Майка Мария (Скобцова): Горeщото сърце

в Брой 6/2013 - Изкушението на улицата/Християнство

Елена Делоне

На 31 март 1945 г. в навечерието на Пасха във фашистки концлагер загива монахиня Мария (Скобцова). На 1 май 2004 г. Константинополската православна църква причислява към лика на светиите руската монахиня Мария (Скобцова).
„На Страшния Съд няма да ме питат успешно ли съм се занимавала с аскетически упражнения, колко земни и поясни поклона съм направила, а ще ме попитат: нахранила ли съм гладния, облякла ли съм голия, посетила ли съм болния и затворения в тъмница”.
Майка Мария

Първи приятели

Елисавета Пиленко (моминското име на майка Мария (Скобцова) – е родена на 8 (20) декември 1891 г. в Рига. Детските си години прекарва в Анапа, където семейството се преселва след смъртта на дядото. През 1906 г. след внезапната смърт на бащата се преместват в Петербург, където имали много роднини и приятели.

С една такава дружба Лиза се гордеела дълги години. Тя била на пет години, когато Константин Петрович Победоносцев – оберпрокурор на Светия Синод – за пръв път я видял при баба й, която живеела срещу неговата квартира и с която ги свързвало старо приятелство. Победоносцев много обичал децата и ги разбирал така, както малко възрастни умеят. Още когато била в Анапа, Лиза получавала писма от своя по-голям приятел. Когато била малка, писмата били по-прости, и с времето преписката ставала все по-сериозна и нравоучителна. В едно от писмата К. П. Победоносцев пише: „Приятелю мой, чувам, че се учиш добре, но все пак това не е най-важното.

Най-важното е да запазиш душата си възвишена и чиста, способна да разбира всичко прекрасно”. „Спомням си – разказва майка Мария, – че в моменти на различни детски неприятности и огорчения сядах да пиша на Константин Петрович и моите писма до него най-искрено разкриваха моята детска философия… Спомням си как възрастните се удивляваха: за какво е необходима на Победоносцев тази преписка с едно малко момиче? А аз имах точен отговор: защото сме приятели”. Тази дружба продължила седем години. Но настъпили трудни времена за Русия, започнала Японската война, последвали събитията от 1905 г., студентските вълнения. „В душата ми се водеше голяма борба. От едната страна беше баща ми, защитаващ цялата тази революционно настроена младеж, на която и аз симпатизирах, а от другата – скъпите на сърцето ми писма на Победоносцев”. И Лиза взела решение: да изясни всичко пред самия Победоносцев. Не без вълнение отишла при него и му задала един-единствен въпрос: „Къде е истината?” Той, старият приятел, разбрал какви съмнения я измъчват и какво става в душата й.

„Лизинка, мили мой приятелю! Истината е в любовта, разбира се. Но много хора мислят, че истината е в любовта към далечния. Любовта към далечния не е любов. Ако всеки обичаше своя ближен, своя истински ближен, намиращ се непосредствено до него, то любовта към далечния не би била необходима. Така и в делата: далечните и големи дела не са никакви дела. Истинските дела са близките, малките, незабележимите. Подвигът винаги е незабележим. Подвигът не е в позата, а в саможертвата, в скромността…” – такъв бил отговорът на Победоносцев. Но в този момент той не удовлетворил нейната търсеща душа, и това бил краят на тяхната дългогодишна дружба. Въпреки това семето попаднало на добра земя и дало плод, който поникнал и израснал.

В Петербург, както и в много от големите градове на Русия, по онова време се зародило движение, което по-късно било наречено Руско религиозно и интелектуално възраждане. Младата, прогресивно мислеща интелектуалка явно се стремяла към Абсолюта. В търсене на себе си тя започва да пише стихове и често посещава модните тогава салони. На петнадесет години Лиза се запознава с поета-символист Александър Блок, който й посвещава стихотворението „Когато стоите на моя път…”. На осемнадесет години тя се омъжва за Димитрий Кузмин-Караваев, млад юрист, който я въвежда в литературните кръгове. Но скоро Лиза започва да разбира суетността на дискусиите, които се водят на тези срещи.

В началото на 1913 г. Елизавета и Димитрий се разделят. Бохемските литературни събрания отстъпват на втори план, младата жена продължава своя път в търсене на вярата. По благословение на управляващия Петербургски митрополит тя е първата жена, която посещава богословските курсове към Духовната академия, в края на които успешно полага изпити.

Градоначалничка

Когато избухва революцията, Лиза се присъединява към партията на социал-революционерите. Идеалистичните възгледи на есерите, опитващи се да съединят западната демокрация с руското народничество, в този момент били най-близо до нейните настроения. През 1918 г., в разгара на гражданската война, Лиза живее с майка си и с дъщеря си Гаяна Кузмина-Караваева в Анапа. Както винаги тя е в центъра на политическите събития. В града възникват безредици с властта, а житейските проблеми остават. Ето защо, когато започват изборите за градска Дума, Лиза взема активно участие в тях и е избрана за член на Кметския съвет – отговаряща за образованието и медицината. Скоро обстоятелствата се стичат така, че тя става градоначалник. Сега й се налага да търси изход от най-невероятни ситуации, възникващи във връзка с трудностите на гражданската война и постоянните смени на властта. Така при червените тя защитава порядъка в града, безстрашно противостои на матросите-червеноармейци, спасявайки културните ценности на града. А когато градът бил завладян от белогвардейците, тя е арестувана по обвинение в сътрудничество с местните съвети. Делото било предадено на военния трибунал. За щастие всичко приключило с две седмици домашен арест. Върху благополучния изход от съдебното дело до голяма степен повлиял Даниил Ермолаевич Скобцов, виден деец на кубанското казашко движение. Скоро след съда Елисавета Юриевна става негова съпруга.

Емиграция

Червените активно завладявали южните територии на Русия, Бялото движение било към своя край, били направени още няколко опита да се задържи Югът. Д. Е. Скобцов, който продължил активно да се занимава с политика, като член на кубанското правителство, настоявал семейството да се евакуира. Елисавета, която чакала дете, майка й С. Б. Пиленко и дъщеря й Гаяна отплували от Новоросийск към Грузия. Пътуването преминало при най-тежки условия. За щастие, синът Юра благополучно се родил в Тифлис.

След известно време, продължавайки трудния път на бягството, семейството стига до Константинопол, където отново се събират с Д. Е. Скобцов, а след това в Сърбия, където през 1922 г. се ражда дъщеря им Анастасия. Децата били кръстени в един и същи ден. Следвайки вълната от руски бежанци, в 1923 г. те стигат до Париж, който бил станал столица на руската емиграция.

s trite si deza
С трите си деца

Във Франция Скобцови познават горчивата участ на изгнаници, крайната нужда, несигурността на своето положение. Даниил Ермолаевич става шофьор на такси. Елисавета Юриевна не се гнуси от никаква работа, намерена по обява в „Последни новини”: „Чистя, мия, изтребвам хлебарки и други паразити, ходя по квартирите на емигранти и унищожавам цели поколения дървеници, което е истински подвиг” – разказвала тя.

Тогава младата жена се сближава с Руското студентско християнско движение, участва в младежките събрания, където много и ярко разказва за неотдавна преживените в Русия грандиозни събития, и благодарение на своето чувство за хумор и общителност бързо получава всеобщо признание.

През 1926 г. тя посещава богословските курсове в Сергиевското подворие в Париж, където отблизо се запознава с известни богослови на своето време. Много неща я свързват с Н. А. Бердяев, Г. П. Федотов, К. В. Мочулски и И. И. Фондамински. Към това време се отнася духовното й сближаване с о. Сергей Булгаков, на когото скоро става духовна дъщеря.

От 1930 г. е пътуващ секретар на Руското студентско християнско движение. Възложена й е работа по оказването на духовна и социална помощ на руските емигранти (каквито са самата тя и нейното семейство), разпръснати из цяла Франция. По време на своите пътувания из Франция тя вижда руснаци, страдащи от хронични заболявания, туберкулозни, пияници, отклонили се от правия път. Все по-ясно разбира, че нейното призвание не е в четенето на дълбокомислени доклади, а в това да изслушва, да утешава, да оказва помощ на конкретни хора. В това се състояло нейното дяконско служение. След изказванията й хората бързат да поговорят с нея насаме. Случвало се така, че пред стаята, в която водела разговори, се събирали хора като пред изповед. Но главното, към което се стремяла, е да отдаде всичките си дарования на Бога и на хората.

s-decata-2Така стига до решението да се посвети на Бога в монашество. Изборът й среща множество препятствия. За много православни миналото на Елисавета Юриевна, нейните политически убеждения и особено двата й неуспешни брака, са несъвместими с встъпването в монашеския живот. Други, като Н. А. Бердяев, се опасявали, че монашеското облачение ще бъде по-скоро пречка за осъществяването на собственото й призвание. Но митрополит Евлогий (Георгиевски), глава на православните енории в Западна Европа, приема благосклонно желанието на Елисавета. Той намира и канонично разрешение: номоканонът, признавайки и прилагайки 22-ро и 17-то правило на император Юстиниан, допуска развода, ако един от съпрузите силно желае да приеме монашество. Чинът на пострижението бил извършен на 16 март 1932 г. в Сергиевското подворие в Париж. Митрополит Евлогий я напътствал със следните думи: „Наричам те в чест на Мария Египетска: както тя отишла в пустинята при дивите зверове, така и теб изпращам в света при хората, често зли и груби, в пустинята на човешките сърца”.

Монашество в света

Лятото след пострижението майка Мария прекарва в обхождане на православните женски манастири в независимата по онова време Прибалтика. Тя се връща от едно пътешествие, убедена в несъответствието на традиционните форми на монашество със съвременната историческа ситуация. Те й изглеждат остарели, нещо повече: заразени с духа на „буржоазността”, който е пълен антипод на истинското монашеско призвание.

mmДумите на евангелската притча за Страшния Съд майка Мария разбира в най-прекия им смисъл: „Пуснете зад вашите стени безпризорните малолетни крадци, разчупете вашия прекрасен устав с вихрите на външния живот, унижете се, изпразнете се, умалете се – и колкото и да се умалявате и изпразвате – нима това може да се сравни с умаляването и самоунижаването на Христа? Приемете обета за нестяжание в цялата му опустошителна суровост, изгорете всеки уют, дори и манастирския, изгорете сърцето си така, че то да се откаже от уюта, и тогава кажете: „Готово е сърцето ми, готово е”.

 

Дом, отворен за всички

Началото на 30-те години донася дълбока икономическа криза на Франция. По своите размери безработицата сред руските емигранти се оказва истинско бедствие. Майка Мария решава да отвори дом, където да бъде приет като брат и сестра всеки, който и да е той, стига все още да има място. Тя нямала пари за това начинание, но безпределната й вяра в Божията помощ я окрилявала. Благодарение на подкрепата на приятели-англикани наема къща на Вил де Сакс в Париж. Но много бързо в нея става твърде тясно и тя се премества в голяма полуразрушена къща на улица Лурмел в ХV окръг на Париж.

Широко усмихната енергична монахиня, малко небрежно облечена в подрасник със следи от боя, готова да се притече на помощ на всеки, който я повика, тя бързо става известна. Сред обитателите на Лурмер има две-три монахини, готвач, умеещ да прави всичко, няколко семейства, нямащи средства за съществуване, душевноболни, които майка Мария е спасила от психиатричните лечебници. Тук намират приют и утешение безработни, закононарушители, бездомни, млади жени с леко поведение, наркомани.

Заедно с майка Мария, споделяйки всички тежести на всекидневните грижи, се трудят и членовете на нейното семейство: майка й – София Борисовна, синът й Юрий и дъщеря й Гаяна; те й помагат и в трапезарията, и в църквата, която била преустроена от стар гараж. Църквата била украсена с икони, изрисувани и избродирани от самата майка Мария, тя отлично владеела изкуството на древната лицева бродерия. В църквата на Лурмел богослуженията и требите се извършвали от назначения енорийски свещеник: в това служение се редували отците Евфимий (Вендт), Лев Жиле, Киприан (Керн) и Димитрий (Клепинин).

mmvМайка Мария с голяма любов изрисувала стените на параклиса, но не участвала редовно в службите поради многото неотложни дела. Тя сама закупувала продукти, за което много рано ходела пеша с голяма торба на гръб и неизменната количка през целия Париж до централния пазар. Продавачите, които познавали тази странна монахиня, й давали на по-ниски цени, а често и безплатно, остатъците от някои непродадени и бързо развалящи се продукти. Случвало се цяла нощ да прекара около централния пазар, преминавайки от едно кафене в друго, където, облакътили се на тезгяха, дремели скитници. Тя бързо разпознавала руснаците, говорела с тях, канела ги „на Лурмел”, за да се опита да разреши техните трудности.

Въпреки всичките си грижи, майка Мария намира време да пише статии на интересуващите я теми, отново започва да съчинява стихове, и, по примера на героите на Достоевски, с удоволствие обсъжда богословски и философски проблеми, често до късна нощ. Религиозно-философската академия, основана от Н. А. Бердяев, се събира в трапезарията в нейния дом на Лурмел, и майка Мария изнася доклади и взема най-живо участие в дискусиите.

Близкият приятел на майка Мария К. В. Мочулски си спомня: „Майка умееше да прави всичко: да дърводелства, да боядисва, да шие, да бродира, да плете, да рисува, да изписва икони, да мие подове, да пише на машина, да приготвя обяд, да прави дюшеци, да дои кравите, да плеви градината. Тя обича физическия труд и презира мързеливците. Още нещо: майка Мария не признава законите на природата, не чувства студ, дни наред може да не яде и да не спи, побеждава болестта и умората, обича опасността, не знае страх и ненавижда всяко удобство и комфорт – материален и духовен”.

През 1935 г. с активната подкрепа на приятели единомишленици, тя основава обединението „Православно дело”. Почетен председател на обединението става митрополит Евлогий. „Православно дело” развива широка социална дейност: създава две общежития за бедни, дом за възстановяване на туберкулозно болни в Нуази-ле-Гран; открива енорийско училище, курсове за църковни певци, както и мисионерски и лекторски курсове на улица Лурмел, издава едноименно списание.

Съпротивата

През 1939 г. в Европа избухва Втората световна война, след поражението през 1940 г. последва немската окупация. Тежките времена и настъпилият глад не заварват майка Мария неподготвена. С практически умения, придобити чрез миналия опит, тя не само осигурява хранителни запаси, но и установява контакт с кметството на ХV окръг, което взема под свое покровителство дома на улица Лурмел, обявявайки го за кметска трапезария, издава на майка Мария купони и й дава продукти за тях.

Скоро след това започват гоненията срещу евреите. Майка Мария нито за миг не се съмнява в това как трябва да действа. Тя отдавна предчувствала опасността от хитлеристката идеология. Сега споделя с Мочулски: „Няма еврейски въпрос, има християнски въпрос. Нима вие не разбирате, че се води борба против християнството?… Сега е дошло времето за изповедничество”.

Домът на Лурмел бързо става известен като убежище. Там укриват онези, които са заплашвани от опасност, получават фалшиви документи за тях, превеждат ги в „свободната зона”. Майка Мария е тясно свързана със Съпротивата. Приятелите на „Православно дело” съставят списък на затворените руснаци и евреи и организират препращането на писма и колети. Отец Димитрий издава кръщелни свидетелства на желаещите. В същото време ужасите на немската окупация продължават: през нощта на 4 срещу 5 юли 1942 г. са арестувани 13 хиляди евреи и за докарани на зимния колодрум, на две крачки от Лурмел. Майка Мария прониква при тях и прекарва там три дни, утешавайки своя приятелка еврейка и помагайки на доброволците от Червения кръст да оказват помощ на болните. В тези невероятни условия тя безстрашно спасява три деца, скривайки ги в голяма кофа за смет.

На 8 февруари 1943 г. Гестапо извършва нападение над Лурмел и арестува Юра Скобцов (син на майка Мария, който, макар и само 20-годишен, активно участва в Съпротивата), отец Димитрий Клепинин и още няколко души. На майка Мария, която по това време не била в Париж, й казват, че синът й ще бъде освободен, ако самата тя се яви в Гестапо. Когато отива там, веднага я арестуват без да освободят никого. По разкази на С. Б. Пиленко гестаповецът Хофман й изкрещял: „Вие лошо сте възпитали дъщеря си, тя помага само на евреите!”, на което София Борисовна отговорила: „Това не е истина, моята дъщеря е истинска християнка, и за нея няма „нито елин, ни юдеин”, а има човек. Тя е помагала и на туберкулозните, и на душевноболните, и на всички нещастни. Ако и Вас заплашваше беда, тя би помогнала и на Вас”. Майка Мария се усмихнала и казала: „Със сигурност би помогнала”.

MARIAICON-2След дълги разпити цялата група е откарана на форта Романвил, след това в етапния лагер Компиен, където майка Мария успява за последен път да види своя син. Запазили са се спомени на нейната съзатворничка И. Н. Уебстър, случайна свидетелка на тази среща: „На сутринта, в пет часа, излязох от своята конюшня и, минавайки през коридора, чиито прозорци гледаха на изток, изведнъж застинах на мястото си в неизказано възхищение от това, което видях. От изток светеше някаква златиста светлина и падаше върху прозореца, на който бе застанала майка Мария. Цялата в черно, монашеско облачение, лицето й сияеше и изражението му бе трудно да се опише – не всички хора дори и веднъж в живота си се преобразяват така. Навън под прозореца стоеше юноша – слаб, висок, със златни коси и прекрасно, чисто, прозрачно лице. На фона на изгряващото слънце и майката, и синът бяха украсени със златни лъчи… Нито майката, нито синът знаеха, че това е последната им среща в този свят”. От Компиен изпращат мъжете в Бухенвалд, а майка Мария в женския лагер Равенсбрюк.

На 8 февруари 1944 г. в концлагера Дора умира отец Димитрий. Какво станало с Юрий Скобцов не е известно, той по всяка вероятност е загинал в газовите камери.

За поведението на майка Мария в лагера са запазени множество свидетелства на съзатворнички, най-яркото от които принадлежи на племенницата на Шарл де Гол, Женевиев де Гол-Антониоз:

„На своя дюшек тя устройваше истински кръжоци, на които разказваше за руската революция, за комунизма, за своя политически и социален опит и понякога, още по-задълбочено – за своя религиозен опит. Майка Мария четеше откъси от Евангелията и Посланията по „Настолна книга на християнина”, която беше оцеляла у една от затворничките по време на обиска. Тя тълкуваше прочетеното с няколко думи. Ние се молехме край нея и понякога пеехме с тих глас. Майка Мария често посещаваше блока на руските девойки-„войници”, които я приемаха с любов. Тя с възхищение ни разказваше за тяхното мъжество. Може би в тези млади лица тя виждаше лицето на своята дъщеря Гаяна, която се беше омъжила за съветски студент и починала в Русия”.

Надарена с изключителна жизнена устойчивост и непоколебима вяра, майка Мария притежава много качества, които й помагат да преживее дори и в ужасните лагерни условия. „Всички в блока я познаваха добре  – спомня си една от нейните приятелки Жаклин Пейри, – тя добре се разбираше и с младите, и с възрастните, и с хората с различни политически възгледи, и с тези със съвсем различна вяра. Разказваше ни за своя обществен опит във Франция. Ние я питахме за историята на Русия, за нейното бъдеще… За нас тези дискусии бяха изход от нашия ад. Те ни помагаха да възстановим изгубените душевни сили, отново запалваха в нас пламъка на мисълта, който едва тлееше под тежкия гнет на ужаса”.

Настъпила пролетта на 1945 г. Последните месеци преди освобождението били много мъчителни. Майка Мария моли една от съзатворничките, Е. А. Новикова, да запомни и предаде нейното последно послание на митрополит Евлогий и отец Сергей Булгаков: „Моето състояние тук и сега – това е моята пълна покорност пред страданието и пред това, което трябва да бъде с мен, и ако умра, в това виждам благословение свише”.

angel-s-kadilnicaТя, която толкова пъти утешавала другите, сега замлъква. Трудно е да се каже нещо определено за кончината на майка Мария. Разделена със своите другари и преместена в Югендлагера, тя става жертва на последния „отбор”. На 30 март, Велики Петък, майка Мария е определена от коменданта Шварцгубер „наляво” – в групата на онези, които вече не можели да се придвижват. Според други свидетелства тя сама влязла в групата на определените за смърт и с това доброволно приела мъченичество.

Майка Мария загива на 31 март 1945 г. Предчувствайки това, тя още през 1938 г. пише:

Огонь показался у ног

и громче напев погребальный.

И мгла не мертва, не пуста,

И в ней начертанье креста –

Конец мой! Конец огнепальный!*

 

Митрополит Антоний Сурожки в своето Слово за майка Мария казва: „Майка Мария, подобно на древния многострадален Иов, не се поддала на съблазънта да припише „безумие” на Бога. Тя преживяла в разкъсващи душата и тялото противоречия на състрадание и отговорно носене на своето християнско име: в любов заради Любовта, в умиране заради Живота, в отдаване на своя живот заради правдата на Царството Божие. Нейният образ ще става все по-светъл, нейната духовна значимост ще става толкова по-голяма, колкото по-добре разбираме последния смисъл на въплътената и разпната Любов”.

Авторът изказва дълбока признателност на Елена Аржаковска-Клепинина и на Татяна Викторова, безкористно предоставили материали, без които написването на тази статия не би било възможно.

Превод от сръбски Татяна Филева

* Под нозете ми се появява огън/ И погребалният напев се усилва./ Мъглата вече не е мъртва и празна,/ виждам в нея очертанията на кръст – /  моят край! Моят огнен край! – превод Андрей Романов.

 

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*