Кралицата на трагедиите

в Брой 1/2014 - Криза или съд/Български вдъхновения

135 години от рождението на Адриана Будевска

Наричат Адриана Будевска „Кралицата на трагедиите“ не само защото е изиграла над 100 драмататични роли на сцената на Народния театър. Като всяка една необикновена личност, и нейният живот е белязан от една страна с най-бляскавите нюанси на огрените от слънцето снегове по върховете, но от друга – дълбоко в сърцето й се утаява черната мътилка на скръбта поради смъртта на любимия й съпруг и двете й деца. Не й е отредено средно пространство, там, където спокойно и безоблачно „кретат малките дарования“, с които никой не се занимава. В най-силната и мъдра възраст й отнемат сцената, опитват се да й внушат, че е ненужна и трябва да отстъпи място на по-младите. Пътят й минава през славата, която са имали Сара Бернар и Елеонора Дузе, до самотата на изгнаника, път осеян с латинки, които пренася от бащиния си дом в Аржентина. И сега столичани я помнят с криле от продълговати перли, 135 години след нейното рождение, като една от личностите, положили основите на професионалния театър в България.

Всички от фамилията на Адриана са потомци на прочутата баба Буда от тревненското село Николаево. Тя ще да е била твърде ербап жена, след като нейните деца, внуци и правнуци приемат нейното име, а не бащината фамилия. Навсякъде са познати като „будевчета“, откъдето идва и името на рода – Будевски. Дядото на Адриана по бащина линия е съсечен от турците, което принуждава баща й, „буйния като кон и силен като Крали Марко“ тревненец Кънчо Будевски, да се пресели в Добрич. Там среща Василка, най-малката дъщеря на полугъркинята Янула и търговеца Ангел Чакъров, най-личната мома по тлаки и седенки, сръчна във везбата на добруджански шевици, та с изречението „тя ще е и никоя друга!“, Кънчо я мята на рамо и отива право при свещеника.

Преди да се роди Адриана (13 декември 1878 г.), Кънчо и Василка имат шест деца. Слабичкото тъмнокосо момиченце обича да прави чудесни кукли от парцалчета и от малка минава за „карагьозчийка“, понеже непрекъснато „представлява“. Майка й пък я учи да танцува. В малката бедна къща, в която има само една стая и пруст, Дрончето все измисля някой шейреглък (дяволия). Всичките й близки непрекъснато намират повод и я молят да им „представлява“, а любимата й тема е Пепеляшка, защото и малки, и големи плачат, когато мащехата наказва с бой парцалената Пепеляшка. На лично място в стаята стои семейната Библия, между страниците на която и до днес стои една четирилистна детелина. В тази къща Адриана живее до 15-ата си годишнина, а днес тя е превърната в музей.

Трите момичета в къщата се разболяват от дифтерит, Цанка и Райна умират, а Дрончето по чудо оцелява. Нейният брат Ганчо, силно привързан към нея, е руски възпитаник, артилерийски офицер, доброволец в Сръбско-българската война. Заедно с по-големия си брат и съпругата му, момичето за пръв път идва в столицата.

През 1893 г. семейството се преселва във Варна, където Адриана учи в Първа девическа гимназия. Мечтае да стане учителка, но през 1895 г. Министерството на просвещението отпуска 4 стипендии за изучаване на драматично изкуство в чужбина – в Москва и Прага. Ика Будевска и всичките й близки изразяват възторжено мнението си, че това е точно за Дрончето, понеже по цял ден измисля разни пиески и затова ще успее непременно. Така Адриана се явява на конкурса без никаква подготовка, много притеснена, но изиграва сцена от „Женитба“ на Гогол толкова комично, че членовете на журито – проф. Иван Шишманов, проф. Иван Мърквичка и Иван Вазов, непресторено се смеят и присъждат едната стипендия на нея. Така Адриана заминава за Москва и в продължение на 4 години учи в Императорското театрално училище (Maлий театър), където неин учител е Александър Ленски. Щастливи и паметни остават срещите й с именити руски театрали – Качалов, Олга Книпер-Чехова и Савицкая.

Адриана покорява театралната аудитория, критиката и публиката в Русия. Само 17-годишна, тя е сред гостите на проф. Стороженко, който събира в дома си елита на руската художествено-творческа интелигенция. Българката общува с изтъкнати писатели, музиканти и художници, там се запознава и с Чехов. Театралният и литературен историк от Санкт Петербург – д-р Ранк, си спомня за впечатлението си от нейната игра:

„За първи път я видях на един изпит… Тогава за първи път през живота си изтръпнах от съприкосновението с гения на превъплътяването. Отначало ми се стори, че ролята се изпълнява от различни актриси… Интонациите, ритъмът, жестът, пластиката на тялото бяха съвършено дозирани. Освен изключителен темперамент, тя показа изключително чувство за художествен такт“.

Нейните сънародници в Москва разказват, че Адриана Будевска е „вечно разсеяна, вечно замечтана, вечно не е на земята, все хвърчи в облаците“. Тя старателно подготвя ролите си и това поглъща цялото й време. Актрисата не се интересува от комерсиалната страна на своята професия, непрекъснато пише в тетрадки разни бележки. Привлечени от красотата и таланта й, тя получава предложение да остане в Русия. Въпреки това се завръща в България с отлична диплома и атестат.

Дебютът й на българска сцена е в ролята на Мелиса в „Мелиса Мелентиева“ на А.Н.Островски в театър „Основа“, след което играе в трупата на „Сълза и смях“ в „Славянска беседа“. Заедно с Кръстьо Сарафов, Вяра Игнатиева, Гено Киров, Васил Кирков основават Народния театър, на чиято сцена актрисата изиграва най-прекрасните роли от световната и българската драматургия: Нора от „Куклен дом“ на Ибсен – нейният най-голям успех според критиците, Настася Филиповна от „Идиот“ на Достоевски, Лейди Макбет, Амалия от „Разбойници“, Мария от „Иванко“, Рада от „Под игото“ и много други. Често актьорите разменят помежду си снимки с лични посвещения – Адриана пази всички тях като съкровище.

Будевска е както комедийна актриса, така и отлично пресътворява драматични роли. Запазени са нейни разработки по ролите, обстойни анализи на тяхната сложност и многоплановост. Тя обработва вродения си талант както скулпторът камъка, всеки ден със силата на интелекта и дълбоката си чувствителност, всяка дума, жест, движение на тялото по сцената. Изключително работоспособна и всеотдайна на сцената е Адриана Будевска, владее до съвършенство и тялото, и гласа си. Вероятно в това се крие магнетичната й сила, а салоните никога не могат да поберат всички, които искат да гледат „красивото й одухотворено лице с овал на мадона“. Адриана Будевска обаче запазва изключителната си скромност въпреки огромния си успех на сцената. Пред българския журналист и писател Христо Бразицов („Един час при Бразицов“, 1943) тя споделя:

„Никога не съм влагала амбиция за издигане на личността си. Такава съм влагала само по въпросите на изкуството…“

През 1903 г. Адриана Будевска среща актьора Христо Ганчев, който играе в различни частни трупи. Той е останал в спомените на колегите си като изключителен човек, верен на приятелите си, винаги защитаващ правата на актьорите. Вероятно затова го наричат „човек на протеста“. Между двамата пламва любовта, скоро след това създават едно изключително щастливо семейство, което става символ на уникално разбирателство между двама творци. Двамата репетират вкъщи ролите си, взаимно коригират интонациите и жестовете си. Любовта към театъра и поредната роля се слива с любовта помежду им – известно е, че Христо настоява съпругата му да повтаря с дни фразата „Обичам те“, за да открие най-вярната интонация.

В тази любов Адриана намира стряхата, под която може винаги уютно да се скрие от горчивината, която често изпитва в театъра. Защото на сцената пищни крале и кралици  изричат съдбовни думи, но изгаснат ли прожекторите, се появяват черните сенки на „фаворизацията, задкулисните борби на незадоволените амбиции, злобата“ и както споделя актрисата, те „морално ни терзаят и тровят атмосферата, в която трябва да изграждаме светлите образи“. Адриана дори физически заболява в продължение на шест месеца.

Известна е следната история: година след сватбата им, Адриана Будевска играе ролята на Маргарита Готие в „Дамата с камелиите“. Трупата на Народния театър е на турне в Битоля. След спектакъла на сцената излиза млад мъж, който пада в краката на актрисата и се заклева, че ако тя има враг, той непременно ще го намери и ще го убие, където и да е по земното кълбо. Адриана се трогва от жертвоготовността на младежа, подарява му чантичката си за спомен и отговаря:

„Мили момко, ще ме направиш безкрайно по-щастлива, ако вместо да убиваш, извършиш едно добро дело. Пиши ми в София, като го сториш, и аз няма да те забравя никога!“

И още една история разказва Мусаков, съвременник на актрисата: по време на антракт, млад и блед мъж хваща Адриана за рамото. В ръцете си носи малък пистолет с инкрустирана върху него буква А. Охраната се намесва и иска да го задържи, но Адриана не позволява, защото познава в негово лице същият онзи младеж от Битоля. Като всяка красива и талантлива актриса, Адриана Будевска има много почитатели, дори чак от Нова Зеландия.

Избухва Балканската война и съпругът й заминава на фронта. Адриана го изпраща с триседмичното им момиченце Галя в ръцете си. Малко по-късно актрисата получава вест, че съпругът й е починал от тиф и холера в с. Фенер, Източна Тракия. Умира и мъничката Галя, а след тази втора страшна смърт, идва и третата – синът й Гани, студент по химия, е убит в Торино, Италия, при престрелка. Поради левите си убеждения и участие в групировки за сваляне на правителството, той е следен от италианската полиция.

Единствената й утеха остава синът й Вили, но и около него нещата не са спокойни. Той също е с леви убеждения и в София срещу него се води процес с обвинението, че нарушава реда в държавата. Все пак, Вили успява да избяга в Аржентина и става пилот в Буенос Айрес. Адриана Будевска остава съвсем сама. Около нея цари мизерия и недостоен театър зад кулисите. Актрисата изпада в дълбока депресия.

Адриана Будевска, с цялото си великолепие на сцената, изпитва жестокото острие на самотата, когато се прибере вкъщи. Бедността я преследва, но актрисата няма „търговски нюх“ към живота. Нейните мисли изцяло са насочени в поредната роля и винаги търси онова „прошепване отгоре“, „Божието вдъхновение“. Една от най-големите й мечти е да изиграе ролята на Жана Д’Арк, без външни ефекти, а с вътрешна сила, която може да сътвори чудото. Да усети публиката духа и  вътрешното преживяване на артиста.

„Обичах всички роли… Тъй много и тъй страстно съм играла, че често съм се питала: къде е моето лице, кое е… На младини съм играла и старешки роли, а накрая – и роли на млади момичета.  Амплоато ми е героично, силно драматично. Но провидението ме е покровтелствало и след смъртта на мъжа ми се случи да играя ред роли (в „Адам, Ева и змията“, „Далила“ и др.) без такъв силен драматизъм“.

На 43-годишна възраст Адриана Будевска играе Далила, а публиката е очарована от външността й – актрисата прилича на 20-годишна девойка. Костюмът е полупрозрачен, обсипан с бели и черни перли и аквамарини, с перлена диадема и рамене, покрити с криле от продълговати перли. Цялата сцена е обсипана с цветя, прожекторите светят с пълна мощ. Публиката започва да я нарича „Кралицата на трагедиите“. Никой не подозира колко много скръб изпълва душата й. Единствено в дневника си тя може да излее бушуващото вътре в нея душевно състояние – че докато изпитва най-големи страдания, на сцената трябва да играе кокетки или други подобни роли. Освен това трупата на Народния театър е раздирана от конфликти и интриги, тръгват слухове, че актрисата страда от амнезия и забравя текстовете си. Примадоната на българския театър често бяга извън града, плаче с часове и прегръща земята.

През 1925 г. организират тържество в нейна чест, по случай нейния юбилей – четвърт век на сцената. Цар Борис III я удостоява с два ордена – един сребърен за наука и изкуство, и друг – за заслуги. Дават й званието „Почетна актриса на Народния театър“. Това не пречи на враговете й само година след това да я пенсионират, а някои казват, че е била уволнена. Тогава Адриана е на 48-годишна възраст, в разцвета на творческите си сили и официалната причина за това решение е, че е нужно да отстъпи мястото си на младите таланти. На което тя отговаря:

„Аз не заех ничие място, когато се явих на сцената. За всеки артист има място. Всеки човек, всеки артист има свой образ, своя душа, свое амплоа. Никой не прилича на другия… Истинският артист заема своето място с победа, а не с благоволението на управляващия“.

Васил Кирков, нейният партньор, с когото тя играе в Народния театър, основател на трупата, получава същия „подарък“ – и той е пенсиониран, или уволнен. Скоро след това умира, като не успява докрай да издържи обидата и унижението.

Снимка, направена в Народния театър „Иван Вазов“ през 1949 година, когато се организира голямо нейно честване. Сн. Тодор Славчев

Връзката на Адриана Будевска със сцената е прекъсната, а това значи с нейната сила, любов, живот и утеха. Това е още един голям удар за нея. За да продължи напред, започва да пише критика за различни пиеси и изпълнители, статии, портрети на артисти, спомени. Нейният артистичен дневник, написан с нерв и рядко писателско проникновение, съдържа и стихове, в които актрисата е изляла в думи своята лична и артистична трагедия. Скръбта я превзема и три години по-късно тя заминава при брат си в Цариград, собственик на пиротехническа фабрика. Често чуват как Адриана излиза нощем в градината и „вие като куче от мъка“.

„Останах без криле, без дух, без красота, слънце и въздух!… Моите домашни несрети изпепелиха душата ми. Нито капка възторг няма в нея. Само да знаете как съм уморена…“

На 20 август 1937 г. Адриана Будевска заминава с кораб от Хамбург за Южна Америка, при своя син Вили и неговите деца. В малкото дрехи и лични вещи тя поставя и пликче със семена на цветето латинка от бащиния си двор в Добрич. Посява ги в новия си дом в Буенос Айрес, за да й напомнят за България. Не вярва, че ще се върне отново в родината си. Все пак това се случва след 11 години, по покана на Георги Димитров, през 1948 г.

На летището я посрещат артистите от Народния театър Константин Кисимов, Кръстьо Сарафов, Иван Попов, Иван Димов, Олга Кирчева, силно се вълнуват всички. Никакво озлобление не е останало в нея, никакъв гняв и омраза. Достолепно се движи тя сред бившите си колеги, изпълнена с прежната одухотвореност и вътрешно достойнство.

Адриана Будевска се установява в  родовата къща на ул. „Миджур“ 22 в Лозенец, където живее до смъртта си през 1955 г. Театралните критици от епохата признават, че Адриана Будевска е „най-забележителната българска трагическа актриса, равна  по талант на  най-големите европейски актриси днес“.

Дарение за сайта

Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 1/2014 - Криза или съд

Криза или съд

УВОДНИ ДУМИ Питаш ме, човече Божий, откъде произхожда днешната криза и как

В следване на Ангела

Андрей Тарковски за своя небесен покровител преподобни Андрей Рубльов  „Знам професията –
Отиди горе