Молитвата преодолява трагизма

в Брой 2/2021 - Любовта е компасът/Думи за прочит

Понятието трагедия срещнах за първи път в юношеските си години, и то не в си жизнения опит, а в книгите. Представата ми тогава бе следната: пред ума на човека се разкрива нещо, което го привлича докрай. В древни времена предмета на стремленията са наричали „идеал”. За да постигне това, което е схванал интуитивно, човек се решава на всякакви усилия, на всякакви страдания, дори на риск за живота си. Но когато достигне предмета на своите търсения, той се изправя пред жестока лъжа: реалността не съответства на онова, което се е рисувало пред ума. Това естествено поражда разочарование у оскърбения дух, което води до тежка, а нерядко и до ужасяваща смърт.

Пред силните хора се появяват различни идеали. Често пъти това е стремежът към върховна власт. Така е било, например, с Борис Годунов. В борбата за осъществяване на съкровеното си желание той, като мнозина свои предшественици през вековете, не избегнал кървавото престъпление. Но след като постигнал целта си, разбрал, че не е получил онова, което е очаквал: „Аз достигнах най-висша власт… но в душата си не съм щастлив.”[1]

Другите търсения – в сферата на духа, изкуството или науката – са по-благородни. Геният получава интелектуални прозрения, които не може да осъществи, тъй като надхвърлят мярата на постижимото в този свят. След като се убеди, че не е в състояние да реализира в съвършенство първоначалното си прозрение, превърнало се в единствен смисъл на неговото съществуване, той преживява дълбок срив на духа и загива. Много често такава фатална развръзка виждаме у поетите.

Не без трепет наблюдавах и продължавам да наблюдавам, съдбините на света. Човешкият живот на всяко едно равнище е трагичен в своите прояви. Дори любовта е изпълнена с остри противоречия, а нерядко и с фатални кризи. Така всяко земно явление още от самото си зараждане носи печата на разложението.

Бях още млад (осемнадесетгодишен), когато ми се случи да преживея исторически събития, чийто трагизъм надхвърляше онова, което бях срещал в книгите. Имам предвид Първата световна война и последвалата я социална революция в Русия с всички ужаси, произтичащи от подобни събития. Страшна картина е разрухата на една огромна империя. Решителна и безпощадна е схватката, когато „отрудените и обременените”[2] в своето отчаяние решат да поведат борба за правата и достойнството си. Живеех в самия епицентър на страданията на многомилионни маси – започваше продължителен „смъртен бой”.

Заедно с това се рушаха и юношеските ми мечти и надежди, което по странен начин водеше до ново, по-задълбочено разбиране за смисъла на битието изобщо. Умирането и гибелта се сливаха с възраждането. Битието е грандиозно по своите корени и безкрайно велико по своите цели. Ако се стремим към цялостно познание на всичко съществуващо, ако в дълбините на съзнанието си не губим от поглед Абсолютното Битие, то духът ни ще се сведе да приеме всичко, което се случва в тварното космическо битие. Създателят на този свят живее вечно. Той е в основата на нашето битие и силата Му е достатъчна, за да ни възкреси след смъртта. Ние обаче имаме нужда от опита за смъртта, за да познаем, че сме извикани за живот от „нищо” по волята на Небесния Отец. Необходимо ни е самопознание, за да може всяка наша крачка да бъде в съгласие с истинското непоклатимо Битие. О, това не е нито лесно, нито просто: стотици пъти ще ни докосва огнен ужас и всичко в нас ще се свива от пределна болка. Но Той е победил[3], и призовава и нас да Го последваме[4]. Докато вървим след Него, ще преживеем съответните за всеки един етап мъки. Духът ни ще се разтърсва от страх и е възможно в мислите си да влезем в спор с Господа, обвинявайки Го за всички страдания. Нужна е твърда вяра, за да не отпаднем от Него. Но ако нощта на нашето невежество поне веднъж е пронизал блясък на мълния; ако при светлината на тази божествена мълния в душата ни се е запечатало решението: или да пребъдем с Него, в Неговата Абсолютност, или по-добре абсолютна смърт – среден път няма – то, възможно е и на нас да ни се даде радостта от вечната победа.

Ако Небесният Отец ни е привлякъл към Единородния Си и събезначален Син, като ни е показал в степента на нашата тясна възприемчивост бездънната мъдрост на Своето Слово-Логос и непристъпната висота на Неговата Любов, ще видим, че у Бога няма трагедия. Тя съществува само в съдбините на хората, чийто идеал не надхвърля пределите на земята. Христос съвсем не е трагичен образ. Трагичният елемент е чужд дори на Неговите всекосмически страдания. Любовта на Христос безмерно страда през цялото време, докато Той е с нас на земята: „О, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?”[5] Той плакал за Лазар и сестрите му[6]; скърбил за жестокосърдечието на юдеите, избиващи своите пророци[7]; в Гетсимания душата Му „била прескръбна до смърт”, „а потта Му била като кървави капки, падащи на земята”[8]. Той е живял трагедията на цялото човечество, но в Него Самия трагедия няма. Това става ясно от думите Му към учениците малко преди мироизкупителната молитва в Гетсимания: „Моя мир ви давам.”[9] И още: „Аз не съм самичък, защото Отец е с Мене. Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света.”[10] И пак няколко седмици преди Голгота: „Иисус начена да открива на учениците Си, че Той трябва да отиде в Иерусалим и много да пострада… и да бъде убит, и на третия ден да ВЪЗКРЪСНЕ.”[11] И отново: „Не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си.”[12] Не в Него е трагедията, а в нас.

Така и християнинът, получил дара на Христовата любов, при цялото съзнание, че все още не е достигнал пълнотата, избягва трагедията на всепоглъщащата смърт; в болезненото състрадание и плач в молитвата за света той не става жертва на безизходното отчаяние от неизбежната гибел. Неговото виждане става по-ясно, когато молитвата му по някакъв начин навлезе във вековния поток на гетсиманската молитва на Христос: когато тесните граници на индивида бъдат разкъсани и стената на времето – преодоляна; когато на човека се даде опит от състоянието: „аз съм”. Усещайки животворното дихание на Светия Дух, Който се моли в него, той предвкусва окончателната победа на Светлината. Христовата любов, дори при най-напрегнатото състрадание, което е същността на „ада на любовта”, поради присъщата ѝ вечност, остава безстрастна. Тази любов истински и пълно живее трагедията на човечеството, тъй като нейно свойство е да съучаства в страданията на цялото творение и преди всичко на човека. Не зная как да пристъпя към описанието на реалния, а не въображаемия духовен опит, който може да изглежда противоречив за формалната логика. Благодатта е изключително богата по своите прояви. Да вземем един от най-ярките примери.

В Христос ние сме получили откровение за непреходната ценност на човека. Ние го обичаме като собствения си живот. На моменти ни се дава да съзерцаваме несравнимата красота на този образ на Всевишния Бог. А когато видим това безценно същество в състояние на падение, сърцето ни естествено се съкрушава и търси пътища, за да спаси възлюбените, тъй като Господ е излял върху нас благодатта да познаваме Неговия път. Думите на църковната проповед твърде често падат или край пътя, или сред тръните, или на каменисто място. Тогава душата се обръща с молитва към Онзи, Който е създал човека. Убеждаваме се, че Сам Бог не иска да наруши свободното самоопределение на хората. От усилието да преодолее чрез молитвата на състрадание вкаменените сърца на възлюбените, душата съвсем реално се усеща изправена пред стената на смъртта. Това състояние наподобява скръбта на майка, която държи в ръце умиращото си дете, плода на своята утроба. Чувството за безизходност, за неизбежна гибел, поглъща всяко друго чувство и душата на молещия се „умира” с онези, за които се моли.

Единородният Син на Отца е приел от нас смърт. Той умира на Кръста, носейки в Себе Си нашата гибел чрез Своята любов „докрай”. Но Бог Го е възкресил.[13] Същото обещание е дадено и на всички вярващи в Него – Христа Бога.[14]

Положението на човека е по-сложно: самите ние все още не сме напълно свободни от греха, т.е. носим в себе си своята собствена смърт. В молитвата си за нашите братя и за света като цяло ние не умираме телесно изведнъж, но в духа си и ние живеем реално тяхната смърт; а ще дойде ден, когато и ще умрем.

Със Своята смърт Христос е потъпкал смъртта на Адам и неговите потомци. В това е залогът за нашето възкресение.

Молитвата за света е една от най-тягостните и безизходните в смисъл, че духът ни никога не постига напълно своята цел. Когато се моли за себе си, човек може да почувства в дълбините на сърцето си прилив на тиха любов и мир. Това състояние се запазва за известно време. Но в молитвата си за света, дори при най-горещата и продължителната, душата скоро разбира, че тъмният облак на омразата продължава да тегне както преди над земята: твърде много са онези, които са „обикнали повече мрака (омразата), нежели светлината” на Божията любов[15].

И странно, и мъчително е това, че светът в по-голямата си част не приема Духа Божи. Молитвата се връща при молещия се не само с усещането за безплодност, но дори на още по-голяма скръб. Това усещане, разбира се, е погрешно. Да, търсената промяна в духовната атмосфера на вселената не е постигната, но ако нямаше молещи се хора, „властта на мрака”[16] би нараствала с още по-голяма динамика.

Онези, които не са преживели със сила описания опит, все пак лесно ще ме разберат, ако по Божие вдъхновение са се молили за света или за отделни, скъпи за тях хора. Често при такава молитва сърцето бързо навлиза в живота на онзи или онези, за които се моли, и знае какво става с тях: дали изпитват радост и покой, или тревога и печал, а понякога и ужасния мрак на ада или друго подобно зло. Молещият се усеща тези състояния като свои собствени. Това е своего рода заблуда: в действителност чрез молитвата душата вижда-живее-слива се с онези, за които се моли. Ако тягостното чувство, което изпитваме, се преобрази в радост или покой, това е верен признак, че молитвата ни е чута: болният ще оздравее, отчаяният ще получи светлината на надеждата; надвисналата беда ще премине и т. н.

Именно такова общение в битието с хората и дори с този свят като цяло е присъщо на истинската молитва. Обхватът на ставащото в света може да нараства до неопределими широти. Животът на молещия се дух може и трябва да получи космическите измерения, които изискват от нас евангелските заповеди на Христос. В Христос човек наистина става всемирен: не в смисъла на философския синкретизъм, а според обема и мащабността на обхващане на реалното битие; според доближаването си до последните граници на възможния жив опит в духа.

Един пример на бърз отговор на молитва давам в книгата си „Свети Силуан Атонски”[17]. Блаженият старец сам ми разказа как, след като прочел писмото, изпратено от един митрополит, се обърнал към Господа и още при първите думи усетил в сърцето си мир и радост. Старецът веднага отговорил с писмо, че „дъщерята на тази жена е жива и щастлива”. Последвалото търсене потвърдило верността на неговото усещане. Самата дъщеря казала на една чужденка, която я посетила: „Предайте на мама, че съм добре и сме щастливи с мъжа ми. Но много я моля да не предприема повече такива действия, защото ще навреди и на мен, и на него.” Това станало по времето на Сталин, когато всеки контакт с хора от чужбина поставял под подозрение човека, живеещ в Русия, и го излагал на опасност от заточение в Сибир.

Опитът от трагизма на земните съдбини е необходим за нас. Той ни разкрива границите на тварните ни дарби, когато те са откъснати от сътрудничество с Бога. Естествено е след провала на всички наши усилия и страдания да се отворим за новите хоризонти на вече друг, безкрайно по-висш свят. Тогава вместо „фатален край”, както става с повечето гении на човечеството, настъпва благословено начало. То може да ни се яви като Светлината на Възкресението, като на влизане в нетленния свят, където няма място за трагедия, защото там цари безначалната вечност.

От собствения си опит установяваме факта, че човечеството в по-голямата си част и до ден днешен не е дораснало до християнството, което проповядва Евангелието. Отказвайки се, независимо под каква форма и предлог, от Христос като Вечен Човек и преди всичко като Истински Бог, хората губят Светлината на безначалното Царство и славата на богосиновството. „Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз, за да гледат Моята слава, що си Ми дал, защото Ме възлюби, преди свят да се създаде.”[18] Онези, които са се докоснали до светия пламък на любовта на Светия Дух, пребивават с ума си в Неговото Царство, жадувайки мъчително да станат достойни синове на това Царство. Чрез действието на Светия Дух, Който изхожда от Отца, се побеждава грехът на отхвърляне на любовта на Отца, явена ни чрез Сина.[19] Почувствали Христос като Бог-Спасител, с духа си ние възхождаме отвъд границите на времето и пространството; навлизаме в онази форма на битие, за която понятието „трагедия” е неприложимо.

Откъс от книгата „За молитвата“

Превод: Мила Игнатова


Бележки:

[1] А. С. Пушкин, “Борис Годунов”. В: Сочинения в 3 тт. Т. 2. М. 1955. С. 282 – Бел. прев.

[2] Вж. Мат. 11:28.

[3] Вж. Иоан. 16:33.

[4] Вж. Мат. 16:24.; Лук. 9:23 и др.

[5] Мат. 17:17.

[6] Вж. Иоан. 11:35.

[7] Вж. Мат. 23:30 и сл.

[8] Вж. Мат. 26:38; Лук. 22:44.

[9] Иоан. 14:27.

[10] Иоан. 16:32-33.

[11] Мат. 16:21.

[12] Лук. 23:28.

[13] Вж. 1 Петр. 1:21.

[14] Вж. Иоан. 3:15; 3:36; 6:40; 6:47; 11:26.

[15] Вж. Иоан. 3:19.

[16] Лук. 22:53.

[17] Архим. Софроний (Сахаров). Свети Силуан Атонски. С., ИК „Омофор”, 2008, с. 283.

[18] Иоан. 17:24.

[19] Вж. Иоан. 8:24.

Дарение за сайта

Архимандрит Софроний Сахаров

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 2/2021 - Любовта е компасът

Любовта е компасът

За втори път посрещаме Пасха, духовно подкопани от неизвестност и страхове, породени
Отиди горе