Напомняне

в Брой 1/2019 - Единството/От редактора

„Отците казват, че да предизвикаш разкол е по-страшно от убийството. Разколите лесно се започват, но трудно се лекуват. 75 години (от 1870 до 1945 г.) продължи разколът между Вселенската патриаршия и Българската църква – и причината беше отново автокефалията. Нека се помолим настоящият разкол между Втория и Третия Рим да не продължи три четвърти век.“

Тези думи са част от встъпителното обръщение на митрополит Калистос (Уеър) към делегатите на Международната богословска конференция, която се проведе в Румъния в началото на тази година. Освен горчива констатация по повод кризата с украинската църква, те имат едно допълнително значение за нас, българите – напомняне. Напомняне, което ни дава възможност да се попитаме нещо важно – ако са прави отците да говорят така за греха на разкола, дали сме се разкаяли ние като църква истински за причиняването на този грях.

Нека да видим какви варианти за отговор имаме. Ако започнем оттам, че българската църква не гледа на участието си в този разкол като на грях, а напротив – като на важен прецедент и дори аргумент на църковното право, аз мисля, че тези варианти не са много. Отговорът е точно един и е по подразбиране. Даже по две подразбирания: не, ние не се каем за този грях – е първото; защото нямаме грях за този разкол – е второто. А нямаме грях, разбира се, защото имаме „право“ на автокефалия. Възможно ли е да недовижда някой нашия национален интерес?!

Темата изисква обстоен анализ и няма възможност да бъде разглеждана тук сега. Но тя провокира най-малко един интересен страничен въп­рос – дали ще се намери в дългата история на Църквата общност или личност, която да не е убедена, че има право в църковните спорове, завършили с разкол? И още един, по-специфичен въпрос – дали в Църквата изобщо съществува подобно „право“ на автокефалия; и чие задължение кореспондира с това право? А защо не и трети въпрос – що за „църковна“ самостоятелност и независимост представлява автокефалията? И не е ли оксиморон изразът „църковна самостоятелност“?

Аз мисля, че тези въпроси са сравнително лесни, без това да ги омаловажава. А вместо коментар, ще цитирам част от друг материал, включен в броя: „Всички са за „справедлив мир“, което предполага осъществяването на справедливите цели на справедливата война и никой не е за безусловен мир, защото той е по-лош от справедливата война. Това, което е позволено за едни, е забранено за други, а това, което осъждаме в другите, оправдаваме и възхваляваме в себе си. Всеки защитава само своето и осъжда другия и в това има пълно „съгласие“ и „координация“, а колективният език защитава и се използва в името на „общите цели и интереси“. Целите и интересите, правата и свободите на другите са винаги неприятелски. И така до безкрайност…“ (отец проф. Радован Бигович).

Освен напомняне, думите на митрополит Калистос съдържат и едно предупреждение за бъдещето – предупреждение, че разколът „трудно се лекува“. Отнесени към нас и към днешния ден, те може би ни помагат да си обясним донякъде защо в България църковната общност толкова лесно се разболява и вдига температура. Защо е толкова рехава и в същото време така лесно се мобилизира политически и се разделя на враждуващи до непримиримост и нетърпимост лагери. Дали сме се излекували добре от разкола, или неговият вирус е мутирал и хронифицирал в латентна инфекция на църковното ни общество? Защото не е здраво едно „църковно“ общество, ако тънката кора на благочестивата му реторика се разкъсва при най-лекия външен натиск и от там избликва всичката злоба на деня, с отровна реч на омразата, неприемлива дори за електората на треторазредна политическа партия.

Тези въпроси са на дневен ред, независимо как ще се разреши тежката ситуация с украинската автокефалия. И е добре да се задържим малко върху тях, защото докато за автокефалията в Украйна са отговорни предстоятелите на поместните църкви, за съдбата на църквата в България сме отговорни единствено ние.

В този брой на списанието ви предлагаме коментари на уважавани съв­ременни духовници върху темата за единството, съборността, властта, главенството, различията, национализма и политическите противопоставяния в църквата днес, както и богословски поглед върху историята на православието в Русия и Украйна.

Какво още можете да прочетете в новия брой на СВЕТ:

Радован Бигович
Християнство без Христос

Диоклийски митрополит Калистос (Уеър)
Съборност и главенство в Православната Църква

Протопрезвитер Александър Шмеман:
Православният национализъм

Руското Православие

 

 

 

 

 

Илиана Александрова

Главен редактор at Списание Свет
Илиана Александрова е юрист. Главен редактор на списание "Свет".
Илиана Александрова

Latest posts by Илиана Александрова (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*