На горда самота в призвездния предел. 140 години от рождението на Пейо Яворов

в Брой 1/2018 - Църквата и разводът/Български вдъхновения
Портретите на Яворов и Лора в къщата музей „Пейо Яворов“ в София

„Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“ – пише Пейо Яворов пред мъртвото тяло на жената, която месеци наред се бори за завоеванието на сърцето му. След трагичната развръзка на една обсебваща любов, тя успява да обърне лицето му към себе си, но не чрез живота, а чрез смъртта. Със слепите си очи, поетът най-сетне я „вижда“ и пожелава да бъде погребан до нея, а на гроба, съвсем в стила на Пенчо Славейков, завещава да бъдат посадени явор и дафина (Дафина е литературният псевдоним на Лора). Въпреки трагичните житейски обстоятелства, поетът си остава поет и в смъртта си.

Ах, тихата печал на скорошната нощ
и в храсти оголели въздишка на зефир;
широките крила, отпуснати без мощ –
душата вече мъртва – и гробният й мир.
(Въздишка)

Между небето и земята – две самотни орлови крила. Мощта, вложена в тях – изгубила силата си от струпаните камари страдание върху страдание. Душата – изморена от земната загуба на посока, от всичките си лутания, от вричания и бягства, раздвоеност и неверие, далеч от всякаква надежда и жажда за спасение. Смъртта, вярна на навика си да дебне поета по харамийските пътеки на Пирин и в „безсъниците“ му, отново изпраща „безплътни призраци, едвам съзирани в тишината“… Както тогава, в младостта му, когато пренася печатарските преси с мулета от село на село, за да печата огнените думи на буната и да подпалва сърцата за македонската свобода, сред куршумите в битките с турските аскери, така и сега, седнала до леглото с обездвиженото тяло и незрящите очи, Смъртта отново е много близо до него. Прибрала под вехтото си наметало най-скъпите му хора, пръснала парфюма на „рози, покъсани без жал“, тя подготвя последния си подъл сценарий.

Има нещо символично в датата и годината на неговото рождение – 1 януари 1878 г. – годината на българската свобода, на новото начало за един изстрадал народ. Най-напред в родния Чирпан, а после в пловдивската гимназия, той се вълнува от съдбата на поробена Македония и се възхищава на харамиите, които рискуват живота си за нейната свобода. Има намерение да пише очерци за тях – за Костадин Нунков, например, минал с чета през Лъжене в Македония.

„Образът му е скъп за мен, защото този човек изведнъж порасна в моите очи. Да отидеш и умреш за другите, в цветежа на годините си, без да очакваш някакви ползи за себе си, това говори за една нравственост, която се стреми към височините на идеала“…

Разпокъсаността на България и несправедливият Берлински договор дълбоко засягат личността на Пейо Крачолов и той приема съдбата на българите в Македония като своя. Поради липса на средства младежът не продължава образованието си и за няколко години работи като телеграфопощенец в Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало и София. Но приведен над машината, сърцето му не бие с ритъма на Морза, огънят в сърцето му го кара да сънува Македония и той жадува да премине границата с някоя чета. Още в края на XIX век се увлича от социалистическите идеи и завинаги свързва съдбата си с ВМОРО и борбите за освобождението на Македония. Неслучайно неговото първо стихотворение „Напред“ е публикувано през 1895 г. във в. „Глас македонски“.

„Яворовото участие в съдбините на Македония няма характера на временно увлечение… То представлява една от двете същности на поета и общественика, а в определени периоди обзема всичките му мисли и дела. Запламтява харамийската му кръв и той изоставя близки и служба, отлага творческите си планове и намерения и грабва пушката, за да се втурне по стръмните пътеки на Пирина, опиянен от романтиката на борбата“… Л. Георгиев (1)

Първата му „Стихосбирка“ е отпечатана през 1901 г. във варненското издателство на Ст. Георгиев и стиховете му се приемат много добре от критици и читатели. Славата му расте из цяла България и за него започват да говорят като за национално дарование. Хората учат наизуст стиховете му и ги рецитират във всеки удобен случай. Д-р  Кръстев и Пенчо Славейков искрено се възхищават на творбите му и съдействат той да стане сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време — сп. „Мисъл“. Пенчо Славейков дори измисля артистичното име на поета – Яворов, което повече подхожда на прекрасните му стихове. Приет е и в кръга „Мисъл“. Самият Иван Вазов казва за него, че „Яворов е един от поетите, които пеят звучно и се четат с удоволствие“. Поетът обаче е безразличен към похвалите в печата и съвсем не изпада в екзалтация, не се главозамайва. Македония е в неговите мисли и сънища. Той живее при лоши условия, храни се с каквото намери, спи на служебното си писалище или на пода в квартирата си, сменяйки се със съквартиранта си, понеже има само едно легло в стаята.

„Ако си строша главата о някоя непредвидима преграда, ще я строша като честен човек. А и то ще бъде по-добро, отколкото да свърша премазан като червей под непосилната тежест на една чиновническа работа“. (2)

Неговият харамийски дух взема връх и той започва да издава в. „Дело“, разпространяван в Македония. С Гоце Делчев и Гьорче Петров заживяват като в комуна, сближава се с Христо Чернопеев, Яне Сандански, Йонко Вапцаров и др. Най-редовно се събират в кафене „Македония“ и хотел „Батемберг“, където е отседнал Гоце, обсъждат планове, купуват оръжие, прехвърлят го по нелегални пътища в поробените територии. Постепенно влиза в битките между вътрешната и външната македонска организация. Не малко врагове си спечелва, заемайки позицията за автономия на Македония – смятат го за предател на българските интереси за обединението на страната. Обикаля България и изнася беседи за българския национален въпрос във Варна, Шумен, Русе, Тутракан, Силистра, после в Белоградчик, Чирпан, Стара Загора, печелейки дружества за македонската кауза.
Убежденията на Яворов накратко се състоят в следното: Русия е уморена от войната и няма да се застъпи за Македония. България се ръководи от монарх, който би се удоволствал от това да се нарече цар на Македония – неговите амбиции обаче лежат върху кръвта на много българи в поробените земи. Автономията би откъснала областта от апетитите на Сърбия и Гърция. Македония не може да разчита на никого и трябва да се справи сама…
Огромно е желанието на поета да бъде близо до българите там, затова подава заявление до Екзархията да стане учител в Македония. Поради липса на места, получава отказ. Но Гоце Делчев го записва в четата на Михаил Чаков, с която Яворов стъпва за пръв път на македонска земя. През този период се формира и публицистичния му стил, като редактор в няколко македонски издания: в. „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“ и „Илинден“. Където и да се намира, той не престава да пише стихове. Същевременно публикува стихове и в сп. „Мисъл“ – в първи брой от 1902 г. е отпечатано стихотворението „Към Подрумкале“ (впоследствие редактира заглавието на „Заточеници“), след Солунските атентати и заточението на неговите македонски сподвижници.

„За първи път в Разлога аз виждах Гоце между народ и всичкото му обаяние като агитатор… Седнал по турски сред събранието, виещ цигара след цигара, ту спокоен и хладен, ту нервен и пламенен, Гоце не учеше, а разсъждаваше, и не проповядваше на другите, а изповядваше сам себе си… Така необикновената любов и вяра на тоя необикновен човек ставаха любов и вяра на целия народ. И Македония се кълнеше в негово име…“ (3)

Поетът посвещава своите „Хайдушки песни“ („Ден денувам – пътища потайни,/ нощ нощувам – пътища незнайни“) на своя побратим Гоце, чиято смърт дълбоко преобръща сърцето му, и оставя най-свидни спомени за апостолската му дейност в своята книга „Хайдушки копнения“ и в биографичния очерк „Гоце Делчев“. Стихосбирката „Безсъници“ е свързана също с македонския му период.

Яворов (правият вляво) със свои съратници

Вторият му харамийски поход в Македония се състои преди Илинденско-Преображенското въстание, когато поетът влиза с четата на Гоце с още 30 души и 6 коня. Разбират за взетото решение да се вдигне въстание на 1 май, но и двамата считат, че подготовката още не е завършила. В с. Каракьой и в пещерите на Али ботуш планина Яворов и Мицо Кирилиев издават ръкописния хектографиран вестник „Свобода или смърт“ под носа на развилнелия се турски аскер. 41 броя от него стигат до Одрин, Солун, София, дори до Тутракан… Местят се непрекъснато и пренасят печатарските принадлежности върху мулета от село в село поради засиления контрол на военните турски части, но въпреки това успяват да издават вестника.

В навечерието на Великден (1903), преоблечен като даскал, влиза в църквата и държи пламенна реч срещу турската тирания от владишкия стол:

„Братя! Както преди две хиляди години беше разпнат върху кръста Исус, така преди пет века биде разпъната и нашата родина… След три дни Исус възкръсна, но нашата свобода е още в гроба. Божият ангел не ще дойде да ослепи стражата и да махне камъка от нейния гроб. Божият ангел няма да разгони валии и мютесарифи, каймаками и заптии, чиито фесове се червенеят над този гроб…“

В края на април Яворов и шестима негови другари водят ожесточено сражение с турците, обкръжени в една плевня край с. Голешево. Йонко Вапцаров казва за тази битка: „В плевнята, отдето водеше сражението, Яворов се държеше много храбро и бе весел и бодър“. Въстанието е отложено и Яворов се завръща в България. Но само след една седмица е отново в състава на голямата и силна чета на Яне Сандански. В средата на юни решава да оглави нова чета на мястото на разбитата чета на Гоце Делчев, но поради разпра с Яне Сандански се завръща в България. В София започва да списва в. „Автономия“.

Заради своите убеждения, по време на един от неговите харамийски походи с чета в Македония, Яворов е пленен от върховистите и наречен „разбойник, братоубиец, жив да го одерем, кожата му с плява да напълним“… Освободен е, но изпада в тежка духовна криза и е изпълнен с разочарования поради смъртта на Гоце край с. Баница, вътрешните междуличностни борби и неразбирателството в македонската организация. Кризата се задълбочава още повече след погрома на Илинденско-Преображенското въстание – поетът е потресен от толкова много смърт, пожарища, ужаси и разбити съдби, първоначалните му вдъхновения претърпяват крушение и той чувства, че губи почва под нозете си.

„Целият мой вътрешен мир е в развалини; ако не намеря религия, която би ме вдъхновила, аз съм изгубен. Може би в абсолютна уединеност бих спомогнал да се съвзема и обновя, ама где да я търся?“… (Писмо до Н. Найденов)

Началото на ХХ век е време на модернизма и индивидуализ­ма, които прокламират „месиянската мисия на гордата самотна личност“, далеч от виковете и евтините забавления на тълпите. Като цяло, творческата личност се откъсва от библейските истини и модерният човек поставя вместо Бога – себе си на престола, наричайки се „всемогъщият човек“. Бихме причислили и Яворов към групата на модернистите. Вместо с евангелие, той „покръства“ четниците и агитира срещу върховистките авантюри с луксозното руско издание на „Фауст“, подарено му от д-р Кръстев, за да го преведе на български език…
Модерният човек пледира за тотално обновление на човешката мисъл, отърсвайки се от религиозността, зачерквайки надеждата в изкупителната сила и Възкресението на Христос. Модерното мислене изисква създаването на „нова религия“ с нови богове спасители, които имат земни измерения. За вярващия човек творчеството е вдъхновено от Бога, за модерния – то се превръща в идол. Като резултат от това, настъпва истинска духовна катастрофа – вътрешният свят е разрушен, няма стабилна основа, върху която човек да застане и стои непоклатимо. Викът на Яворов е израз на неговата тотална обърканост и движение в един омагьосан кръг.
Модерният човек вижда в страданието унижение, робство, което може да бъде отхвърлено единствено в Смъртта. Прииждат призраците и тъмните краски в поезията на Яворов, неестествена гробовна тишина се прокрадва в мислите му и в цялото му мироздание. Сърцето му е в рани, болки и страдания, има осъзнаване на човешката греховност, но няма покаяние. Нещо повече, има: „О, Господи, проклет бъди!“ („Покаяние“, 1909). И още:

„Не милост осенява грешното ми ложе:
чрез твоята жестокост те познах!“

Наричат Яворов „най-големия поет на страданието“. (4)

„За Яворовия лирически герой Христос не е образ, който носи в себе си евангелската Истина: „…със смъртта си смъртта победи“, т.е. тленната смърт е само част от идеята за спасение чрез възкресение на мъртвите. За него лирическият Аз, в чието сърце се е загнездило съмнението, издъхващият на кръста Христос е грозно видение, мазохистична картина…

Настръхна труп на кръста – изранен,
разраснал и ужасен, от уста
протекоха зловонни кърви. Облак се изви,
изчезна той, изчезнах аз…
И нямаше страдание тогаз.
Но то бе истината! Истина, уви“. (5)

Модерният човек вижда разпятието и измъченото тяло върху него, без да може да види Възкресението и да чуе ангелската песен, без да усети радостта от новия живот, прииждаща в цялото му същество…

Литературният кръг „Мисъл“ – Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров, Кръстьо Кръстев.

Бавно отърсвайки се от овехтелия патриархален начин на мислене, българските писатели, повечето от които пътуват в чужбина и дишат въздуха на европейските модерни течения в изкуството, все повече осъзнават нуждата да афишират принадлежността си към европейските идеи. Сп. „Мисъл“ си поставя за цел именно изграждането на модерна българска литература чрез акцент по-скоро върху метафизичните проблеми на човешкия дух, отколкото върху социалната проблематика. Яворов е част от кръга „Мисъл“ и е интересно предположението на Яница Радева, че сп. „Мисъл“ е възможен Яворов проект през 1905 г. (6)

Тогава върху неговите плещи ляга редактирането и събирането на материали и издаването на списанието. Любопитно е, че през този период са били публикувани доста произведения от поетеси, между които Екатерина Ненчева и Дора Габе, за които се говори, че са Яворови „протежета“. Наред с първия тласък, който поетът дава на начинаещите български поетеси, съществува и доста намеса в техните творби, поради което те стават полутехни и полунегови. Предположението е, че Яворов има намерение да изгради школа, която „да се опълчи срещу шаблона“.

Дора Габе

Пейо Яворов работи тогава в Националната библиотека и именно там среща Дора Габе, чието истинско име е Изидора. Дъщеря на богат чифликчия от Добруджа, тя решава да замине за Швейцария да учи, а поетът се чувства изоставен и предаден, след дългия период на бурна кореспонденция между двамата. В писмата си той изтъква своите естетически възгледи за изкуството и поезията, което ги прави изключително ценни за всеки задълбочен анализатор и биограф.

Единствено в писма се открива и любовта между Яворов и Мина, сестрата на неговия приятел от кръга „Мисъл“ – Пет­ко Тодоров. Малко е да се каже, че поетът е запленен от момичето на първата им среща – Мина се превръща в негова муза през следващите четири години. Още същия ден Яворов пише стихотворението „Благовещение“:

Прохладен лъх от ангелско крило,
                о ангел, о дете,
зефирен лъх от ангелско крило
сред зной облъхва моето чело;
отпаднал ме лелее нежен сън…
Зора се зазорява вън…
Мелодия неземна сред нощта,
                о песен, о дете,
мелодия вълшебна сред нощта
лелее и приспива мисълта:
зора се нова зазорява вън
и празничен се носи звън.
Душата ми тъгува и мълчи,
                о сълза, о дете,
душата ми бленува и мълчи –
и тихо капят сълзи от очи:
аз слушам празнично тържествен звън
през утрен сън, уви, през сън…
(25 март, 1906)

Мина Тодорова

Това ли е търсил поетът – „новата религия“, която да го измъкне от отчаянието?! Любовта към един земен ангел, който има способността да пречисти света и да предизвика в душата му светли пориви?!… Близките на Мина – баща й  – народният представител, майка й – племенница на Иларион Макариополски, брат й – интелектуалецът Петко Тодоров, въстават срещу любовта им и пращат Мина в Елена почти като на заточение. Там тя получава брой от сп. „Мисъл“ с едни от най-прекрасните стихове за любовта, писани някога в българската литература – цикъла стихотворения „Обичам те“, посрещнати с нечуван скандал от страна на семейството й – заради публичното оповестяване на любов­та му към нея. Тази любов е отвсякъде абсолютна нелепица – Яворов е на 28 години, Мина – на 15. Яворов е войвода и гази македонските земи с четници, Мина е нежно цвете, „бяла лилия“. Яворов неведнъж се е забърквал с жени, Мина е олицетворение на самата невинност. Яворов е от ниско социално потекло, няма пари и вероятно заблуждава момичето със стихове, за да се домогне до зестрата й…

Яворов в Париж. Ранната есен на 1910 г.

Двамата имат само една среща преди нейното заминаване за Париж, където тя заболява от туберкулоза и умира през 1910 г. Яворов научава за болестта и заминава при нея. Отказано му е свиждане. Месеци наред всеки ден той отива на гроба й, а през останалото време трескаво пише – драмата „В полите на Витоша“, в която описва тяхната любов. Творбата е и неговото отмъщение към близките на Мина.

Още една драма се ражда след тази история – „Змейова сватба“. Неин автор е Петко Тодоров, братът на Мина. Чрез нея той пък сякаш иска да се извини на поета, представяйки любовта между двамата в по-друга светлина – ангелското момиче е способно да преобрази грозната душа на Змея, да го облагороди.

При Яворов в Париж пристига Лора Каравелова, с която поетът се запознава в същата година на запознанството си с Мина. На излет в Драгалевския манастир той среща дъщерята на бившия министър-председател на Княжество България, украсена със слънчогледи в косата и по роклята й. Огромен е контрастът между нея и Яворов – тя с младостта, красотата, интелигентността си и образованието й в Париж и Антверпен, Белгия, с разкрепостен дух и желание да живее като Ибсенова героиня, той – твърде грозен, с „дебели синкави устни, жълто-зелено лице“ и вместо бяло в очите – жълто (според майка й – Екатерина Каравелова). Яворов ще да е бил запленен от нея и верен на себе си, й посвещава стихотворение:

СТОН
            На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка –
и в мъката любов!
Миражите са близо, – пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек…
Миражите са близо, – пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, –
тя – плът и призрак лек!

Как така Яворов видя „птица устрелена“ у виталната и романтична Лора с рокля на слънчогледи при първата им среща?! „На смърт е моята душа ранена, на смърт, ранена от любов…“ Смъртта, спътницата на поета по всичките му пътища, още тогава е пишела своя трагичен сценарий, поканена от самия Яворов в стиховете му и опоетизирана от него като „омагьосваща светлина, стремеж и смисъл, алегория на крайно познание, което стои отвъд хоризонта на човешките способности за разбиране“…

Отново писма… Изключително красиви, поетични, всеотдайни, естетски писма между двамата. Историята на Мина, Яворов и Лора се развива на фона на неговата преданост към Македония. Въпреки разочарованията от македонската действителност, поетът не скъсва връзките си със събитията там. Неговата най-първа от всички любови – Македония, продължава да кърви в сърцето му като жива рана. И веднага щом младотурците извършват контрапреврат, Яворов се оказва в Солун – сърцето на революцията. Неговите бивши сподвижници – Яне Сандански, Христо Чернопеев и Тодор Паница повеждат чети към Цариград. За кратък период между него и Тодор Александров се води усилена преписка – Яворов като задграничен представител на ВМОРО трябва да набавя оръжие, динамит, бомби, да ги изпраща във вътрешността на Македония за саботажни акции. В неговите задължения са включени още набирането и въоръжаването на четници, подпомагането на бежанци от Македония и Одринско, да издава удостоверения и да се грижи за заболелите четници. На Яворов са поверени касата, целия архив на организацията, печатите на ЦК и организацията в Скопие.

Четата на войводата Пейо Яворов в Кавала през 1912 г.

Кипи усилена подготовка и когато обявяват мобилизация в началото на Балканската война, Пейо Яворов сформира чета и влиза в Македония още преди българската войска. Това се случва само три дни след женитбата му с Лора – на 22 септември 1912 г. Още в самото начало, четата води четири часова битка с турска военна сила до Якоруда, близо до Разлог. Йонко Вапцаров си спомня, че по време на боя поетът си тананика някаква руска мелодия… за любов. След тази битка, четите действат заедно с българската войска, а ентусиазмът на българите е пословичен – така лелеяното обединение на България изглежда толкова близо!

Вали октомврийски дъжд в продължение на дни, но четата се движи в тила на турците, към Банско. При превземането на града, Яворов държи реч от владишкия трон в голямата църква – по-скоро зов към хората да не се ожесточават, да не се предават на мъст, за да види светът, че българите са по-културен народ, който води справедлива война за освобождение на земите си.

Оттам – отиват в Мехомия и го превземат след осем часа гърмежи – 180 четници срещу 1800 турски войници от редовна турска войска. Следващата цел – Драма – водят двучасово сражение. В официалните хроники пише: „Македония между Струма и Места падна в български ръце почти без жертви“. В средата на ноември се получава заповед четата да бъде разпусната и четниците да се върнат към обичайните си занимания.

Къщата музей „Пейо Яворов“ в ул. Раковски 136, София

Въпреки трудните преходи и военните действия, Яворов непрекъснато пише на Лора, разказва й за войната. Не се е правил на герой, напротив, не е криел страховете си. Това е най-хубавата част от романа на Яворов и Лора Каравелова. Той я нарича „Лоричка“, тя него – „мой Яво“. Когато поетът се завръща и семейството заживява на ул. „Раковски“ 136, дните започват да текат под един неистов ежедневен кошмар. Казват – ревността на Лора е причина за всички скандали. Това тълкувание обаче би било повърхностно, без да вземем под внимание, че става дума за две различни вселени.

Лорината вселена, оцветена с всички краски на световната литература, изключително витална и с тънък усет за детайл, желае цяла да се сподели с човека до себе си. Тя има самочувствие, че ражда нова реалност във всеки миг от действителността, която реално населява, смесена с пластовете натрупана литературна ерудиция, свободолюбие, фантазия и тънко чувство за хумор.

Вселената в нея крещи да бъде позната от другия, да бъде оценено достойнството, красотата и таланта й. Уникалната й метафизичност се опитва да разкрие себе си като обгърне силно другия, почти да го обсеби. Тя иска или всичко, или нищо. Отказва да живее в полусъстояние на духа, вселената иска да се самоосъществи в Другия изцяло. Това е нейната представа за щастие.

Насреща й обаче се изправя една предпазлива, въздържана, лаконична, уморена, дори понякога твърде суха, „разсеяна“ вселена, която не иска да оцени пищността на Лорините звездни купове.
„Защото ний все пак сме мъртви, додето сме принудени да си пишем“, казва Лора, която все повече усеща в себе си космическия студ от несподеленото си вътрешно същество. Това за нея е недостойно съществуване, обида, унижение. Да си готов да дадеш на някого цяла вселена, а той да не я иска, да я замени за дребни пробити монети без стойност… Алтернатива на тази вътрешна трагедия може да бъде вкаменяването на сърцето или смъртта. Лора избира второто.

„Ти се бориш с твоята пиеса от няколко седмици и си уморен. А аз се боря вече няколко месеца с моята пиеса – завоеванието на твоето сърце…“

Така се стига до онази фатална ноемврийска вечер, когато Лора се застрелва пред очите му. Яворов тръгва подире й, но куршумът засяга само зрението му и той ослепява. Гениален сценарий на Смъртта – да му остави още около шест месеца живот, за да му даде възможност „да види“ вселената на Лора – „на горда самота в призвездния предел“. Въпреки обвиненията в убийство от страна на Лорините близки, съдебните дела и всички унижения, които трябва да изтърпи.

Михаил Кремен, Тодор Александров и Пейо Яворов, 1914 г.

Отишли са си от него любовите му, останала е само една – първата – Македония. Малко преди да вземе дозата отрова, да легне в леглото си и да натисне спусъка, той облича четническата униформа, с която е срещал смъртта из Пирин. В допълнение към завещанието си написва:

„Да бъда погребан с туристическата куртка, шаечни панталони, с ботушите, и, ако не се намери каскета, някаква фуражка. Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея“.
А в предсмъртното си писмо до своя най-близък приятел и сподвижник Тодор Александров казва така:

„Брате Тодоре, Прости ме ти, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук… Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: „Поздрав от нашата майка мъченица – тя е вече щастлива!“…

Библиография
1. Любомир Георгиев, „П.К.Яворов – романизирана монография“. С.1972, 111-138, http://www.mni.bg/2016/10/yavorov-i-makedonia.html
2. Пак там.
3. Д-р Георги Тренчев, „Пейо Яворов и битката за Македония“, http://www.desant.net/show-news/32096
4. Димитър Ефендулов, „П. К. Яворов – „Между себеотдаването и съмнението в отношението към Бога“ – https://liternet.bg/publish2/defendulov/iavorov.htm
5. Пак там.
6. Яница Радева, „Списание „Мисъл“ през 1905 г. като възможен проект на Яворов“; https://bgmodernism.com/Nauchni-statii/Y_Radeva

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*