Menu

пътешествия∙изкуство∙култура∙история∙вяра

„Край! Напускам те!“: 1638 венчания и 901 развода / разговор с протойерей Александър Дягилев

в 2018/Брой1/2018/Общество/Срещи от

Според статистиката половината от църковните бракове се разпадат. Причините – изневяра, алкохолизъм, насилие… Защо понякога раждането на децата разделя съпрузите? Как абсолютното послушание пред духовника може да доведе до катастрофа? По тези въпроси Валерия Михайлова разговаря с протойерей Александър Дягилев, председател на комисията по въпросите на семейството, защита на майчинството и детството на Санкт-Петербургска епархия, ръководител на Санкт-Петербургския епархийски център на православното обединение „Съпружески срещи“ .

 

Ще те принудя да се боиш от мен според апостол Павел!

Отец Александър, разкажете ни за статистиката на разводите сред венчаните двойки?
Вече няколко години водя такава статистика. Всички енории изпращат в епархийското управление данни за извършените кръщения, опела и венчания. На първия етаж на управлението имаме приемна, където отецът приема молби за разтрогване на църковни бракове. Той също води своя статистика: колко молби са приети, колко са удовлетворени. Ето я и нея. През 2014 година в Санкт-Петербург са извършени 1738 венчания и имаме примерно 620 развода. През 2015 година – 1638 венчания и 901 развода. Тоест, тенденцията е меко казано плашеща.

Какво представлява църковният развод?
Хората използват думата „развенчаване“, но тя не е достатъчно коректна. На практика те идват не при самия архиерей, а при неговия секретар, или при специално упълномощен да решава тези въпроси свещеник. Той има едно мъдро изискване: ако двойката е в граждански развод по-малко от година, то тяхната молба не се разглежда. А отскоро тези, които подават молба за развод, първо разговарят с мен, а след това с епископа.

За какво разговаряте?
Първо питам: „Какво се случи между вас? Кое ви накара да подадете молба за развод?“ Някои даже се възмущават, защото са свикнали, че това е тяхна лична работа: поискал  – оженил се, поискал – развел се. Кому са нужни излишни въпроси?

Обяснявам, че встъпвайки в брак, те публично са обещали пред Бога и Църквата да пазят любовта и верността си цял живот, а изведнъж искат да нарушат това обещание. Поради това смятам, че въпросът: „Какво се случи между вас?“ е напълно уместен. Дори и защото те ще получат църковен развод с право да встъпят във втори брак. Каква е гаранцията, че печалната история няма да се повтори? Но по-често ми благодарят за този разговор. Доволни са, че някой се е заинтересувал от тяхната семейна история, тяхната семейна трагедия, и ги е изслушал чисто човешки.

Коя е най-разпространената причина за разтрогването на църковния брак?
Основно алкохолът и наркотиците, насилието. Мъжът вдига ръка на съп­ругата си, но има и обратни случаи. Естествено, един проблем повлича след себе си още проблеми и се добавя изневярата.

Навярно има и такива, които просто се развеждат и никакви молби не подават. Но щом като идват, значи имат намерение да се венчаят отново.
Трудно е да се каже. Разказаха ми за една жена, която е имала три брака и нито един не е бил официално разтрогнат в епархията преди встъп­ването в следващия, нищо че сега живее сама. Тя твърди, че никой преди брака не я е питал за това. Просто ги записвали за венчавка и ги венчавали.

Ясно е, че в края на ХХ век и в началото на ХХI венчавките бяха на мода и част от хората се венчаха само защото е модерно. Спомняте ли си как в големите градски храмове венчавките вървяха „на конвейер“, по няколко на ден. Суеверно венчанието се разглеждаше като гаранция за щастлив семеен живот. Струва ми се, че тази мода премина, не без участието на медиите и тяхното отношение към Църквата.

Мога да ви дам и други данни. Всяка година в Санкт-Петербург се регистрират 56-57 хиляди брака и 24-25 хиляди развода.
Излиза се, че 43% от гражданските бракове се разпадат. Тези данни съпоставих с броя на венчанията и се получи, че през 2015 година от 56926 граждански брака само 1638 двойки са решили да се венчаят, тоест по-малко от 3%. Според мен това е показател за количеството наистина въцърковени хора.

Въцърковени хора могат да удрят жена си и да имат проблеми с алкохола?
Колкото и да е странно, да! Кой е казал, че в Църквата всички са здрави? Да търсим в Църквата абсолютно здрави хора е също толкова погрешно, както и да ги търсим в болницата. Хората идват със своите немощи, те се опитват да се избавят от тях, но се случват и сривове.

Също трябва да сме наясно, че семейните проблеми често са провокирани от прекалената религиозност на някои, които цитират „Домострой“ (сборник църковни предписания, свързани с бита на руския народ, съставен през XVI в. – бел. ред.) и светите отци. Тези мъже по свой странен начин разбират фразата от пета глава на Посланието до ефесяните: „A жената да се бои от своя мъж“ и изискват от съпругите си абсолютно безпрекословно послушание. Това е форма на шантаж: „Ако ти не ме слушаш във всичко и не ми се подчиняваш, то аз ще те принудя да се страхуваш от мен. Според апостол Павел имам право на това!“. Срещат се и заплахи и игра с чувството за вина, дълг и т.н.

Фразата „жената да се бои от мъжа си“ е много популярна. Къде е истината?
Мъжете са длъжни да обичат жените си „като своите тела: обичащият своята жена обича самия себе си“ (Еф. 5:28) – за това говори апостол Павел в същата глава. А жената да се бои от своя мъж, тоест жената трябва сама да се сдържа в опитите да бъде главна в семейството. Изначално мъжете и жените са сътворени като равноценни същества и в отношенията между съпрузите не е имало субординация. Тя е възникнала, по думите на св. Йоан Златоуст, вследствие на грехопадението. Те са различни, но равнозначни половинки на единния образ Божий.

В трета глава на книга Битие се опис­ва грехопадението. Нека не изпадаме в подробности, искам само да обърна внимание, че наказанието Бог налага отделно на змията, отделно на Ева и отделно на Адам. Мъжът и жената са равноценни пред Бог, но се намират в различни тела и носят върху себе си различни последствия на грехопадението. Бог казва на Ева: „На жената рече: ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болки ще раждаш деца; и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе.“ (Бит. 3:16). Но най-интересното е, че на иврит звучи различно: „Многократно ще усиля твоята болка при бременността ти, чрез болка ще раждаш деца, при това ще изпитваш силно и страстно желание да си над мъжа си, но той ще взема решенията относно тебе“ .

Бог иска да каже: „Жено, ти можеш да излезеш отпред, ти имаш способности плюс силното желание да управляваш мъжа си. Един път успя, затова и двамата сте лишени от Едем“.

Ще успяваш и занапред, но това няма да доведе до нищо добро нито за теб, нито за мъжа ти. Със сигурност няма да бъдеш щастлива. Затова сега след грехопадението, когато станахте смъртни, заради оцеляването, а и заради нормалните отношения между вас и за спасението на вашите души, ти сама трябва заставяш зад съпруга си, а не пред него. А Адам отсега нататък ще носи отговорност за тебе“ .
На Адам Бог казва: „Загдето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: не яж от него, – проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си;“ (Бит. 3:17). Бог поставя пред Адам въпроса за отговорността и му казва: „Дори твоята жена да е съг­решила, Аз ще държа теб отговорен. Давам ти власт над жена ти, но това е власт с отговорност. Ти си длъжен да я пазиш. Ако с нея нещо се случи – отговаряш ти. Именно затова ти не си длъжен винаги да се ръководиш от волята на жена си. Преценявай ситуацията и нека последната дума винаги бъде твоя. Ти отговаряш не само за нея, но и за целия материален свят, който някога ти е бил даден. Заради твоето грехопадение проклятието падна върху цялата земя и ти сега ще се храниш от нея със скръб“ .

Важно е да знаем, че в Библията няма заповед за необходимостта от силова принуда на жените към страх и подчинение пред мъжете си.

Това трябва да бъде избор на самата жена, търсеща възможности да спаси душата си и да угоди на Бога. Ако разгледаме текста на Посланието до ефесяни, който се чете на тайнството Венчание – там отношенията между мъжа и жената се вземат за образец от апостол Павел, за да илюстрират отношенията между Христа и Църквата. Затова „Но както Църквата се покорява на Христа, така и жените да се покоряват на мъжете си във всичко“ (Еф. 5:24).

Преди това, в началото на четвърта глава, той разсъждава за Църквата като тяло Христово, състоящо се от хора. Нека се замислим как ние с вас – Църквата Христова, се боим от Иисус Христос? Крием се под масата, когато глeдаме иконата Му и искаме да сме колкото се може по-далече от Него? Не, разбира се! Или Той ни бие и ни принуждава да се страхуваме? Не! Напротив – ние обичаме Иисус Христос: Неговите икони са на почетно място, палим кандила пред тях, молим Му се, доверяваме Му се, изповядваме Му се, обичаме Го. А Той – „обикна Църквата и предаде Себе Си за нея“ (Еф. 5:25).

Нашият страх пред Господа е страх да не Го огорчим, да направим нещо противно Нему, но не защото Го ненавиждаме, а Той като злодей търси повод да ни накаже. Ние се страхуваме да не Го огорчим – Този, Когото искрено обичаме, защото е казано: „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта. Ние Го любим, защото Той по-напред ни възлюби. (1 Йоан. 4:18-19).

Следователно, думите: „…а жената да се бои от мъжа си“ (Еф. 5:33) еднозначно трябва да тълкуваме така: „…а жената да се държи с благоговение и уважение, с любов по отношение на своя мъж, страхувайки се да не го огорчи“. На мъжа е казано в същия стих: „Тъй и всеки един от вас така да обича жена си, както обича себе си“ . Ще цитирам още нещо по темата: „Вие, жените, покорявайте се на мъжете си, както подобава, в името на Господа. Вие, мъжете, обичайте жените си и не ги огорчавайте“ (Кол. 3:18-19).

Духовникът е благословил…

Защо според вас въобще е допустим натиск на единия съпруг над другия? Та нали бракът е съюз на хора, които се обичат и са встъпили в него доброволно. При това са хора, запознати с християнството, които знаят, че трябва да отстъпват, да обичат, да търпят, да се смиряват един пред друг. Защо тогава упражняват натиск?
Една от причините, с която се сблъсках в програмата „Семеен диалог“ на православното обединение „Съпружески срещи“ беше встъпването в брак не по своя воля, а по благословение на духовника. Разбрах, че това е честа практика… Бях шокиран.

Тоест самият брак не е доброволно решение на съпрузите?
Да. Духовникът казва: „Ти се омъжи за този, а ти се ожени за ето тази, благославям!“ – и край. Например, сред участниците в срещата имаше двойка, в която жената открито говореше, че тя цял живот е обичала друг човек и е искала да се омъжи за него, но духовникът и заповядал да се омъжи за мъж от енорията. Естествено, чудото не се случило и те се разделили.

Как е възможно да продължаваме да четем във всякакви книжки и брошури: „Да не слушаш духовника е страшен грях. Ще гориш в ада, ако не изпълниш заповедта му! Щом духовникът е благословил, значи така трябва! Думата на духовника (или стареца) е слово Божие – то не се поставя под съмнение, защото послушанието е преди поста и молитвата…“ Ето под какъв натиск хората встъпват в брак, без изобщо да мислят със собствените си глави. На срещите ние питаме: „Спомнете си времето, когато ви беше добре заедно, когато се разхождахте, хванати за ръка, когато се гледахте в очите, когато мечтаехте да бъдете заедно цял живот, когато просто от това, че сте заедно, ви е било хубаво“. А се оказва, че при такива двойки просто нищо такова не е имало.

Това е един от специфичните проблеми на православните. Слава Богу, вече не толкова масов, но съществува.

Но светите отци пишат, че е нужно да пренебрегваме собствената си воля, че „послушанието е по-важно от поста и молитвата“. Като че ли има логика: за какво хората да вземат собствени решения, ако могат да проявят послушание?
Нека да започнем оттам, че някъде около пети век монашеството, което се появява преимуществено в пустините като отшелничество, започва да се разпространява и в градовете. Строят се градски манастири. Монасите престават да бъдат екзотика, те живеят тук и миряните могат да ги видят. Често това са светци, които са се отказали от всичко земно, които свято съблюдават устава, молят се, постят. Те са скромни, смирени, преизпълнени с добродетели…

Постепенно възникнала идеята, че монашество е път на идеалния християнски живот, че миряните са длъжни да им подражават във всичко, че истинските християни са монасите, а миряните са някак си „недоправени“ монаси, защото нямат сили да приемат пострижението.

Така в средите на миряните започнал да се култивира комплекс от това, че не са станали монаси, че са християни от по-ниско качество. След тази гледна точка възникнала и друга: миряните са длъжни да се стремят да приличат на монасите във всичко, доколкото е възможно.

В монашеския живот действително съществува такова важно понятие като духовно послушание. Но днес с този термин се наричат различни неща: и административното подчинение на архиерея или игумена на манастира, и просто някаква трудова повинност в духовната семинария или манастира (на послушание отправят на полето, в обора, в кухнята).

А послушанието в неговия изначален смисъл е духовно ръководство от духовника-старец. Важно е да се отбележи, че то е доброволно. Послушникът поверява своята воля в ръцете на своя духовен наставник, който действително притежава светостта на житието. Човек, виждайки тази святост, иска да се научи от него, затова му се доверява, живее близо до него, следва примера му и редовно му разказва за своите помисли. Всяка вечер послушникът идвал при своя старец и разказвал, без оценка дали това е добро или не, какво се е случило, какви помисли и чувства са възникнали у него. Старецът давал оценка на всичко това и съветвал послушника как да се държи. Такива старци са имали не повече от трима послушници.

Практиката на откриване на помислите много от нас бъркат с изповедта.

А в реалността?
В реалността това е било възможно само в манастирите. За миряните опитът изповедта да се превърне в откровение на помислите е безумие! Повечето енорийски свещеници не са духоносни старци и имат достатъчно енориаши.

Въпреки това, самата идея за духовно ръководство от монашеството премина и при миряните. Какво е това, много от тях не разбраха, но разбраха, че е нужно да имат духовник, който да решава всичко вместо тях, а те да изпълняват послушание. За съжаление, някои свещеници налагат такъв тип отношения: „Ти си длъжен да слушаш само мен, ти си длъжен да се изповядваш само при мен, ти си длъжен да следваш само моите съвети…“

Кой е казал, че това е така? Преподобният Йоан Лествичник съветва: изкуси стареца, преди да му довериш волята си – този или не е този, когото можеш да слушаш. С времето, обаче с тази дума за започнали да наричат и административното подчинение на началството в църквата или в манастира, от което объркването станало още по-голямо.

Често съветват мъжа и жената да имат един духовник и този съвет е разумен и полезен. Според вас каква е ролята на духовника в живота на семейството? Доколко той може да се намесва в семейните дела?
Задачата на духовника като свещеник е да изповядва двойката и ако между тях възникват сложности и неразбирания, да им помогне да ги преодолеят. И то, ако те са съгласни на неговото вмешателство, а най-добре ако те молят за това. Случва се молбата да е само от едната страна. Според мен не е много коректно да се дават съвети, задължителни и за двамата съпрузи.

Даже ако и двете страни са готови да помолят свещеника за помощ, той няма право да отиде в дома им и да започне да живее техния живот. Той може да помогне да разберат причините за конфликта и да даде съвет за изход от ситуацията. Но по принцип намесата в личния живот на хората е некоректна.

Днес сред православните се разпространяват всякакви книжки със списъци на грехове, написани уж от тайни монахини или „атонско-кавказки“ старци. Там пише, че интимните отношения трябва да стават в определени пози без нищо излишно, че те са възможни само заради чадородието и всеки полов акт, който не завършва със зачатие, е греховен. Неизвестно защо тези странни писания се оказват за хората по-авторитетни, от това, което пише в официално издадените църковни книги, като тези на свети Йоан Златоуст или апостол Павел. Той пише: „Но, за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена, и всяка жена да си има свой мъж.“ (1 Кор. 7:2). Тоест не само заради раждането на деца, но и за избягване на блудството.

На първо място, никъде в Светото Писание не е казано в каква поза съпрузите да встъпват в интимни отношения. Казано е: „Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло – чисто“ (Евр. 13:4). Второ, не е полезно въобще да се изповядват подробности от интимния живот, както и блудни грехопадения, защото споменаването на подробностите, вместо покаяние, ражда възбуда на плътта и желание грехът да бъде повторен. А и защо е нужно духовникът да слуша за такива неща, особено ако е монах? За това пише и преподобният Йоан Лествичник, отбелязвайки, че не е полезно подробностите от извършените блудни грехове нито да се припомнят, нито изповядват, нито да бъдат слушани от духовника на изповед. Всеки блуден грях има свое име, достатъчно е да бъде казано на изповед, без излишни подробности. На трето място, духовникът няма право да навлиза в пределите на съпружеското ложе. Тази сфера трябва да бъде табу и за него, стига да не става въпрос за насилие.

Донесъл съм заплатата вкъщи – нямам повече отговорности

Какви други „брачни заболявания“ бихте отбелязали, особено характерни за православните?
Можем да говорим за общо заболяване, от което страдат все повече мъже, но вече и жени. Нарича се инфантилизъм. Основите са заложени още от детството, когато му се внушава, че доброто дете е послушното дете. Детето най-искрено се старае да прави това, което очакват от него, да бъде добро и послушно.
На родителите послушното дете е удобно, но то е безинициативно, безотговорно, просто добър изпълнител на изискванията на възрастните. На следващ етап започва тийнейджърски бунт, опит за измъкване от тоталния контрол. Но по принцип идеята „добро дете – послушно дете“ се загнездва в подсъзнанието за цял живот.

Как се отразява това на семейния живот?
Детето расте, превръща се в младеж, но постоянно чака някой да вземе решение вместо него, някой да му каже какво да прави. Той даже го търси! Най-интересното е, че го търси у съпругата си, която успешно е заменила майката. „Мама ме е хранила, вземала е решенията вместо мен, появи се „нова мама“ , просто по-млада, с нея мога да имам дори интимни отношения. Тя ще ме нахрани, напои, ще взима решенията, а аз ще й давам заплатата си“. Чиста форма на мъжки инфантилизъм.

Има ли някакви исторически или социални причини, за този проблем?
По въпроса можем да напишем книга, но според мен най-главният фактор е Втората световна война. В нашата страна сталинските репресии и Великата отечествена война ликвидираха най-доброто от мъжкия генофонд, а жените бяха приучени към идеята „Аз съм длъжна да съм силна“. Това е форма на психологическа травма при много жени: „Какво да се прави, такъв е животът“, „Трябва да съм силна“, „Мъжете са си такива, нищо не може да се направи!“.

От една страна, майката казва на децата: „Нашият татко е най-главен в семейството“, защото вътрешно тя също разбира, че мъжът трябва да е главен. Но от друга страна, всички решения тя взема сама, защото не му се доверява. Не разрешава на мъжа си да решава финансови въпроси, а го принуждава да оставя цялата си заплата на нея. Това е липса на елементарно доверие. Ако детето е наблюдавало този модел в семейството си, то пораствайки ще постъпва по същия начин и в своето собствено семейство.

Действително, така е в почти всички семейства. Но като че ли има логика: жената се грижи за домакинството, знае какво и колко е нужно да се купи, затова и държи парите. Не е ли така? Защо според вас мъжът трябва да завежда финансите?
Кой казва, че жената води домакинството? В нормалните семейства всички се грижат за него, включително децата. Получава се психологически капан: мъжът е дал заплатата и с нея цялата отговорност. Жената е взела парите на мъжа си и тя отговаря за домашните дела и за изхранването на всички. Този, който държи парите, който контролира как се изразходват, той знае как и с какво живее семейството, но той носи и отговорността. Ако парите са у бащата и той ги разпределя за продукти, тетрадки, облекло, обувки, то той също ще живее с проблемите на семейството.

А така се получава – дал съм парите на жена ми, нека ги харчи както иска, стига да не ме оставя гладен (като мама в детството). А аз отивам да пия, да се веселя, за риба, в гаража…

След войната възникна традицията мъжът да дава заплатата си на жената. Тогава се появи идеята, че възпитанието на децата е изцяло женска работа, и че мъжете трябва да работят, а с дома и възпитанието на децата трябва да се занимават само жените. Затова и момичетата отиваха в педагогическите институти. Днес почти няма мъже учители. До революцията нещата са били по друг начин, даже до войната.

Какво трябва да се направи срещу тази негативна тенденция?
Сложен въпрос. Защото патриархалното общество, където мъжът е бил главен, няма как да бъде върнато в онзи му вид. Действително, там семейството е било напълно зависимо от мъжа, от неговата воля. Задачата на жените е била да раждат колкото се може повече деца, повече работна ръка, за да има кой да се погрижи за тях на старини. Тогава не е имало пенсии. „Децата ще ти съберат за старини“ – такава е била „пенсионната система“ преди сто години.

Сега всичко е друго: образователното и социалното ниво на жените значително се повиши, много жени печелят повече от съпрузите си. Преди без мъжа е било немислимо да се води домакинство: как да се построи дом, как да се изкопае кладенец, как да се докарат дърва, как да се запали печката? Отговорностите са били разпределени точно между мъжете и жените. Сега няма нищо такова. И кой трябва да мие съдовете вкъщи?

Ако и двамата работят и се прибират по едно и също време еднакво уморени, то защо това трябва да бъде задължение на жената…
Да, не е само женска работа. Нужно е да се договаряме. Но пък днес е лесно да наредим съдовете в машината, да натиснем копчето и готово. Животът ни се промени. Днес жената може да си изкара пари и сама, да наеме бригада майстори и те ще построят дом, кладенец ще изкопаят, дърва ще нацепят…

Съществува още един важен момент: необходимо условие за съществуването на патриархалното семейство не е само каноническата зависимост на жената от мъжа, но и традициите. Например, момиченцето наблюдава своята майка и вижда как трябва да се държи, когато порасне и стане съпруга и майка. Момчето взема пример от баща си как да стане съпруг и баща. Защото както мама и татко са живели в къща, така и те ще живеят; както родителите са орали земята, така и те ще се грижат за нея. Синът на ковача става ковач, синът на свещеника – свещеник.

Тоест съществувала е приемственост – и в професионален и в битов план. Но днес, когато професията на родителите не е определяща за професията на децата, когато традициите са безвъзвратно загубени и ние знаем за тях в най-добрия случай от музея, просто няма откъде да се научим как да строим отношения един с друг. С мълчаливо съгласие вече не става!

Много вярващи се опитват да се върнат към патриархалния строй. Не само православни: например, има протестантски автори, които настояват, че не е желателно жената да работи, а да се занимава с дома и децата…
Трябва да сме наясно, че ситуацията в обществото вече е друга и за да се върнем към изначалния патриархален ред, в който столетия са живели предците ни, е нужно рязко да се понижи образователното и социално ниво на жените. Самите жени няма да се съгласят на това, а и то вече е немислимо. Трябва да разберем, че идва времето на друг тип отношения, които нямат аналог в историята.

В съветските години също възникна особен тип отношения – детецентричното семейство, когато всичко беше в името на детето, при това едно в семейството, максимум две. Целта беше да го издигнем и да му „причиним“ щастие! Точно в такива семейства израстнаха инфантилни хора. Ето ти, скъпи/а, най-добрата детска градина, елитно училище, елитен университет, уреден с връзки, ето ти второ, трето… А какво постигна сам/а? Нищо.

Когато такова дете се опитва да създаде семейство, маминка активно не разрешава. А ако е разрешила, то активно се меси в живота на новото семейство. Особено ако живеят заедно. Заради това те никога няма да се превърнат в отделно, независимо семейство. И класическата манипулация: „Можеш да имаш много съпруги, но мама е единствена!“

Патриархалният ред, многодетността, спасяват ли от детецентризма?
Патриархалният ред със сигурност не е панацея. В съвременната ситуация, когато жените са образовани не по-лошо от мъжете, могат да изкарват не по-малко, а и повече от тях, когато работи нормална социална и пенсионна система, когато традициите са изгубени, се получава някаква игра на патриархално семейство. Често и такива уж патриархални семейства с много деца се разпадат, когато децата пораснат. Зависимостта на майката от кърмачето е максимална, но когато детето стане малко или много самостоятелно се оказва, че „никога не съм те обичала“ и разводът става неизбежен.
В началото съпрузите са се обичали, но с годините просто са забравили за това. Жената е посветила живота си на децата, мъжът – на кариерата и на грижата за прехраната. В края на краищата, отношения между тях самите така и не са възникнали. Децата вече са пораснали и са си тръгнали, а тези двама души не знаят защо са заедно и защо трябва да останат заедно…

 

Пукнатина в отношенията с размер на дете

Къде изчезват отношенията? Та нали именно заради тях се женим, обичаме се, тегли ни един към друг. Появяват се деца, семейството расте, жената възпитава, „спасява се с чадородие“ , мъжът работи. Всичко това е в реда на нещата, но любовта си отива. Защо?
По повод израза „жената се спасява с чадородие“ не всичко е толкова еднозначно. Преди известно време заради това се получи скандална ситуация. Отец Януарий (Ивлиев) – един от специалистите в областта на новозаветните текстове, преподавател в Санкт-Петербургската духовна академия, перфектно владеещ старогръцки език, разглеждайки този текст, доказа, че там става въпрос за нещо друго.
Според него трябва да разбираме текс­та така: жената се спасява въпреки чадородието. Не в този смисъл, че то вреди на спасението. Нека разгледаме самия текст: „Защото по-напред биде създаден Адам, а после Ева и не Адам биде прелъстен, а жената биде прелъстена и падна в престъпление; но ще се спаси чрез раждане на деца, ако пребъде във вяра, в любов и в светост с целомъдрие.“ (1 Тим. 2:13-15).
В общоприетата трактовка се получава, че самият факт на чадородие спасява: роди и ще се спасиш. А отец Януарий предполага друго: според текс­та жената, раждайки деца, вече не може да взема такова активно участие в мисията, не може да се моли, да подпомага бедните така, както би го правила, ако няма деца. Тя е принудена да влага много сили в децата, в житейските грижи и по-малко в духовния живот. Но въпреки това, тя се спасява. Бог проявява към нея особена милост, отчитайки самия факт, че тя има много деца, но при условие, че тя проявява вяра, любов, святост и целомъдрие.
Спасява именно вярата, любовта, светостта и целомъдрието, въпреки чадородието и свързаните с него житейски грижи.

Гръцката частица διά има много значения, затова и текстът се превежда „чрез чадородие“, „в чадородие“, „в течение на чадородието“, а също „за чадородие“ и „въпреки чадородието“. Фразата може да бъде преведена също като „заради роденото чадо“ или „чрез роденото чадо“, тоест – ако детето порасне като благочестив християнин, то благодарение на това ще бъде спасена майка му. Става дума не за физиологическия процес на раждане, а за раждане на човешка личност, за възпитание на детето във вяра и благочестие.

Създава се впечатление, че често децата са препятствие при построяването и поддържането на отношения между съпрузите, че това са два полюса…
Много от нас смятат, че щом се поя­вят децата, то отношенията автоматично трябва да станат по-добри. Зная също, че някои разглеждат появата на децата като начин за подобряване на ситуацията в семейството. Тоест, имаме проблем – нужно е да си родим детенце, Господ чрез него ще ни сближи и всичко ще е прекрасно. Но, ако в отношенията между мъжа и жената има пукнатина, то детето ще я разшири, а няма да я запълни.

Не защото детето е лошо, просто то иска внимание и най-често това е вниманието на майката. А нормалният, отговорен баща при появата на дете неизбежно увеличава своето старание в сферата на изкарването на парите. Получава се, че мъжът и жената започват да се занимават с различни неща. Пукнатината между тях расте, стената също и то съвършено незабелязано от тях самите.

Отначало като че ли всичко е по старому. Но интимните отношения се разреждат или въобще изчезват; за задушевни разговори няма време – мъжът излиза рано за работа, когато жената и детето още спят, и се прибира вечер късно, когато те вече спят. По този начин те могат да не се срещат със седмици!

Ако мъжът е вярващ, той всяка събота вечер и всяка неделя сутрин ходи на църква, а съпругата с малко дете не може да си го позволи. В края на краищата даже в почивните дни се виждат рядко и нямат време да си поговорят. На определен етап на него му става безинтересно как се справя тя – всички тези памперси, болести, детски градини. Той трябва да изкарва пари и в това вижда своята отговорност. На нея пък не й е много интересно какво се случва в неговия офис, какви са отношенията му с началника, с подчинените, какви са му плановете и как той решава всякакви ежедневни задачи.

В един момент съпрузите си признават, че живеят едва ли не в комунална квартира: под един покрив са, имат обща кухня, понякога общуват, даже интимно, но духовна и душевна близост няма, разбиране няма, не знаят нищо един за друг!

Искате да кажете, че мъжът е длъжен да участва във възпитанието на детето, а жената да се интересува от работата му?
Задължително! Те не бива да живеят в паралелни светове. За това са необходими усилия, съзнателно търсене на време, за да споделят това, което ги вълнува и да се вслушват в това, което им говори другият, дълбоко вниквайки в същността, обстоятелствата и чувствата.

Болезнените теми – може ли без тях?

С други думи, за да не се превърне семейният живот в комуналка е нужно да се употребят известни усилия. От само себе си нищо няма да се получи?
Да, именно. Доколкото традициите вече не работят, възниква особена потребност във всичко да се договаряме. А това е изкуство. Тоест, възникна потребност от специализирани програми по обучение на диалог в семейството. Нужно е преди брака хората да бъдат обучавани, защото без обучение се случва това, на което сме свидетели и то в никакъв случай не ни радва.

Всичко започва от неумението да се общува?
Точно така. А опитите да се построи диалог самостоятелно водят до още по-големи скандали. Да допуснем, че веднъж сме опитали да поговорим върху някаква болезнена тема и не се е получило. Вместо разговор сме спретнали кавга. Значи следващият път тази тема ще е тема табу. Защо? Защото пак ще се скараме! И количеството на такива болни теми расте лавинообразно. В края на краищата, вече няма за какво да си говорим. Даже когато ни се иска, се страхуваме пак всичко да не приключи със скандал.

Отец Александър, нима между съпрузите не може да има теми табу? Имат различни политически възгледи, единият е вярващ, другият – не, нима могат да намерят общи точки?
Според мен темите табу са като капсулирали се гнойни пъпки: вътре са пълни с отрова и при най-малък натиск могат да се спукат и да предизвикат заразяване на кръвта. Затова е задължително да се води разговор и по тези болни теми. Не, не твърдя, че невярващият е длъжен да стане вярващ или обратно! Но затова, как да живеем заедно с различен мироглед, е нужно да се говори. Нужни са компромиси, нужно е да търсим поне някакви допирни точки на взаимно разбиране.

Когато двама души имат различни гледни точки по някакъв въпрос, то у тях може да възникне истинска спортна злоба да наложат именно своята, да спечелят спора с логически аргументи, психологически манипулации, или просто с вик и натиск дотогва, докато на единия нервите не издържат. За някого това е въпрос на власт, за друг – лични амбиции. Много мъже трудно признават, че „Аз може би не съм прав, а жена ми е права“ или обратно. Важното е последната дума да е моя и да бъде приета на всяка цена! При това истината остава зад борда и никого не интересува. Истината не се ражда в спора, тя се ражда в диалога.

Превод от руски: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

Източник:www.pravmir.ru

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*

Последни от 2018

Църквата и разводът

Премиерът Борисов коментира наскоро предложението за референдум относно ратифицирането на Истанбулската конвенция
Отиди горе