: „Къде е този момък? Намерете го и го доведете с полиция! Знаете ли какво губите? Та той е изключение! Неговите заложби не бива да се проиграват, те принадлежат на света!”.

По време на краткото си пребиваване в България през 1943 г. Борис Христов записва концерт в българското радио. Той действително се връща в Европа през есента на същата година по настояване на близки и приятели. Войната бушува, едва ли ще може да се спаси от мобилизация. Спира във Виена и се явява на конкурс във Виенската опера. Не го одобряват, понеже не се нуждаят от „такива гласове”. Години по-късно се оказва, че имат предложения точно за „този глас”, но Борис Христов отказва тогава да стъпи на тази сцена.

През 1944 г. „кървавият професор” Александър Цанков сформира военен корпус в Австрия за борба с комунистите на страната на Германия. Борис е мобилизиран, но отказва да се подчини, поради което е арестуван от Гестапо и изпратен в гр. Фелдкирх, близо до границата с Швейцария. Това е лагер за руски младежи до 16-годишна възраст. Всеки ден животът му е в опасност. Често мисли за бягство – достатъчно е да преплува реката и оттам да премине в Швейцария, но така и не се решава да го стори. За тази една година в лагера Борис не желае да си спомня: „Нагледах се на какви ли не ужаси!…” – лаконично отговаря той на всички въпроси, свързани с живота там.

В лагера остава до края на войната, докато френските войски не установяват контрол над него. Борис Христов изнася няколко концерта пред френските военни части, а полковникът, който изпитва добри чувства към него, се интересува как може да му помогне. Желанието на Борис е да се върне в България, но това е невъзможно, понеже все още се водят военни действия в Унгария. На другия ден го отвеждат с джип до италианската граница. След войната българинът се опитва да открие своя спасител, но напразно.

Борис Христов успява да стигне до Рим, до дома на своя учител маестро Страчари, който не може да повярва, че пред него стои човекът, когото смятат за мъртъв. „Маестро, сега съм по-зле отпреди. Нямам почти никакви средства, помагам си само с гласа си”. Страчари отговаря: „Не се грижи за това. Ти сега ще поучиш с мен, а после ще дойде момент, в който ще ми се отблагодариш за всичко”. Години по-късно Борис Христов заплаща разноските по погребението на своя учител – тъжна отплата.

В Рим се настанява в старата си квартира, а хазяинът не желае да вземе пари за наем, понеже вярва, че квартирантът му един ден ще стане велик човек. Храни се във Ватикана – паничка чорба веднъж дневно, заедно с римските бедняци. Въпреки това той използва времето да учи не само с учителя си, но и от тези, които са извървели този път преди него, вдъхновява се от тях, вълнува се, преживява дълбоко образите, които трябва да изиграе, ариите, които трябва да изпее. Слуша най-прославените майстори на пеенето, за него те са своеобразни учители. Търси отправните точки и ги намира в различни по тип гласове – баси, баритони, тенори дори, но все майстори на белкантото. Не се стреми да подражава на никого, а да открие собствената си индивидуалност. Счита, че подражанието е лична обида, която певецът сам си нанася. Темелите на истинското изкуство са положени в личния избор, личната чувствителност, личния естетически вкус и в самоусъвършенстването, усвояване­то, развитието и надграждането на онова, което е научил от своите предшественици.

Борис Христов в храм „Св. Ал. Невски“ при запис на църковни песнопения

Истинският дебют на Борис Христов е в началото на 1946 г. с концерт в академията „Санта Чечилия”, след което дебютира в „Бохеми” от Джакомо Пучини в Реджо ди Калабрия на 12 май същата година с ролята на Колин. Малко преди да излезе на сцената, той взема в себе си едно решение: ако представлението има успех и нещата тръгнат добре, ще продължи да следва тази пътека. Ако не, ще се върне обратно в юридическата професия.

„Тръгна не просто добре, тръгна много добре!” – споделя артистът в едно интервю. Действително успехът му е главозамайващ. Диригентът три пъти го кани на сцената и той три пъти изпява арията на Колин, под бурните овации на публиката. И пътищата пред него се отварят изведнъж: в Милано изпълнява немския вариант на „Реквием” от Брамс с прочутия италиански диригент Виторио Гуи. В миланската „Ла Скала” – ролята на Пимен от „Борис Годунов”. Във Флоренция Борис Христов играе Атила от едноименната опера на Верди. В една друга Вердиева опера – „Сицилианска вечерня” и в „Норма” от Белини пее със знаменитата Мария Калас. Името му остава завинаги свързано с изпълненията му в „Орфей и Евридика” от Хайдн, в „Иван Сусанин” от Глинка, в „Коронацията на Попея“ от Клаудио Монтеверди и много други, давайки плът и кръв на персонажите, които изпълнява. В творческата му биография се включват ярките музикално-сценични интерпретации на Хайнрих II Птицеловец от „Лоенгрин” на Вагнер; комендантът и златарят от „Кардилак” на Хиндемит; граф Робинзон от „Тайният брак” на Чимароза; Хаген от „Залезът на боговете” на Вагнер; Джорджо от „Пуритани” на Белини; Роко и Пизаро от „Фиделио” на Бетховен; Сенека от „Коронацията на Попея” на Монтеверди; Мефистофел във „Фауст” на Гуно; Агамемнон от „Ифигения в Авлида” на Глук; Креон от „Орфей и Евридика” на Хайдн; Мойсей от едноименната опера на Росини; Юлий Цезар от едноименната опера на Хендел; Гурнеманц от „Парсифал” на Вагнер; Мефистофел от едноименната опера на Бойто; Дон Базилио от „Севилският бръснар” на Росини; Каспар от „Вълшебният стрелец” на Вебер; цар Саул от едноименната опера на Хансен и много други.

През 50-те години прави поредица от грамофонни записи: „Борис Годунов” от Мусоргски с оркестъра на Лондонската филхармония, диригент Херберт фон Караян, „Княз Игор” от Бородин с Исай Добровен, „Садко” на Римски-Корсаков. „Сицилиански вечерни” от Верди под диригентството на Ерих Клайбер. Присъствието на Борис Хрис­тов се превръща в голямо събитие за най-престижните оперни театри в Европа и света – миланската „Ла Скала”, венецианската „Ла Фениче”, в Рим и лондонската опера „Ковънт Гардън”, в Неапол, Флоренция, Барселона, Лисабон, Рио де Жанейро и др.

Няма и помен от стеснителното момче, което изпада в паника при мисълта, че трябва да пее солова партия пред публика. Борис Христов чувства здрава земя под нозете си. Една случка още в края на 1949 г. доказва това. Поканен е да гастролира в Англия, в „Борис Годунов”. Репетициите в „Ковънт Гардън” се провеждат без декор и дни преди премиерата, когато Борис се качва на сцената, вижда колове с камбани, голямо махало в дъното, десетки ножове, спуснати от небето с кървави капки – все предмети, които го объркват. Според него това не е нищо друго, освен „лекомислие или кощунство” , понеже „не можем да правим с историята каквото си поискаме” и „подобни неща могат да се съчиняват в модерните пиеси, но приложени към класическото наследство, те го вулгализират”. Обстановката на сцената го отблъсква и той категорично отказва да се съгласи с „ужасните декори”, увещавайки режисьора (Питър Брук) и директора, че защитава „голямата линия на своето развитие като творец” и спорът е свързан с принципите на историческата и художествената правда. Заявява, че ще плати неус­тойката и ще напусне театъра. Няколко часа двамата със съпругата му Франка стоят в хотела с приготвени за отпътуване куфари. Телефонът звънва и директорът ги моли да забравят всичко и да се върнат. До премиерата остават само няколко часа, но промените в декора, които иска той, са направени. Подобен конфликт Борис Христов има години след това и в Сан Франциско.

От самото начало той изгражда авторитета си на безкомпромисен защитник на чистите естетически принципи в изкуството, които отстоява с цената на опасността да бъде отминат при определянето на големите роли в големите театри. Оказва се, че „умението му да създава напрежение” не само че не отблъсква големите режисьори, а обратното – името на Борис Христов се свързва с мащабна ерудиция, поставена в служение на естетическите принципи, без които никое изкуство няма значим успех.

През 1950 г. Борис Христов получава покана от нюйоркската „Метрополитън Опера”, но поради забраната да се издават входни визи на жители от държавите на Съветския блок (т.нар. закон на Маккартън), не е допуснат в САЩ. Понеже все още е с паспорта си от Царска България, той не е допускан и в родината си.

В България новата власт внимателно проучва миналото на семейството: братът Николай е бил царски запасен офицер до последния ден на Царска България и адвокат в София, Борис – подпоручик от конния полк на Негово Величество, бащата – деец на ВМРО.  Николай е изпратен в лагер, където е подложен на нечовешки труд. Там се разболява и по-късно се налага да ампутират крака му. Родителите му тогава се намират в италианската столица (1954 г.). Борис Христов се свързва с Вълко Червенков и настоява брат му да бъде транспортиран до Италия. Отговарят му, че „в България има лекари, които могат да се справят, и не е необходимо болният да се изпраща в Италия”. Телефонният разговор рязко прекъсва след избухването на Борис. Той организира пътуване на двама световно известни италиански кардиолози като наема специално за целта самолет. Няколко дни по-късно в Рим получават тъжната вест, че Николай е починал. Борис научава тъжната вест няколко часа преди представлението на „Борис Годунов” в Лондон, а вестниците пишат на другия ден: „Великолепното изпълнение на Борис Христов съвпадна със смъртта на брат му”. Повече от 20 години знаменитият българин не стъпва на родна земя. В България го обявяват за враг на народа, докато навсякъде по света името му се произнася с възторг.

Репертоарът на Борис Христов е многообхватен, стилово богат и обх­ваща обширен период – от Глук до Мусоргски и Пучини. Борис Христов изпълнява Вагнеровите произведения и на немски, и на италиански език. Другите опери, които му дават голям тласък напред, са „Борис Годунов” от Мусоргски в ролята на Борис Годунов, „Дон Карлос” от Верди в ролята на Филип II. И в двата образа артистът намира простор за вникване в дълбините на човешката душа, като ги разглежда от две различни гледни точки.

За Борис Христов не е достатъчно просто да изпее и изиграе ролята си, той изследва образа и епохата с научна страст. Когато през 1954 г. неговите родители пристигат в Рим, го гледат в операта „Дон Карлос”. В пета картина сълзи се стичат по лицето на Борис, а след спектакъла баща му се интересува от какво са породени тези сълзи. Синът изважда четири тома с историческа литература на френски език – в три от тях е написана историята за Крал Филип II Испански и в един – за сина му Дон Карлос. Когато Инквизицията осъжда Дон Карлос на смърт, единственото кралско благоволение е синът да бъде обесен не с конопено, а с копринено въже. По общо признание крал Филип II от „Дон Карлос” на Верди е един от най-ярките образи, изградени от Борис Христов, в който той се превъплъщава в 420 представления по цял свят.

Борис Христов в България, 1984 г.

За да изгради правдиво обазите на сцената, Борис Христов не разчита единствено и само на либретото и започва не с разучаване на партията, а изследва епохата, сложността на характерите и техните взаимо­отношения. Това се превръща в негова солида опора. Целта е не просто „да се пеят ноти, а да се разкриват душевни състояния”, за да се почувстват „тънките неща”. Той винаги е твърдял, че един артист преди да пристъпи към разучаване на операта, трябва да опознае добре кой е композиторът, как е живял, какви други композиции е написал, какво е най-характерното за него като стил, послания, за да проникне дълбоко в духовното движение на всяка една личност и персонажите в операта, да придаде съществени душевни качества на това лице, да „раздроби” неговата човешка същност. Артистът трябва да забрави за себе си… Борис Годунов – човекът, който е убил едно дете, за да завладее един трон. Мусоргски разкрива как един убиец умира от угризения на съвестта. Когато изучава този убиец, в дъното открива едно истинско човешко същество.

Важна стилова характеристика на обучението при Страчари е акцентът върху словото. И Борис Христов възприема този подход през целия си живот. Според неговия учител 90% от успеха на певеца е в артикулацията на думите, така че да се направят разбираеми словото и смисълът на изреченията. Много често Борис преработва пасажи от либретото, където словото не му се е струвало ясно. Разсъждавайки по него, се стреми да променя някъде някоя дума, за да направи изреченията по-разбираеми за публиката. Например в либретото на „Вълшебният стрелец” от Вебер той преработва текста на ловеца Каспар и този образ става един от любимите му. Още повече, че това е първата опера, която Борис е гледал в София още като малък и която му е направила огромно впечатление. А образът е някак „фантасмагоричен, загадъчен”. Тази опера той счита за отправна точка в кариерата си.

Магията на Борис Христов се крие не само в богатия на тембри изразителен глас, в солидната му подготовка и осмисляне на всяка музикална фраза. Мнозина артистични величия са установили, че той омагьосва дори когато не пее, дори когато само присъства на сцената. Единственият български диригент, с когото работи Борис Христов (в операта „Сан Карло” в Неапол), е маестро Асен Найденов – той дирижира там четири поредни спектакъла на „Борис Годунов”. Според него голямата разлика между него и останалите му събратя, е изключителният му актьорски дар, който в съчетание с певческото му съвършенство и образцовата рецитаторска техника го правят неповторим. „Аз не познавам друг певец, който така художествено, артистично и спонтанно да умее да си служи с толкова силно въздействащи темброви и динамични отсенки, когато пее… Рихард Вагнер казва: пеенето е съвършен говор. Колко изкуството на Борис Христов се покрива с тази прекрасна мисъл! Не е ли неговото пеене съвършен говор и говорът му съвършено пеене”?!…

По отношение интерпретацията на образа на Борис Годунов, в. „Буенос Айрес музикал” пише: „Един „Борис” като този на Христов, е „Борис” на цяло едно поколение, което беше възпитано от него. Царствен, с величествена осанка, такъв, какъвто трябва да бъде един всеросийски владетел в сцената на коронацията, гласът му и неговият акцент в монолога „Скърби душата” издават горчивина, която вълнува, искреност, която трогва, дълбочина, която покъртва”… Публиката вижда на сцената едно страдащо човешко същество, покрусен човек в дълбоките си угризения. Умиращият цар има строга величавост, възвишено достойнство, внушителност и човешко красноречие, които помагат на зрителя да проникне в най-тъмните лабиринти на неговата душа. „Освен това, след като чуем неговия Борис, можем да перефразираме думите на Мусоргски: „Докато композирах Борис, се чувствах Борис”.

По повод претворения образ на Агамемнон в „Ифигения в Авлида” (1954 г.) вестниците пишат: „Борис Христов както всякога се представи исполински. Трагичността, която е в музиката на тази „Ифигения”, изглежда, че се излъчваше главно от неговата фигура, и то така ярко, че вече не можеш да различиш певеца от актьора или музиката от драмата”. За участието му в „Юлий Цезар” (1955 г.): „Борис Христов предава с поразяваща хармония образа на един Юлий Цезар… който има чисто човешки черти… един Цезар, какъвто сценичното превъплъщение изисква – одухотворен чрез музиката, със своето деликатно и неповторимо медзавоче, чрез интонациите и драматичния си дар Борис Христов се издига до нивото на изключителен изпълнител”.

През 1958 г. е завършен един огромен труд – Борис Христов записва всички 63 песни на Мусоргски в албум. Критиката определя, че тук композиторът е „чудесен, гениален, без слабости и шаблон”. И отново акцентира върху несравнимото изпълнение на Борис, неговата артистична способност и богатия регистър на гласа му. „В него има и сила, и ридание, и язвителен смях, и селски глас, и сподавен плач, и детски шепот”…

Преди да изиграе образа на Мойсей (1959 г.), Борис Христов дълго се подготвя. „Как ще се пресъздаде подобен гигант?!” Мойсей е претворен с удивително музикално и психологическо проникновение. Певецът сваля от пиедестала неговата „скулптурна фигура” и прави от нея живо същество.

Не по-малко време „губи” при подготовката за образа на Мефистофел. „Артистът трябва да разсъждава, да притежава богат интелект и да си представя как ще изглеждат нещата главно чрез своето поведение на сцената”. На това се дължи неговата изключителна популярност и това, че е станал „завършено величие”, „един от малкото колоси, които са сред нас”, „най-добрият бас – актьор и певец – на нашето време”. Изпълненията му карат Европа да настръхне, кралски особи прелитат над Европа единствено и само да го гледат в поредното му представление.

Веднъж на спектакъл с негово участие в „Борис Годунов” присъства английското кралско семейство. Разясняват на Борис Христов етикета: когато изсвири сребърният фанфар и кралят стане прав, първият поклон трябва да бъде за него. След представлението обаче всички зрители, включително и кралят, стават на крака и го аплодират. Кралят на сцената, кралят в ложата и публиката за миг забравят за етикета.

Франка и Борис Христови, в Рим 1991 г.

Навсякъде по света Борис Христов е съпроводен от съпругата си Франка де Рензис Христов, която участва в неговата цялостна музикална дейност, следи кореспонденцията му, присъства на всички репетиции и концерти в дългата му кариера, написва хиляди листенца с подробни бележки върху работата му, след което разговарят за всеки детайл, тон, звук, жест. От него възприема изключителната работоспособност, понеже съпругът й не търпи някой около него да не работи. Винаги стоят до късно през нощта, но въпреки живота „на бързи обороти”, тя изпитва благодарност, понеже Борис е уникален и няма с кого да го сравни в света на музиката, към който принадлежи и тя. „Той е една сплав от изключителна изтънченост и славянски, а може би български силен дух. Затова трябваше да се нагодя към господството на тази изключителна личност”.

Франка произхожда от древен благороден род, на чийто герб е изобразен лъв с перце и перо за писане в устата. „Рензи” на латински означава „меч”, а девизът на фамилията е „Меч и перо”. Жената до него е най-строгият му критик и когато певецът изпее някоя фраза немузикално, тя откровено споделя забележката си. Реакцията не винаги е ласкава. Въпреки това Франка винаги се вълнува, когато слуша Борис, и възторгът стига до сълзи.

Често големите диригенти, с които пее Борис Христов, поверяват на съпругата му своите музикални изисквания, понеже не се осмеляват да прекъснат репетицията и директно да му направят забележка. „Мадам Христов, бихте ли казали на Вашия съпруг, че тук трябва да бъде малко по-непринуден”. Или: „Нека тук да пее по-бавно”. И започват обсъждания, които понякога прерастват в спорове, дори с големи диригенти като Херберт фон Караян, Бруно и др. Особено когато желае оркестърът да свири пианисимо, за да изпъкне басовата партия и да има този необикновен ефект. Много характерно за него е индивидуалното търсене на своя интерпретация, която ражда нови образи, нови детайли и в които се крие тайната да покорява по нов начин и партитурата, и зрителя.
Борис Христов винаги има изключително сериозен подход към подготовката си и напълно се посвещава на работата си. Особено много време отделя да изработи съвършена дикция на всички езици – немски, френски, италиански, руски, за да не се загуби нито една дума и всичко да бъде разбираемо за слушателя.

Той винаги отива в театъра няколко часа преди началото на представлението, за да се откъсне от шума на света и да се съсредоточи върху образа, който трябва да претвори. Обичайното пожелание на г-жа Франка: „На добър час!” всеки път предшества появата му на сцената, а след спектакъла съпругата му чака търпеливо с часове, докато от гримьорната си тръгнат хората, отишли да го поздравят. Излизат от театъра последни, много след като е изгаснал и последният прожектор. След това обикновено отиват на официални вечери с изтъкнати личности като генерал Де Гол в Париж, с когото Борис Христов поддържа приятелски взаимоотношения. Френският президент неведнъж е отправял предложения към своя български приятел за френско гражданство. Отговорът на Борис е категоричен: „Но аз съм българин, освен това съм учил в Италия, не мога”…  И в очите му се появяват сълзи. Защото винаги, когато мисли за родината си, той плаче.

Едни от най-големите си професионални успехи Борис Христов извоюва в Парижката национална опера. През 50-те и 60-те години той заема изключително голямо място във френския оперен живот, поднасяйки  букет от качества, каквито няма във Франция тогава: „извънредно индивидуален, извънредно плътен и извънредно хубав, с ярък драматичен талант”. Ако трябва да го заменят с друг актьор в изпълнявана от него роля, срещат огромни трудности. Освен това Борис Христов въвежда на френска сцена руския език, дотогава всички творби са били изпълнявани на френски. За пръв път той изпълнява ролята на Борис Годунов на руски и това произвежда поразително впечатление, а партньорите му и хорът пеят на френски. Това е истинска революция в света на операта.

Борис Христов пее за пръв път на руски език и в „Ковънт Гардън”. Това, което не успяват да направят с Генадий Рождественски в Москва преди години, го правят в Лондон. На представлението присъства английската кралица, с която артистът разговаря след финала. Тя го пита какво би искал да му подари. „Един ваш портрет”. На другия ден пристига човек и му подарява снимка на Нейно Величество. Понеже портретът е без посвещение, Борис Христов го връща. Служителят си тръгва с портрета, но не след дълго идва пак с надпис върху него: „На най-великия артист Борис Христов, от най-ревностната му почитателка. Елизабет Втора”.

През 1968 г. Борис Христов получава писмо от един млад македонски композитор, с което му отправя покана за участие в написаната от него опера „Самуил” в Скопския театър, като го уверява, че ще му осигури хонорар според европейските стандарти. Когато прочита либретото и нотния материал, Борис Христов вижда, че Самуил е представен като македонски княз, а останалите персонажи са от македонската нация. Именитият бас отказва участието с аргумента, че операта е пълна с „нелепи съждения и изопачена историческа истина”.

„Вие знаете, че моят род произхожда от този край на България, в който Вий живеете и който се нарича Македония, която е била и ще бъде център на най-здравия български национален дух, така както цар Самуил е бил и ще остане в световната история цар Болгарский”.

През всички тези години, в които Борис Христов покорява върховете на световното изкуство, той не забравя българското творчество и се опитва да проправи път за него към големите оперни сцени в света. Два пъти прави предложение пред ръководството на „Ковънт Гардън” да представи „Нестинарка” на Марин Големинов. След период на крайна враждебност, идва време, в което отношенията между знаменития бас и българската власт се затоплят. Макар никога към него да не е отправена покана да пее в Софийската опера, такава има единствено от Старозагорската опера. През 1975 г. Борис Христов, заедно с хора при катедралния храм „Св. Александър Невски”, записват  църковнославянски песнопения в самата катедрала. Върху катедрата с нотите на Борис някой всяка вечер поставя червена роза. Под шапката на „Балкантон”, чийто директор тогава е Александър Йосифов, се появяват записи на църковнославянски песнопения в години, когато властта забранява на учениците да влизат в църква.
През 1978 г. отново в катедралния храм „Св. Александър Невски” Борис Христов завършва записите на албума с песни и „Литургия доместика” на Гречанинов – първия запис в света на тази творба, записана в православен храм, в съпровод на оркестър. В нея той открива мотиви от древните дохристиянски мистерии, чието звучене осъвременява: въпреки традицията на чистата стилистика на църковната религиозна служба, той защитава оркестровия съпровод на това произведение, чиито записи се осъществяват съвместно с хоровата капела „Светослав Обретенов” с диригент Георги Робев.
Междувременно концертната му дей­ност продължава. През 1979 г. в английската столица честват 30 години, откакто великият български бас за пръв път стъпва на сцената в „Ковънт Гардън”. Навън вали, но опашката от хора, дошли да си купят билети, огражда целия квартал. Следва гастрол в Ню Йорк, Париж, цяла Югославия…

След прекратяване на активната си артистична дейност през 1986 г., Борис Христов дарява дома си на ул. „Самуил” 43 в София на Комитета за култура, с идеята да се създаде школа за усъвършенстване на млади даровити български певци като „първи етап” от общото обучение, след което най-перспективните да продължат обучението си в Рим – пак в неговия дом, превърнат в Академия. Той желае да им даде онова, от което е бил лишен в младостта си, да сподели с тях своя опит и да очертае пътя им към световните оперни сцени. Академията в Рим е осветена през 1988 г. с концерт на първите млади даровити български певци, преминали програмата за обучение.
На 28 юни 1993 г. най-великият бас на света умира в Рим. Тялото му е пренесено в България за поклонение. Борис Христов е първото светско лице, чието поклонение се извършва в катедралния храм „Св. Александър Невски”, предназначен за царе и патриарси. Към саркофага летят цветя, а гласът му продължава да се носи над хилядите опечалени българи, дошли да се простят с човека-легенда, с Негово Величество Баса.

Дарение за сайта

Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 5/2014 - Тайните на семейното щастие

АРХАНГЕЛИТЕ

От редакцията: Статията, която предлагаме на читателите, е посветена на наскоро излязла
Отиди горе