Menu

пътешествия∙изкуство∙култура∙история∙вяра

Кой изкушава човека?

в Брой 5/2017- Кой изкушава човека?/Думи за прочит/Християнство от

Съществителното „изкушение” и глаголът „изкушавам” в разговорния език означават „проба”, „опитване” или „пробвам, изпитвам, вкусвам” нещо, докато

в християнското учение „изкушение” е едно от централните понятия, означаващо изпитанията, през които всеки човек преминава в живота си.

Няма исторически период, през който отделният човек или и цял народ да не се е сблъсквал с най-различни трудности и препятствия, или да не се е препъвал в „камъка за препъване” или „камъка на изкушението”. Скърбите на човека, които могат да се разбират и като изкушения или предизвикателства, започват от самото раждане и не престават, с по-кратки или по-дълги периоди на отдих, до края на живота, независимо колко дълго трае човешкият живот. Буда учи, петстотин години преди Христа, че за човека всичко е страдание: и раждането, и умирането, и любовта, и омразата, и приятелството, и враждата, и мъжът за жената, и жената за мъжа. Единственото спасение от тази непрестанна мъка – скръб, изкушение, предизвикателство в живота, е угасването на желанието за живот, достигането на равнодушие или някакъв вид атараксия (у гръцките стоици по-късно), която води до нирвана.

Ако на нас, като християни, през двехилядолетната екстровертна християнска традиция, белязана с активност, борбеност и творчество, е дълбоко чужда основната будистка философия на живота, да си спомним и неволно дните и седмиците, когато небето е покрито с черни облаци, когато пулсът в тялото замира, когато е настъпила „тъмната нощ” на душата, когато вече не виждаме никакъв изход от лабиринта. Но кой ни е въвел в „областта на мрака” или какво ни е довело до задънена улица, кой ни изкушава до отчаяние или тъга (Киркегор)? За будистите, както виждаме, това е непрестанното желание за живот, волята за съществуване, която не представлява нищо друго, освен „воля за власт” (Шопенхауер, Ницше, Адлер). Като че Буда преди две хиляди и петстотин години ясно е видял последиците от „сляпата воля за живот”, която, макар и да не е била сляпа „в началото”, е довела цивилизацията в двадесетия век до слепотата и абсурда на съществуването. И в християнската средновековна философия, особено в тази от ново време, волята е играела важна роля, както в мисловната система, така и в практическото приложение. Противно на волята за власт, тоест за подчиняване на слабите от силните, като естествен закон на живота, в който „човек за човека е вълк” (Англия е била „избрана” страна, в която са се родили и са творили Джон Лок, Дейвид Хюм, Чарлз Дарвин; в нея е кроял планове за „световна революция” Карл Маркс; в Англия е умрял, след написването на последното си забележително есе „Моисей и монотеизмът” Зигмунд Фройд). Христовата молитва Отче наш остава като най-значимата и най-трайна молитва на всички времена, две хиляди години на устните и в сърцата на християнина е молбата: да бъде Твоята воля! Така още веднъж се разкрива раздвоеността на човешката природа, болезненото раздвояване между нейното земно дело (от земята си станал пръст, човече, пак в земята се връщаш и ставаш пръст!) и небесното дело (Божието дихание, Божия дух, от който човекът стана жива душа), още от времето на сътворението на човека, между Божията заповед към човека да бъде господар над природата и да властва над всички нейни блага, и човешката „забрава“ от Кого му е дадена тази заповед, между моята воля и Твоята воля. Така за мен още веднъж се потвърждава истината за християнството като „полудуалистична религия” (Джефри Ръсел), която, като такава, вярно посочва какво се случва с човека от раждането до смъртта, през времето на нашето съществуване, в което „войната е баща и цар на всичко” (Хераклит). За разлика от властната необходимост (богинята на съдбата Ананке), на която са подчинени и самите богове, както и върховният бог Зевс в гръцката митология и философия; необходимостта, която несъмнено чувстваме и като християни, могъщата свобода, на която никой и никога извън християнския богословски, мистичен, философски и художествен свят не е изпял такива химни, каквито познаваме от времето на светите отци на Църквата до Николай Бердяев, Булгаков, Шестов и другите съвременни християнски мислители, запазва винаги непостоянното равновесие между Закона и Благодатта. Признавайки и приемайки двете цялости, възникнали след „космическия взрив”, подтикнати към движение от „неподвижния двигател” – Необходимостта и Свободата – човек и днес поставя стария въпрос: кой ме изкушава, и то дали на колелото на раждането и умирането, или на вечното махало, люлеещо се между  Вечносъществуващото и тук-съществуващото могъщество, или на правата или спираловидна пътека от Алфа до Омега? Отговорът, или както скоро ще видим, отговорите на така поставения въпрос: кой ме изкушава? ще зависят от нашия предходен отговор на въпроса откъде е необходимостта и откъде е свободата. Знаем и най-често срещаните отговори в хилядолетната история на човешката мисъл: и необходимостта, и свободата произлизат от случая или от Бога. И ако науката, още от времето на Демокрит до днес, все повече е успявала да се справи с понятието и значението на необходимостта, понятието за свободата, специално изтъкнато от началото на християнското отчитане на времето, се е натъквало, когато е било анализирано по мисловен път, на непреодолими препятствия. Накрая, или и в началото то е било оставено на мистиците и тяхното преживяване на свободата. Но тъй като и тогава не получаваме единствения удовлетворителен отговор, защото преживяването на мистиците е предоставено на нашата вяра или неверие, то признаваме нашата немощ и посредством преживяването да стигнем до разясняване на същността на свободата.

Ако свободата не е случайност, тогава изобщо не съществува, ако свободата не е осъзната необходимост, тогава свободата е от Бога или от Нищото. Тази последна представа за свободата е опасна, привлекателна, необичайна, рядка, доколкото коренът й не може да се намери у досократиците или у будистите, тя определено е преживяна по мистичен начин от Якоб Бьоме и възприета от Шелинг и Николай Бердяев. Коренът на такава свобода трябва да е Ungrund (непреводима немска дума), тя е сътворена от Нищото, изниква от само себе си, няма никакви основи „под себе си” и „зад себе си”, тя е недоказуема и безпричинна. Върху такава безпричинна свобода дори Бог няма нито влияние, нито власт, откъдето може би отчасти произлиза и „скритостта на Бога” (Deus absconditus). Не е лесно нито с разума, нито с ума да достигнем дълбочината и многозначността на едно такова мистично преживяване на Бьоме (до него трудно са могли да достигнат книгите на досократиците или будистите), още по-малко разбираемо е защо е било необходимо на руския православен философ Николай Бердяев, посредством Шелинг, да се остави на обаянието на оригиналния немски протестант Бьоме. Но когато отидем малко по-далече в дебрите на Бердяевата философия, няма да се изненадаме особено от неговия избор на любима философска и религиозна литература. За Бердяев християнството е само „полудуалистична”, а всъщност дуалистична религия, въпреки че Бердяев строго се пази от онтологичния дуализъм от типа на дуалистичните религии на Зороастър, гностиците или Мани. Въпреки това, колкото и успешно да се е освободил Бердяев от влиянието на гностиците, някъде по средата на пътя на неговото учение, остава чудноватата и привлекателна представа за борбата, която продължава и сега, но не между двама еднакво силни богове, а между Бога, Твореца на света ex nihil и именно онази част от Нищото, която Бог все още не е усвоил от хаоса, не е осмислил и не е влязъл в нея със Светлина. Като че от такова Нищо и към Бога, и към Неговото творение струи тази безпричинна Свобода. Понякога се учудвам, че Жан-Пол Сартр със своята привлекателна, опасна идея за „абсолютната свобода” не е намерил единомишленик или предтеча в лицето на Бьоме и Шелинг.

И накрая, ако свободата не произлиза от тази тъмна бездна на Ungrund, на която е можел да се поклони (но не го е направил) и геният на Достоевски, когато е създавал своите негативни герои, на които „всичко е позволено”, тогава остава тя да произлиза единствено от Бога, като Негов скъпоценен и изпълнен с безкрайна любов дар, предназначен за Адам. Сега се намираме на по-добре познатата и сигурна християнска почва. Не искайки да създаде послушни хора, които в продължение на цели еони от състояние на несвобода ще викат осана и алилуия,

Бог и на Адам, както и на Луцифер, заедно с вечната и неизказана свобода, е дал и избор, и изкушение.

Заедно с Дървото на Живота, съвсем близо до него, в земната или преди това в небесната Градина е растяло или вече е било израснало Дървото за познаване на добро и зло. На оправдания въпрос, от Моисеевото Петокнижие до днес, защо в Божията Градина доброто и злото са заедно, неразпознати от Адам като добро и зло, а видени единствено като Дърво на добро-и-зло, без диференциране – ще оставим отговора на онези, на които Бог в просветление е откривал тази дълбока тайна. Нас ще ни интересува в светлината на досегашното ни изложение отново да се запитаме: кой изкушава човека – Необходимостта или Свободата, тоест, в рамките на самата необходимост човек изкушава ли себе си и друг човек, бидейки подвластен на закона за необходимостта, или, в рамките на Свободата, не изкушава ли човека Сам Бог, или може би Луцифер, който от завист е искал да стане Бог?

Когато апостол Павел пише в Послание до Римляни (7:15-19): А каквото правя, не зная; защото не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя. (…)

Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша – тогава и той, и всички ние заедно с него, сме изкушавани и вършим зло по необходимост, защото сме подвластни на закона на плътта. Затова и апостолът казва: Ако пък върша това, що не желая, съгласявам се със закона, че е добър (…) Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто (7:16 и 18 в същото послание).

Най-големите сили в нас, тези два силни коня в колесницата на Платон, които действително трябва да управлява кочияш, но много по-често се случва конете да управляват кочияша, са нашите два нагона – сексуален и агресивен.

Нито мъдрият философ, нито смиреният монах могат да избегнат изкушението на необходимостта от страна на своите нагони.

Законите са установени в прастарото историческо време, преди всичко за да може по един видим, външен начин да се регулира действието на невидимите, вътрешни сили на човека. Така човек е подвластен и на вътрешния, и на външния закон на необходимостта, но не и без Божия дар да замени закона с вярата, а необходимостта със свободата.

Съвременната дълбинна пси­хология, макар и несигурно и неохотно, все пак признава възможността за „сублимация” на сексуалния и агресивния нагони у човека, което не значи нищо друго, освен кочияшът в Платоновата колесница да държи поводите здраво в ръцете си.

С други думи, човек може да владее своите страсти и афекти, опасните изкушения, идващи от „сферата на съзнанието”, или от по-малко познатите и прастари пластове на сложната и пространна човешка душа.

Сега за нас ще бъде по-лесно да видим, докато все още се намираме при Закона и Необходимостта, че

предимно и най-често човекът е този, който несъзнателно и много по-рядко съзнателно изкушава самия себе си.

Стеснявайки границите и свободното действие на човешкия Аз, психоанализата би казала, че човек е изкушаван от То и от Свръх-аз, от голяма част от несъзнаваните области на човешкия душевен живот. Тъй като човек живее в общност, тясна семейна и широка обществена, неговите изкушения никога не се ограничават единствено до самия него, но се простират, пак и съзнателно, и несъзнателно, и върху другите хора.

Проектирайки своите желания, своята любов и омраза към самия себе си и върху другите хора, ние облекчаваме за себе си тежкия труд на самопознанието
(защото тогава би трябвало и да се владеем по-добре), предизвиквайки другите, нашите ближни, с това, от което би трябвало да сме предизвикани и самите ние. С това донякъде се освобождаваме от собствената си отговорност, но така ставаме врагове на хората около себе си, като главни виновници за всички скърби, които ги сполетяват. Човек често пада в двояк капан, ставайки враг и на самия себе си, и на другите хора, обвинявайки все пак по-охотно другите, отколкото себе си.

На въпроса не са ли изкушенията, които сами си причиняваме, както и онези, които причиняваме на другите, а и другите на нас, полезни за нашия „процес на индивидуация” или за християнското усъвършенстване, не са ли те част от Божия промисъл, а не само от човешкия – ще посочим като пример игумена, който изпитва послушника, или родителите, които изпитват децата – не можем да отговорим точно, докато не успеем да развием в себе си Божия дар на прозорливостта, който ясно ще види добрите или лошите „помисли на сърцето” на човека, изкушаващ съзнателно, или по-често, несъзнателно, и себе си, и другите. Достатъчно е да бъдем будни, и все по-будни – а такива ставаме колкото повече опознаваме себе си – по отношение на изкушенията, които сами си създаваме, защото: Друго изкушение вас не е постигнало, освен човешко; верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите (1 Кор. 10:13). Следователно, ако ни се струва, че Бог, като отделни хора или като народ, ни изпраща по-големи и по-тежки изкушения, отколкото можем да понесем, тогава трябва да сме сигурни, че не сме с Бога, нито Бог е с нас. Изкушенията, които ни сполетяват (желание за самоубийство, отчаяние, някоя тежка душевна или телесна болест, материална загуба или пропадане на държавата), са предизвикани от нас, хората, те са плод на нашите гнойни рани и наказания, изисквани от нашата собствена съвест.

Нито Бог, нито някоя духовна сила над човека няма нищо общо с бурята на предизвикателствата, която руши къщата, „построена на пясък, а не на камък”.

Постепенно отдалечавайки се от колоната на Необходимостта, се приближаваме към другата основа на космическия и земния живот – Свободата. Независимо дали ние, хората, я признаваме и разпознаваме като „осъз­ната необходимост”, или, приписвайки й произход от Нищото, приемаме ли я като християни от Бога като дар за нас, хората, свободата е абсолютно очевидна в своята изначалност, защото „във всяка минута от своя живот човек преживява и може интуитивно да прилага своята способност да каже да или не, да признае или да отхвърли, да създаде или да разруши, и целият живот се състои от такива актове, от такива „да” и „не” (Б. П. Вишеславцев).

Следователно, независимо дали смятаме, че сме изкушавани от самите себе си, от другите хора или от демоните, решението за да или не взема единствено човекът.

Влиянието на демоните върху човека е било оценявано различно от различните народи и религии в продължение на хиляди години. Чак до „епохата на Просвещението”, а след това и до наши дни, не е имало народ, а в него от най-простите до най-образованите хора, които да се съмняват в реалността на демоните и тяхното влияние върху човека. Днешните богослови на Запад, още повече учените и философите и в по-малка степен хората на изкуството, избягват да говорят за дявола, било защото, като атеисти, отричат съществуването и на Бога, и на дявола, или, като агностици, смятат за излишно и смешно започването на каквито и да било дискусии върху онова, за което са „ignoramus i ignoramibus”, или, като християни, се страхуват да не изглеждат наивни в очите на „просветения” свят, ако заговорят нещо за демоните, съзнавайки, че като християни, никак и никога не могат да ги отрекат. Тук не смятам да се занимаваме със сложната проблематика на демонологията, за която, впрочем, е писано достатъчно и добре (у нас това са трудовете на нашите известни богослови и етнолози, както и преводите на книгите на П. Флоренски, Дж. Папиний, Дж. Ръсел и други). Интересува ни „единствено” въпросът – дали и защо дяволът изкушава човека.

У православния сръбски народ дяволът е любима личност. Народът се шегува с него, подиграва му се, страхува се от него и иска да му угоди. Запазени са много интересни разкази за човека и дявола, още от времето на свети Сава. Съзнанието за присъствието на дявола, за неговото действие, влияние и изкушения, е много по-постоянно и по-добре запазено у православните страни по света, отколкото у римокатолическите, а най-малко това съзнание за дявола е запазено у протестантските народи. Има много тълкувания на това „разпределение” на присъствието на дявола между християнските народи по света. Тук ще спомена само две най-известни. Поради по-слабия контакт със западната просветеност, както и с рационалните тълкувания на много естествени и свръхестествени явления, у православните народи (предимно в Русия и на Балканите) много по-дълго са се запазили живи езическите вярвания и обичаи и бездруго много старият анимистичен слой в човешката душа, а може би и още по-примитивният, пред­анимистичен „светоглед”. Второ, православното християнство, дали поради своята естествена неагресивност и по-силна обърнатост към „отвъдното”, или поради изключителната упоритост на славянското езичество, не се е стремяло към безпощадна борба с езичеството, към неговото изтребване (дълбинните психолози биха казали, само към опасното му потискане), тоест към изкореняването му от душата и обичаите на покръстените народи, какъвто най-често бил случаят, когато покръстването се извършвало от римокатолици и особено от протестантски мисионери. Предимствата и недостатъците на православното и западното покръстване на езическите народи са добре известни на теолозите, и особено на социолозите и психолозите на религията, и сега няма да се занимаваме с тях. Очевидно е, че успешната, по-малко успешна или неуспешна смесица от езически и християнски възгледи за ролята на дявола в живота на човека влияе и върху неговата роля на изкусител в живота на човека, както на обикновения православен човек, така и в живота на най-големите подвижници и светии на християнската църква. Няма нито едно житие на християнски светия, в което да не се забелязва по-малката или, обикновено, по-голяма роля на дявола, „благодарение на” чиито изкушения, тоест, преодолявайки ги успешно, пустинните подвижници са станали светии.
И така, дяволът изкушава човека, независимо дали човекът знае, или не, дали вярва в дявола, или не. Различно е присъствието и особено влиянието на дяволското изкушение върху човека безумец, който рече в сърце си: няма Бог (Пс. 13), от дяволското изкушение на Божия апостол, тоест на човека, който е казал да на апостолския подвиг. Сега за нас е по-лесно да направим разлика между човека „Йов”, на когото Бог посредством дявола, като Божи раб, изпраща най-страшни изкушения, та вечният Йов в човека да наточи диаманта на вярата, така че той да свети за всички времена, на винаги колебливия във вярата човек (по подобен начин, очевидно вдъхновен от Йов, и Гьоте изпраща Мефистофел на Фауст с крайната цел да го спаси и да го въведе в „царството на майката”) и човека „безумец”, който със своето не на Бога доброволно се оставя на дяволското изкушение без посредничеството на Бога. Само за онези истински „Йововци” между хората свидетелства апостол Павел в споменатото Послание до коринтяни: … верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите.

Православният християнин (и с това ще завършим частта за дявола), който по пътя на обожението винаги съзнава, че най-голямата част от изкушенията предизвиква самият той, а след това другият човек, никога не забравя, защото за това непрестанно му напомнят и четирите Евангелия, че изкушенията идват и от демоните. Тънкото различаване, у опитните и прозорливи подвижници, на начина на действие на изкушенията, тоест на пътищата, по които стигат до човека, както и на резултата от тяхното действие, ориентира онези подвижници, при това почти безпогрешно, и за източника на изкушението. Когато познаем откъде ни дебне опасност, ще бъде много по-лесно да се защитим от нея.

Ще завършим нашия малък текст за изкушението и изкусителите с вероятно най-трудния въпрос: Бог изкушава ли човека? Християнският Бог, в образа на Света Троица, не е никакъв деистки или пантеистки бог на просветителите и философите– хуманисти на Европа, нито някакво далечно, неизобразимо индийско божество Брахман-Атман, а Личност.Второто Лице на Светата Троица е
Иисус Христос, Бог и Човек (Богочовек), Който „заради нас, човеците, и заради нашето спасение” слезе на земята, стана човек, взе греховете на всички хора по света, възкръсна и се възнесе на небето, където „седи отдясно на Отца”. Едва тогава Христос – тъй като, по думите на еврейските пророци и предсказанията за идването на Месия почти у всички народи и религии в света, е изпълнил всичко, както подобава – е могъл да изпрати третото Лице на Света Троица, Дух Свети, на всички, които с вяра, надежда и любов признаха и приеха Отца и Сина, без Когото няма, никога и никъде, Дух Свети.
За верния християнин, живеещ вярата си на дело, тоест опитният, който вече не трябва да вярва, защото знае, на когото Божията Благодат и неговият личен труд са помогнали „умът да почива в сърцето”, Бог е навсякъде и всичко. Макар че в този реален, земен живот, лежащ в злото, православният подвижник и всеки истински християнин болезнено преживява трагизма на дуалистичната истина за властването на княза на тоя свят над Земята, и същевременно извоюваната победа на Възкръсналия Христос за всички времена и всички еони над силите на мрака и преди всичко над смъртта, той е абсолютен монист, за когото Бог, както казахме, е „навсякъде и всичко”. Ако попитаме такъв екстатичен християнски визионер кой изкушава човека, той, без да се колебае, би възкликнал с Давидовия псалом: Господи, Ти си ме изпитал и знаеш (в оригинала: „Господи, Ти ме изкушаваш и знаеш” – Бел. прев.)… Още думата ми не дошла на езика ми, Ти, Господи, вече точно я знаеш… Възляза ли на небето – Ти си там; сляза ли в преизподнята – и там си Ти… Не са били скрити от Тебе костите ми, когато съм бил създаван тайно, образуван в дълбочината на утробата… Изпитай (в оригинала: Изкуси – Бел. прев.) ме, Боже, и узнай сърцето ми; изпитай ме и узнай моите помисли; и виж, дали не съм на опасен път, и ме насочи във вечен път (Пс. 138).

Ето предивния отговор на всички наши въпроси за изкушението. За просветления човек, който е „Давид” пред Бога, всички изпитания, на които са подложени и праведникът, и безбожникът на земята, са дело на „Божиите ръце”, на Неговия Промисъл.

Той ни изпитва и когато сами изкушаваме себе си, и когато сме изкушавани от други хора, и когато сме подложени на демонските нападения, защото всичко е за наше добро и всичко е поставено на пътя на нашето спасение от волята на мъдрия Управител на нашия живот.

Не зная дали апостол Иаков е стигнал до Божия престол, в подножието на който Давид е изпял онзи величествен 138 псалом. Зная само, че до това подножие, и дори до „трохите от Господнята трапеза” рядко стига някой Божи угодник. Но апостол Иаков може много да помогне на всички онези, които се намират „на Господния път”, а може би и на онези, които още не са решили да тръгнат по този път, които временно се изморяват и снемат от себе си или отхвърлят своя кръст, които се усъмняват и хулят, на които се струва, че Сатанаил е по-силен от Христос, а тъмнината – по-силна от светлината; на такива и на всички нас, когато сме колебливи, малодушни и в лошо настроение, апостол Иаков казва в своето Послание (1:13-16): Никой, кога е в изкушение, да не казва: Бог ме изкушава; защото Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого, но всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот; след това похотта, като зачене, ражда грях, а грехът, извършен, ражда смърт. Не се заблуждавайте, възлюбени мои братя.

Няма никакво противоречие между Давидовия псалом, който започва с Господи, Ти си ме изпитал и Посланието на Иаков, което казва, че Бог не изкушава никого. На различни етапи от нашето съзряване, от нашия „индивидуационен процес” или обожение (по пътя на изпълнението на Христовата заповед: Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец), преживяваме по различен начин неизбежните изкушения. На началното или най-ниското стъпало на Лествицата ще бъдем убедени, че ни изкушават други хора и народи и че всички са виновни за всички наши мъки и за цялото ни зло. На следващото стъпало на Лествицата ще разпознаем, че всичко произлиза от самите нас, от нашите недостатъци, грешки, и по-точно казано, грехове, и ще се стремим да водим борба, като истински герои, вече не с реални или измислени външни врагове, а със собствените си недоносчета и „тумори” на душата и тялото.

Когато придобием още малко опит в своята доживотна борба с лютите врагове вътре в себе си, каквито са неблагоприятните наследствени гени, ранното лошо влияние на майката и бащата, бунтовната, често богоборческа и граблива младост, и при това сме успели искрено да оплачем множеството съзнателно извършени зли дела от нашата зряла възраст, на новото стъпало от Царската стълба ще забележим, че демоните не са измислица, нито управници на някой необразован, глупав народ, а са „включени” в нашите тукашни „митарства” и че трябва да се учим да ги разпознаваме.

Ако при по-нататъшното ни изкачване понякога скърбим, че Бог продължава да ни „изкушава”, апостол Иаков ще ни прошепне на ухото своето послание и ще осъзнаем, че собствената ни похот, зачевайки, ражда грях, а с греха – изкушение,

тоест, че още веднъж сме се подхлъзнали по пътеката на собственото ни изкушение, вместо на Божия път.

Бога като изпитващ ще оставим само на онези, които са достигнали до върха на Стълбата на другия, стария Иаков. Там са онези най-редки и най-скъпоценни Божии приятели, които са били нападани от най-тежките възможни изкушения, непонятни и непоносими за плещите на обикновените хора. Там са Авраам, който за малко да заколи сина си Исаак (и с това послужил за най-блестящата и дълбока световна поема на датския писател и философ Сьорен Киркегор), Иаков, който се борил с Бога, Йосиф, който бил хвърлен в гибелен ров от братята си, еврейските пророци, които били убивани с камъни и стъргани с пила и така свидетелствали за Единия Бог у първия монотеистичен народ в света; преди всички, естествено, там е и Йов, който „абсурдно” победил изкушенията на телесната, душевната и духовната проказа, там е, не можем да пропуснем и това, и „Синът Божи” и „Син Човешки” Иисус Христос, когато в Гетсиманската градина, с кървави сълзи и пот, се молил на Бога да Го отмине тая чаша. Да пеем химни до края на света и времената на Божиите приятели и да оставим на Бога грижата за тях. А ние нито умеем, нито можем да им подражаваме.

Да се молим на милостивия Бог предано, дълго и искрено за онези хора, които днес са все по-многобройни по света, които не вярват в Бога, нито в дявола, нито в другите хора, нито в природата, които са оставени изцяло на самите себе си и поради това търпят най-горчиви изкушения, равни на християнските представи за адските мъки. Изкушавани от самите себе си, без вяра, надежда и любов, те спадат към онези нещастници, за които Симон Вейл добре казва: „Единствената беда, в която човек може да се окаже, е да бъде оставен сам на себе си в допира със злото. Тогава човешкото нищожество може да се провери опитно”.
Превод от сръбски: Татяна Филева
Откъс от подготвената за печат в издателство Омофор“ книга
Остават само делата на любовта“

Владета Йеротич

Владета Йеротич

Акад. Владета Йеротич е сръбски психиатър и християнски мислител, автор на множество книги и статии по темите психология и религия.
Владета Йеротич

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*

Последни от Брой 5/2017- Кой изкушава човека?

Отиди горе