Молитвата от пресъхнало сърце е още по-скъпа на Бога

в Брой 5/2016 - За истинското и лъжливото смирение/Християнство

Разговор на Оксана Головка с прот. Фьодор Бородин, председател на храм „Св. безсребреници Козма и Дамян“ в Москва

Винаги има за какво да се покаем

Когато човек, който от дълги години редовно ходи на църква, открие, че на изповед споделя едни и същи неща, започва да се обезкуражава, да се чувства разстроен и огорчен. Някои хора изпадат в униние поради този факт.
Според мен в тази ситуация като цяло няма нищо страшно. Какво е всъщност християнският живот? Това е да „съблечеш ветхия … и да се облечеш в новия човек“ (Eф. 4:22, 24).
Но зад тези семпли думи стои грандиозна работа на човека над самия себе си и на Бога над човек през целия му живот. Греховете в нас, страстите, вредните навици се изкореняват през целия живот. Като голяма част от хората не могат и до своя край да ги изтръгнат от себе си. Затова не трябва да се разстройваме от този факт.
Например, каем се заради избухливостта си. Човекът се разкайва и се упреква за това, че крещи, чупи съдове, бие детето в яростта си. След 25 години, изпълнен с напрегната вътрешна борба, църковен живот, той се разкайва за този си грях с по-голямо съкрушение и болка, сега се чувства наранен и от най-лекото раздразнение, в което е изпаднал.
В проповедта на планината Иисус Христос казва, че самият помисъл вече е грях. Затова колкото и да работим над себе си, винаги ще има за какво да се разкайваме. И това е напълно естествено.

Необходимата помощ

Освен това е важно да разберем, че изповедта е винаги среща, двустранно действие: от една страна, покаянието като акт на човека и, разбира се, действието на Бога.
Както тайнството Венчание е не просто „записване на небесата“, а преди всичко Божи дар и помощ в изграждането на семейството, така и изповедта е дарът Божи, подпомагащ човека в преодоляването на греха.
Затова въпреки всичко трябва да се каеш и да чакаш Божието милосърдие да изцели греховете ти, да принесеш покаяние и да се смириш; да приемеш факта, че ще минат години, десетилетия, в които ще се каеш.

„Обичайното“

Ако човек живее дълбок покаен църковен живот, обикновено внимателно бди над себе си, не допуска тежки грехове, затова и изповедта му е кратка. Човек осъзнава, че го боли, че е грешен, например изпитва раздразнение, обида, завист, осъждане. И той го изказва. А понякога просто казва: „Обичайното, като всеки път“. И свещеникът вече знае за какво става въпрос.
Освен това, с напредване на годините в църковния живот на мирянина напредват и годините духовен живот на свещеника. Свещеникът е също толкова немощен и грешен човек, който търси помощта на своя духовен наставник и също така страда от своите грехове. И така с годините постепенно се смирява в немощ­та си. Вероятно преди 20 години младият свещеник е хранил някакви илюзии, че веднага тук и сега, той ще успее да промени всички, започвайки от самия себе си. А това не се случва.
Господ знае всички наши грехове, много повече от това, което можем да открием пред свещеника или да назовем. Той ни търси и обича. Изповедта е преди всичко покаяние и смирение: срамно е за двестотен пореден път да идваш при духовника, когото познаваш и който те обича, и ти да му обясняваш все същите неща.

За охладняването

Има една удивителна мисъл при светите отци, че молитвата, която принасяме към Бога от пресъхнало сърце, което не откликва, на Бог му  е по-драга и в Неговите очи е още по-ценна, отколкото молитвата, изливаща се от човека, когато всичко у него гори и когато всичко върви добре в духовния живот. Освен това, тя свидетелства, че дори в това изпитание, в тази сухота, в тази оставеност, човек въпреки всичко е верен на Бога. Струва ми се, че този принцип се отнася до изповедта.
Да, сега сме охладнели, ние не можем да заставим Божията благодат да действа в нас, когато пожелаем. За целта трябва да живеем в нея постоян­но, а това е признак на светостта, която липсва в нас. Но ние можем да свидетелстваме на Бога: „Господи, аз съм толкова грешен, че охладня душата ми, нищо не успявам да направя като хората, нищо не мога да изтръгна от себе си. Ти по-добре от мен самия го знаеш – но ето моята вярност и желанието ми да го преодолея като въпреки всичко се изповядвам и причастявам“.
Когато човек усети такова охладняване трябва да чете житията на светиите. Охлаждането идва от това, че човекът се е успокоил и е престанал да се бори с греховете си. И като цяло нищо страшно не се случва, но ето че тук-там се появява раздразнение, тук-там някои мисли си допуснал, но какво пък – нищо страшно, за което да се разкайваш. Но ако сравниш себе си със светите хора ще разбереш, че в теб, както у всеки човек, падението е бездна. Затова остротата на зрението ни е притъпена и ето, аз загивам и имам нужда от Христос.
Духовното охлаждане е, от една страна, изпитание: Господ оставя човека сам, за да се смири. А от друга страна, е следствие на това, че човек не е усърден в молитвата, в покаянието. Защото ако можехме да видим днес своите грехове, нямаше да настъпи охладняването и в изповедта. Щяхме всеки ден да се молим на колене и да викаме от болката: „Господи, освободи ме от това“.
Спомням си преди много години на една среща със студенти от Московската семинария, един младеж зададе въпрос на отец Кирил Павлов: „Какво да прави човек, когато в него всичко охладнее?“ Отецът му каза: „А ти молиш ли се повече?“, „Моля се, нищо не помага.“ – отговаря студентът. На останалите съвети на отец Кирил – „Нищо, не помага“. И отецът, който обикновено е сдържан и никого не би изобличил строго, му каза: „Е, брате, никой не ти е виновен за това. Твоя е вината да стигнеш до това охладняване.“ И това се наложи, защото състоянието на студента бе такова, че обвиняваше всички други за своето униние. Затова по отношение на охладняването трябва да търсим и собствената си вина. И в това също.

В Царството Божие ще влезе само смиреният

Господ се бори с нашето охладняване. Той има своите педагогически цели по отношение на всеки от нас по време на цялото наше  пребиваване в Църквата. От влизането в нея до опелото, Господ ни води и ни възпитава. В отговор вероятно на наши грешки, въпроси или неправилни действия или обратно – успехи, Той ни подава това, което може да ни даде. И целта на възпитанието на човека от Бога е да го направи такъв, какъвто би могъл да влезе в Царството Божие. Човекът, който не се е смирил, не може да влезе в Царството Божие. Затова целта на великия Педагог е да приведе човека към смирение.
Как се привежда човек към смирение, ако той самият не го иска? Трябва да отстъпиш и допуснеш, да остане сам, насаме със собствените сили и изкушенията около него. И човекът пада. Той съжалява, тежко му е, страшно, страда. Но и следа от гордостта му не остава.
Например идва Великият пост. Човекът е издържал всичко: постил е строго, хранил се е малко, съблюдавал е устава, ходил е на всички служби. Приближава времето на Страстната седмица, той с упование очаква това забележително време. Вътрешно е спокоен, всичко е наред. И ето Господ отстъпва от него и допуска той да наруши поста с нещо сериозно, например да изпадне в немислима ярост, да се разкрещи някому. И човекът се смирява. Той решава, че е пропилял поста, че напразно е постил…
В крайна сметка той влиза в Страстната седмица с най-важния плод, със смирение и упование единствено в Бога. Уповавайки се единствено на милостта Божия. С разбирането, че Господ ти дава радост през Страстната и Светлата седмица не в отговор на това, че ти си направил нещо и си се потрудил, а просто защото Той е благ и те обича. И действително, такъв човек ще чуе думите на св. Йоан Златоуст: „Постили и непостили възвеселете се сега!“ и ще постига тази радост като отнася себе си си към  последните.
Затова мисля, че ако човек искрено се труди и иска действително да стане добър християнин, Господ всичко ще устрои. Така че по един или друг начин на човека му се открива някакъв нов опит, нова дълбочина. Трябва само да не отслабваш старанията, да не отпускаш безнадеждно ръце.

Превод от руски Мария Иванова

Pravmir.ru

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 5/2016 - За истинското и лъжливото смирение

Отиди горе