Майки под наем

в Брой 6/2010 - Майки под наем/От редактора

Докато следвах в Юридическия факултет на Софийския университет, се бях натъкнал на един подзаконов нормативен акт със заглавие „Наредба за изкуственото оплождане на жените“. Наредбата беше от 1987 г. и отдавна е отменена, но още си спомням спонтанната асоциация, която заглавието й предизвика тогава у мен – дълга опашка от жени, чакащи пред вратата на лекар с гумени ръкавици и инструмент с дълъг накрайник. „Моля, следващата!“.

Конвейер, производствена линия, бързо обслужване и върволица от снабдени с бебета майки – щастливи и делови – в края на индустриалния цикъл.

Технологиите в служба на човешкото щастие – не е ли това една сбъдната мечта? И кой би посмял да изрази някакви резерви пред гледката на щастливите родители, сдобили се с дълго чаканата рожба? И дали студентските ми асоциации и интуитивни опасения за превръщането на майчинството в механизирана промишленост имат изобщо някаква стойност днес?

Двадесет години по-късно обаче ми се налага да се върна отново към преживяното тогава неясно потръпване. „Изкуственото оплождане“ отдавна вече не е нито екзотична, нито труднодостъпна процедура. Билбордове с епруветки и излизащи от тях бебета ни показват, че методът „ин витро“ вече е част от живота. Първите „бебета от епруветка“ вече са възрастни хора. Днес технологиите позволяват и предлагат много повече. В Китай, например, много двойки избират предварително пола на детето си – и това заплашва да се превърне в демографски проблем, заради предпочитанията към мъжки отрочета. Вече е възможно (макар засега да не е законно) клонирането на човешки ембриони, замразяването на ембриони за неопределено време, ембрионална диагностика на определени заболявания (с опция за аборт), наемането на утроба за износване на чуждо дете…

Съвременната култура е дълбоко релативистична – и едно от следствията на този релативизъм е безкритичността; отказът от каквато и да било рефлексия от страна на обществото върху моралните въпроси, които новите биотехнологии поставят пред човека. Този отказ е предопределен – от посредствеността на масовата култура, от принципа „каквото не е забранено, е разрешено“, от вседозволеността, подплатена с пари и интереси.

И още една предопределеност – щастието на родителите, които по една или друга причина не могат (или не искат, както често е случаят при сурогатното майчинство) да имат дете по „традиционния“ начин. Аргументът на щастливите родители е толкова силен и всеобхватен, че понякога забравяме, че чаровното здраво бебе е само едната страна на монетата. Не виждаме, че кантарът има и втора везна; всъщност, отказваме да признаем дори, че изобщо има кантар.

Но кантар има и везните му наистина са две. Поне аз вярвам, че ако спрем да претегляме и да разсъждаваме, губим нещо твърде важно – нещо, което чаровните ни здрави бебета един ден може би няма да ни простят.

Профили

Пламен Сивов

Пламен Сивов е юрист, директор на фондация "Покров Богородичен". Автор на статии за състоянието на Българската православна църква.
Пламен Сивов
Профили

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 6/2010 - Майки под наем

Сини легенди

ЕДНА ВЕЧЕР  Mалка белоснежна селска църква сред ливада, край бурна зеленикава река.

Рицарите на храма

Шествали ли са тамплиери по българските земи? Тайнствени ритуали, бели плащове, информационна
Отиди горе