Кой може да Го последва?

в Брой 5/2019 - Адът, раят и раната Адамова.../Християнство

Родих се в епоха на изключително дълбоки преобразования в живота на човечеството. Като съвременник, нямам възможност да съдя за „качеството“ на събитията, да предвидя последствията от борбата на идеи. В историята невинаги по-доброто е било победоносно. В някои отношения ужасите на нашия век надминаха всичко, известно ни досега. Преди всичко количествено: милиони и милиони загинаха на бойното поле в международни и граждански войни. Следва огромното множество жертви на терора в отделни страни.

Моята душа никога не е искала физически да се включвам в схватка между различни политически идеологии. Но за своя дълъг житейски път аз успях да си съставя определена картина за това, как фактически е устроен животът на народите, и във връзка с моето свещенство и молитви за мир, как той би трябвало да се построи. Бях надарен с тежка привилегия: оказах се в Русия – в такова място от земното тяло на Адам, където това „тяло“ започна жестоко да страда в опита си да промени вековния насилствено установен порядък, дълбоко несправедлив. По-късно пред мен се разкриха инферналните страни на човешкия характер, което ме хвърли в отчаяние за човешкия род.

Но паралелно бях въвлечен в поток на различно битие. Увлечен бях от Христа, Сина на Живия Бог. Той ме удостои да бъда причастник на Неговото Тяло; Той ми показа Своята Светлина и изля върху ми изобилие от Своята благост. Той, Божественият Сеяч, хвърли Своето добро семе на полето на моето сърце и аз се трудих, за да не остана безплоден; Неговите думи се изсипаха като огън върху ума и сърцето ми и аз започнах да се уча да мисля в Неговата перспектива, защото Неговото слово стана мой живот. Със съдействието на Светия Дух имах благословение да съучаствам в Неговите страдания и радости. Отчасти, но действено, Той ми откри Своя Отец и аз се научих да обичам Отца и да чувствам, че аз, най-последният от хората, не съм отблъснат от Лицето на Отца. Смея да кажа, че нито животът на тленния Адам в неговото падение, нито животът на Небесния Човек (вж.: 1Кор. 15, 45-49) – не са ми чужди и неведоми. За мен беше естествено да живея с трагедията на човечеството, от една страна, и в света на Христа, от друга. На вярващите Господ дава възможност да почувстват съзерцанието на вечната победа на Иисус. Трагедията на падението – черната бездна на смъртта, се преодолява от Христос, Който не ни отблъсква, а ни приема в лоното Си.

Пътят до Царството не е никак гладък. Когато в сърцето ни нахлуе Христовата любов, тогава нашият дух е възхитен от силата на Неговата любов – могъщество, обхващащо цялото мироздание; и в същото време от скромността на тази любов. Когато нашият ум премине през живия опит на познанието на Христа, явил се като Светлина не от този свят, тогава всичките ни реакции на всяко житейско явление се променят. Прероденият чрез Духа Христов става до крайност възприемчив към всичко добро и лошо. Последното, даже в своите неярки форми, ранява душата. За себе си ще кажа, че вече повече от половин век боледувам от виденията на кошмара на взаимните убийства на хората-братя. Често от тази болка съм готов да ръмжа като диво животно и да вия, като улично куче, чиито лапички са премазани от автомобил. И като кучето, превиващ се от болка, се отдръпвам настрани от хорските пътища. Но когато болката в сърцето достига до границите на нашите физически възможности, тогава призоваването на Иисус Христос носи МИР, който ни удържа в живота. Когато в своето движение състрадателната любов е изразена в молитва, тогава ни осенява онзи мир, за който апостол Павел казва, че надвишава всеки ум (вж.: Флп. 4, 7). Това е онзи мир, който Господ е дал на апостолите в нощта на Своето мироизкупително страдание (вж.: Иоан 14, 27).
Нужно ли е да повтарям, че нито за миг не забравям огромната дистанция, която съществува между мен и Бога; но тя не изключва известна аналогия, без която нито едно познание на Христа не може да се реализира. Следването Му непрестанно ни въвлича ту в безкрайни страдания, ту в светлоносната сфера на непоколебимата победа на Божията любов. И все пак това не са някакви истерични депресии, които се сменят с мними възторзи, също истерични. Не. В началото, до известна степен външно може да прилича на това, на не и по същество. След много повторения явлението и слизането в ада и възходът до небесата се превръщат в съдържание на нашия дух, винаги присъстващо в недрата на нашето битие. Такъв е Христос: Той обхваща всички бездни, и няма никой, подобен Нему. И с възлюбилия Христа се случва същото. Христос в Гетсимания изживява по изчерпващ начин цялата трагедия на нашия свят даже до „кървава пот“. И след такава молитва Той става и отива към следващите терзания, изпълнен с мъжество и мир, който утолява болката и не допуска да умре преждевременно. „Преждевременно“ преди момента на завършване на ДЕЛОТО, когато идва времето: „свърши се“ (вж.: Иоан 19, 30).

Стенописи от Архимандрит Софроний (Сафхаров) в манастира в Есекс

Боже мой, Христе мой! Съхрани ме по пътищата на Твоята Истина. Ти знаеш, колко близка е моята смърт и моята нужда в този час. Не презирай моето невежество, нито безумието ми. Не ме наказвай за дръзновението ми: то е следствие от моето отчаяние, от моя страх да остана извън Светлината на Твоето Царство, да бъда хвърлен в „непрогледна тъма“. Намери път да ме просветиш в деня на моята смърт: аз не зная, какво ще ме постигне тогава и каква чаша съм длъжен да изпия, за да бъда с Тебе.

Господ е казал: „Аз съм пътят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене.“ (Иоан 14, 6). Аз стоя в благоговеен страх от тези думи: не искам да съгреша в нищо, което би могло да сложи каквато и да е преграда между Него и мене. Но аз не разбирам дълбокия смисъл на думите на Христа. Взирам се в Неговия живот в нашия свят, както е описан в Евангелието, и виждам такива крайности, които моят слаб ум не може да постигне. Той е съвместил в Себе Си цялата пълнота на Божеството, поради Своята събезначалност с Отца и също пълнотата на човечеството в Своето въплъщение. Абсолютен в Своята безначалност, Той съобщи на възприетото от Него наше естество Своята безпределност. Нему са послушни природните стихии; страшни болести са изчезвали от една Негова дума или от леко съприкосновение на пръстите Му с тялото на болните; мъртвите са възкръсвали, слепите са проглеждали; бесовете с трепет са напускали обсебените от тях хора.

Ние вървим с Него до края на Неговия земен път: виждаме Го на Тайната вечеря в Сионската горница, извършващ Своята единствена, неповторима през вековете Литургия; сърцето и умът са проникнати от думите на Неговата молитва преди да достигне до кървавата пот (вж.: Иоан 17. Лк. 22, 44). Позволено ни е да чуем думите Му: „ Ава Отче! За Тебе е всичко възможно; отклони от Мене тая чаша “ (Мк. 14, 36). Какво означава тая ЧАША, която стои пред Него като превъзхождаща Го сила? Аз, немощният, през цялото време, години, десетилетия в следването Му съм стоял пред непосилни задачи. Но Той, Когото аз умолявам да ме укрепи, – търси помощ за Себе си?

„И когато отидоха на мястото, наречено Лобно, там разпнаха Него и злодейците, единия отдясно, а другия отляво. А Иисус говореше: Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“… „И отговори му Иисус: истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая.“… „Иисус, като извика с висок глас, рече: Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил? Отче! В Твоите ръце предавам духа Си.“ (Лк. 23, 33- 34, 43, 46. Мат. 27, 46). Следват: гроб, слизане в ада, възкръсване от мъртвите, възнесение на небето, седене отдясно на Отца, изпращане на Светия Дух върху апостолите и цялата Църква. Към всичко това се добавя Неговото с нищо несравнимо слово за нетленния Живот, от Отца изхождащ.

Ако е така, то кой може да Го последва? Кой има силите за кратко време да изживее всички тези крайни състояния? В молитва до кървава пот Той изживя трагедията на нашия паднал свят. В тази страшна нощ на нетърпим позор за цялото човечество, убиващо Праведника (вж.: 1Пет. 3, 18), Той дава на учениците, и чрез тях на всички вярващи през вековете, Своя мир, „който надвишава всеки ум“ (вж.:Иоан 14, 27. Флп. 4, 7). Отново: как в една душа могат да живеят заедно задължителният мир и безизходният мрак на падението? Какво да кажа за себе си, бедния и уродливия? В младежките години, когато ми беше дадена благодатта на смъртната памет, на моменти битието на целия космос потъваше в дълбините на безкрайна тъма на безвъзвратно забвение. Тогава тази тъма беше мое състояние. При това видение аз изпитвах страх от особен порядък, неприличащ по своята природа на нормалния животински страх пред смърт­та. Не тази ли смърт трябваше да вземе върху Себе Си Христос, за да ни изкупи от вечната смърт? Възможно ли е било за Христа да съвмести у Себе Си такава всепоглъщаща смърт? С мен се случваше именно така. Не едновременно, тоест в един и същ момент на времето, а в някаква последователност на един опит след друг. Съвместяването се извършваше после – в паметта на моя дух. Може да се каже, че безумствах, но не бях луд. Искам да споделя истината, която и самият аз не мога да си обясня логично. Преживяванията на човека се редуват, но впоследствие те, като знание, като опит на нашия дух, съжителстват вътре в нас. В края на нашия живот всичко това се превръща в един събран акт с известно съдържание и качество. Сега у мен, като жива памет, като живо познание, присъстват и това видение на съвършена смърт, и това отчаяние от самия себе си, даже до ненавист към себе си; и възкресението на душата от посещението на Светлината на Царството Божие, и много други. Но всеки от тези дарове на моя Бог имаше своето изключително време: когато ненавиждах себе си, то това беше истинска реалност, а не просто философска идея. Същото бе и при съзерцаването на смъртта: не мога да обясня, но някак си „живеех“ в тази тъмна бездна, а не си въобразявах.

Христос е моят живот: аз вече нищо не преживявам без да сравня моето състояние с Неговия живот на Земята. Той е Бог, но Той е и човек – истински; не привидение, а факт. Въплъщавайки се, Той търпи всичко, което е присъщо и на нас, но не като грях, а като прозрение на случващото се вътре в нас; прозрение, свързано със съответно на даденото съзерцание страдание или радост. До възкресението Той е подложен на смърт, доброволно приета заради нашето изкупление, но не мнима, а действителна. Той е трябвало да умре. Приемането на смъртта било ли е за Него решимост за някакъв кратък срок, с ясното съзнание за Своето възкресение, или Той е умирал, възприемайки всекосмическата смърт в непостижимата безд­на? Аз не зная, но бих искал да разбера моя Спасител.
Аз не мога да се отделя от великото тяло на първородния Адам: аз съм клетка от този масивен организъм. Като такъв, разбира се, съм роден в условията на осъждане на смърт; трагизмът на това положение е неотстраним. Заради Адам върху Земята е паднало проклятието на Създателя, а на самия Адам е наложена присъда: „защото пръст си и в пръст ще се върнеш“ (вж.: Бит. 3, 17-19).

Общността на наследството ме свързва с целия човешки род. Господ, приемайки нашата форма на съществуване в условията след падението, не преживя ли всичко, свойствено нам, до последен предел? Освен, разбира се, греха: защото едно е да съгрешиш, съвсем друго е да споделиш състоянието на съгрешилия по силата на състрадателната любов. И така, какво означава: „Отче Мой, ако не може Ме отмина тая чаша, без да я изпия, нека бъде Твоята воля.“ (Мат. 26, 42). Христос живя „до края“, за да „ни изкупи от клетвата на закона, като стана заради нас клетва“ (Гал. 3, 13). Тези думи ни се струват познати, но битийната действителност, изразена чрез тях е тайнствена. Дързост е да се опитаме да узнаем това, но когато в старостта стоиш пред портите на смъртта, готвейки се да прескочиш този страшен праг, то не е лесно да преодолееш дълбокото желание да последваш Господа при заставането на Неговия дух пред Отца; защото, „ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението“ (вж.: Рим. 6, 5), и то така, че вътре да не остане нито една рана; никакво препятствие към чистотата на общението с Него. Нецеломъдрено дерзание… Но кой може да ме запази в този час от невярно движение на ума или сърцето, след което мога да изгубя Бога? Самата мисъл от загубата на единство с Него ме плаши. Аз се страхувам, че всяко мое дело тук винаги е смесено със земен прах и затова е нечисто. Той ми даде да живея с Неговата Абсолютност по чуден начин: безгранично всемогъщество ведно с безкрайно смирение на любовта. Аз се приближих до портите на смъртта; всеки ден в една или друга степен умирам. В течение на моя живот страдах от горчиво-солените вълни на ненавист между хората; никакви молитви не могат да победят тази отрова, пълнеща земната атмосфера с миризма на кръв и ужас от смъртта. Душата се уморява от извънредно печалното зрелище и не жадува за продължение на земните дни, за да не и се наложи да изпие тая „чаша“. Но каква чаша ме чака в часа на кончината ми все още е тайна за мен. Моля се на моя Господ да не ме остави в този неведом момент и да не ме отхвърля от подножието на Своя престол заради множеството мои беззакония.

 

 

Боже мой, въдвори ме в пътя на Твоите заповеди и даже до последния ми дъх не допускай да отстъпя от Светлината на Твоите повели, докато те не се превърнат в единствен закон на цялото ми битие – и временното, и вечното.
Владико, за много и велики неща Те моля, но Ти не ме презирай и не ме отблъсквай от Лицето Си за моята дързост, но умножи у мен святото и истинно дръзновение и със силата на Твоята любов ме укрепи по пътя, който следва Твоите стъпки даже до самия край.
Дай ми да Те обичам, както Ти Самият си ни заповядал: с цялото си сърце, с целия си ум, с цялата си крепкост, с цялото си същество. Продължи дните ми на този свят, докато не Ти принеса достойно покаяние. Не ме наказвай във времето на моето помрачение, но по Твоето благоволение дай ми непосрамен край. Предупреди ме за моята смърт, за да може моята душа да се приготви за срещата с Тебе. В този велик за мен ден, в този страшен час – бъди с мен, Господи, и въздай ми радостта на Твоето спасение. Очисти ме от всеки явен и таен грях, от всяка неправда, таяща се у мен. Ти си единствен, Бог мой; освен Тебе друг нямам. На Тебе едничкия и на безначалния Твой Отец и Дух Светий принасям благодарение и славословие. Амин.

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

Откъс от книгата „Тайнството на християнския живот“

Архимандрит Софроний Сахаров

Latest posts by Архимандрит Софроний Сахаров (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*