Моят съд

в Брой 5/2020 - Кръстът и славата/Общество

Ирина Ратушинская е руска поетеса и писателка, православна християнка и „особено опасен политически престъпник“. Заради своите стихове през 1983 г. е осъдена на седем години лагер със строг режим, след което – на пет години изгнание; след смъртта на Сталин това е най-дългият срок, даван някога на жена заради политическа статия. А годината е 1983 – не е времето нито на Червения терор, нито на сталинските гонения. В Съветския наказателен кодекс няма член, според който човек може да бъде осъден за писане на стихове или за подписване на петиции в защита на човешките права. Как е възможно една жена, макар и без съмнение неудобна за богоборческия режим, да бъде осъдена на затвор, без да е нарушила който и да било закон? От запазените ръкописи на Ирина Ратушинская става ясно как е бил проведен процесът срещу нея, как свидетелите са били заплашвани, как дори покойници са давали показания срещу нея, а живите не са имали право да говорят.

Сергей Герашченко, син на Ирина Ратушинская

Ирина Борисовна Ратушинская е родена е на 4 март 1954 г. в Одеса. Завършва Физическия факултет на Одеския университет. Публикува първата си статия през 1982 г. в списание „Грани“.

На 17 септември 1982 г. е арестувана, на 3 март 1983 г. е осъдена по член 62 от Наказателния кодекс на УССР1 на 7 години затвор и 5 години заточение за антисъветска агитация и пропаганда.

На 4 октомври 1986 г., в съответствие с постановлението на Президиума на Върховния съвет на СССР2, е освободена предсрочно, благодарение на застъпничеството на Роналд Рейгън, Маргарет Тачър, Франсоа Митеран и редица обществени организации по света.

Според извлечението от протокол № 65 от заседанието на Политбюро на ЦК на КПСС от 11 май 1987 г., на пресконференция в Лондон през декември 1986 г., Ратушинская и съпругът ѝ Герашченко обявяват, че нямат намерение да се връщат в СССР, „докато съветските власти продължават да нарушават правата на човека“. Те настоятелно призовават западните страни да създадат „международен трибунал, който да упражни натиск върху Съветския съюз и други страни от социалистическата общност по отношение правата на човека“. На 14 май 1987 г. тя и съпругът ѝ са лишени от съветско гражданство.
Въпреки това Ратушинская заявява, че „категорично не е съгласна да работи срещу Русия“, което става причина за конфликт с някои представители на американския елит по онова време, като издателя Боб Беренщайн, президент на „
Random House“.
През 1996 г. получава руско гражданство, а от 1998 г. живее в Москва. Пише сценарии за редица телевизионни сериали, включително „Приключенията на Мухтар“, „Таксиметров шофьор“, „Летище“, „Адвокат“, „Моята справедлива бавачка“.
Умира на 5 юли 2017 г. у дома, в обятията на съпруга си. Според писателката Елена Чудинова, в продължение на две години Ирина „смело се бори със сериозно заболяване“, а семейни приятели уточняват, че е починала от рак. Погребението ѝ е в църквата „Света Троица“ на улица Шаболовка в Москва.

В книгата си „Сивото е цветът на надеждата“, публикувана през 1988 г., след като тя и съпругът ѝ емигрират в Съединените щати, Ратушинская описва своя престой в лагера със строг режим, където е въдворена в продължение на четири години.

******

Моят процес започна на 1 март 1983 г. след наказателно разследване, което протече от септември 1982 г. до февруари 1983 г. По време на цялото разследване бях напълно изолирана, без възможност да общувам със семейството, адвокатите си или когото и да било друг, освен със служителите на КГБ. Водеше се от четирима следователи – Лукяненко, Буялски, Туркин и Кобец. Срещах се само с ръководителя на групата, Лукяненко, останалите не видях нито веднъж. Отказах да участвам в разследването и да отговарям на каквито и да било въпроси, тъй като намеренията на Лукяненко бяха очевидни – с всякакви средства да ме накара да се призная за виновна и писмено да се откажа от възгледите си. Опитваше се да ме шантажира чрез семейството ми и лъжеше, че приятелите ми са дали показания срещу мен. По-специално твърдеше, че поетът Волошин3, чието стихотворение намерили у дома при обиска, си е признал всичко и е дал пълна информация за мен. По тази причина няма да бъде арестуван, а пък аз, глупачката,  мълчейки, „съм се опитвала да го защитя“.

Поетът Волошин умира през трийсетте години, преди още да съм била родена, но да кажем, че на следователя Лукяненко му беше простено да не знае този факт.

Физически не бях измъчвана – методите на цялото разследване и задържането ми в ареста имаха една единствена цел – да бъда сплашена и унизена. Подложена бях на обиди и подигравки, събличаха ме гола по време на претърсванията, надничаха между бедрата ми, коментираха фигурата ми, злословеха по адрес на съпруга ми: „Той вече те е изоставил и си е намерил друга.“

До процеса не ми разрешиха достъп нито до Конституцията на СССР, нито до Наказателно-процесуалния кодекс, даже вестници не ми даваха. Когато разследването приключи, Лукяненко ми каза, че не мога сама да си наема адвокат, защото трябва да остана в ареста. Заявих му, че ще дам списък с адвокати на съпруга си и искам да му напиша писмо, но въпреки това не ми разрешиха да изпратя писмото – правото на обвиняемия на кореспонденция и свиждания напълно зависеше от следствието. Лукяненко ми каза, че вече е говорил със съпруга ми, но той не се интересувал от моите дела и не искал да ми търси адвокат, затова КГБ ще ми осигури служебен адвокат – Людмила Коритченко. Аз отказах да си имам работа с адвокат, нает от КГБ, защото разбирах много добре, че тя ще си сътрудничи с тях, затова сама се заех с делото, което се състоеше от 13 тома. Имаше веществени доказателства – записки и книги, иззети от моя дом по време на обиска, в това число и книга самиздат, която съдържаше фотокопия от международни договори и споразумения между Съветския съюз и други държави. В тази книга имаше и копие от международна спогодба за гражданските и политическите права, ратифицирана от 35 страни, включително и от СССР. Тъй като според споразумението ставаше ясно, че вътрешното законодателство на страните не може да противоречи на международната спогодба, аз реших да изградя защитата си върху този правен документ, единствения до който имах достъп, въпреки че той на практика представляваше част от веществените доказателства за моята вина. Подготвих записки по книгата, и ги използвах по време на процеса и по-късно, когато подадох жалба до Касационния съд.

Когато бях призована на съдебното заседание, се оказа, че никой от моите близки и познати не беше допуснат в залата, включително и семейството ми. Седях сама, охранявана от трима сътрудници на КГБ, и слушах как майка ми вика отвън, в коридора: „Пуснете ме, там съдят дъщеря ми!“

Не я пуснаха. Вместо това в залата влязоха трийсетина човека, водени от мъж, облечен в цивилни дрехи. Те бяха много организирани и му се подчиняваха безропотно – сядаха където им се каже, а по време на почивките ставаха по команда и излизаха. Знаех, че това е обичаен номер на тайните служби – съдебното заседание трябваше да бъде открито, но кой може да присъства и кой не, решаваше КГБ; така че те пълнеха залата със свои хора, колкото места имаше, толкова души присъстваха.

Заявих пред съда, че отказвам да бъда защитавана от назначен от КГБ адвокат и ще се защитавам сама. Самата Коритченко помоли да бъде отстранена от делото, но допълни, че ако съдът все пак я определи за адвокат, тя ще се подчини. Съдия Зубец обяви, че съдът не може да позволи сама да се защитавам, „защото нямам юридическо образование“ и нареди на Коритченко да проведе защитата ми. Така че в крайна сметка се получи това – аз не можех да се защитавам сама, а Коритченко мълча почти през целия процес. Отвори си устата два пъти – веднъж, когато помоли съда да бъде призована още една свидетелка, но не настоя това да бъде направено, и втори път, когато попита 18-годишна свидетелка, моя ученичка: „Защо не докладвахте по-рано обвиняемата на партийните органи?“

Заявих пред съда, че смятам процеса за незаконен поради следните причини:

– според международното споразумение, подписано и от СССР, не съществуват законни основания да бъда съдена – нито заради убежденията и възгледите си, нито заради моите стихове – дори и ако всичко, написано от мен, се разпространява извън държавните граници;

– никога не съм пропагандирала война, насилие или расизъм, затова моят случай трябва изцяло да бъде разглеждан по силата на съответния член от споразумението;

– лишена съм от право на защита;

– прокурорите не привлякоха за свидетели никого от тези, към които аз и съпругът ми се обърнахме за помощ с открити писма, сега вече инкриминиращи ме – нито Нобеловия лауреат академик Андрей Сахаров, нито Владимир Кислик, който възнамеряваше да емигрира;

– следствието се водеше очевидно тенденциозно и обвинителното заключение до голяма степен се основаваше на твърдения за клевета – термин, повторен 150 пъти по време на делото. Но елементите на клеветата не бяха доказани, следствието не провери доколко верни са фактите, посочени в документите за правата на човека, които съм подписвала. Освен това терминът „клевета“ не е приложим, когато става дума за художествена литература и не съществуват препратки към конкретни имена и събития;

– беше обявено, че процесът ще бъде открит, но нито един от моите близки и познати не беше допуснат. Ако за семейството и приятелите ми не е стигнало място заради сътрудниците на КГБ, можеха да изберат по-голяма зала или да донесат допълнителни столове.

Въз основа на изложеното настоях да призоват за свидетел академик Сахаров, да ми бъде възстановено правото на защита и да допуснат в съда всички желаещи. Заявих, че в противен случай ще считам процеса за незаконен, а аз отказвам да участвам в нарушаване на закона под каквато и да е форма. Въпреки това отбелязах, че си запазвам възможността да направя финално изявление.

Съдия Зубец ме прекъсваше през цялото време, докато говорех, нареждаше ми да седна и да замълча. Всеки път обаче, когато той се обръщаше към мен с въпроси, аз започвах речта си от самото начало, така че на шестия път съдът беше принуден да ме изслуша. Разбира се, нито изявлението ми беше взето под внимание, нито исканията ми бяха удовлетворени. Процесът продължи, но аз вече отказах да участвам и спрях да отговарям на въпросите, които ми задаваха.

Първият ден на процеса беше посветен на повторение на предполагаемите ми престъпления, които прокурорът изброи едно по едно, и на опити да бъда накарана да говоря. Съдия Зубец ми каза, че като мълча, „влошавам ситуацията за себе си“, и че очакват от мен „искрено разкаяние“.

На 2 март, при същите обстоятелстава, се проведе разпитът на свидетелите. Беше призован и моят съпруг. Той заяви, че счита процеса за незаконен, защото съм лишена от правото на защита. Оказа се, че следователят му е казал, че адвокат не може да има достъп до мен до края на следствието, а когато следствието приключи, семейството ще бъде уведомено. Въпреки това той излъгал съпруга ми, че следствието все още тече и не е известно кога ще се състои процесът. Мъжът ми разбрал за датата на процеса в деня, когато са го призовали. Поискал делото да бъде отложено, докато подпише договор с адвокат и той има възможност да се запознае с 13-те тома дела, но му отказали. На това основание, а и по морално-етически съображения, съпругът ми отказа да отговаря на въпроси, свързани с мен и заяви, че не аз съм престъпницата, а съдиите. Настоя да му разрешат да остане в залата, в съответствие със съветските закони, дори това да означава да седи на единственото свободно място – до мен, на подсъдимата скамейка. Съдията нареди да го изведат навън. Вече до вратата той успя да ми извика, че имам право да се запозная с протокола от процеса и да напиша забележки по него.

Като свидетели бяха призовани и семейство Гришини и нашия приятел Остромогилски. И тримата отказаха да дадат показания, защото според тях процесът е незаконен, аз съм лишена от право на защита и процесът е закрит. Съдия Зубец ги заплаши, че ще имат проблеми в работата и се държа изключително грубо. Той възбуди наказателно дело против тримата заради това, че отказаха да дадат показания, и те бяха осъдени на шест месеца принудителен труд.

Останалите свидетели по делото бяха мои ученици, колеги и сътрудници на КГБ. Коздоба, Остаповски, Леженин, Рибак, Окондза и Сергеева бяха информатори на КГБ – преди да бъда арестувана, в продължение на три години бях поставена под наблюдение от КГБ, така че знаех, че те са провокатори и затова не пожелах да разговарям откровено с тях.

Не съм разменяла нито дума със свидетелката Сергеева, преди ареста съм я виждала само веднъж, по време на обиска у дома, в какво качество така и не стана ясно. По време на обиска тя се опитваше да ни провокира, държа се оскърбително, ровеше из вещите ни, дори ме заплаши, но ние не реагирахме на провокациите. По време на процеса също говореше обиди по мой адрес и на съпруга ми, а съдия Зубец ми се смееше: „На глупачка ли се правите? Какви неща говорят за вас, а дори не възразявате. Езика ли си глътнахте?“

Свидетелят Остаповски говореше предимно как е проливал кръв в Афганистан (за своята кръв говореше), а в това време такива като мен подкопавали основите на държавата.

Учениците ми и колегите от колхоза4 се опитаха да ме защитят, но те не познаваха законите. Заявиха, че следовател Буялски ги е притискал да дадат показания против мен, заплашвал ги е с проблеми в работата и в университета. Казвал им: „В разговори с вас Ратушинская е казала това и това..“  и после ги карал писмено да свидетелстват за тези разговори. За него било още по-лесно, тъй като учениците ми бяха 17-18 годишни деца, студенти първи курс и никой от тях не знаеше, че имат право да откажат да свидетелстват под натиск.

Разговорите в съда общо взето се проведоха така:

Осемнадесетгодишната Монаенкова:

 – Ратушинская не е говорила нищо по-особено с мен, следователят не е записал това, което наистина казах.

Съдия Зубец:

 – Тогава защо сте подписали показанията? Нали знаете какво ще ви се случи за неверни показания?

Монаенкова:

 – Следовател Буялски ми каза да ги подпиша.

Зубец:

 – Сгрешил ли е? Имало ли е такъв разговор или не?

Монаенкова:

 – Но тя говореше само за това, което се разказва по опашките пред магазините.Това не е клевета.

Зубец:

 – Не ви питам дали е клевета или не. Питам ви, говорила пи е с вас за Афганистан или не?

Монаенкова:

 – Не помня.

Зубец:

 – Как е възможно да не помните? Да не би да имате проблеми с паметта? Как са ви приели в института? Как изобщо учите с такава лоша памет? Интересно, в института знаят ли, че сте свидетел по политически процес? Трябва да бъдат уведомени как се държите тук. Или може би споделяте възгледите на обвиняемата?

Монаенкова:

 – Не ги споделям.

Зубец:

 – А, значи признавате, че възгледите ѝ са антисъветски? И как така вие, комсомолка и студентка, се опитвате да я защитавате?

Монаенкова плаче.

Зубец:

– Свидетел Монаенкова, потвърждавате ли показанията, които сте подписали пред следствието? Или сте дали лъжливи показания?

Монаенкова:

– Потвърждавам.

Тя излезе със сълзи в очите, като избягваше погледа ми. Мога ли да осъждам едно 18-годишно момиче, което при първия знак от КГБ ще бъде изгонено от института, за това, че не знае как да се държи, така че да не ми навреди? Разпитите на другите свидетели, които не бяха доносници на КГБ, преминаха приблизително в същия дух. Интересно беше, че докато разпитваха хора от колхозната бригада, в която работех преди ареста, съдът прие като утежняващо вината ми обстоятелството, че „от април 1979 г. не съм работила никъде“, въпреки че бях арестувана точно когато отивах на работа.

Друг забавен момент от процеса беше, че ми приписаха статията на съпруга ми „Административният арест – борба срещу хулиганството или необходимост за икономиката?“ Тази статия бе публикувана в бюлетина на СМОТ5 с неговия подпис, аз не съм я подписвала, защото съпругът ми я писа сам, и следствието и съдът знаеха това, защото статията фигурираше във веществените доказателства. Очевидно очакваха, че няма да устоя и ще протестирам, че ме съдят за статията на съпруга ми, така щеше да се окаже, че свидетелствам срещу него и съдът можеше да го използва. Но тъй като аз мълчах, те самите не можеха да се откажат от това обвинение, а защитата ми също не предприе нищо, така че то остана като част от моята присъда. В това обаче нямаше кой знае каква грешка, защото статията казваше истината, и аз с удоволствие бих се подписала под нея.
На същия ден, 2 март, съдът се запозна с веществените доказателства. Това им отне точно 1 минута и 45 секунди – засякох времето по ръчния часовник на охраняващия от КГБ, който седеше до мен. Съдията и двама оценители просто преместиха томовете на моето дело от едно място върху масата на друго, без дори да се преструват, че ги четат.
 

– Е, всичко това го знаем. – каза съдия Зубец.

Прокурорът Погорелий изнесе впечатляваща реч, в която заяви, че съветското общество трябва постоянно да проявява бдителност, като се позова „ лично на другаря Андропов“. Той поиска от съда да ми даде максималния наказателен срок, съгласно член 62 от Наказателния кодекс на УССР и член 70 от Наказателния кодекс на РСФСР, част първа. Адвокат Коритченко, от която все пак поискаха да каже нещо, заяви, че макар да съм провеждала антисъветска агитация и пропаганда, не съм склонила никого да извърши престъпление и на това основание поиска съдът да ме оправдае.

В съответствие с моя план се позовах на правото си на последна дума. Възнамерявах да прочета на глас всички текстове, заради които бях обвинена, като започна със стиховете си, а след това за пореден път да заявя, че нямат право да ме съдят за това, че изразявам възгледите си. Започнах със стихотворението „Родина“ – първата точка от обвинението, но бях спряна още при началната фраза. Съдия Зубец се развика:

– Замълчете! Няма да ви позволим да четете пасквили тук! Питайте, каквото имате да питате съда!

Аз:

 – Няма какво да питам съда. Имам право на последна дума и искам да се възползавам.

Зубец:

– Е, щом не искате нищо, тогава не ви разрешавам да говорите.

Така завърши вторият ден от процеса.

На 3 март бе обявяването на присъдите. Отново никой не беше допуснат в залата, чух присъдата си и ме върнаха в затвора. На следващия ден, 4 март – рожденият ми ден – ми беше връчено копие от нея. Знаех, че имам право да се запозная със съдебния протокол, но не знаех на базата на кой член от Наказателно-процесуалния кодекс, затова не можех да напиша съответно изявление. Неочаквано адвокат Коритченко дойде при мен, за да ме убеди да призная вината си в касационната жалба. Видях, че носи Наказателно-процесуалния кодекс, и поисках да се запозная с него. Записах си главите и разделите, които ми бяха нужни, и освободих Коритченко. Тя изглеждаше много нервна, че имам в ръцете си кодекса. Няма закон, забраняващ на затворниците да четат кодексите, но и двете добре знаехме, че са ѝ дадени секретни инструкции.Когато зачетох съдебния протокол, се оказа, че не са били водени стенографски записи и протоколът не отговаря на това, което всъщност се случи на процеса.
В него отсъстваше текстът на моето изявление пред съда, фактът, че бях лишена от последна дума, както и онези показания на свидетели, които защитата (ако имах такава), можеше да използва. Написах коментар от 23 точки по протокола и го изпратих до съда, но не произтече никаква промяна. Естествено, не за това прилежно бяха подготвили спретнатичък протокол, че да им развалям аз документацията.
След процеса затворниците имат право на половин час посещение от роднини по техен избор. Но КГБ направи и това за мен – на съпруга ми категорично бе отказана среща, а в замяна ми бе разрешена среща със свекърва ми. Тя ми предаде неговия съвет да напиша касационна жалба до Върховния съд на УССР. Написах я, използвайки като правно основание моите преписи от международния пакт и Наказателно-процесуалния кодекс на СССР. Изброих всички законови нарушения, на които бях свидетел по време на следствието и процеса, и поисках открит процес с право на защита. Към жалбата приложих копие от моето изявление в съда и забележките по протокола. Дори не бях допусната до Върховния съд, а три седмици по-късно получих писмен отговор, че Върховният съд е преразгледал моето дело и е потвърдил присъдата. Отговорът имаше три подписа – на Чайковски, Ляскин и Шидловски.
Когато ме отведоха от киевския затвор на КГБ в лагера, ми отнеха копието от присъдата и всичките ми бележки. Три години се опитвах да си върна документа и чак през юли 1986 г. го получих обратно. Изявлението ми в съда, касационната жалба и коментарите по съдебния протокол така и не ми бяха върнати. Сега копия от тези текстове има на две места – в архивите на КГБ в Киев и в архивите на Върховния съд на УССР.

Източник: pravoslavie.ru

Превод: Ралица Кръстева

Бележки:

1 Украинска съветска социалистическа република

2  Съюз на съветските социалистически републики

3  Максимилиан Волошин (1877 – 1932) – руски поет, критик и художник, сред най-значимите представители на символизма в руския културен живот

4  Форма на колективно селско стопанство в СССР, при която производствените средства са съвместна собственост и резултатите на труда се разпределят според общото решение на участниците

5 Свободно междупрофесионално сдружение на работниците – създадено през 1978 г., един от първите опити за формиране на профсъюз, независим от Всесъюзния централен съвет на профсъюзите в СССР.

Latest posts by Ирина Ратушинская (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 5/2020 - Кръстът и славата

Отиди горе