Какво е значението на това особено богослужение през Великия пост?
„Както винаги, и сега ще се възвеличи Христос в тялото ми“
Продължава Великият пост – особено време в живота на Църквата, през което, освен всичко друго, се променя и богослужебният живот. В делниците на Великия пост не се извършва пълна литургия. Това се свързва с факта, че тя е най-тържественото и радостно събитие в богослужебния кръг. Вместо нея през тези дни се служи Литургията на преждеосвещените Дарове.
Причастие без литургия
Днес така сме свикнали да влизаме в храма сутрин, за да се причастим със светите Христови Тайни, че бихме се изненадали, ако разберем, че някога – много отдавна, преди повече от хиляда години – монасите и миряните са имали обичая да се причастяват самостоятелно.
В древността, след общата литургия в храма, дяконите носели Светите Дарове на онези, които не са успели да се причастят – болните и затворените. Имало е и обичай да носят Причастието по домовете си, където през делничните дни по време на домашната молитва верните причастявали както себе си, така и домочадието.
Богослужението по манастирите и енориите, както и в катедралите, е било много различно от това, което познаваме днес.
До средата на първото хилядолетие след Христа малко монаси искали да стават свещеници. Отговорността е била голяма. Затова сред тях се появил обичай да канят женен свещеник от близките села, който да отслужи литургия веднъж седмично – в неделя. След това отшелниците се разотивали по килиите си до следващата неделя. И за да не се лишават от причастие със Светите Христови Тайни (това са били хора на възраст, в пустинята има всякакви опасности – във всеки момент може да се разболееш, да загинеш), монасите взимали със себе си частици от Светите Дарове и след дълга молитва се причастявали сами.
Как се е появила Литургията на преждеосвещените Дарове
Обичаят на самопричастяването е съществувал сред монасите до XV в. – за него споменава свети Симеон Солунски. А сред миряните този обичай се прекратява, когато членовете на Църквата стават многобройни, християнството се разпространява все повече и нивото на духовно напрегнатия живот, постижимо за първите християни, неизбежно се понижава. На църковните власти се е наложило да вземат мерки, за да опазят Светите Дарове от злоупотреби. С течение на времето хората са спрели да носят по домовете си Тялото Христово и са започнали през делничните дни да ходят в храма, за да се причастяват. А по време на Великия пост, когато през делниците не се служи литургия, се причастявали на особено богослужение – Литургията на преждеосвещените Дарове.
Това красиво богослужение се извършва само в дните на Четиридесетница, на Великия пост. Служи се в сряда и петък, на празниците на св. Четиридесет мъченици Севастийски, на Първо и Второ намиране честната глава на св. Йоан Кръстител, в четвъртъка на Петата седмица от Поста (честване на св. Мария Египетска), както и на храмовите празници.
На тази литургия верните се причастяват със Светото Тяло и Кръв Христови, подготвени предварително в неделния ден и благоговейно пазени през седмицата на престола в олтара на храма.
Нямаме достоверно знание за това кой е съставил тази литургия. В древността авторството се е приписвало на свети Яков, брат Господен, на Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст и други. Съвременният славянски служебник (книгата, по която свещениците извършват богослуженията) посочва авторството на св. Григорий Двоеслов (VII в.), епископ Римски. Но този надпис се появява не по-рано от XVI век в гръцките богослужебни книги, печатани от униати в Италия, които впоследствие са взети като образци в Русия при провеждането на книжната реформа по времето на патриарх Никон (XVII век).
В съвременните гръцки служебници посочването на свети Григорий Двоеслов като автор на литургията отсъства. Но това не ни пречи да споменаваме великия светец на древната Църква като небесен покровител на извършваното богослужение, следвайки вече изградената традиция. Та нали подобно богослужение като особена литургия – вечерня с причастие – ни е известно още от VI-VII в., и не е изключено самият свети Григорий да я е извършвал в един или друг вид.
Литургията на преждеосвещените Дарове се извършва в съединение с Великопостната вечерня. Но това не означава, че тя задължително се служи в края на деня, макар и в някои храмове обичаят да е такъв.
Работата е там, че византийското време се различава от приетото днес. Вечерните часове, ако се преизчислят по наше време, съвпадат с времето около 14 ч. през деня. Преди тази великопостна литургия се пее дълга утреня, четат се часове и изобразителни. И дори службата да е започнала рано, самата литургия започва по-близо до обедните часове. Така че разликата не е толкова голяма. И не си струва да мислим, че ако служим Преждеосвещена литургия вечерта в 18:00 ч., това ще е по-правилно. Друг е въпросът, че по време на вечерната литургия хората имат възможност да дойдат в храма и да се причастят след работа.
Причастие в делник. Защо?
„Но защо?“ – ще попитате. – „Та нима не ни е достатъчно да се причастим в неделята на Великия пост? Може това да е всяка неделя! За какво ни е да го правим толкова често?“…
Отговорът е лесен и труден едновременно. Лесен е, защото ни е известно, че причастието е център в живота на всеки християнин.
За това си спомня в едно от писмата си св. Василий Велики (IV век): „Добро и полезно е всеки ден да се приобщаваме и да приемаме светото Тяло и Кръв Христови, защото Самият Христос ясно казва: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен“… Всички монаси, които живеят в пустините, където няма свещеник, като пазят причастието в дома си, се приобщават сами. А в Александрия и Египет почти всеки кръстен мирянин има причастие у дома си и се причастява сам, когато поиска“.
Това вече не е лесно, защото през последните няколко столетия енориашите са свикнали да се причастяват много рядко – по четири пъти в годината. Трудовете на праведници като свети Йоан Кронщадски и свети Игнатий (Брянчанинов) водят атонските поклонници от XX век към евхаристийно възраждане. Разпространява се обичаят хората да се причастяват веднъж на две седмици или ежеседмично.
Но днес ние разбираме причастяването не като актуализация на пребиваването ни в Църквата (аз съм член на Църквата, един от всички, и затова се причастявам възможно най-често), а като средство за лично освещаване, укрепване на духа и тялото.
Много хора в наши дни считат, че причастието трябва да се заслужи чрез добро поведение. Може би тези хора не са чели задълбочено причастните молитви, където направо се казва, че ние никога в целия си живот няма да станем достойни за причастие, и се причастяваме за очистване на душата си:
Зная, Господи, че недостойно се причащавам с пречистото Твое Тяло и драгоценната Ти кръв, че съм виновен, и че ям и пия своето осъждане, понеже не различавам Тялото и Кръвта на Тебе, Христа, моя Бог. Но като се надявам на Твоето милосърдие, пристъпвам към Тебе, Който си рекъл: Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене и Аз в него. И тъй, смили се, Господи, и не изобличавай мене грешния, но стори ми по милостта Си. Нека ми бъдат тия Светини за запазване и освещаване на душата и тялото, за пропъждане на всяко мечтание, лукаво деяние и дяволско влияние, което невидимо действа в членовете ми, за дръзновение и любов към Тебе, за изправяне на живота и за закрепване, за умножаване на добродетелите и за съвършенство, за изпълнение на заповедите, за общение със Светия Дух, за запас по пътя към вечния живот, за благоприятен отговор пред Страшния Твой съд, не за съд или за осъждане. (молитва от свети Василий Велики).
Впрочем този обичай не се е появил на празно място, и в него все пак има зрънце разум. Причастяването никога не е било достъпно за всички, намиращи се в храма, а само за верните – онези, които се стремят открито да живеят по Божиите заповеди. До причастие не са били допускани някои хора – каещите се за тежки грехове, тези, които повече от три поредни недели са пропускали молитвите в храма, и т.н. Желанието ни, макар и рядко, да се почувстваме верни, без да заглушаваме гласа на съвестта си, който изобличава нехристиянския ни начин на живот, ни подбужда доброволно да се отказваме от ежедневното причастяване. Това е символ на стремежа ни да водим живот, който е безупречен пред Бога.
Общо взето – сложно е. Най-важното е да не осъждаме никого и да не се смущаваме. А когато душата ни извика в храма през делничния ден да се причастим, ние да станем по-рано и да тръгнем към църквата в прохладната пролетна утрин по улиците на пробуждащия се град.
В църквата цари полумрак, полилеите не са запалени като знак на великопостна сдържаност и покаяние. Горят малко свещи и иконни лампи. Най-често хората не са много, ако не сме отишли в централен манастир, или ако денят не е празничен.
Свещениците са облечени в тъмни, най-често черни дрехи. Рядко излизат от олтара, а на клира се пее и чете много и дълго. За какво – това е друг разговор.
Литургията на преждеосвещените Дарове, както и обикновената литургия, започва с възглас, прославящ Светата Троица: „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков“.
Но това все пак е вечерня (макар да се служи сутрин), затова веднага след думите на свещеника се чете Псалом 103, в който се възпява сътворението на света от Бога. После дяконът излиза от олтара и произнася мирната ектения, след която се четат откъси от псалми – катизми, завършващи със славословието „Слава Отцу и Сину, и Святому Духу, и нине и присно и во веки веков. Амин. Алилуия, алилуия, алилуия, Слава Тебе Боже!“.
След всеки такъв откъс излиза дяконът и отново ни призовава да се помолим, а в олтара свещеникът поставя светите Дарове на разтворен плат с мощите на мъченици – антиминс, – кади около престола с Даровете и ги пренася от престола на жертвеника.
В много храмове в този момент се известява с малко звънче, за да знаят всички, че трябва да застанат на колене и благоговейно да се молят при пренасянето на светинята.
След катизмите великопостната вечерня продължава – изпълняват се „Господи Воззвах…“ (стиховете от Псалом 140) и стихири-песнопения, съответстващи на деня от църковния календар. Дяконът кади в целия храм.
Докато се пее последната стихира, се отварят централните врати на иконостаса – царските двери. Духовенството прави „малък вход“ с кадило и свещи (понякога се чете Евангелието, затова е възможно да изнесат и него).
Дяконът възглася: „Премудрост, прости!“, което в превод от църковнославянски означава „Изправени, слушайте внимателно Премъдростта (Божия)“, а хорът пее древния химн „Свете Тихий“, който е обърнат към Иисус Христос.
След това царските двери се затварят. Пеят се и се четат откъси от псалми и библейски книги от Стария Завет – прокимен и паримии. Преди да започне втората паримия вратите се отварят отново, свещеникът с кадило и свещ в ръката излиза на амвона и кръстообразно благославя народа с думите: „Свет Христов просвещает всех“. В този момент по традиция е прието да се коленичи.
Към края на четенията с особен напев се изпълняват откъси от Псалом 140 „Да изправится молитва моя“. В това време вярващите отново коленичат.
Следва великопостната молитва на свети Ефрем Сирин „Господи и Владико живота моего“ с три земни поклона.
После се четат обикновените ектении на литургията с усилена молитва за онези, които се готвят за Кръщение – оглашените. Това е отражение на древната традиция приемащите християнската вяра да се кръщават точно преди Пасха и да се подготвят за този момент през Великия пост.
Свещеникът през това време се моли тихо в олтара:
… око убо да не приобщено будет всякого лукавого зрения, слух же словесем праздным невходен, язык же да очистится от глагол неподобных. Очисти же наши устне, хвалящие Тебе, Господи: руки наша сотвори злых убоотрятися деяний, действовати же точию яже Тебе благоугодная, вся наша уды и мысль Твоего утверждая благодатию.
…окото да не общува с лукави погледи, и слухът да се затвори за празни думи. Очисти нашите уста, които Те хвалят, Господи: да се въздържат ръцете ни от зли дела, за да изпълняват само дела, каито са Ти благоугодни, като укрепват и утвърждават всички наши членове и мисълта ни чрез Твоята благодат.
Друга молитва ни подготвя за пренасянето на преждеосвещените Дарове:
… се бо пречистое Его Тело и животворящая Кровь, в настоящий час входящая, на тайней сей предложиться имут трапезе, от множества воинства небеснаго невидимо дориносимыя. Их же причастие неосужденно нам даруй, да теми мысленное око озаряющее, сынове света и дне будем.
…защото ето, Пречистото Му Тяло и животворящата Му Кръв в този час ще бъдат предложени на тайната трапеза, невидимо пренесени от множество небесни войнства. Дай ни неосъдено да се причастим с тях, да се просвети чрез тях мисленото ни око, и да станем синове на светлината и деня.
Вместо обичайната Херувимска песен, хорът ще изпее химна „Нине сили небесния“. Тъй като вече осветените Дарове се пренасят, вярващите отново застават на колене и след това отново правят три земни поклона, повтаряйки наум молитвата на свети Ефрем Сирин.
След великия вход царските двери и завесата се затварят наполовина.
Светите Дарове вече са пренесени на престола, а ние, готвейки се за Причастие, молим:
… освяти всех нас души и телеса освящением неотъемлемым: да чистию совестию, непосрамленным лицем, просвещенным сердцем божественных сих причащаюся святынь и от них оживотворяеми, соединимся самому Христу Твоему… рекшему: ядый плоть Мою и пияй Кровь Мою, во мне пребывает и Аз в нем… да будем Храм Пресвятого и поклоняемого Твоего Духа, избавлении всякия диавольская козни… и получим обетованная нам благая со всеми святыми Твоими…
…освети душите и телата на всички ни с освещение, което няма да ни се отнеме: за да може с чиста съвест, с непосрамено лице и просветено сърце, причастявайки се със светите Дарове и получили от тях живот, да се съединим със самия Христос…, по Чиято дума: който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него… да бъдем ние Храм на Пресветия Твой Дух, Комуто се покланяме; да бъдем избавени от всякакви дяволски козни… и да получим обещаните нам блага с всички Твои светии…
Дяконът излиза от олтара, за да прочете просителна ектения за нашите духовни нужди и оставяне на греховете, и хорът с много прост напев изпълнява молитвата „Отче наш“.
Свещеникът възглася: „Преждеосвещенная святая святим“, причастява се сам, а след това излиза, за да причасти народа.
След причастяването се чете специална великопостна задамвонна молитва, за която свещеникът слиза от олтара:
Владико Вседържителю, Ти, Който цялото творение създаде премъдро и с неизказания Ти промисъл и великата Ти благост ни въведе в тези пресвети дни за очистване на душата и тялото, за въздържание от страсти, в надежда за възкресение; Ти, Който на Своя угодник Мойсей връчи скрижали, написани от Бога за четиридесет дни – дай и нам, Благий, да се подвизаваме с добрия подвиг, да съблюдаваме поста през всичките му дни, да запазим ненарушена вярата си, да съкрушим главите на невидимите змии, и като победители на греха да достигнем неосъдно да се поклоним пред светото Възкресение…
След това с обичайните молитви и многолетствия свещеникът благославя всички на излизане от храма.
Това е.
Спорът за причастяването на младенците
Трябва да добавим, че в руската Църква на преждеосвещената литургия не е прието да се причастяват младенците, които на пълната литургия се причастяват само с Кръвта Христова.
Аргументът за това е следният: тъй като над виното не се е прочела молитва за освещаване, то не представлява Кръв Христова, и затова няма с какво да бъдат причастени младенците.
Но си струва да се отбележи, че тази традиция не е повсеместна, няма православен произход и по църковните стандарти е относително нова. Едва от XVII век в нашите служебници под латинско влияние се появяват бележки, съдържащи подобни забрани, защото средновековната схоластика не е могла да побере в себе си византийската литургична свобода. Няма формула за освещаване – значи няма освещаване. Така са мислели тогава хората – със съзнание, форматирано от католическото богословие.
А в гръцката Църква до ден днешен виното в Чашата, след като свещеникът е сложил в него част от осветения Хляб – Тялото Христово, се почита като Христова кръв. Това е така, защото се счита, че по този начин виното е осветено.
За това пише свети Симеон Солунски още през XV век: „…В свещения потир, без да се чете известната молитва, се вливат вино и вода – за да може при разтварянето в тях на Божествения Хляб и на Кръвта, с която той вече е напоен по литургийния чин, тези вещества да се осветят в потира. И за да може свещеникът по този чин да се приобщи и от Хляба, и от Чашата… Когато искаме да приобщим някого към Тайните без Литургия, ние го приобщаваме така: вземаме частица от хляба, запазен за този случай, и го поставяме във вино и вода, даже често използваме един сух Животворящ хляб като съединен с Кръвта. Тук, на Литургията на преждеосвещените Дарове, това се прави, за да бъда изпълнен уставът на приобщаването, както се казва, и за да може при нужда да се приобщят повече лица. И така: онова, което се намира в потира на Преждеосвещената Литургия, се освещава не чрез призоваването на Светия Дух, а чрез причастяването и съединяването с Животворящия Хляб, който е наистина Тялото Христово в съединение с Кръвта“.
Така че ако искате да причастите през делничен ден младенец, това ще зависи от преценката на служещия свещеник. Във всеки случай най-важното е да пазим мир в душата си и да помним, че сме повикани в храма от Господа и отиваме при Него, а не просто за да погледаме свещениците и да се посъветваме с тях.
Най-важното е да живеем така, че думите на апостол Павел да не останат само думи, а да се превърнат в откъснато от дълбините на душата ни преобразяващо признание:
„Както винаги, и сега ще се възвеличи Христос в тялото ми – било чрез живот, било чрез смърт. Защото за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Филип. 1:20-21).
Източник: Списание Тома (foma.ru)
Превод: Павла Сивова
