Ценностите. Когато разсъждаваме за българските обществени неволи през последните няколко десетилетия, диагнозата обикновено е криза на ценности, причинена от забравените през комунизма християнски добродетели. А предписанието е да си спомним за тези ценности, да научим на тях и децата си, да укрепим християнското семейство, да възстановим вероучението в училище. И всичко ще си дойде на мястото.
От година на година предпоставките за успешно лечение се трупат една след друга: отвориха се ръждясалите през годините на комунизма църковни порти, възстановиха се запуснатите храмове и манастири, построиха се нови, отпечатаха се книги, изучиха се богослови и свещеници, съживиха се енориите, написаха се учебници по вероучение, напълниха се медиите с религиозни предавания и събития… И всичко сякаш подготвяше посткомунистическото духовно възраждане. Но то нещо се забави. И даже свърна в неочаквана посока. Множествата непросветени, некръстени, но горещи и духовно жадни хора с въпроси, които изпълниха храмовете веднага след промените, постепенно се свиха до просветени и духовно заситени малцинства, които нямат въпроси. За сметка на това изобилстват с отговори и са готови всякога щедро и нравоучително да ги посипват върху подлежащото на ценностно профилиране останало човечество. Обаче човечеството все повече не се интересува от тези отговори. Като при един социално ангажиран герой на Радичков, който „се завъртява да огледа целия свят и започва да му вика отгоре: Ало, драги ми господине, къде си се втурнал така през просото? Но целият свят дори и не поглежда врабеца, ами си гледа своята работа и върви право през просото“(„Ние, врабчетата“).
Има условия, с други думи, за духовен просперитет, има и специалисти, а той все се бави, този просперитет. Въпросът е защо. А отговорът е донякъде и този: да погледнем църковната общност в България днес и да се запитаме какви ценности има тя за споделяне с останалото общество. Защото не можеш да дадеш нещо, което нямаш. Дали те включват разделение, злоба, агресия, интриги, политиканстване, лъжи, злословие. Дали така изглежда „светлината на света“, „солта на земята“, изворът на надежда, свидетелството за любовта – като българското църковно общество днес? С какъв квас е заквасено (I Коринтяни 6-7) и дали искаме за децата си общество, което да прилича на него? А ако не искаме, защо сме го създали? Защо солта не просто обезсоля, а стана горчива. И защо нашата свободна, осигурена и защитена от закона и нравите църковна общност не се оказа люлка на тези прословути ценности, с които щяхме да спасяваме света, и не излекува обществото с тях, а сама се зарази от неговите болести. А сега има нужда преди всичко да изпълни евангелския съвет “Лекарю, изцери се сам!“.
Една от причините за този неуспех е църковният феномен на външното благочестие и свързаното с него лицемерие. Или както казва апостол Павел: „наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли“. Припомняме си тази опасност в началото на Великия пост, заедно с още вдъхновяващи текстове за истината, за любовта, за новото начало, и коленопреклонната молитва на свети Ефрем Сириец:
Господи и Владико на моя живот,
не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие.
Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов
дарувай на мене, Твоя раб.
Господи, Царю! Дарувай ми да виждам моите прегрешения
и да не осъждам моя брат,
защото си благословен во веки веков.
Амин.
