Месене на хляб, вяра и приятелства

в Брой 5/2010 - Градовете и ние/Общество

Хлебна къща „Св. Христофор“ – Габрово

В топлия следобед на 9 май 2009 г. за сетен път стоях пред олющената фасада на дюкяна за зеленчуци на моята прапрабаба. Спомнях си как като дете нейната дъщеря, прабаба ми Райна, заставаше на стъпалата на дюкяна към улицата и пържеше бухтички, с чийто аромат събираше децата в квартала и ние се надпреварвахме коя бухтичка на какво животно прилича. Моите все ми приличаха на таралежи и сигурно и затова си остана любимото ми животно, което по-късно в живота ми щеше да се окаже важен символ.

Надежда Савова
Надежда Савова е кандидат-доктор по културна антропология в университета Принстън, САЩ, където пише докторат на тема „Сравнителни културни политики за социално развитие чрез сравнително изследване на това как сродните, но и различни мрежи от общностни културни центрове в България (читалищата), Бразилия (точки на културата/ pontos de cultura) и в Куба, копирани директно от Русия (ca- sas de la cultura) модифицират на местно ниво световните програми на ЮНЕСКО”. Като консултант експерт към ЮНЕСКО, 2009 г., Надежда създава Международ- ния съвет на самодейните средища, (International Council for Cultural Centers (I3C), който обединява над 50 страни с подобни на читалищата организации. По време на бакалавърските си степени по международни отношения и испанска филология със стипендия в университет в Южна Каролина Надежда прекарва по различни програми 5 семестъра в различна латиноамериканска страна за академични проучвания, смесени със стажове и доброволческа социална дейност. В момента Надежда води курсове в катедрите по социология и културна антропология на Софийския университет, координира дейностите на културния кентър Хлебна къща „Св. Христофор” и международната мрежа в 6 страни, организира Първата световна среща на културни центрове от 56 страни от цял свят в София през 2011 г. и започва магистратура по богословие

Вече на 26 години, по неравната повърхност на старите стени сякаш разчитах траекториите, извървени през 53-те страни, които през последните 8 години бях обходила като антрополог и пътешественик и които сега се свързваха трайно в съзнанието ми с осезанието за техните аромати. Освен изпитан в мен самата, изучавала съм този феномен като социален процес на оформяне на паметта в част от доктората ми по културна антропология в университета Принстън, САЩ. Конкретните общности, за които писах, бяха хора, свързани с традициите по приготвяне и продаване на храни по улиците на Бразилия и Куба, съчетано с пеенето на хумористични песни за храната.

Сетивната антропология е цял раздел в изследването на културните особености и на градската среда, който се опитва да разбере през човешките сетива промяната на икономическата, политическата и социалната среда.

Съвременните градове страдат от една ясно осезаема болест – губят все повече вкусовете и мириса си, като паралелно с това са подложени на все по-голямo санитаризиране и забрана на уличната храна в регулациите за хигиена и същевременно с все по-голямото замърсяване от масовите миграции и урбанизация. Градската тъкан се променя толкова бързо, че поражда в обществото постоянен сетивен стрес, който често е неосъзнат, но може да бъде усетен в начина, по който хората говорят за вкусовете и миризмите, които им липсват.

Прабаба ми например най-често споделяше как си мечтае отново улицата да замирише на топъл хляб, така както преди комунизма на всеки ъгъл е имало фурна, където хората са пекли домашно приготвените си пити. Общностните фурни били събирателен центьр, подхранващ усещането за социална принадлежност и общност. Там хората се сьбирали не само за да пекат своите домашно приготвени продукти, но и замесвали познанства, приятелства, шеги и взаимна помощ между индивиди, чиито пътища трудно биха се преплели (и в днешно време все по-рядко се преплитат) без фурната като общо средище. Жените слагали върху хляба просфорен печат с гравиран кръст по стара българска православна традиция и дори след като религията бива забранена продължили да полагат свещения печат, но не отгоре на хляба, а отдолу, за да не се вижда! Скоро обаче малките фурни били набедени като частно предприемачество и затворени, а хората привикнали със заводския хляб и старите печати се потулили по раклите, а преди се предавали от поколение на поколение като най-скъпа реликва за приемственост на семейните духовни ценности. Хората престанали да месят домашен хляб с печата на Светия Дух, така както и все по-рядко вкусвали от хляба на светото причастие и изгубили традицията на евхаристийното събрание.

Месене на хляб за Гергьовден в Хлебната къща
Месене на хляб за Гергьовден в Хлебната къща

И аз, макар откърмена с християнска вяра и ценности и рисуваща икони от 12-годишна, открих причастието чак на 23 години в българската църква „Св. св. Кирил и Методий” в Ню Йорк, когато започнах да уча в Принстън. Чувствах се сякаш цял живот бях живяла в заблуда. И наистина бе така: разбрах, че вярата има не само мисловно (емоционално)духовно измерение, но и физическо и плътско, така както човек е плът, душа и дух. Именно поради това неразривно единение по своята обич Бог сам избира да стане човек и да изпита тежестите на духа в материята, давайки на хората във всекидневните им борби из това постоянно училище, наречено „живот”, най-голямата сила за духовно живеене: физическото вкусване и приемане на самия Бог, чийто Свети Дух слиза в хляба на светото причастие по безграничната Божия любов (обвила се във малко хлебче) и с нужното наше усилие за обща молитва и за личностна съзнателна подготовка с физически и духовен пост и изповед.

Какво чудо е, че физически поемаме в тези ограничени тела безграничната Вселена! Подобно на утробата на Дева Мария Бог ни е подарил многократно да преживяваме Благовещението и да го поглъщаме в нашите утроби с редовното причастяване, което за повечето гърци и руснаци е всяка неделя и на празници, а сред българите осъзнах, че най-често (ако въобще все още се практикува!) причастието се взема основно 4 пъти годишно след големите пости. Именно причастието – а не земите, фабриките или свободата да пътуваме – е най-ценното (безценно!) съкровище, което комунизмът е откраднал от българите! А още по-тъжно е, че именно то е и последното, за което те се сещат при оплакването по отминалите времена.  Тези вътрешни размисли протичаха в мен паралелно  с изследванията ми за докторската теза за Принстън, която ме отведе обратно в България, за да изследвам най-старата неправителствена организация с мрежов механизъм в Европа и най-вероятно в света: читалищата. Сравнявах социалната роля на българските читалища с подобните на тях културни мрежи в Куба и Бразилия, развити на читалищния принцип, без това да е осъзнато или официално признато, тъй като Русия копира и разпространява модела на читалището като свой „дом на културата” по целия социалистически свят до Куба и впоследствие Бразилия.

Проучване на Европейската комисия доказа, че читалищата са най-старата неправителствена организация в Европа, и то уникална с това, че е обединявала хора с различно икономическото и социално положение и че е оперирала в мрежов принцип с повече от 2000 читалища, създадени между 1856 и 30-те години на ХХ век.

Мечтата ми беше да помогна за създаването на читалища там, където все още липсват, но вместо големи и сиви, те да бъдат уютни малки места, в които да участват всички човешки сетива, по сходен начин с физическия и духовния синтез на цялостното живеене на  църковната Литургия, във вкусването на причастието, с вдишването на тамяна, под погледа на иконите и сред звуците на песнопенията.

Когато на поклонение във Витлеем през 2008 г. разбрах, че Витлеем или „Бет-лехем” означава на еврейски „дом на хляба”, ме осени, че именно това може да бъде същността на моя мечтан „дом на културата”, който да сплоти най-много и различни хора. Наистина кое е най-универсалното, приятно и обичано от всички нещо, чието приготвяне да не изисква специални умения, но да е и артистично? Предположих, че би било месенето на хляб и украсата на празнични погачи. И онзи 9 май на 2009 г. старият дюкян за зеленчуци ми се стори точното място където, научно казано, можеше да се изпробва хипотезата.  Девети май  се оказа освен общоизвестния Ден на Европа, денят на св. Христофор и вторият най-важен празник на св. Николай Чудотворец (пренасяне на мощите му в гр. Бари, Италия) и св. пророк Исая, предсказал в големи дълбочини въплъщаването на Бога. Името Христофор значи на гръцки „носещ Христос” и тъй като символът на Христос е хлябът в определен смисъл името сякаш обозначава хората, които носим (по най-различни начини, и на ръце, и в душите си) хляба в многото му измерения.

sv.nikolaiТака името на Хлебната къща дойде само и синтезира същността на заниманията, в които освен месенията като вид скулптура и другите артистични/културни занимания с модерни изкуства и занаяти, месенето на хляб щеше в някои дни да бъде придружено с беседи от богослов в които думите за „хляба” и правенето му взаимно да се допълват, разкривайки за хората тайнството Причастие. Свързано с  пътуването като метафора за живота и  като циклична реалност, мечтаех си къщата да събира хората от различните им пътища в едно спокойно и уютно място, дом за всеки странник и пътник, сближени около месенето на хляб и създаването на изкуство (от поезия до любителски театър и иконопис) по време на печенето на хляба в пещта. Някои от вечерите около месенето местни богослови и свещеници водят християнски беседи, в които често се разисква духовната и физическа подготовка за причастието и съвременни теми за прилагането на Божиите закони във всекидневните борби. И наистина тя беше осветена и отворена на Стефановден, 27 декември 2009 г., в чест на св. Стефан (тъй като и адресът  е „Сан Стефано” 26 и светецът е бил основател на първата християнска общност (в Йерусалим), а следователно най-важен закрилник на подобна инициатива за съборност).

Първата вечер на „Хляб и Слово” с местни богослови се състоя на 4 януари 2010 г.  в чест на св. Онуфрий Габровски, светъл и близък местен пример за живот в християнски ценности. Засега такива вечери на „Хляб и Слово” се организират редовно всеки вторник и четвъртък от 18,00 до 20,30 ч., и всеки, от която и да е възрастова група, да може да идва след училище и работа и да има възможност да води със себе си деца, приятели, баби, всеки гладен за топъл хляб, слово и изкуство!

Хлебната къща подслонява най-различни хора, на които огнената пещ помага – така както на хлябовете – да се надигат, растат и пречистват.

Красотата и чудото на хляба в християнския му смисъл е как целият Космос се е смалил и смирил до най-простичката, ала неизменно нужна основна храна за човечеството. Постепенно, месенето на хляб предизвика най-разнообразни трансформации в хората. За някои деца то стана алтернатива на времето пред компютъра; за някои възрастни, които за първи път пипаха с ръцете си брашно, месенето се оказа прекрасна терапия срещу стреса и избухливостта. Някои хора решиха да се кръстят, други пък осъзнаха тайнството Причастие и за първи път се решиха на изповед и пост в подготовка за този щедър подарък и лек, който постоянно чака християните, а е толкова безразсъдно пренебрегван.

Хлябът в къщата не се продава, а е плод на общ принос (от брашно, мая, месещи ръце и любов) и обект на сърдечно споделяне; допълващите артистични и културни дейности също се водят от доброволци и самата Хлебна Къща бе възродена от стария изгнил дюкян с паднал покрив с доброволни дарения на труд, средства и съпричастност. Такава е и формата на нейната администрация за момента. Къщата не е регистрирана като институция, а все още залага главно на принципите за самостоятелност, доброволчество и гъвкавост, но е под официалната шапка на Международния съвет на самодейните средища (М3С), или International Council for Cultural Centers (I3C), организация, на която съм основател и председател. М3С се зароди като концепция от проучванията ми на бразилските „читалища” (наречени „точки на културата”) и кубинските домове на културата и окончателно се оформи, докато работих като консултант в ЮНЕСКО, Париж през 2008 г. В момента е независима мрежа, регистрирана в България като неправителствена организация (сдружение с нестопанска цел в обществена полза), с асоциирани до момента 56 страни от всички континенти, които имат подобни на читалищата национални мрежи от общностни културно-социални центрове. М3С продьлжава да расте с потенциала да се превьрне в една от най-големите членски организации в света с минимум няколкостотин културни центьра във всяка страна. Хлебната Къща се представя от М3С като клон в Габрово от голямото дърво майка.

Освен програмата с православни беседи „Хляб и Слово”, водена от богословката Мая Иванова, към програмата „Хляб и изкуство”, Хлeбната къща се стреми да възражда художествени традиции и занаяти, най-вече естественото багрене с билки и шиене на произведения от гайтан (пана, плетени бижута), като така продължаваме тази вече изгубена и уникална габровска традиция, жива все още в ръцете на най-възрастната майсторка 89-годишната моя прабаба Райна и на по-младата майсторка по багрене Димитрина. С месенето на хляб смесваме и познанието за хлебните просфорни печати и организираме единствените в страната кръжоци по дърворезба на печати за хляб, воден доброволно от габровския скулптор и дърворезбар Калин Койчев. Мечтаем да възродим употребата на просфорните печати не само за църковните хлябове, но и за домашните пити. Житието на св. Христофор се оказа пряко свързано с духа на Хлебната къща, която щеше да е място за отмора от всекидневните товари и сила за тяхното преосмисляне.

Св. Христофор
Св. Христофор

Свети Христофор е живял в Ликия, Мала Азия, и починал около 250 г. Една от легендите за него разказва, че бил много силен и търсел най-могъщия сред царете, за да му служи. Но видял господаря си, когото мислел за най-силен, да се прекръства всеки път, щом се спомене дявола, и да признава, че го е страх от него. Христофор го напуснал, за да търси по-могъщия от него. В една пустиня го намерил като черен рицар с ужасна дружина и се присъединил към него. Но както вървели по пътя, видели кръст; дяволът се отвърнал от кръста, заобиколил го отдалеч и признал, че се страхува от разпънатия Христос повече от всичко на света. Христофор напуснал и дявола, защото искал да служи на още по-силния Христос. Дълго търсил, до-като намерил един отшелник, който му казал, че Христос е най-силният владетел, но ако иска да Му служи, трябва да пости. Христофор отвърнал, че не умее това. И другото изискване – да се моли много, не можел да изпълнява. Тогава приел задачата да пренася хората на гърба си през една опасна река, понеже бил голям и силен. В ръката си носел голяма върлина и пренасял неуморно хората. Една нощ Христофор чул да го вика детски глас и видял едно дете, което молело Христофор да го пренесе на другия бряг. Взел го на рамото си и нагазил в реката, а товарът му ставал все по-тежък и тежък, пък и водата придошла. Уплашил се да не се удавят и му се сторило, че носи целия свят на плещите си. „Повече от света носиш”, проговорило му детето, „Господ, Който сътвори света, е твоят товар. ”Детето го потопило във водата и го кръстило. На брега Христофор признал Христос за свой господар, който му наредил да се върне обратно и да забоде пръчката си в земята и му казал, че тя ще се раззелени и ще цъфне. Когато Христофор се събудил на сутринта, видял, че от пръчката наистина е израснало палмово дърво с плодове.

Св. Христофор, изобразяван на иконите с пръчка, на която се подпира във водата, и дете на рамото, е покровител на шофьорите, моряците, летците, на всички пътуващи така както и св. Николай, затова по Божия промисъл не е чудно, че честваме и двамата в един ден. св. Христофор, което започна през май и продължи до октомври 2009 г. и все още продължава като вълничките от хвърлено в езерото камъче. Интересното е, че през тези месеци пътувах по работа на конференции и споделях идеята за Хлебната къща, без тя да беше станала реалност (отворена официално чак през декември 2009 г.), но в обмяната на идеи с хора от различни страни тестото за бъдещата Хлебна Къща се заквасваше все повече и повече, докато узря и втаса готово за България.

italia-slowfoodsisterBH
Slowfood ресторант в Италия

С искрата, запалена на 9 май, потеглих на поклонническо пътуване до скалните манастири в Кападокия (малоазийска Турция). Сред скалните гънки цялата структура на бъдещата къща се изчисти и оформи под Божията благословия, от всяко кътче монашески живот, от кухните и трапезариите издялани в пастелните скали до социалната организация на ранните християнски общности, традициите им на взимане на причастие и техните „агапии”, или „вечери на любовта”, когато споделяли хляб и братско единство. Благодатта, попила в скалите от хилядолетия молитви, беше брашното, с което дозамесих визията за Хлебната къща като огнище, което да създава около себе си общности. Затова и за освещаването на Хлебната къща набелязах деня на създателя на първата християнска общност, св. Архидякон Стефан, 27 декември. Дотогава, обаче, Хлебната Къща като идея щеше да извърви хиляди километри около земното кълбо и да се развие като най-различни методи за социално развитие.  След Кападокия пътуването ми, вече по работа, продължи към Италия, където успях да се поклоня на мощите на св. Николай в гр. Бари покрай участието ми в Световната конференция за социална теория, политика и изкуство (по време на Световното биенале на изкуствата във Венеция) във функцията на академичен изследовател на тези теми и на основател и председател на Международния съвет на самодейните средища (М3С) (International Council for Cultural Centers (ICCC) от позицията на М3С като институция представях и идеята за Културния център Хлебна къща. В разговор с хора от Световната организация за бавна храна в централата им в Италия (Slow Food International) те аплодираха идеята на Хлебната къща като модел за изграждане на мостове между храна, изкуство, култура и духовност и така се роди идеята Хлебната къща да стане член на мрежата Terra Madre, обединяваща производители и ценители на местни храни от всички континенти. И именно от тази мрежа бе първата общност, с която неформално Хлебната къща се побратими, в градче близо до града на св. Николай.

Над мощите на свети Николай виси кандило във формата на лодка, в която хора от цял свят принасят дар олио, донесено от техните страни: така лодката на светеца, покровител на моряците, носи в утробата си единението на човечеството в златните капки масло, хранещи пламъка неизгаснал от Х век след полагането на мощите.

peru-amazon-deteОт лодката със зехтина на св. Николай именно експерт на Slow Food по дегустацията на зехтини ме заведе да се срещна със стария майстор пекар от градчето Алта Мура, запазил традиционния огромен по големина местен хляб, известен в цяла Италия, като той се заинтересува да прави обучения с деца и символично побратимихме неговата фурна с бъдещата Хлебна къща в Габрово. От Италия, през Ню Йорк и българската църква „Св. св. Кирил и Методий” и румънската „Св. Николай”, с благословията на св. Николай успях да стигна до градчето, което е мястото в света, най-отдалечено от сухоземен път (може да се стигне само с лодка или самолет): това е град Икитос (Iquitos) в сърцето на амазонската джунгла на Перу, и то не в кой да е квартал, а Белен (Belen) или „Витлеем”, което, както вече казах, значи на еврейски „Дом на Хляба”! Белен е и дом на годишния Международен фестивал за изкуството като Мост към здравеопазването, организиран от Световната здравна организация с участници от близо 30 страни и известния комик Пач Адамс, който в болници и социални заведения по цял свят лекува хората със смях. В Белен освен семинарите ни по социално развитие чрез изкуство организирах за първи път уъркшоп (кръжок) за общностно месене на хляб, като идеята бе около това занимание неформално да анализираме чрез методите на положителната психология местните условия за социално развитие. Интересното е, че това се оказа единственото мероприятие от различните кръжоци по изкуства, отворени за всички, на което дойдоха освен жени и деца и мъже и младежи и всички заедно месиха хляб от оризово брашно, което се оказа изгубена традиция изместена от масовия бял хляб и вносни чипсове! В успеха на кръжока представители на Световната здравна Организация видяха потенциала да се създаде в Белен общностен интегрален здравен център, в който да има и програма Хлебна къща (всъщност името „Белен” на квартала) със забавни програми за месене на хляб като метод за обучения по здравословно хранене и живот.

peru-amazon-ruzeСлед фестивала  в Белен, Икитос, потеглих към Мачу Пикчу в Андите и по пътя спрях в малкото градче Оянтайтамбо (Ollantaytambo). Но вместо да стигна до руините на инките, от дума на дума с една инициативна местна жена се хванахме да създадем Хлебна къща в нейния дом като опит за малко частно предприемачество, от което да изучи децата си. Хлебна Къща на езика на инките кечуа (quechua) е Танта Уаси „Св. Христофор” (Tanta Wasi San Cristobal), като поради Христофор Колумб св. Христофор е всъщност един от основните светци в Перу и Латинска Америка. Малкият културен център се оформи от пренаредения хол на Соня и предлагаше на туристи да се учат от нея как да месят традиционния хляб на инките и да го пекат в интересната пещ, направена от голямо обърнато глинено гърне, свързано с комин. Танта Уаси показа голям успех още първите дни от съществуването си като самоиздържащо се предприемачество, където туристите с удоволствие се учеха как да правят царевичния хляб на потомците на инките, най-вече осеняващи личния контакт и общуване с местен човек.

peru-amazonBHОт Перу бях поканена на Световна конференция на културните центрове в Южна Корея, където за няколко дни преди конференцията отседнах в гръцката (вече корейска) православна църква „Св. Николай”, чийто свещеник се оказа доктор по християнска история на изкуството от моя университет в САЩ, Принстън. С неговата благословия един ден с енорияшите правихме хлебчета с оризово брашно и кръстна украса, като месенето събра отвъд езиковата бариера ръцете на корейци, руснаци, румънци, гърци, българи, сърби, американци и канадци. За сетен път „Св. Николай” присъстваше осезаемо по пътя ми, както и след това от Корея до Южна Африка за участие във Върховната среща на изкуствата и културата. По пътя имах прекачване в Токио, което за един ден ме отведе до руската (вече японска) църква „Св. Николай Японски”, руският монах покръстител на Япония, където също се вдъхновиха да организират месения на хляб за енориашите.  На пристигане от Токио в Йоханесбург видях  с трепет, че хотелът ни за конференцията се оказа до гръцка православна църква, и то посветена на… свети Николай Японски! В съзнанието ми отново се очерта лодката кандило на св. Николай в Италия, откъдето потеглих със семенцето на идеята за Хлебната къща и което до Южна Африка вече бе пуснало коренчета, и то в неочаквани за мен общности.

В Йоханесбург представих модела на Хлебната къща в общностния културен център Арекопаненг, за който чух от една позната като пример за интегрирано социално развитие в един от най-бедните квартали на града. Там случих техен празник, на който месиха традиционни африкански хлябове и им хареса възможността да развиват около редовното месене на хляб от различни поколения кръжоци по био земеделие. Арекопаненг бе създаден от организация с общностен център и в Кейптаун, където и отидох след конференцията по покана на един културен център за месец да преподавам иконопис.

И така – отново на път, но този път с кола, се отправих от „Св. Николай Японски” в Йоханесбург до Кейптаун, през равни каменни пустини и сухи каньони, отвъд заснежени планини с борови гори и край нос Добра надежда през огромни бели дюни, нашарени от стада зебри над океана, пълен със семейства мигриращи китове. Пристигнах в Кейптаун в подножието на планината, наречена Масата на Тайната вечеря и културният център, където преподавах иконопис, се оказа до единствената православна църква в града, гръцкия храм „Св. Георги”. Така в Кейптаун Хлебната къща се оформи в помещението за сбирки на църквата „Св. Георги”, където в неделите след Литургия правенето на хлябове и украсата им с кръст събираше деца, родители, тийнейджъри и баби, които се радваха на разчупването на разделението, което обикновено се получавало в групички по възраст, пръснати из голямата стая.  Същевременно универсалната  геометрия в иконописта пък се оказа вратата към православието за хора от различни християнски разделения, други религии и етноси. В курса се приобщи Барбара, или на български Варвара – индийка, която от протестантство преминала в православието чрез съпруга си грък, както и Били, ирландски католик, с когото се запознах, когато организирах месене и украса на хлябове и в местния старчески дом, наречен „Ноа” („Св. Ной”). Заедно с църквата „Св. Георги” и дома „Св. Ной”, наблизо се оказа и центърът „Бет-Уриил” („Дом на Архангел Уриил”, ангела на светлината, където пълнолетни младежи, сираци или от семейства с финансови или социални проблеми живеят заедно, докато се установят стабилно самостоятелно, и се издържаха с правенето на артистични предмети за продан.

Една вечер с Барбара и Били организирахме за момчетата месене на хлябове, които занесохме да опечем в църквата „Св. Георги”, за да може да усетят духа на православния храм и разберат дълбочината на хляба през иконите на умножението на хлябовете и Тайната вечеря. Сред топлината на свещите и мириса на хляб момчетата, всички християни, но въведени в протестантската  практика, споделиха, че усещат християнството по нов, различен начин, и че биха искали да разберат какво значи „Причастие”. (Протестантството е загубило това основно тайнство и приток на благодат.) Пламъкът в очите им бе най-силното свидетелство! С големи тави и мпровизирано шествие, разнасящо аромата на топъл хляб, занесохме обратно хлябовете, за да преломим и споделим в „Бет Уриил”.  Впоследствие момчетата от „Бет Уриил” споделиха как месенето за тях било много приятна и ефективна „терапия срещу агресията”, а след това им дойде и предприемаческата идея да правят хлебчета с украси и да ги продават в квартала и дори да носят като дарения на възрастните хора от старческия дом на Било „Св. Ной”. Едно покръстено френско семейство от „Св. Георги” пък започна да обмисля как правенето на хляб с различни поколения може да се внедри и в дейностите на здравния център „Филани”, който те създали в едно от гетата на Йоханесбург.

Напуснах Кейптаун, когато всички тези инициативи узряваха и все още се променят. Само няколко дни след като се върнах през октомври от околосветското пътешествие в България, явно нещата бяха узрели и тук, защото таванът на стария дюкян изцяло се срути от старост и остави дупка към небето, която ясно показа, че вече е време Хлебната къща да се роди. След отчаяни разговори с много майстори най-сетне един случаен разговор с отец Петър, родом от село близо до Габрово, доведе до точните хора, които направиха покрива с голяма доза дарен труд и завършиха ден преди големите есенни дъждове. За пещта пък труда си местният майстор Стефан изцяло дари и завърши за деня на св. Спиридон, покровител именно на зидарите и майсторите. А 4-метровите стени аз и приятели боядисвахме при минус 10 градуса. След какви ли не комбинации, накрая с Божията благословия всичко бе готово точно за Стефановден, както бе предвидено, и с над 50 души от града и от различни части на страната се помолихме със свещ в ръка Хлебната къща да бъде едно огнище на добрина между хората.

С тази надежда  отидох и на Световната конференция  по глобално затопляне в Копенхаген където участвах в сесиите за ролята на изкуството и културата в утвърждаването на екологично мислене в съвременното общество. На базата на Хлебната къща като модел за културно-кулинарен и екологичен център, признат от Слоу Фууд, и от името на Международния съвет на самодейните средища поканих присъстващите да стартираме световно движение, наречено BREAD Movement (Bridiging Resources for Ecological and Art-based Development), или на български „ХЛЕБНО”, акроним от „Хляб, любителско изкуство и екология за българското ново общество” като местно движение за България.

Учени твърдят, че да правиш сам своя хляб е първата стъпка към устойчив начин на живот и на базата на това твърдение движението „ХЛЕБНО”/BREAD Movement се надява да мотивира хора в различни части на света да си организират общностни месения на хляб като обединяваща творческа дейност, която стимулира екологичното, социалното (и потенциално християнско религиозното) мислене и местна самоорганизация и дори гражданско участие.

По този начин движението „ХЛЕБНО”/BREAD Movement мотивира и свързва хора и местни институции от цял свят да организират колективни месенияна хляб, които да се съчетаят с дискусии и изработване на планове за местно и национално устойчиво екологично развитие.

След стартирането на движението през февруари 2010 г. на международната среща на православни младежи, организирана от Syndesmos в Брюксел, също направихме общностно месене с православна тематика, което побратими Хлебната къща с един енорийски център в Москва, където ще започнат да организират кръжоци за хляб, съчетани с беседи. Оттам в Холандия на гости на познати случайно срещнах бразилка, която вече бе чула за Хлебната къща посредством Световната среща в Копенхаген и движението ХЛЕБНО, и изяви ентусиазъм в Амстердам моделът да се разработи като място, където многобройните етнически групи (над 150) да споделят своите хлебни традиции и да месят заедно като опит да се постигне по-голяма интеграция и социална кохезия. По идеята в Амстердам вече работят група студенти по социално предприема-чество и HUB центъра за социални предприемачи, който се оказа точно до руския храм „Св. Николай”. Макар проектът в Амстердам да е основан на разнообразните културни традиции на хляба, а не на религиозните му аспекти и духовна същност, за сетен път пътуването на идеята бе под покровителството на двамата светци закрилници на пътуващите – св. Николай и св. Христофор.

Най-скоро побратименият център част от мрежата Хлебни къщи е културният кентър „Живот” (Wujoud) на православните араби в стария град на Йерусалим. С тях и с техния сроден център във Витлеем се запознах, докато бях на Божи гроб за Великден през март 2010 г. Така Хлебната къща за една годи-на направи пълно завъртане през „Витлеем” в Перу до самия свещен град, явно носещ от съграждането си известието за раждането на „Хляба”, надеждата за слизането на Бога. С Wujoud в Йерусалим замислихме създаването на документа-лен филм за традициите на православ-ните араби, основно през погледа на възрастната презвитера на свещеника от малкия и скрит от повечето туристи храм „Св. Николай” и „Св. Яков брат Христов” до самия гроб. Къщите, свързани с Хлебната къща, продължават да се множат, което показва, че една толкова проста идея за всеобщо обединяваща дейност има многобройни пластове в зависимост от съпътстващите я дейности и социално-културен контекст. С движението „ХЛЕБНО” в България се надяваме да вдъхновим църкви да организират подобни месения на хляб с техните енории като начин да се надгради практиката на неделното училище и да има и седмични интересни занимания за всички поколения, след като възрастните свършат работа, а учениците – училище (това в Габрово е вторник и четвъртък от 18,00 до около 21,00 ч.).

Месенията на хляб с нерелигиозна насоченост могат да бъдат инициирани от неправителствени организации и дори неформални групи хора, които да се съчетаят с изкуство, дискусии, решаване на местни проблеми и други форми на гражданска активност.

Изведнъж, сякаш с мигването на око, осъзнавам, че е седмицата преди 9 май. Минала е цяла година, откакто поех в шепи семето на Хлебната къща. Отново е 9 май, но вече 2010 г., и отново топлият следобед дреме на улицата пред стария дюкян. Само че този път улицата мирише на топъл хляб и се чува глъчка на различни хора. На старата ракла сред целия шум по чудо тихо спи най-новият член на Хлебната къща, таралежчето (специално гледано в Африка за домашен любимец), което купихме в София, за да вдъхновява децата да бъдат „таралежи без бодли”, или както нарекохме детската програма за хляб и изкуство: „НадЕжко”, т. е. таралежковци над еженето и гнева! Днес отворихме и второ пространство в Хлебната къща, бъдещата грънчарска работилница, където на традиционно колело, задвижвано механично, деца и възрастни ще могат да ваят свещници, кадилници, купи.

Грънчарско колело в Хлебната къща
Грънчарско колело в Хлебната къща

Архитектурата на старата къща предразполага към разгънато и нестандартно, но артистично и симво-лично разположение на три пространс-тва, които обединяват три основни за православието момента на „домостроителството” т.е. интегрирането на Божието царство в целия земен свят. Първото, подземно пространство (в миналото изба за съхранение на зеленчуци) ще бъде стаята за глина, като глината в българската християнска символика е свързана със създаването на човека от пръст; над стаята за глина се помещава вече оформената „земна” стая за тесто, месене и традиционната пещ (в миналото дюкянът за продажба на зеленчуци с прозорци и стълби към улицата), като хлябът в България и като цяло християн-ската култура се свързва с Бог и Неговото въплътено слизане на Земята, както и свободата на човек да избира своя път и степента, до която Божиите принципи на взаимоотоношения да навлязат в живота му; символично човешкият избор да меси и поглъща просфорния хляб. Тази основна стая на свой ред ще се свърже чрез дървена стълба по едната от стените с третото пространство, което е подпокривно помещение, оформящо своеобразен мезонет с голямата стая с пещта и където ще бъдат библиотеката и работилницата за дървени печати за хляб. Печатът – и следователно това трето, „небесно“ пространство символизира слизането на Небесното царство на Земята посредством слизането на Светия Дух в земната материя, например при полагането на печата върху хляба, който действително „оживява” като плът и кръв Христови в тайнството Причастие. Именно този трети елемент от къщата като пространство за книги и печати се надяваме да оформим с общи усилия до следващия 9 май и по този начин трите нива да създадат пълен, жив организъм от хора и дейности.

Празникът на Хлебната къща и на св. Христофор привършва и последните деца, баби, тийнейджъри и семейства си взимат довиждане с таралежа НадЕжко и се разотиват със смях, отекващ по улицата. По молитвите на св. Николай, св. Стефан и св. Христофор, старият дюкян се превърна от склад за зеленчуци, в склад за мечти, където зимата при рекордните минус 20 градуса сме прекарвали часове наред пред огъня на пещта и споделения физически и духовен хляб. Хлябът в Хлебната къща се оформи като тесто за моделиране на ценности, а именно ценността да оцениш малкото със скромността, с която цялата Вселена се роди в малко тяло, в пълна нищета сред ясла на животни, за да покаже простичко, че да си богат е да си беден откъм желания, но изпълнен с любов. Тези, които създавахме и продължаваме да създаваме къщата, много пораснахме през тези месеци и по светлия пример на св. Христофор се научихме да поемаме все по-леко всекидневните товари. Както хлябът се надига и олекотява в огъня, така и ние, хората, растем най-много изпод изпитанията: най-нужният квас, най-лекото бреме.

Надежда Савова

Д-р Надежда Савова-Григорова е културен антрополог (завършила доктората си от Университета „Принстън“, САЩ). Основател на Международния Съвет на Самодейните Средища като световна мрежа от културни центрове през 2008 г. Създател на първата Хлебна Къща в дома на прабаба й в Габрово, към момента - Народно читалище "Св. Св. Дамасик и Онуфрий Габровски – 2011". Координатор на международната дейност на Мрежата Хлебни Къщи,пътешественик (на Годината 2012 на Нешънъл Джиографик), презентатор, консултант по културни политики (към ЮНЕСКО и други международни организации), инициатор, иконописец, поет, фотограф.
Надежда Савова

Latest posts by Надежда Савова (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*