Курбан по време на криза

в Брой 1/2010 - Инжектирай ми любов/На път

…или Страсти по св. евангелист Лука в обителта, носеща неговото име в кюстендилското село Граница

Освен дванадесетте апостоли, които навсякъде следвали своя Небесен Учител, Господ Иисус Христос избрал още седемдесет ученици и ги пратил да проповядват Неговото учение…  Дал им власт да изцеряват всяка болест. При изпращането им казал: „Жетвата голяма, а работниците малко. Затова молете Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си. Вървете! Ето, аз ви пращам като агнета посред вълци. Не носете ни кесия, ни торба, нито обуща И в която къща влезете, първом казвайте: мир на тая къща! В който град влезете и ви приемат, яжте, каквото ви сложат; изцерявайте болните, които са в него, и казвайте им: приближи се до вас царството Божие!(Лук. 10:1-16). След като благовествували, седемдесетте ученици се върнали  и казали: – Господи, в Твое име и бесовете се покоряват нам. А Той им отвърнал: – Не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват, а се радвайте, че имената ви са написани на небесата!“ (Лук. 10:17-20).

В числото на седемдесетте ученици бил и св. Лука. Бил роден в Антиохия, където на младини изучавал медицина и живопис. След време дошъл в Йерусалим. Слушал проповедта на Спасителя. Поразен бил от силата на Христовите думи:

„О, несмислени и мудни по сърце, да вярвате на всичко, що са казали пророците! Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си? (Лук. 24:25)“

Св. апостол Лука бил спътник на св. апостол Павел при мисионерските му пътешествия. Освен книгата „Деяния на светите апостоли“, св. Лука написал и Евангелие, поради което се нарича и евангелист. Св. апостол и евангелист Лука се счита и за пръв християнски иконописец. Свещеното предание говори, че той нарисувал две икони: на св. Дева Мария с Божествения младенец на ръце и на светите първовърховни апостoли Петър и Павел. По тоя начин той сложил началото на църковната иконопис за слава на Божията Майка и на всички светии.

* * *

Всичко това го знам отдавна. Чел съм го и съм го разказвал на мнозина. Сега по мокрото шосе си спомням откъслеци от житието на евангелиста, по радиото някаква кака се кара с някакъв партиец, като че ли техният не знам кой си конгрес е най-важното нещо в света. И двамата знаят, че не е. Но нали времето трябва да се отече и да отмине, като противния октомврийски дъжд, който плющи по стъклата на старото ни купе.

Пътят за Кюстендил е къс, но неприятен. Впрочем, като всички пътища в България. Мъгла ни забулва, хендеците са пълни с тиня, а денят в края на седмицата – този рай за местните шофьори – ни прави бавни и подозрителни през селцата, из които пъплим. Сега се пече ракия, прибира се гроздето.

Хората са залепнали около убогите си къщета и искат всичко да приберат. Чакала ни тежка зима. Това се повтаря по много пъти на ден от всякакви партийни мъдреци, които искат с обективността на някаква глобална криза да прикрият субективността на своето безсилие. Да, мъглата и кризата си приличат – мога да заключа мъдро и да следя табелките по оглозганото шосе преди да навлезем в кюстендилското поле, където ще намерим познатият ми път за село Граница и за единствения манастир в България, който има за свой покровител св. Лука. Онзи настина симпатичен евангелист, който е пръв сред библейските художници. Прочее  българските художници, а най-първи – кюстендилските, го приемат за свой покровител. Слава на Бога, все пак в тази някога обетована земя се е родил и Владимир Димитров-Майстора, и Кирил Цонев и… Тук се сещам, че само преди месец именно на няколко километра от тук група ловки сънародници разрязаха на 77 парчета скулптурата на Майстора и я продадоха за 1700 лева на местен прекупвач на краден метал. Какви поколения, каква криза, каква мъгла…

Не помня колко пъти съм идвал в този манастир край село Граница. Името се произнася с ударение върху И -то, защото няма нищо общо с иначе приграничното разположение на селцето, а значи огромен и разклонен вековен  дъб. В старите документи пише, че много такива дъбове е имало тук. В началото на 70-те години, когато един родолюбив кюстендилски свещеник на име Кирил – Бог да го прости, реши да възстанови манастира, му правеха доста спънки. Помните какви времена бяха. Пак криза, пак мъгла… Че и опиум за народа. Но този поп Кика успя. Издигна манастирчето от руините и го направи като фотокартичка от обект на някогашния „Балкантурист“. Тогава на партийните началници им хареса, поревна им се и превърнаха обителта в своя резиденция. И така „опиумът за народа“ прибираше по-първите партийци на окръга по всяко време и им носеше разтуха. И като че ли оттогава не можа да се изясни статута на този божи дом. Трябваше да бъде хем женски метох, хем да не се мотаят много монахини, за да не пречат на велможите. Заживя там една монахиня, която по-скоро бе нещо като иконом и прислужник, нежели да води духовен живот.

Това си мисля, докато през дъжда търсим отклонението за манастира през опърпаното селце, щото металната табелка естествено е открадната. Те бабаитите на паметника на Майстора посегнаха, та едни табелки ли ще им се опрат. А селцето е станало още по-сиво и мърляво. Още по-потискащо е настроението и в местната кръчма, наречена „Хавай“ или „Бомбай“, където спирам да питам за пътя. Гледат ме укорно и подозрително, нали съм пришълец, нали не съм от техните. Нали и аз може да съм виновен за кризата. Нейсе, оправям се в мъглата някак си.

Село Граница се намира югоизточно от град Кюстендил, в източния дял на Осоговската планина. Почти през средата му го пресича Сараовския дол, в който тече маловоден поток, който през лятото почти пресъхва. Разстоянието до Кюстендил е 6 км. Твърди се, че е основано през Средновековието. Когато през първата четвърт на XV век Велбъжд окончателно паднал под турска власт, след като румелийският бейлербег Турхан паша съборил крепостта му, в града дошли и се заселили отначало около 60 семейства от гр. Кония, Мала Азия, а след тях и още много турци от други краища на империята. Част от местното българско население било насила помохамеданчено, друга част била избита, а трета се спасила с бягство в околните села. Местният болярин и бъдещ крупнишки епископ Яков заедно със семейството си намерил убежище в с. Граница. Яков станал свещеник, а след като овдовял, приел монашество и станал епископ на Крупник, южно от днешния Благоевград. Той имал трима синове – Йоасаф, Давид и Теофан, които след като овдовели, също последвали примера на баща си. Тримата братя първоначално се установили в малкия манастир „Свети Лука“ над село Граница, а впоследствие възстановили и обновили и запустелия и ограбен Рилски манастир. Така говори легендата. Впоследствие пак те решили през 1469 г. в манастира да бъдат пренесени от Велико Търново мощите на св. Йоан Рилски.

Името на селото се среща в турски регистър от 1576 г. като Граниче, а първото споменаване на селото е в повестта на Владислав Граматик от 1448 за обновлението на Рилския манастир.След Освобождението започва бързо стопанско развитие. В края на XIX век селото има 12117 декара землище, от които 5586 дка ниви, 3833 дка гори, 63 дка естествени ливади, 2277 дка лозя, 329 дка овощни и зеленчукови градини и 813 овце, 249 кози, 389 говеда и 143 коня. Това е според историята, която оценява различно кризите. Сега тук я има, я няма 10 крави. За коне и дума не може да се продума. Виж, за ръждясали стари коли всеки говори. Просперитет един вид.

През 1910 г. е построено училището, през 1920 г. се създава читалище „Просвета“. В центъра на селото има и храм – „Св. Богородица“. Трикорабна, триапсидна псевдобазилика. Построена е през 1856–1857 г. от майстор Миленко от с. Блатешница, Радомирско. Изградена е от дялан ломен камък и червени тухли. Явно се вижда, че се нуждае от спешни възстановителни работи. От ремонт.

През калта добутвам някак си старата кола още четири километра в Осогово. А там пушекът на кебапчетата носи миризма на празник. Празник по български. Обръснат до синьо полицейски сержант, или както сега им казват на стражарите, пита дали сме от гостите за курбана. Малко се стряскаме, защото на църковен празник всичките гости са добре дошли. Времето продължава да е бозаво, мокро и нещастно някак си… Доста коли са спрели в калта, други пъплят по коловозите. Двадесетина сергийки продават панаирджийски сувенирчета пред вратите на храма. Щерка ни се хвърля към разни значки, дрънкалки, гривнички и мяукащи котенца, които средното поколение помни от своето детство. И аз ги помня. Студено и мокро ми е и не се умилявам. Хартиени иконки лежат върху друга сергийка, има и „рисувана” иконна ширпотреба. Обидно е някак си, точно на празника на свети Лука-иконописеца да се продава тези лъскави недоразумения пред вратите на храма, който пък носи и неговото име. Повече от кич. Това си е пълно безхаберие. Църквичката е рехаво пълна. Някой пали свещица, женица ми дава залък от сладка и вкусна питка. Щерка ми яде жито и иска още, но се срамува. Градски измишльотини, чета в очите на добрата селянка, която все вика „Земи си още бе дете“. Казва думата с ударение върху първото Е, както се говори тук. Аз слагам още и още парастас в една чашка. „За здраве“ вика лелята, която е по-малка от мене поне десетилетие, но тук всеки над тридесет изглежда вече възрастен. От кризите, от мъглата или от Бог знай какво.

Свещеници се мотаят из мокрия двор. Трескави и нервни са. Енорийският настоятел ни поздравява дежурно, гали детето и казва, че поредната „назначена“ тук монахиня е в болница и не може да присъства на празника. Художниците от Кюстендил също ги няма. Творци! – говори погледа на енорийския с укор едва ли не. Непознат отец Тодор ми „известява“, че не чакат владика, но не споменава кои са „високите гости”, дето и полицаите дори чакат с изгладени панталони. Междувременно петнадесетина казана с курбан-чорба врят на огромното огнище, а един развеселен „чичо” не иска де издаде църковната тайна колко овце са вкарани в тях за здраве. Овце също се произнасят с ударение на О-то. Диалект. Разнасят се микрофони, тонколони. Божият народ се е скрил от мокротията под навесите и сушините и вече разтваря торбите с похлебнина. И с ракия естествено.

Тук вино не се пие. Пие се шльокавица. Шльоковицата е особен вид ракия, която е необичайно слаба и пивка на вкус, но необичайно коварна и гадна на следващата сутрин за потребителя.

Знаем това чувство, изпитвали сме го и не кусваме от подредените двулитрови шишета от швепс, пълни с мътната течност на гранишката църковна радост. Казваме, че сме шофьори, че не можем. „Ако!“, казва друг чичо и изпуска малко дете в калта под краката си. Пази бутилката. Детето носи черна манастирска гривничка, която се продава като: МОЛИТВЕНА БРОЕНИЦА.

Изкушавам се да приведа на просветения читател и част от упътването, което се дава заедно с детските гривнички. Та значи:

„Молитвената броеница се изработва ръчно от черна вълна или свилена прежда. Черният цвят на броеницата символизира покаянието, но сега има броеници в най-различни цветове. Обикновено броениците са с 33 възела, но има и броеници с 100, 300 и 1000 възела. Преданието разказва, че плетенето на броеници е било разкрито през четвърти век от един монах. Монахът дълго време не можел да изработи броениците, тъй като демоните го изкушавали и разплитали възлите му. След усърдна молитва на монаха се явил Господен ангел и разкрил начина за изплитане на броеницата, като всеки възел се прави от седем топчета във вид на кръст. Така демоните повече не можели да разплитат броениците…”

Спирам до тук с указанието за плетене на броеници и си мисля, защо не се появи ангел, та да спаси това дете от падането в калта, а спаси ракията на дядо му. Диалектика, дето се вика. Подсторен от бележката за броеницата, питам отец Тодор дали не му се намира популярна брошурка за светата божа обител „Свети Лука”, та да я чете народът, а не да тъне в неведение и да пита кой е тоя с четката върху кубето. Свещеникът заметва расото върху кадифените си джинси и ми отговаря, че понеже е криза и нали го разбирам, ама жена му сега чете историята и ще я напише. Дано, дано… Успокоявам го аз и разказвам на щерка ми.

Граничкият манастир „Свети Лука“ е тук в местността „Пустия манастир”. Предполага се, че е основан през X век в близост до средновековна крепост „Граница”. Многократно е разрушаван от турците, възобновен през ХХ в. А точно през 1948 г. в градината на манастира са открити няколкостотин сребърни венециански монети от ХIV век и монети на византийските императори Алекси Комнин, Мануил I Комнин, Андроник Комнин и Исак II Ангел. „Св. Лука” е комплекс от еднокорабна, едноапсидна и безкуполна черква, на западната фасада на която е долепена камбанария и манастирски жилищни сгради. Запазено е предание, че в манастира е пребивавал св. Йоан Рилски. През ХV век игумен е бил Яков, баща на възобновителите на Рилския манастир Йоасаф, Давид и Теофан. В манастирския двор е построена чешма, посветена на тримата монаси, родом от с. Граница. Манастирът е обявен за паметник на културата. Храмовият празник на манастира се празнува ежегодно на 18 октомври. Тоест – днес.

И друго? Ами другото е онова, което не се пише и не се разказва на деца, които си купуват значки на поп състави от манастирски празник за здраве. Правя се на ядосан и решаваме да си тръгнем. Оня, дето съм му отказал почерпушката с шльокавицата, ме улавя, че сядам на пасажерската седалка. „Шти ме лажеш“, пита синковеца. „Шти ми е тъжно” – отговарям и жена ми бавно спуска колата надолу из калта, в мъглата и в кризата. Прочее, никога не ходете на курбан по време на криза. Тъжно е. Кому – криза, кому – не! Като че ли дочувам гласа на бащата на онова дете, дето чакаше фолкпевицата. И ме убеждаваше, че без музиката празник не става. Може и да е прав, знае ли човек? Бог знае.

Послепис:

По късно, докато хапвахме сандвичите си собствено производство на пустия кюстендилски пазар, в един местен вестник прочетох следната натруфена информация: „Седем художници – шест от България и един от Македония - участват в поредното издание на Международния пленер „Свети Лука”. Официално той се откри днес в Кюстендил. Творците са настанени в базата на общината в местността „Ючбунар”. В продължение на една седмица художниците ще рисуват своите картини сред красивата природа на лесопарк „Хисарлъка” и в градските паркове на Кюстендил. Дните на пленера включват и съпътстваща програма – срещи-разговори с кюстендилски творци и разглеждане на културно-исторически забележителности. По традиция пленерът ще завърши с откриване на изложба от сътворените по време на творческите дни картини и с посещение на манастира „Свети Лука” край село Граница.”

След дъжд качулка, дето се казва. Да му мисли светията и тези, дето го имат за покровител. Нашата е лесна – по пътя, по пътя…

Любен Лачански

Любен Стоянов Лачански е поет и журналист. Има публикувани над 15 книги стихове и художествена проза. Превеждал е и е превеждан извън България.
Любен Лачански

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 1/2010 - Инжектирай ми любов

Господните празници

В богослужебната година на Църквата се чества цикъл от празници, свързани с различни

Инжектирай ми любов!

Новият български филм „Източни пиеси”  с голямата награда от 22-рия Международен кинофестивал

Секта или пирамида

Журналистическо разследване на Светослав Пенчев за организацията „Мастери скул“ (Майсторска школа) Интернет-страницата на
Отиди горе