На пътя на круиза (II част)

в Брой 2/2010 - Еволюция или Сътворение/На път

Моментът, когато денят сменя нощта, ми е любимият в цялото денонощие заради почти драматичния звуков и цветови контраст. Тишината все така уплътнява ефира, но само след миг птиците ще се събудят и ще я прогонят, започвайки сутрешното си славословие. Винаги ми е правило впечатление, че макар и гладни, след събуждане те не бързат да излитат за храна. Остават известно време скрити в клоните на дърветата, за да изпеят оттам най-жизнерадостните си химни на възхвала към Твореца и тогава всъщност са най-красивите им песни. Само след миг слънчевата светлина ще прогони всички сенки, докато мракът бавно сгъва черното си наметало.

Стоя източно от храма, досами гробището, и гледам раждането на новия ден. Уморена съм до смърт и съм готова да припадна за сън. Но днес е Възкресение Христово и съвсем наскоро е завършила Пасхалната служба. Не искам да спя! Благодарна съм, че доживях да видя още един Великден, още веднъж да изпитам най-голямата радост, която животът може да ми поднесе – радостта от Възкресението.

На границата между нощта и деня не можеш да разсъждаваш за обикновени неща. Можеш да мислиш единствено за Сътворението, за живота и смъртта, за Богочовека и човека, за триумфа на светостта.

Триумфът на светостта! В много от църковните песнопения се пее, че светиите „ликуват на небето с Христа”. Често съм си мислела, че това е най-точната дума в земния речник, която да опише състоянието им в Рая. И наистина, нима можеш да кажеш, че се радваш, задето си се спасил? Или, че си много щастлив? Или, че си просто доволен от този факт?

Ако човек се отскубне от ноктите на смъртта и влезе в чертога на своя Небесен Отец, спасявайки се от огненото езеро, от вечните мъки на грешниците и неописуемите страдания, на които те са подложени в ада, няма да изпита нищо по-слабо от триумф, ликуване и неземен възторг!

Значи това било „с ликуване да възвелича, Благий, двете Твои пришествия”1! Това са имали предвид светите отци, когато са изричали тези думи! Безкрайният Пасхален възторг на човека, придобил завинаги Живота!

Докато гледах огнения диск на слънцето да се издига над земята и слушах началните трели на птичите песни, си спомних как за първи път преди десетина години пак около Великден, застанах пред туристите и се канех да им заговоря за Православието. Стоях притеснена и мълчаливо ги гледах, докато си мислех, че никога няма да намеря най-хубавите думи, с които да опиша, какво щастие е да си православен. Никога няма да мога да им предложа в строен ред бисерната огърлица от мъдрост, която сме получили в наследство от нашите деди; никога няма да успея да им разкрия уникалността на Православната вяра. А в същото време копнеех да споделя с тях всичко това… Затова стоях и мълчаливо ги гледах. В средата на храма, докато всички очи бяха вперени в мен и имах чувството, че ще загубя съзнание от притеснение. Вместо това обаче трябваше да приема това предизвикателство и, поемайки дълбоко дъх и призовавайки Бога на помощ, започнах да им говоря за единствената, истинска и неповторима Православна вяра…

* **

С. ме погледна невярващо, че съм си позволила да се намеся и грубо каза на български:

– Я не ме прекъсвай!

– Но вие говорите глупости! – възразих аз. – Така не бива да се приказва за вярата!

С. обаче беше толкова разгневена, че почти не чу, което й казах, а изсъска през зъби:

– Когато аз говоря, няма да ме прекъсваш! Ясно ли е?

Този тон, а и обидното обръщение на „ти” ме оставиха безмълвна, но това продължи само за момент, след което се съвзех и отново повторих:

– Намирате се в църква! Моля, мерете си приказките, за да не ви помоля да напуснете храма!

IMG_6136Едва сега тя усети, че вятърът задуха в друга посока и след като се окопити, каза две заключителни изречения и завърши набързо презентацията си. Във въздуха обаче остана да се носи напрежение и туристите, макар и не разбрали нищо, усетиха това. В интерес на истината обаче, те изглеждаха по-скоро заинтригувани от този диалог и, макар че не разбраха нито дума, схванаха смисъла му. Още по-интересно е, че повечето от тях с любопитство започнаха да ни оглеждат и да се усмихват, кимайки учтиво. Ние на свой ред също им се усмихвахме, а в това време С. се оттегли от полесражението, като на излизане ми хвърли злобен поглед. За нейна чест обаче трябва да призная, че след известно време тя успя да се пребори с неприязънта си и лошия спомен и дори да влезе в нормални взаимоотношения с нас.

Има такива хора. Те се гневят бързо, но поради някакво чистосърдечие, което се крие в сърцата им, успяват да преодолеят гнева си и дори да проявят благородство на един по-следващ етап. Докато други, наглед по-уравновесени хора, ще помнят цял живот подобна случка, таейки в себе си горчива злоба, с която така и няма да намерят сили никога да се преборят.

Туристите постояха още малко в храма, направиха няколко снимки, зададоха някой и друг въпрос и излязоха на двора. Когато останахме сами, с отеца се спогледахме и всеки инстинктивно усети, че другият мисли същото, каквото и той. Да, навярно това беше една неовладяна реакция. Да, навярно е трябвало да се намери по-подходящ момент за изразяване на нашето неодобрение. И да, навярно всичко е трябвало да стане по съвсем друг начин. Но най-накрая и двамата изведнъж осъзнахме това, което отказвахме да видим почти година, а именно, че Православието не може да бъде сведено до туристически обект и че за него не бива да говорят хора, които не го познават, още по-малко обичат. Беше дошло време за работа. Беше дошло време за сериозна работа. Защо не за мисионерска работа? В края на краищата, нали именно гледната точка определя мисията? Един труд може да бъде досадно задължение, но може да бъде и трудът на живота ти. И от теб зависи в кое от двете ще се превърне. Българските християни са закърмени с обредно християнство хора.

Затова те имат самочувствието, че познават добре вярата си, която отъж­дествяват именно с формалната й страна, но тъкмо поради това трудно могат да приемат, ако им кажеш, че всъщност това не е християнството. Те се боят да прекрачат прага на метафизичната му страна или залитат в болен мистицизъм. Често пъти стените, които издигат между себе си и Църквата са толкова непреодолими, че безпомощно сме повдигали рамене пред невъзможността да пробием този  невидим щит. Затова след няколко опита сме се отказвали, виждайки че в повечето случаи това е една непосилна задача и разбирайки, че в края на краищата пробивът в щита е винаги и само дело Божие.

Обаче сега положението беше друго. Сега Бог изпращаше нови хора, необременени от примитивния формализъм, характерен за нашите географски ширини. Хора, израснали в съвсем друга социална среда, възпитани в различно по дух християнство. Хора, чието мислене бе формирано в рамките на различна от нашата историческа, етническа, културна и икономическа действителност. И не на последно място – хора от различни краища на света, преплували „седемте морета” в търсене на нови хоризонти.

Ето защо нямаше да бъде честно спрямо тях да ги оставим да идват и да си отиват, без да получат поне минимална възможност да научат, че съществува и друго християнство, и мъничко да се докоснат до него. Не че в техните страни някои не са имали досег с Православието, но сега можеха да го видят в неговата автентична среда.

Нашите туроператори бяха осведомени за случилото се и изглеждаха леко притеснени, но общо взето се държаха възпитано, без да отправят укори. Свещеникът каза, че оттук нататък представянето ще става не от екскурзоводите, а от нас. Нямаше възражения, затова любезно се сбогувахме и нашите посетители се отправиха към колите си. Трябва да отбележа, че впоследствие започнаха да прииждат организатори и от други туристически фирми със същата молба и отецът не върна никого. Постави едно-единствено условие и то беше презентацията да се прави от нас, което условие често беше приемано радушно и без възражение, но понякога срещаше безмислена съпротива и се налагаше да бъде поставяно като conditio sine qua non. Кой да знае обаче, че дори това единствено условие щеше неведнъж да бъде нарушавано от посока, от която не очаквахме!

* * *

Нека читателите не си мислят, че двамата с отеца стояхме и обмисляхме всичко това с лист и химикал. Съвсем не. Изграждането на цялата тази стратегия не стана отведнъж, изработи се с годините. В началото действахме по-скоро интуитивно, натрупвайки постепенно този опит, който сега споделям. За мое нещастие в Българската Православна Църква липсва съвременен мисионерски опит. Последният православен мисионер у нас е бил руснакът Михаил Калнев, живял някъде в първата половина и средата на миналия век и който, в качеството си на синодален мисионер, е имал великолепни диспути с протестанти, а също е оставил и ценни книги. Но аз не разполагах с тези книги2.

Понякога туровете се превръщаха в комедия от грешки и нещата излизаха извън контрол. Ставаха невероятни обърквания, свързани със закъснения, лошо време, бурно море и липса на координация. Случвало се е да дойдат наведнъж вместо една, три групи (с четвърта на път) и храмът да се окаже тесен да побере всички, при което една група остава да чака на двора, а в настъпилата суматоха се оказва много трудно да задържиш вниманието на другите две, а често и сам да останеш концентриран. Затова беше истинско чудо, че комедията от грешки  почти винаги се превръщаше в презентация дел арте3!

* * *

Автобусът с първата група с рев се качваше нагоре по улицата. Само като видях колко беше голям и пълен с народ, сърцето ми се преобърна. Отецът беше останал да чака в храма, а аз стоях отвън на пътя, за да посрещна идващите. Чувствах се ужасно напрегната. От притеснение сърцето ми силно биеше и в един момент просто ми се прииска да изоставя всичко, да побягна и да се скрия някъде. Хиляди въпроси нахлуваха в главата ми. Ами ако се проваля? Ако сбъркам или забравя нещо? Ако се изложа с английския или не разбера какво ми казват?

От автобуса пъргаво скочи М. – един от екскурзоводите. Той ми подаде ръка и сърдечно се ръкува с мен, а след него почнаха да слизат първите туристи. Те представляваха пъстра група от стари и млади, бели, азиатци и чернокожи, придружавани неизменно от момичета и момчета с баджове на гърдите, брегови отговорници от самите кораби, които следяха всичко да върви по план. Казах на М., че ги поемам, а той на свой ред весело отвърна: „Твои са!”, след което се обърна към хората и ги помоли да ме последват. Отидох до входа на храма и оттам поздравявах влизащите вътре, предупреждавайки по-възрастните да внимават на влизане, защото църквата е леко вкопана в земята.

Хората на свой ред също любезно поздравяваха и ме оглеждаха със сдържано любопитство, някои се ръкуваха, други питаха какъв точно е храма. Но всички бяха много учтиви. Тъй като беше топло, неколцина носеха бермуди, а други – шапки. Някои от тях обаче попитаха може ли да влязат в този вид в храма, а някои от мъжете, прекрачвайки прага на храма, свалиха почтително шапките от главите си и това беше моята първа приятна изненада. Подобна чувствителност не можеше да не ме впечатли, като се има предвид, че много български християни изобщо не се замислят по този въпрос и влизат в храмовете облечени като за плаж. Естествено казах, че могат да влязат. Не можех да ги оставя да чакат вън, докато другите слушат презентацията вътре. Те бяха благодарни, че не ги върнах, защото бяха любопитни и искаха да научат повече. Затова с отеца впоследствие решихме, че ако не са голи, могат да влизат дори по-леко облечени, защото мисията беше по-важна.

След като всички влязоха, отидох в средата на храма и изчаках, докато се настанят, за да започна. Един от туристите ме попита може ли да снима. С отговора си навярно отново ще предизвикам неодобрението на нашите християни, но ще кажа, че и това не забранихме. А и трудно можеш да забраниш нещо, което не можеш да предотвратиш. Още с влизането си в храма, те започват да снимат, без да питат. Дори и екскурзоводите да ги предупреждават, че не бива, пак ще има „откраднати” снимки.

И така, отецът не наложи забрана на снимките в храма. Постави само условието да се снима след презентацията. Тези два компромиса обаче се оказаха предпоставка за създаването на една по-непринудена и приятелска атмосфера.

М. остана на входа, за да слуша какво ще говоря, а отецът – в южната страна на храма близо до иконостаса. Покрай стените като в повечето храмове са подредени стасидиите. Хората насядаха на тях, но си личеше, че не се чувстват съвсем комфортно. Някой от туристите шеговито подхвърли, че седалките били много твърди, на което аз отвърнах, че освен това са и много неудобни, а и ти пречат да побъбриш със съседа, което предизвика весел смях. Отецът пък обясни, че те са идеални за православното богослужение, защото са „designed to make you stand”, което пък съвсем ги развесели и сега вече атмосферата в храма наистина стана по-непринудена. Така че, когато се изправих срещу тях, срещнах доверчиви погледи, изпълнени с доброжелателство и симпатия, което много помогна моето вътрешно напрежение значително да намалее.

Забраждах и косата си. Поначало винаги, когато участвам в богослужението като певец или просто се черкувам, съм с покрита глава като много православни жени, както у нас, така и по света. Привеждам тази подробност, защото неведнъж се е случвало в храма да влизат католички и представителки на англиканската църква, които преди това спираха на входа и старателно покриваха косите си с големи шалове. Гледайки тези жени, щях да се чувствам страшно неловко, ако аз бях гологлава, а те – забрадени, затова внимавах никога да не започвам презентацията без кърпа на главата.

Boat_2Преди да разкажа за тази първа презентация, трябва да внеса яснота по един много важен въпрос. Идването на тези хора тук, в нашия храм ги превръщаше от туристи в търсещи човешки души. Селският туризъм ставаше религиозен в мига, в който те прекрачваха прага на православен храм. И не би могло да бъде иначе. Нищо не става случайно на този свят и ако Бог устройваше те да идват в едно малко селце накрай света, накрай техния свят, значи имаше защо. Едва ли беше само за да оставят някой и друг долар в касичката на храма или за да си упражняваме английския. Първо, средствата, които се събираха от даренията на туристите не бяха толкова много и второ, нашето село беше от първите, в които се заселиха британци, така че ако искахме да практикуваме езика – винаги имаше с кого. Христос обаче казва, че в края на времената Евангелието ще бъде проповядвано по цялата вселена. Свети Иоан Максимович уточнява, че става дума за Православна проповед, а не за друга! Навярно затова, по неизповедимите Божии пътища, се озовахме на пътя на круиза.

Много често туристите влизаха в храма със самочувствието на западния човек, покорил източния свят с постиженията на своя всепобеждаващ материализъм. Но само след двадесет минути много от тях излизаха от храма по друг начин. Излизаха, респектирани от току-що чутото за нашата вяра, излизаха изпълнени със симпатия към Православието; излизаха, питаещи уважение към нашия многострадален свят. Излизаха със сълзи в очите.

Спомням си, че веднъж след поредната презентация до мен се приближи един чернокож. Беше висок млад мъж, който развълнувано се ръкува с мен и после, наред с много други неща, каза следното:

Преди да дойдем тук, бяхме в Турция, където посетихме православни храмове. Сега се връщаме от Одеса, където също разгледахме много красиви катедрали. Но, знаете ли, за десет минути тук научих за Православната вяра повече, отколкото там, и съм силно впечатлен…

Друг път, след като приключихме с последната група от поредния тур, с отеца излязохме на двора и се упътихме към автобусите, продължавайки разговора с нашите гости. Екскурзоводите преброиха хората и се оказа, че един липсва. Върнах се в храма и заварих вътре възрастен англичанин, който горещо се молеше пред иконите. Отворих уста да го повикам, но спрях, защото в следващия миг той несръчно, но благоговейно се прекръсти по православному и целуна Господнята икона на иконостаса. Излязох, за да не го смутя и след миг той също напусна храма и забърза към автобуса, без изобщо да ме забележи.

HouseДа кажеш истината е трудно. Страшно трудно е да се изправиш пред чуждоземна аудитория и да я убедиш, че: „Тази вяра е апостолската, тази вяра е отеческата, тази вяра е православната, тази вяра утвърди вселената!”4, без да го кажеш с точно тези думи. Но не можеш да говориш за Православието като за едно от многото разновидности на християнството. Не можеш да размиеш Истината до полуистина, за да я направиш по-приемлива за тези, които не са в нея. Не можеш да постъпиш толкова нечестно, че да лъжеш тези хора в очите, защото нямаш право да примиряваш Истината с лъжата и да ги лишиш от възможността да вземат участие в нея и да преживеят триумфа на Възкресението.

Те имат право на това, което ние по наследство сме получили. И когато усетят, че си честен с тях, започват да разбират. И да ти вярват! Затова няма нищо по-лошо от това поради човешки съображения да ги лъжеш, че Истината и лъжата едно са.

Не и когато говориш с любов.

Бележки

1.  Тропар преди Свето Причастие – б. а.

2.  Един от най-известните му трудове е „Щит на вярата” в два тома – б. а. 

3.  Алюзия с комедия дел арте – театрална форма, в която артистите импровизират от началото до края, като се движат обаче в рамките на конкретна сюжетна линия – б. а.

4.  Из Последованието на Неделя Православна – б. а.

Десислава Главева

Десислава Главева

Десислава Главева е родена през октомври 1969 г. в Бургас. Завършила е гимназия с изучаване на френски език и Богословския факултет към СУ „Св. Климент Охридски”. Работила е като преводач в „Александра видео” и за издателствата „Абагар”, „Селекта” и списание „Панорама”, както и като радио водещ и журналист в бургаското радио „Гларус” и Рент ТВ. Понастоящем е клиросен певец към храмовете в гр. Каблешково и с. Горица, където живее. Омъжена.
Десислава Главева

Latest posts by Десислава Главева (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*