Маргарита Траянова – белият лебед на България

в Брой 8/2017 - На изповед не питат мъжете за аборта/Култура

Щастливо съчетание на талант и целенасоченост, на задълбоченост и фанатична преданост към балета е изкуството на заслужилата балетна актриса Маргарита Траянова. Лауреатка от Виена, Верчели и Варна, Траянова е носителка на всичко най-положително от българското балетно изкуство през последните петнадесетина години.
Ана Александрова, „С крилете на Терпсихора“, 1972 г.

Повече от четири десетилетия след думите на Ана Александрова, събирайки в една обща картина нейния танц по балетните сцени в целия свят, преподавателската й дейност и стотиците млади хора, имали невероятния шанс да се докоснат до изяществото на „българския бял лебед“ в редица стажове и уъркшопове, семейството й, пътешествията й, можем да се радваме на световно признание за Маргарита Траянова – една ярка и космополитна личност, недокосната от кривините на низкото съвременно изкуство. „Посланик на палци“ – така я нарича нейният верен спътник в живота, журналистът, поетът, преводачът Григор Григоров – онова най-положително от българското балетно изкуство достигна чрез нея до края на земята.
Българската прима-балерина на Софийската национална опера и балет и на балет „Арабеск“ – Маргарита Траянова, специализира в Санкт Петербург (тогава Ленинград) и в Брюксел, в школата на Морис Бежар. Едновременно учи балет и пиано. Следват гастроли във Франция, Белгия, Швейцария, Съветския съюз, Австрия, Куба, Китай, Мексико, Тунис, Гърция, Турция. Германия, Унгария, Югославия, Чехословакия, Монголия. Отвсякъде се връща с международни награди. От 1974 г. работи в Италия, а окончателно се заселва там през 1982 г. Работи като майстор на балета в Националната танцова академия, Операта в Рим, театър „Сан Карло“ в Неапол, Арена на Верона, Флоренция, Театро ала Скала от Милано. Преподава на най-големите балетни артисти като Карла Фрачи, Елизабета Тербабуст, Рафаеле Паганини, Хулио Бока и много други. Същевременно играе на сцената до 47-годишна възраст и е претворила стотици балетни роли в „Лебедово езеро“, „Жизел“, „Дон Кихот“, „Спящата красавица“, „Каменното цвете“, „Кармен“, „Кармина Бурана“, „Болеро“ и много други. И до ден днешен е част от журита на балетни конкурси в Италия и по света.
Разговаряме с нея в софийския й дом, пред огромния й портрет, нарисуван от неизвестен художник в първите години на нейната професионална кариера. Въпреки че тя от десетки години живее в Италия, домът е запазил духа на нейното аристократично семейство – с черното пиано и портретите на родителите й над него, библиотеката с грижливо подредените книги, черно-белите снимки от младостта й и уникалните предмети, които участват в създаването на уюта и творческата атмосфера в семейството.

Маргарита, това ли е родният Ви дом и тук ли премина детството Ви?
Не, детството ми премина в района на ул. „Парчевич“, недалеч оттук. Баща ми, Светослав Траянов – мустаклията от снимката, беше адвокат, но неговата страст беше музиката и той свиреше непрекъснато на пиано. Когато родителите ми дойдоха да живеят при мен в Италия, взех пиано под наем – баща ми не можеше да живее без музика. Преди да стане адвокат, е свирил на пиано в немите филми.
Майка ми беше оперна певица и работеше в Софийската опера. Може да се каже, че аз съм израснала в операта. Непрекъснато гледах представления, репетиции, застанала до кулисите. Но балетът винаги ме е привличал. Моята баба всеки ден ме водеше в балетното училище. Едновременно с това учех в музикалното училище, в класа по пиано. Обичах да свиря, но повече обичах да танцувам. Затова като завърших, избрах балета.

Значи мама и татко бяха първите Ви учители вкъщи. Опитвам се да си представя атмосферата – детето от малко привиква със света на изкуството и после му е трудно да излезе от него. Затова и Вие живеете цял живот в този свят… Все пак кои бяха първите стъпки и хората извън семейството, които бяха до Вас тогава?
Започнах да танцувам на 6-годишна възраст, на 10 години вече завърших първия експериментален клас на балетното училище. Първият хореограф, в чиито танци съм участвала, беше Анастас Петров. Участвала съм в много опери, където трябваше да играят деца. На 16 години вече работех в театъра.
Анастас Петров даваше възможност на младите артисти да учат главните роли на балетите. Веднъж така се случи, че една прима-балерина беше болна и нямаше кой да играе главната роля в „Лебедово езеро“. И възложиха на мен ролята на Одета и Одилия. Това е един от любимите ми спектакли. Така започна моята балетна кариера.
След това започнах да играя редовно и участвах в почти всички балети на операта: „Дон Кихот“, „Спящата красавица“, „Жизел“ и др. – в целия класически репертоар и във всички български балети.
Едновременно с това, работех и в балетно студио „Арабеск“. Там имаше по-съвременна концепция за балета и играех много роли като Кармен, Медея, Клитемнестра и много други.

М. Траянова и Ичко Лазаров в „Любовна магия“, постановка Марку Василе, АРАБЕСК, 1967 г.

И тогава се случи специализацията в Ленинград. Бяхте заедно с Константин Дамянов, Вашия балетен партньор?
Да. Имах уникалния шанс да работя с едни от най-добрите балетни педагози – Дотинская, Сергеев, Пушкин, които действително са едни светила в балета. Бях първата българка, която игра в Ленинградския балетен театър, в балета „Лебедово езеро“. Беше такова вълнение, все едно един сън… Бях в гримьорната на Ана Павлова, едно от най-големите светила в балета – наистина беше много емоционално преживяване.
Много сърдечно ни приеха в театъра. Бяха толкова семпли и сърдечни хора, въпреки че бяха големи артисти. И до ден днешен, като се видим някъде с тях (както с Макарова в Милано), си спомняме тези преживявания от младостта…
Имала съм късмета да пътувам много в чужбина. Бях в много от съветските републики тогава, във Франция, в Германия. В Белгия бях също на специализация при големия Морис Бежар. Наблюдавах неговата работа, как работи с балерините и балетистите. Това беше друга школа, много различна от тази в Ленинград.

Коя постановка на Бежар Ви направи най-голямо впечатление?
„Болеро“ с Йорг Дом – наистина гениална постановка на Бежар… Беше много вълнуващо да наблюдавам репетициите, понеже непрекъснато идваха десетки чужденци при него. Научих много не само като балерина, но и като педагог.

М. Траянова и Юрий Зубарев в „Дон Кихот“.

И така, пътищата на света се отвориха за Вас. Къде Ви отведе пътят?
Била съм в Китай, Гърция, Турция, Испания, Мексико… Канеха ме лично и съм пътувала сама, понякога с партньор. Например в Торино, направих второто действие на постановката „Лебедово езеро“. Същевременно бяха поканили гост – един френски балетист, и с него играхме двамата на сцената.
Или в Рим, с Антонио Витале – имаше балетна група, в която участвах. Също имах моя малка група в Италия, с която много пътувахме – в Швейцария, Австрия и други страни.
Бях в Монголия, после в Азербайджан и там беше ужасен студ – минус 35 градуса. Оттам трябваше да замина за Куба, имахме насрочени балетни спектакли. И пристигам след 17 часов полет от Мурманск (което е почти на северния полюс) в Куба, където беше 40 градуса. От Мурманск тръгнах с калпак и кожух – малко необичайно облекло за горещата Куба… Там имаше много важен фестивал, в който участваше кубинската прима Алисия Алонсо.

На какъв език си говорехте във всички тези държави? В Монголия, например, как се разбирахте?
На руски… От Улан Батор до Пекин пътувах с моя партньор през пустинята Гоби с влак…

Споменахте, че едновременно играехте на сцената и едновременно преподавахте. Как разбрах­те, че искате да преподавате?
В балет „Арабеск“ имаше един испански хореограф, който работеше в Академията по балет. Аз играех в няколко балета, които той постави тук  – например „Кармина бурана“. Един ден ми се обади по телефона и ме попита: „Би ли дошла да ме заместиш?“ Тогава бях много млада и исках да танцувам, не да преподавам. Но човек не трябва да взема такива важни решения веднага, трябва да преспи, да помисли… И действително, на другия ден си казах, че балетът е до време, а от един момент нататък, като спра да танцувам, ще трябва да преподавам. И се съгласих. Действително, от този момент нататък започна моята преподавателска дейност в Италия. В този курс идваха балетисти и балерини от цяла Италия, от всички балетни школи и театри. Това беше курс за професионалисти.

М. Траянова – Одилия и К. Стоянов – Зигфрид в „Лебедово езеро“, 1967 г.

Само в Италия ли преподавахте?
Не, преподавах още в театъра в Стокхолм, в Западен Берлин, в Дрезден, правех стажове в Австрия, в Испания – в Барселона. Но аз си държах много на работата в Италия, понеже работех във всички големи театри на договор – в Рим, Милано – Миланската скала, Неапол „Сан Карло“, Арена ди Верона, театрите в Триест, Катания, Торино, Флоренция.
Била съм също в Атер балет – една от най-известните балетни трупи, повече модерна, месеци бях там като педагог, имаха и балетно училище. В Рим съм работила в балетното училище към Операта. В Академията съм работила с големи балерини и балетисти, не с деца.
Има ли разлика в концепцията на балета „Лебедово езеро“ примерно в Куба, Монголия или Швеция, предвид това, че имаме три тотално различни култури?
Има разлика. В северните страни хората са малко по-студени, сдържани, по-точни, прецизни. Колкото повече отиваш на юг, всичко става по-експресивно, по-темпераментно. Но в балетната зала всичко е едно и също. Наименованията на стъпките идват от френски и звучат еднакво на всички езици.
Преди години навсякъде се играеше оригиналът на „Лебедово езеро“, без значение в коя страна се поставя. А в днешно време – всичко променят. В някои най-модернистични варианти мъже играят лебеди…

До кога продължихте да играете?
До 47-годишна възраст. Беше много трудно, понеже едновременно играех и преподавах. Доведох и дъщеря си тук в Рим, която трябваше да научи езика, да влезе в гимназия, а трябваше и да изпълнявам всичките си ангажименти към различните театри. За да танцувам, трябваше непременно да поддържам формата си. Беше доста стресиращо.
В последния ми балетен спектакъл участваше и дъщеря ми – Кристина. Тя също е балерина. Така предадох щафетата на нея и тя пое по моите пътеки. Сега живее във Флоренция и е много търсена от театри и школи в цяла Италия и чужбина като преподавател, да води стажове. От балерина постепенно стана педагог – тя прави точно това, което и аз бях правила.

Казахте, че сте имали малка група, с която сте пътували по света.
Бяхме международен екип от 6-8 души, от България и Италия. Цял спектакъл направихме, като букет с откъси от „Ромео и Жулиета“, „Кармен“ и други спектакли. Така направихме цяла програма за една вечер.

Има различни стилове в балета. Къде най-добре се чувствате?
В чистата класика се чувствам най-добре. Играла съм в много модерни спектакли, но това не е моят театър. Собствен стил не съм направила, защото не съм хореограф. Мога да препоставя хореографията на някой балет, например „Лебедово езеро“. Аз съм преди всичко балетен педагог, репетитор, но не мога да поставям балет.
Освен „Лебедово езеро“, съм препоставяла „Сънят на Дон Кихот“ – класическия оригинал на тази творба – в Академията. Случвало се е да поставям отделни сцени от балета в различни части на света.

Как се чувства един космополитен човек в една малка България? Много естествено е за човек да пътува, да се среща с много хора. Имаше ли момент, в който се чувствахте уморена от пътуването по света?
Не, не се уморявам. Много обичам да пътувам, да се срещам с нови хора. Ако се задържа вкъщи, просто се разболявам, защото съм свикнала на движение. Правила съм такива големи пътешествия, но никога не съм се оплаквала, че съм уморена. Много обичах балета и всичко правех с огромна любов.

С как Ви плени Италия, за да я почувствате като втора родина?
В Италия работех от 1974 г., но се връщах в София, понеже трябваше да танцувам на сцената на операта. Пътувах много, танцувах – в Турция, в Истанбул, в телевизията, например, заснеха балета „Кармен“. През 1982 г. окончателно останах в Италия, при мен дойде и цялото ми семейство – дъщеря ми Кристина, родителите ми, Гриша – той дойде последен.

Поддържахте ли контакти с други българи в Италия? Вашият съпруг беше превел книгата за Фелини, което стана и повод за запознанството ви с прочутото семейство. Какви впечатления остави той у Вас?
С Фелини не се познавах лично. Той имаше няколко срещи с моя съпруг и с дъщеря ни Кристина. Дори имаше намерение да прави филм с нея тук, в България, но почина и не успя да осъществи идеята. Съпругата му Жулиета Мазина редовно гледаше балетни спектакли. След смъртта на Фелини я посетихме няколко пъти във вилата им, но тя почина много скоро след него.
В посолството се запознахме с българския художник Илия Пейков, но дните ми бяха изключително натоварени и нямах възможност да поддържам редовни контакти с външни хора.
В моята работа едно от най-важните качества е дисциплината и трудолюбието. Случвало ми се е сутрин да преподавам в операта в Рим, наобед да взема влака и да пропътувам 220 километра до Неапол, за да преподавам и там в театъра. Неапол е един от любимите ми градове, има много хубав театър там.

Как издържахте на този динамичен живот?
Всеки спектакъл беше огромно физическо и психическо напрежение. След представление имах нужда от масаж на краката. Имаше един период, в който страдах от страхотно главоболие. Но залите бяха пълни, нямаше как да се отложи представлението. Единственото решение беше да се мобилизирам.
В Торино трябваше да играя с един френски партньор в „Лебедово езеро“. Представлението беше вечерта, а на обяд се чувствах толкова зле, че припаднах до едно дърво на улицата. Дъщеря ми беше малка и беше дошла на гости в Торино. Заведоха ме в болницата, а в театъра цареше паника, търсиха кой да ме замества. Нямаше как да се отложи представлението, беше премиера при това. В болницата ми биха някакви инжекции, беше толкова болезнено, понеже се оказа, че ми е излязъл камък от бъбрека, но аз отидох преди представлението в театъра и казах, че ще играя. Всичко беше заснето на видео и после като гледах филма, смятам, че съм играла още по-хубаво от друг път, така съм се мобилизирала… И още веднъж ми се случи нещо подобно тук, в България…
Веднъж в Рим трябваше да поставям спектакъл, но толкова много ме болеше главата, че се бях завила с един вълнен шал, а навън беше 40 градуса горещина… Пристъпи на мигрена, които внезапно идват и също толкова внезапно си отиват.
Но не е имало случай да се отложи представление заради мен и някаква моя болест. Сега чувам младите момичета на по 19-20 години да се оплакват, че ги боли кръст, или колена… Аз не знам такова нещо до момента, в който танцувах. После чак, като спрях активно да се движа, болежките започнаха една по една да се обаждат, идва момент, в който всичко се плаща…

Черният лебед в „Лебедово езеро“

Какъв е животът в Миланската скала, например, където не всеки може да отиде? Хората какви са?
Амбициозни, всеки се бори за мястото си. Много трудно се влиза и се задържа човек там. В първите години и аз съм имала изключителни емоции, пристъпвайки прага на Римския театър и Миланската скала. Имах щастието да работя с най-големите звезди на балета, които са идвали да танцуват там. Например, Карла Фрачи – водещата италианска балерина и актриса, която се снимаше много в телевизията и в киното като драматична актриса. Максимилиано Гера – уникален италиански балетист. Роберто Боле – когото сравняват със статуя на Микеланджело… Но от друга страна, това беше голяма отговорност, защото всички бяха от голяма класа и трябваше нещо върху нея да се прибави в репетициите и подготовката. Но по принцип се въздържам да казвам имена, защото не мога да изброя всички достойни хора, а ако не спомена някого, това не означава, че той не заслужава да бъде подреден до имената на елитните балетни артисти.
Обучавах в Италия три поколения балерини и балетисти, които винаги при интервюта или изказвания в медиите споменаваха името ми с благодарност за това, на което съм ги научила. В Италия донесох оригиналните вариации на класическите балети. Всъщност аз работих в един прекрасен период, когато имаше много школи и театри в Италия. Сега има криза и повечето ги затвориха, останаха само три в цялата страна – Рим, Неапол и Миланската скала.

А ние все си мислим, че само в България има криза, която затваря театри…
Живея в Италия и виждам какво се случва. Вероятно тази криза е навсякъде по света. Сега често съм в състава на журито на балетни конкурси и виждам колко много талантливи млади хора има. И всеки идва с надеждата да работи в Италия, но за съжаление, тук няма работа. По-малките трупи не издържаха липсата на финансиране и престанаха да съществуват. Тук идват и българчета да учат. Сега е свободно, не е както преди години, когато моята дъщеря беше малка и търсехме възможност да постъпи в балетното училище. Но много трудно после могат да си намерят работа в Италия.

Накрая – да споменем наградите.
Имам награди на първия балетен конкурс във Варна през 1964 г., след което получих званието „заслужил артист“. От чужбина също имам награди – от младежкия фестивал във Виена, във Верчели получихме награда за Па̀-дьо-дьо̀ (фр. pas-de-deux – танц по двойки) с моя партньор. След това получих най-голямата награда, която дават в Милано – за кариера, на името на техния покровител – св. Амврозий. В Реджо ди Калабрия получих 2 награди – една за кариера (аз бях още в България) и една сега – наградата „Чилеа“ (на името на италианския композитор Франческо Чилеа), която получават артисти от най-висок ранг. И други…
Много се радвах, когато направиха пощенска марка в България с българския балет „Змей и Яна“, в който участвах и аз. Била съм около 20-годишна…

Вероятно имате архив, в който пазите спомени за най-важните събития от живота си, плакатите, ролите, спектаклите, снимките с партньорите и учениците? Къде можем да гледаме спектакли с Ваше участие?
Българска национална телевизия беше заснела мой творчески портрет и в него доста подробно се описваше къде съм пътувала, кои роли съм играла. В него бяха включени откъси от спектаклите „Лебедово езеро“, „Папеса Йоана“ и др. Но беше отдавна и беше заснет на лента. Аз имам диск с този филм в Италия. Там, в дома си съхранявам и моя личен архив.

На 12 ноември тази година се навършват 50 години от сватбата на българската прима Маргарита Траянова и нейния верен спътник в живота Григор Григоров. Те са заедно от деня, в който Гриша осъществи концерт, посветен на националния празник на България в немската телевизия, където работеше тогава, и Маргарита Траянова участваше в спектакъла. Той ни разказа, как след концерта всички други български артисти са се завърнали в родината си, но нея той не я е пуснал да се върне – за да останат заедно цял живот и да си бъдат опора във всяка житейска ситуация. Големите личности затова са големи, защото са способни на силни чувства и силна воля, защото не живеят за себе си и бродят в пространства не от този свят. Тяхната държава няма конкретно име, но е красива с музиката и пищните театралните костюми, които се завъртат в танц. Това е земя, пълна навсякъде с езера и бели лебеди, където злото притъпява острото си жило и приказките винаги завършват щастливо.

 

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*